Джон Лескроарт
Ловецът (33)

33

През последните няколко седмици, докато Лин Шепард работеше върху своята история, между нея и Сюзън Пейдж се бе породило нещо като лична привързаност. Сега двете жени седяха заедно в трапезарията на дома за възрастни и обядваха, а вярната Беси, свита на кълбо, кротуваше в краката им. След като довършиха салатите си и обсъдиха последните клюки Лин се срещаше с нов мъж, а Уайът Хънт бе поканил баба си за Деня на благодарността, като плащаше самолетния билет и престоя й в хотел „Сейнт Франсис“ — Сюзън най-сетне попита за материала, който Лин пишеше.

— Вече почти съм го приключила. Ще го публикуват в седем части, започвайки от идната неделя, така че поне ще получи широка гласност.

— Това е добре.

— Да. Но от друга страна…

— Какво?

Лин се засуети със салфетката си, побутвайки храната в чинията. Накрая вдигна очи с леко смутена усмивка.

— Ако ти кажа, това може да срине репутацията ми като безпощаден разследващ журналист.

— Но аз и бездруго не те възприемам така. За мен ти си новата ми най-добра приятелка.

— Благодаря ти. И аз започвам да мисля за теб по същия начин. Истината е, че съм малко уплашена.

— От кое?

— Тъкмо там е въпросът. Всички опасения изглеждат мъгляви и неоправдани, понеже самата история — как Уайът издирва твоята дъщеря и баща си — има чудесен завършек. Знаем какво е направил онзи тип Ланс Спенсър, а също до голяма степен и как. Той вече е мъртъв, тъй че не би следвало да има по-нататъшни проблеми.

— А има ли?

Лин отново се поколеба, преди да отговори.

— Всъщност става дума за пари.

— Май винаги става дума за тях — кимна Сюзън.

— Но особено в този случай.

— Нима? Дори след толкова години?

— Знаеш ли за какви суми говорим, скъпа? Отначало, когато започнах да се ровя в архивите, смятах, че общото състояние на Храма на народите е възлизало на два-три милиона, да речем най-много пет.

— Но се е оказало по-голямо?

Лин може и да беше уплашена, но със сигурност се гордееше с резултатите от проучването си.

— Различните оценки надхвърлят петдесет милиона — при това долари от хиляда деветстотин седемдесет и осма, не забравяй. От тях е установена съдбата на не повече от трийсет и пет. Тъй че братята Спенсър положително не са били единствените, които са превозвали бали с пари и са заделяли по някое и друго куфарче за собствени нужди.

— Искаш да кажеш, че и двамата братя са замесени?

— О, да. Както Лайънел, така и Ланс са служили като пилоти на Джоунс и обкръжението му. Те просто не са се застоявали в Джоунстаун за постоянно, нито са били там през последните дни, затова не фигурират дори в списъците на оцелелите. На практика, са останали невидими.

— За какво са му били на Джоунс частни самолети и пилоти?

— За да превозва хора и пари, разбира се.

— Но докъде?

Лин сложи ръката си върху тази на Сюзан.

— Тъкмо това ме порази най-много. Парите са се наливали в банки в Сан Франциско, разбира се, но също и в Лос Анджелис, Швейцария, Франция, Бахамите, Венецуела и още пет-шест други държави. Кюрасао, Гренада, Гвиана. А, да не забравяме и Ватикана, откъдето са основали близо дузина компании фантоми в Панама, за да прехвърлят средствата на Храма. И това са само официално установените суми. Организирали са една огромна перачница за пари, обхващаща цялото земно кълбо, което прави трагедията още по-голяма. Редовият жител на Джоунстаун е вярвал, че всичко се прави в името на спасението на душата му, докато всъщност това е била последната грижа.

— Толкова е тъжно — каза Сюзън.

— Не само тъжно — допълни Лин, — но и страшно. Защото там навън все още се намират тонове пари, както и хората, които са ги откраднали. Те не искат цялата история да се раздухва наново. А моите редактори вече ме питат дали не мога да проследя още някоя следа, да видя докъде ще ме отведе. Дали в жаравата няма още тлеещи въглени. А те, както разбрахме от случая със Спенсър, могат да бъдат доста горещи.

— Не можеш ли просто да им откажеш?

— И какъв репортер ще бъда тогава?

