Джон Лескроарт
Ловецът (27)

27

В този момент разговорът им бе прекъснат отново от Мария, която почука по касата на вратата и влезе в дворчето, съпроводена от мъж с туземни индиански черти на неопределима възраст, някъде между двайсет и пет и четирийсет. Нисък, набит и брадат, с нос, подобен на нейния, той носеше черната си лъскава коса вързана на опашка, която стигаше до средата на гърба му като конска грива. Беше облечен точно като домакина им, с единствената разлика, че пончото му беше в жълто и кафяво и не носеше очила.

При вида му през лицето на Карсън за кратко премина облак, но бързо се изпари, отстъпвайки място на обикновено раздразнение. Той се извини, стана от масата и заговори рязко на жена си на запотекски. Тя обаче скръсти ръце на гърдите си и застана непоклатимо, явно несъгласна с него.

Новодошлият на свой ред се включи с някаква реплика.

Двамата гости също станаха от масата на фона на продължаващата препирня.

— Какво се случва? — прошепна Тамара, но Уайът поклати глава в недоумение и я улови за ръката.

Карсън продължаваше да говори с мъжа, когато на сцената се появи още една двойка, прекрачвайки прага откъм вътрешността на къщата — дребничка и много красива бременна жена и висок младеж, за разлика от останалите гладко избръснат и късо подстриган, облечен в черни джинси и тениска с образа на Обама. След като оцени с поглед ситуацията, той хвана жена си под ръка и двамата минаха покрай брадатия, без да поглеждат към Карсън. Приближиха до Уайът и младежът му протегна ръка, произнасяйки със силен акцент:

— Аз съм Серджо. А това — посочи към бременната жена — е Мариса. Тя е твоя сестра.

Новината хвърли Хънт в лека паника и очите му зашариха между Мариса, Тамара и останалите, търсейки някаква опора. Тук се намеси баща му, явно с намерението да вземе нещата в свои ръце, преди те съвсем да са излезли изпод контрол:

— Съжалявам, Мария е проявила инициатива. Не исках да… — Той спря, макар смисълът да бе ясен.

Но Уайът вече надзърташе през рамото му по посока на първия посетител. Брадатият очевидно прие това за покана и също заобиколи Карсън, пристъпвайки към него. Огледа го от горе до долу, преди да му подаде ръка с плаха усмивка.

— Давид. Soy tu hermano^[1].

Докато течаха тези представяния, в дворчето се изсипаха още четирима души — две деца, навярно същите, които бяха видели по-рано, придружени от родителите си. Давайки си сметка за безнадеждността на съпротивата, Кевин Карсън отстъпи и пое ролята на преводач. Несъмнено разбираше смущението на сина си и до голяма степен го споделяше, но на този етап просто бе твърде зает да регулира трафика.

— Това е Пауло и жена му Теадора. Пауло ми е най-малкият. Децата са Били, Гилермо и Федерико, или Фреди. Те ти се падат полуплеменници, предполагам. Съжалявам за бъркотията, надявам се да не ви притеснява.

— Не, няма проблем — увери го Уайът с тревожен поглед и нервна усмивка.

— Направо удивително — каза Тамара.

— Тепърва ще става още по-зле — обеща й Карсън.

* * *

Докато Мария и останалите жени изнесат първите блюда със сосове „моле“, пълнени питки „тамале“, пилешко, яйца и дробчета — тъй като, естествено, завръщането на изгубения син представляваше безспорен повод за празнуване, из къщата циркулираха общо четиринайсет души. Отнякъде се появиха втора маса и още столове. Жената на Давид, Карла, също пристигна, водейки двете им малки деца, след нея и друг син на Кевин и полубрат на Уайът на име Рамон, съпругата му Глория и още три хлапета, прибрали се от училище за обяд.

Хънт и Тамара стояха край преводача си, въоръжени с неизбежните бири, и правеха всичко по силите си да се справят с неочаквания наплив от роднини. Четири от общо седемте деца образуваха плътен кръг около новия си чичо и жадно поглъщаха подробностите за живота в Америка, охкайки и ахкайки от възторг, докато Тамара им описваше дома на Уайът в Сан Франциско, оборудван с половин баскетболно игрище.