— Най-малкото жив.

Лин се усмихна.

— От твоите уста звучи толкова мелодраматично. Най-вероятно просто ме тресе предпечатно вълнение.

— Но все пак ще внимаваш, нали?

— Имам ли друг избор? Става дума за хората, намерили смъртта си в Джоунстаун. От всички нас зависи да не ги забравяме, а от мен зависи да запълня, доколкото мога, пролуките в историята. Тук няма давност, поне не и в морален смисъл. И не се притеснявай, ще си пазя гърба.

* * *

Елинор Бърг не искаше голяма церемония, затова групата, която се събра във вътрешния салон на ресторант „Фиор д’Италия“ в седмицата преди Деня на благодарността, бе относително малка. Освен Елинор, трите й деца с половинките си и нейните внуци тя включваше още началника на градската полиция Ви Лапиър, завеждащия отдел „Убийства“ Ейб Глицки (и двамата в пълна парадна униформа), Девин Джул, Уайът Хънт, както и полицейския прессекретар Дона Джилиани.

След приключването на обяда и поднасянето на кафето Лапиър се изправи начело на масата, а Девин Джул почука няколко пъти по чашата си, призовавайки присъстващите към внимание.

— Днес сме се събрали — започна Лапиър, след като се възцари тишина, — за да поправим, поне донякъде, една несправедливост, датираща отпреди трийсет и шест години. Тогава Джеймс Бърг, наскоро повишен в инспектор на градската полиция, решава по собствена инициатива да проведе разследване на убийството на млада жена на име Марджи Карсън. Нейният съпруг, Кевин, вече на два пъти е съден за него и на два пъти журито отказва да го признае за виновен. Но Джим Бърг има лични впечатления от обвиняемия и също вярва в невинността му. Не след дълго кръгът на заподозрените се стеснява върху двама братя — Лайънел и Ланс Спенсър, познати на жертвата, които са нещо като самозвани войници в сектата Храм на народите на Джим Джоунс, пренесла се в Сан Франциско две години по-рано. Малко след като разпитва Лайънел Спенсър обаче, инспектор Бърг умира от явно, макар и необяснимо самоубийство. Около смъртта му се провежда разследване, което за съжаление не открива уликите, потвърждаващи, че той всъщност е загинал при изпълнение на служебния си дълг, разследвайки неприключено дело за убийство. Поради това той не е получил и публичното признание, полагащо се на останалите му колеги, паднали при сходни обстоятелства, чиито имена са изсечени в гранит на Мемориалната стена в Съдебната палата. Днес, госпожо Бърг, градската управа ми възложи честта да ви поднеса тази възпоменателна грамота, подписана от кмета, която засвидетелства, че съпругът ви, инспектор Джеймс А. Бърг, е загинал храбро на своя пост, и постановява името му да бъде добавено върху почетната Мемориална стена.

Когато Елинор Бърг се изправи с просълзени очи, за да благодари за признанието, Джул се обърна към Хънт и извъртя очи към тавана.

— Не ставай циничен — просъска му Хънт. — Виж я само. Цял живот е чакала този момент.

* * *

— Здравей, Уайът. Лин Шепърд се обажда. Сещаш се, от Индианаполис.

— А, значи не онази другата, която познавам в Албакърки?

Тя се изкиска в слушалката.

— Слушай, имаш ли минутка? Да не ти прекъсвам работата?

Часът беше 5:30 и Хънт още се намираше в офиса си.

— Винаги се радвам да те чуя, Лин. Как вървят нещата? Сюзън добре ли е?

— Да, чудесно. Всъщност онзи ден се видяхме. Похвали ми се, че си я поканил за Деня на благодарността. Много мило от твоя страна.

— Направих го от чист егоизъм. Влюбен съм в тази жена.

— Мисля, че чувствата ви са взаимни.

— Знам. Направо да се чуди човек. И тъй, какво мога да направя за теб?

Тя помълча секунда, преди да отговори.

— Споменах нещо пред нея, но после ми хрумна, че всъщност ти си човекът, с когото би следвало да говоря.

— За кое?

Лин въздъхна тежко.

— За онази история около Джоунстаун. За парите.

— Какво за тях?

— Това, че голяма част още не са открити. Много милиони в днешни пари. И сега, след като попаднахме на такава златна жила със Спенсър, моите редактори искат да продължа да се ровя. Смятат, че може би съм засегнала едва върха на айсберга.