Последваха още въпроси и още отговори. Да, той имаше кола, мини купър. А също и мотор кавазаки. И китари, и дъски за сърф. Караше сърф постоянно, най-вече под моста Голдън Гейт.

Но възторгът личеше не само в отношението на децата. В гласа на Кевин Карсън, може би неволно, също се промъкваха нотки на вълнение и възхита от постиженията и придобивките на сина му. А неговият глас всъщност бе гласът на цялото множество, тъй като всички, в това число и Серджо, говореха на Уайът и приятелката му чрез него.

Не, Тамара не беше филмова звезда, нито се бе замисляла да става. Не, двамата не бяха женени. Естествено, последваха съвети да се оженят, защото очевидно били един за друг. Както и предположения, че тя е поне фотомодел, защото със сигурност са я виждали в списанията.

Цялото семейство си изкарваше прехраната с тъкане и след обяда, заедно с мескала, се появиха мостри на различните стилове, в които се бе специализирал всеки. Хлапетата биваха пращани да притичат до един или друг магазин, за да донесат подаръци, защото, разбира се, гостите трябваше да вземат колкото могат да носят, че дори и повече.

После дойде време по-големите деца да се връщат на училище, по-малките да лягат да спят, а жените, в това число и Тамара, се заеха с отсервирането. Уайът седеше на пейката под разцъфналите цветове на бугенвилията и отпиваше мескал с лед в компанията на баща си и тримата си полубратя.

Настанен така в сенчестия двор в прелестния есенен следобед, леко унесен от двете бири и няколкото чашки мескал, той затвори очи, облегна глава на варосания дувар и се заслуша в разговора на останалите мъже, които на своя древен език обсъждаха непонятни нему неща — своите семейства, работа, живот, бъдеще.

Не след дълго Мелиса, бременната му полусестра, се появи с чашки кафе върху малък поднос. Остави тримата си братя да вземат сами своите, но с последните две заобиколи масата. Първата постави церемониално пред Уайът, а втората — пред баща си, неговия баща, като преди това се наведе и леко го целуна по темето.

* * *

След като се регистрираха в хотела и влязоха в стаята си, Уайът каза на Тамара, че иска да подремне за минутка. След това щеше да опита да се свърже с Щатите, може би през хотелската централа, и да помоли Девин Джул да потърси повече информация за Ланс Спенсър, стига той да е още жив. Но междувременно се чувстваше малко изморен.

— Малко? — попита Тамара.

Той сви рамене, изкривявайки устни в подобие на усмивка.

— Е, може би и повече.

— Хубаво тогава — каза тя. — Ти поспи, а аз ще сляза да си проверя имейла във фоайето. Как ти е главата?

— Горе-долу.

— Ще рече горе-долу добре, или горе-долу зле?

— Някъде по средата. — Той седна върху леглото. — Не станаха ли твърде много въпроси?

— Искаш ли да те събудя?

— Какво ще кажеш за след около час?

— Сигурен ли си, че ще ти стигне?

— Ще трябва.

Тя седеше срещу него на стола пред бюрото, тъй че очите им бяха почти на едно ниво.

— Уайът. Можеш да си починеш и по-дълго от час. Светът няма да се свърши.

— Кой знае — отвърна той, а после добави: — Един час ми е достатъчен. Наистина.

Тя си пое дъх и го изгледа.

— Е, ако решиш, че ти трябва повече, само кажи и ще ти го отпусна.

— Страхотна си. Благодаря.

— Пак заповядай.

— Просто ми дойдоха твърде много впечатления.

Тя се пресегна и го докосна по коляното.

— Мога да остана и да легна до теб. Няма да ти досаждам, обещавам.

— Не, по-добре върви. Добре съм.

— Един час уединение и дрямка и всичко пак си застава по местата, така ли?

Той се насили да кимне и преглътна онова, което явно се канеше да каже. Гледаше право към нея, но сякаш не я виждаше, а се взираше в някаква пустота. Накрая изпъшка, простена „О, боже“ и се отпусна по гръб.

— Няма ли поне да допълзиш до възглавниците? Ще ти бъде по-удобно.

След като не получи отговор, тя сви рамене, стана и отиде в банята. Когато се върна, го завари легнал в абсолютно същото положение, със затворени очи. Но нещо в позата му й направи впечатление и като се приближи видя, че той изобщо не спи, а напротив, намира се в състояние на болезнено напрежение. Ръцете му бяха свити в юмруци край тялото, а дишането му излизаше на кратки, бързи пресекулки.

— Уайът? — Тя се наведе и го побутна по крака. — Уайът, добре ли си?

Някъде от вътрешността на гърдите му се надигна стон, глух и дълбок, от който я жегна истински страх. Това бе първобитен звук, какъвто никога преди не го бе чувала да издава и затова нямаше представа как да го изтълкува. Седна до него на леглото и положи длан върху ризата му, усещайки препускащия пулс на сърцето отдолу. Доближи устни до ухото му и прошепна:

— Шшт, спокойно. Всичко е наред.

Но очевидно не беше наред. Уайът се извърна настрани, подгъна крака в ембрионална поза и цялото му тяло се разтресе като от електрически ток. Последва миг на бурно освобождаване, при което той внезапно зарида неконтролируемо, свит на кълбо, задъхвайки се от хлипания и надавайки нечленоразделни звуци, които се сливаха в един протяжен вопъл.

Ужасена от този срив, Тамара се долепи до него и опита да обхване гърба му с ръце — да го удържи, успокои. Но той дори не даде вид, че забелязва присъствието й, а продължи да се гърчи под прегръдките й в конвулсивни ридания, които го връхлитаха отново и отново.

Тогава тя просто остана притисната до тялото му и го остави да продължава в същия дух. Бездруго не можеше да стори нищо, за да му помогне. Накрая, десетина минути по-късно, кризата сякаш изцеди и последните останки от силите му. Дълбоките стенания отстъпиха място на изтощен хленч, който постепенно също заглъхна и той застина неподвижно.

* * *

Като видя, че е заспал дълбоко, Тамара го зави и остана край него следващите няколко часа. На моменти от устата му се разнасяха неясни възклицания, но през повечето време лежеше тихо, все така свит на кълбо. Тя се настани на бюрото и се зае да прелиства туристическите брошури. След като приключи с тях, зачете някакъв роман, оставен от предишен посетител, озаглавен „Изкуството да се надпреварваш в дъжда“. След като преодоля първоначалната трудност да възприеме, че разказът се води от името на куче, тя намери книгата за доста добра, макар и да не можеше да се потопи изцяло в сюжета заради тревогите около Уайът.

Към 8:15 вечерта погледна и видя, че най-сетне е отворил очи. Остави книгата настрана, отиде и седна до него, прокарвайки нежно длан по лицето му.

— Ей, как си? — прошепна.

Клепачите му се спуснаха, той въздъхна и за няколко секунди Тамара реши, че изобщо не се е събуждал. Но после те се вдигнаха отново.

— Всичко е наред — каза тя. — Тук си в безопасност.

Никакъв отговор.

Очите му бяха отворени, но се взираха през нея така, сякаш не съществуваше.

— Ако ти се става, може да намерим място да хапнем. Още не е прекалено късно.

Той пак подви колене и започна да се поклаща напред-назад.

* * *

Когато Уайът дойде на себе си — ако това бе точната дума, — тя без много церемонии го изкара от леглото и го сложи да седне на стола, загръщайки го с одеяло, защото й се стори, че го тресе. Накрая, след още около час, тревогата й надделя над страха, че ако го остави сам, може да избяга или да направи някоя друга глупост. Каза му да не мърда никъде и изтича до рецепцията, за да потърси помощ.

Когато влезе отново в стаята, бе придружена от доктор Гутиерес, възрастен мъж с благи обноски и слава богу отличен английски. Хънт седеше точно както го беше оставила, със затворени очи и посърнало, безжизнено лице. Гутиерес веднага отиде до него и запали лампата над бюрото.

— Сеньор Хънт — каза меко. — Чувате ли ме?

Уайът повдигна клепачи и кимна.

— Аз съм лекар. Как се чувствате?

Изтръгнатият с мъка отговор дойде след няколко секунди.

— Уморен.

— Знаете ли къде се намирате?