Хънт прецени думите й.

— Нищо чудно и да са прави. Попаднала ли си досега на нещо конкретно?

— Само на онова, което ти ми подаде преди няколко седмици, но виж докъде доведе то.

— Доведе до смъртта на лошия, Лин.

— Правилно. Или поне на един от лошите.

— Какво искаш да кажеш?

— Че материалът за Спенсър може да разбуни гнездото на осите — имам предвид забравения въпрос за изчезналите пари. А аз ще продължавам да пиша по него, затова ми мина през ума, че не е зле да бъдеш нащрек. Ако наоколо се мотаят още спенсъровци, вероятно няма да са от най-милите хора.

— И ти все пак ще продължиш да ги търсиш?

— Това ми е работата, Уайът. Но ще излъжа, ако ти кажа, че не изпитвам леко притеснение. Може би ти също трябва да го изпитваш.

— Но аз не търся никого.

— Аз и ти го знаем, но те — които и да са — може да са на друго мнение. Или пък изобщо да не ги интересува.

Хънт се поколеба отново.

— Не можеш ли да спреш да ровиш?

Тя се изсмя горчиво.

— Все едно да ме попиташ дали мога да спра да дишам. Но ще те държа в течение, в случай че попадна на нещо по-сериозно. Просто исках да те предупредя междувременно да си отваряш очите.

— Винаги го правя.

— Малко повече от обичайното.

— Добре. Обещавам.

— А може би наистина трябва просто да спра.

— Кое, да дишаш?

Тя отново се засмя.

— Сигурно ставам параноична. Но се чувствах длъжна да ти се обадя.

— Радвам се, че го направи. И не мисля, че си параноична. Все някой е отмъкнал тези пари и надали иска да се разделя с тях. Ще се вслушам в съвета ти и ще проявявам повече бдителност.

В гласа й прозвуча осезаемо облекчение.

— Поне за известно време.

— Добре, за известно време. Или завинаги. Което дойде по-напред.

* * *

Облечен в памучната си пижама, Хънт седеше в ергономичното кресло пред компютрите, осветяван само от мъждивото сияние на скрийнсейвърите им, подпрял брадичката си с юмрук. Отвън рядко преминаваше по някоя кола, а климатикът в жилищната част се включваше и изключваше. По тези звуци, приемани почти на подсъзнателно ниво, той разбираше, че времето минава, но трудно можеше да определи откога се намира тук — от един час, или може би от три?

Знаеше, че когато подскочи, събуждайки се, часът бе 1:15. После се въртя в леглото до Тамара почти до 2:00, преди да се откаже и да дойде тук. След като вкара няколко коша, просто седна насред игрището, а после се изтегна и в цял ръст върху дюшемето.

Минаха незнаен брой минути. Отвън избръмчаваха случайни коли, извиваше по някоя сирена. Накрая стана, решен да пробва отново да заспи, но когато стигна пред вратата на спалнята, така и не се реши да натисне бравата. Вместо това угаси всички светлини и се добра до импровизирания офис, където се отпусна в креслото и се помъчи да изпадне в състояние на покой, пречистване и мир.

Не се получаваше.

Тамара почука тихо на междинната врата, открехна и прошепна полугласно, сякаш се боеше да не го събуди.

— Уайът?

— Тук съм.

Тя отвори докрай и започна да се придвижва тромаво напред — щяха да минат още няколко седмици, преди да спре да накуцва.

— Чакай, чакай — изправи се от стола той. — Ако някой ще обикаля из къщата, това трябва да съм аз.

— Мога да ходя.

— Разбира се, че можеш. Разликата е там, че аз го правя, без да ме боли. — Вече стигнал до нея, той я прихвана през кръста. — Не биваше да ставаш да ме търсиш. Хайде, да се връщаме обратно.

— Само ако ти искаш.

— Защо да не искам?

— Щом си станал, може би предпочиташ да си тук.

— Вместо къде?

— Вместо в леглото си. — Тя помълча и добави: — В нашето легло.

Хънт въздъхна.

— Твърде дълго се въртях и се страхувах да не те събудя.

— Знам. Но сигурен ли си, че само това е причината?

— Естествено. Каква друга да е?