Още едно вяло кимване, след което очите се затвориха отново.

Докторът се обърна към Тамара.

— От колко време е в това състояние?

— Не знам точно. От няколко часа. По-рано следобед получи криза и след това заспа.

— Криза?

— Плачеше. По-точно хлипаше и ридаеше. Напоследък е под голямо напрежение.

— И е употребил алкохол?

— Да. Бира и мескал.

— Не е най-добрата комбинация — поклати глава докторът.

— Вижте, не смятам, че причината е в пиенето. По пътя насам разговаряхме съвсем нормално, а също и след като се прибрахме. И после изведнъж нещо му стана.

— Напрежението, за което споменахте, емоционално ли е?

— Днес за първи път се срещна с истинския си баща. Бил е осиновен като малък. А също се оплакваше и от мигрена.

— Значи продължава от известно време?

— Да, поне от няколко дни.

— Как е със съня?

— Почти не спи. Два или три часа на ден.

Гутиерес изцъка с език.

— Не е достатъчно. Звучи ми като остро безпокойство, съчетано с недоспиване. Те вървят ръка за ръка. Разбира се, алкохолът също не помага.

— Искате да кажете, че просто е уморен и подпийнал?

Лицето на доктора помрачня и той поклати глава.

— О, не, сеньора, много повече от това. Получил е нещо, което в Щатите биха нарекли нервен срив. Изгубил е способност да се справя емоционално с всичко онова, което му се случва, и съзнанието му просто се е изключило.

— И колко може да остане така?

— Различно. Един ден, две седмици… Но с почивка и подходящо лечение би трябвало да се възстанови бързо. — Гутиерес сложи ръка върху коляното на Хънт и го побутна. Той се сепна и го погледна, макар лицето му да оставаше безжизнено. — Сеньор, искате ли да ви откараме в болница тази вечер?

— Болница? — възкликна Тамара.

Гутиерес кимна.

— В Щатите биха го хоспитализирали. Тук също мога да го уредя.

— Мислите ли, че е необходимо, за да се оправи?

Докторът сви рамене.

— Не бих казал чак необходимо, но няма да му навреди. От друга страна, тук е на непознато място, не се знае как ще му понесе болничната обстановка.

Кършейки ръце, Тамара се наведе към Уайът с думите:

— Разбираш ли доктора? Дали да отидем в болница?

През мъглата, забулваща съзнанието му, Уайът успя да промълви една-единствена сричка:

— Тук.

— Ще успеете ли да стигнете сам до леглото? — попита го Гутиерес.

— Ще се справим заедно — намеси се Тамара. Отиде до Хънт, свали одеялото от раменете му, хвана го за двете ръце и му помогна да се изправи от стола и да си легне. — Мисля, че засега ще останем в хотела.

— Предполагам, че ще му премине сравнително скоро — каза докторът. — Можем да приемем тазвечерния епизод като изолиран случай. Все пак е комуникативен, макар, разбира се, да е физически и емоционално изчерпан. Затова преди всичко му е нужен сън. — Той й протегна малко хартиено пакетче. — Нека взема от тези… колко време е минало, откакто е пил?

— Шест или седем часа.

— Добре, само една таблетка засега. Колкото да заспи. После, на сутринта, ако безпокойството продължава, ще третираме мигрената. — Гутиерес й подаде пластмасова кутийка с четири хапчета в нея. — Това е лоразепам. Ще му помогне да преодолее чувството на тревога. Но не по-рано от утре сутрин и само ако се налага. Предизвиква пристрастяване, затова внимавайте. Ако симптомите не отшумят, щом се приберете у дома, отидете на лекар. Колко дълго смятате да останете тук?

— Само още ден, най-много два.

— Добре. Правилно постъпихте, че ме повикахте. С редовен сън смятам, че бързо ще се оправи. Понякога такива стресови епизоди могат дори по свой начин да бъдат полезни. Но ако да речем до вдругиден не настъпи промяна, обадете ми се пак и ще предприемем по-нататъшни мерки.

— Надявам се да не се наложи.

— Аз също. — Докторът стана и затвори чантата си. Тамара го изпрати до вратата, благодари му отново, а после отиде в банята, за да налее чаша вода за хапчето на Уайът.