— Например че нещата се развиха твърде бързо и ни тласнаха един към друг, без още да сме напълно готови?

— Напротив, ние…

Тя сложи ръка върху устните му.

— Не, изслушай ме. Ето, аз прекарвам кажи-речи цялото си време тук или в офиса, куцам и на двете места като някакъв инвалид, а ти се въртиш около мен като болногледачка, което може би далеч не е първоначалната ти идея. Лягаш си с мен, а после през нощ се измъкваш и отиваш да седиш сам в тъмното. Казваш, че е защото не искаш да ме будиш, но аз смятам, че не е само това. Ти на какво мнение си?

Хънт се забави доста, преди да отвърне с прегракнал глас:

— Наричаш себе си инвалид. А я си представи, че аз съм онзи, който е недъгав и не желае да го виждат такъв?

— Уайът — промълви тя. — Помниш ли пристъпа в Мексико?

Той тръсна глава в нещо като сдържана съпротива.

— Не ми напомняй за него. Беше моментно състояние, за няколко дни. Проблемът е зад гърба ни, Там. Ланс е мъртъв, всичко остана в миналото. Не знам защо не мога просто да го забравя и да продължа с живота си. А междувременно рискувам да изгубя… Имам предвид, че ако съм все така и занапред, не бих те винил, ако не искаш да останеш. Дори и аз не желая да ме гледаш такъв. Мъча се да не съсипя всичко помежду ни, а през вечер изпадам в това… не знам как да го нарека. То направо ме унищожава. Да не говорим, че отблъсква теб.

— Ей! Чуй ме. Не съм тръгнала да си ходя и нищо не ме отблъсква. Освен може би фактът, че не споделяш с мен какво действително те мъчи.

— Какво ли? И аз самият не знам, нито мога да дам гаранция колко дълго ще трае. То просто се надига в мен, не ми дава да спя, предизвиква тези проклети главоболия… — Хънт поклати глава от умора и безсилие. — Не искам да подлагам никого на това изпитание.

Тя го прегърна и опря чело в гърдите му.

— Уайът. Замислял ли си се откога си така? От две седмици? Месец? На фона на целия си останал живот. Не можеш да очакваш да се възстановиш като с вълшебна пръчица и в това няма нищо лошо. Нима не разбираш, че тези терзания са вероятно пътят към изцелението. Почисти всичко старо, стигни дъното, за да продължиш после към следващия етап, какъвто и да е той. А единственото, което искам аз, е да ми позволиш също да бъда част от него. Част от теб. Смяташ ли, че ще е по силите ти?

— Мразя това, което се случва.

— Знам, че е така. Но не е нужно да го понасяш сам. Аз съм тук. И искам да бъда тук.

— Боя се, че ще…

Тамара отново сложи длан върху устните му.

— Спри дотук. Добре, боиш се. В това няма нищо лошо. Няма да се стресна и да побягна, ако те видя уплашен. Ще остана, докато сам не ме изриташ навън. — Тя го целуна. — Чуваш ли?

Хънт я притисна плътно към себе си, дишайки тежко.

— Ела, да се връщаме в леглото — каза тя.

* * *

Доди не бе очаквала, че Ланс ще бъде убит.

Каза си, че идеята й нито за миг не е била такава. Планът се състоеше само в това законът да стигне до него и да го отстрани от пътя й, оставяйки я свободна и финансово необезпечена. Когато узна новината за смъртта му, изпита неочаквано чувство на покруса и празнота.

Не й беше трудно да играе ролята на опечалена вдовица — в много отношения дори нямаше нужда да се преструва.

Внезапната гибел на някой, с когото си живял, бе травмираща, дори ако не си изпитвал към него нищо подобно на любов. Все пак през последната седмица бяха правили секс. През последните три години Ланс се бе отнасял към нея с относително уважение, спазвайки правилата. Нейната част от сделката бе да бъде на разположение, когато я пожелае. А той не бе непривлекателен, нито неумел в леглото. Всъщност по-скоро обратното. Тя също имаше своите нужди в тази насока и той до голяма степен ги задоволяваше.

Но вече бяха минали три седмици на траур. Доди бе издържала безкрайните медийни интервюта, после погребението, обедите с близки и приятели, срещите с адвокати, счетоводители и с персонала на „Екзекюджет“, който сега минаваше на нейно подчинение.

За това й бяха нужни немалко усилия.

Уайът Хънт, следваше да му се признае, удържа думата си и не спомена нищо за съдействието, което му бе оказала, давайки му номера на съпруга си. Тя все още не можеше да разбере как това му бе помогнало да установи местонахождението му, но очевидно беше възможно.

Всъщност вече нямаше значение!

Днес, в петъка преди Деня на благодарността, тя позвъни в компанията още щом се събуди и поръча малкия реактивен „Гълфстрийм“ за десет часа. Същия следобед вече се бе нанесла в президентския апартамент на „Риц Карлтън“ в Капалуа^[1] — двеста и петдесет квадратни метра площ, със зашеметяваща гледка към океана. Ако някой я попиташе защо й е толкова пространство, вероятно щеше да отговори, че е заради Джейми, който пристигаше в сряда за празника.^[2] Но от друга страна, какво пречеше да си го позволи? Парите си бяха нейни.

Всичките пари.

Тя отвори бутилката шампанско от барчето и поръча на румсървиса дузина стриди, плато със суши и опашка от омар. Наслади се на храната и отиде да вземе вана.

Когато излезе от банята, навън вече се свечеряваше. Въздухът бе пропит с аромати и полъхваше приятен бриз, затова не се подсуши с хавлията. Вместо това си наля във високата чаша остатъка от шампанското и излезе гола на терасата.

Отправи поглед над зелената растителност към океана отвъд, после остави чашата върху перилата и разпери широко ръце, сякаш да прегърне целия свят. Очите й искряха от алчност и наслада.

* * *

Въпросът къде да се празнува Денят на благодарността възникваше ежегодно в голямата фамилия на Хънт. Освен родителите Боб и Шарлийн кланът се състоеше още от четирите им деца, всяко със своята половинка, тъй че опциите изглеждаха почти безкрайни. Досега Уайът винаги бе гостувал в нечия друга къща, но сега, с новопридобития си поглед върху значимостта на домашното огнище, изведнъж почувства, че е крайно време и той да встъпи в ролята на домакин.

Повика професионална почистваща фирма, поправи и боядиса междинната врата и нае три големи овални маси, които подреди покрай баскетболното игрище. Освен седемнайсетте членове на завареното си семейство бе поканил още баба си от Индианаполис, плюс Тамара, Мики (с приятелката му Анджела) и дядо им, Джим Пар.

Мики, естествено, веднага влезе в ролята на мениджър и главен готвач на събитието, наслаждавайки се на всяка минута от подготовката по посрещането на двайсет и тримата гости. Помощници в кухнята му бяха Анджела и още накуцващата Тамара. Седемте малки братовчеди, на възраст от четири месеца до осем години, се чувстваха като попаднали в рая при вида на баскетболното игрище и всички интересни предмети, които чичо им Уайът им позволяваше да пипат на воля.

Той пусна на великолепната си музикална уредба селекция от класически хитове и атмосферата се изпълни с галещите слуха звуци на Тони Бенет, Франк Синатра, Били Холидей, Стив Тайръл, Мел Торме, Стив Лоурънс и Ейди Горме.

Хънт прескачаше до кухнята, когато го повикаха, а през останалото време развличаше разнородната компания — вкарваше по някой кош, свиреше на китара, предоставяше сухи уроци по сърф и истински обиколки с мотоциклет покрай стените на помещението. Последните не се посрещаха с овации от родителите, но той беше най-големият брат, а и при това не превишаваше петнайсет километра в час, тъй че те бяха, общо взето, безпомощни.

Четиримата доайени — Боб, Шарлийн, Джим и Сюзан — седяха на една маса с коктейли в ръце, наслаждаваха се на заобикалящата ги бъркотия и си бъбреха така, сякаш се познаваха от сто години. В един момент, хвърляйки поглед нататък, Хънт бе сигурен, че видя стария козел Джим Пар да държи ръката на баба му, която изглеждаше подмладена с двайсет години от деня на запознанството им в Индианаполис.

Когато отиде да провери напредъка на готварския фронт, Мики му посочи една дупка в стената, точно над кухненската врата.

— Това как се озова там?

— Познай. Реших да си го оставя за сувенир. Не всеки има дупка от куршум в кухнята.

— Странно наистина — вметна Анджела. — Като помисля колко хора си мечтаят за такава.

Хънт й се усмихна и пак се обърна към Мики.

— Колко време остава до обяда?

— Към четирийсет и пет минути.

— Мога ли да открадна сестра ти за малко? Тамара?

Двамата си проправиха път през водовъртежа от деца и родители и най-сетне се измъкнаха през входа откъм Бранън стрийт.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Не мога да ти кажа още. Изненада.

Държейки я за ръка, той я поведе покрай ъгъла на сградата, а после по алеята, водеща обратно към кухненската веранда.

— Я виж, какво има на стълбите? — отрони се от устните й.

— Хм. Прилича на някакви цветя.

Всъщност това бе огромен букет от рози и почти всичко друго, което можеше да се намери в цветарския магазин.

— Но как са се оказали там? Нали бяхме в кухнята през цялото време, защо просто не са почукали, когато са ги донесли?

— Кой знае, може да са там от по-рано, примерно от сутринта — каза той, макар отлично да знаеше, че щом бе извел Тамара, брат й Мики ги бе поставил там съгласно уговорката, изваждайки ги от скривалището им в килера.

Хънт коленичи и вдигна прикрепената картичка.

— Пише, че е за теб. Явно някой обожател. — Той й подаде букета. — Можем просто да го внесем вътре, ако искаш. Ще го сложим на масата за украса.

— Или на трите маси. Достатъчно е голям. — Тя се усмихна, гледайки надолу към него. — Уайът, толкова си мил. Това ли беше изненадата?

— Едната част. Другата ме притеснява малко повече.

— И каква е тя?

Той седна на най-горното стъпало и потупа мястото до себе си.

— Ела тук. Кракът ти сигурно се нуждае от малко почивка.

Тя се поколеба за миг, после остави цветята и се отпусна до него върху цимента.

— Добре, готово. И сега какво?

— Сега трябва да те попитам нещо.

— В стомаха ми вече пърхат пеперудки.

— Не е ли удивително — отвърна Хънт. — Тъкмо това ме интересуваше — коя е основната съставка на супата от пеперудени крилца.

— Великите умове мислят еднакво — Тя взе ръката му в своята. — Наистина ли се притесняваш?

— Донякъде.

— От какво?

Той си пое дъх.

— От промяната. От бъдещето. — Той стисна дланта й и продължи: — Знаеш ли, когато разбрах, че си простреляна, първо си помислих, че те е убил. И че просто ей така ще изчезнеш от живота ми завинаги.

— Е, както виждаш, още съм тук.

— И слава богу. Но лесно можеше да стане и иначе. През последните няколко седмици постоянно се връщам към този момент и всеки път идеята да продължа да живея без теб ми се струва все по-невъзможна.

— Аз съм твоя, Уайът. Изцяло. — Тя премести ръце в скута си, все още държейки неговата. — От това ли се тревожиш, скъпи? Не бива. Вече минахме през толкова много заедно. Аз няма да умирам, нито пък ти. И никой не се кани да си тръгва или да се разделя с другия.

Уайът помълча секунда, после бръкна в джоба си и извади малка черна велурена кутийка. Отвори я, за да покаже съдържанието й, и каза:

— Мислех си, че ако желаеш, можем да направим връзката си малко по-формална.

Погледът й се сведе към пръстена, после се вдигна обратно, срещайки неговия. Тя поднесе ръката му към устните си и я целуна.

— Да не би да си се притеснявал, че има какъвто и да било шанс да откажа?

— Е, нямаше как да знам със сигурност.

Сега в собствените й очи заблестяха радостни сълзи.

— Естествено, че няма, глупчо такъв. Никакъв, дори един на милион.

— Добре тогава — въздъхна той. — Давам си сметка, че малко прибързвам, но…

— Уайът, та ние се познаваме от петнайсет години. Колко още трябваше да чакаме?

— Да, знам. Имах предвид, откакто действително сме заедно. Не искам да се чувстваш притисната или нещо подобно…

Тамара избърса една сълза с върховете на пръстите си, а после ги допря до устните му.

— Шшт. Казвам да. Ясно ли ти е? Да. — Тя се притисна плътно до него. — А сега, за да си послужа с безсмъртните думи на Мери Чапин Карпентър^[3], просто млъкни и ме целуни.