Джон Лескроарт
Ловецът (16)

16

Пълна деморализация.

Официално офисът все още бе отворен, но никой дори не се преструваше, че работи. Градът научаваше от вестниците или телевизията за случилото се и обажданията заваляха дълго преди Уайът да дойде на работа към 8:30. Плътният им поток държеше Тамара прикована за бюрото, докато Джил, с подути и зачервени очи, се бе скрила в стаята си и затръшнала вратата зад гърба си. Мики се занимаваше основно да пие чаша след чаша кафе и да подрежда букетите, които пристигаха на всеки четвърт час от правните кантори и застрахователните компании, с които поддържаха редовни отношения.

Хънт седеше като зомбиран пред компютъра и между телефонните разговори, които се мъчеше да избегне, правеше справки в системата на името Спенсър.

По някое време се обади Джул и Хънт узна, че въпреки всички умения на Кали официалните полицейски канали понякога могат и да я изпреварят. Във всеки случай, бе установено, че последното и единствено обаждане от мобилния на Иван през втората половина на предния ден е било до приятелката му.

На Хънт му хрумна идеята, че ако след пет часа следобед от стационарните телефони на офиса е имало някакви разговори, те също трябва да са били на Иван. Сподели това с Джул и той каза, че ще провери. Иначе по разследването на убийството нямаше никакъв напредък.

През няколкото си часа почивка Хънт отново бе имал сънища и пристигна в офиса донякъде надъхан с идеята, че все пак може да открие местонахождението на баща си, ако той е още жив.

Защо това изведнъж бе добило такова огромно значение, не можеше да обясни дори и на себе си.

Не беше прибягвал към тази стратегия досега, но му хрумна, че разполага с адреса, където родителите му са живели през 1970-та и сравнително лесно може да го открие в базата данни. Така и стана и сега той знаеше кой обитава бившия апартамент на семейството му. Името на Кевин Карсън също присъстваше в системата, свързано с имота през онова време. Но в настоящето тази информация не отвеждаше до никъде. Един човек бе живял на даден адрес — и толкова. Къде се намираше той сега? Това бе въпросът. А отговор очевидно нямаше.

Просто бяха минали дяволски много години.

* * *

Тамара отвори вратата и влезе в затъмнения кабинет на Хънт, където той лежеше проснат на дивана, със затворени очи, дишайки бавно и равномерно. Като се отпусна на коляно, го докосна по лицето и прошепна името му.

— Да, да — измърмори той. — Колко е часът?

— Единайсет и половина, както ме помоли.

— Ти си съкровище.

— Знам. Да ти донеса ли малко кафе?

Хънт седна, примигвайки.

— Мога и сам да си взема.

— Знам, че можеш. — Тамара се бе изправила на крака. — Питах те дали искаш аз да го донеса.

— Споменах ли вече, че си съкровище?

— Мисля, че да. — Тя се пресегна и отново го докосна по бузата. — Ей сега се връщам.

— Чакай малко. — Той кимна към вратата. — Как е положението там?

— Все същото. Кошмарно.

— Трябва да кажа на всички да си вървят.

— Може би така ще е най-добре. — Тя поспря на прага. — Да светна ли лампата?

— Предпочитам когато се върнеш.

Ъгълчетата на устата й се повдигнаха.

— Ще опитам да не забравя.

Хънт остана да седи сам в сумрака, все още полузаспал. Изведнъж трепна и наклони глава встрани, сякаш бе чул едва доловим звук. После скочи на крака и на две крачки стигна до бюрото си. Взе една папка и секунди по-късно вече излизаше през вратата, където едва не се сблъска с носещата кафето Тамара.

— Ти първи пресече финала, печелиш — каза тя, подавайки му чашата.

— Благодаря — пое я той, отпивайки, без да спира. — Аз съм пълен идиот. Не става дума за баща ми, а за Спенсър.

Подтикнат от съня си, тази сутрин той бе дошъл, вярвайки — може би ирационално, — че ако тръгне от адреса на баща си на Фултън стрийт през 1970-а, ще може по някакъв начин да яхне вълната на информационната система чак до настоящето. Това се бе оказало погрешно, отвеждайки го до поредната задънена улица.

Едва сега, в поредното му полусънно състояние, му бе проблеснала мисълта, че ако иска да направи подобна връзка, трябва да тръгне не оттам, а от един друг адрес, с който разполагаше — този на Еви, който Бетина бе открила в Службата за закрила на детето в понеделник сутринта. Той можеше да го отведе напред в бъдещето до онова, което Иван вероятно бе открил и което бе довело до неговата гибел — самоличността на съпруга й.

Седнал пред монитора на информационната система с разтворена върху коленете папка, той отпиваше от кафето, а пръстите му летяха по клавиатурата.

Тамара го последва и се наведе над рамото му.

— Какво търсиш?

— Вече го намирам. — Той посочи към досието. — Виждаш ли? Това е имотът, където е живяла Еви през 1970-а, а оттук ще извадим настоящите му собственици. Сега да погледнем историята… — Той натисна клавиша, превъртайки на екрана страница след страница назад през десетилетията. Самостоятелната къща на Аргуело Булевард, съвсем близо до пресечката с Фултън стрийт, където бяха живели Кевин и Марджи, за последен път бе продадена през 2003 г. Имаше предходни продажби и съответно собственици през 1998, 1991, 1982, 1976, и накрая собственикът, когото Хънт търсеше, я бе купил през 1968-а.

Тамара положи ръка върху неговата.

Той натисна Enter и след това се отпусна назад с облекчена въздишка.

— Лайънел Спенсър — произнесе, обръщайки се към нея. — Пипнахме го.

* * *

Дори с дебелото си кожено яке и ръкавици, Сара Русо потръпна под напора на хапещия вятър, докато натискаше звънеца на издигащата се пред тях къща, скрита зад каменна ограда и тежка порта от ковано желязо. Двамата с Джул се намираха на Ларкин стрийт, на върха на Рашън Хил, откъдето старата въжена железница сякаш пропадаше от лицето на земята на близката пресечка.

— Ако имах толкова пари, никога нямаше да си купя къща на подобно място, още по-малко пък крепост като тази.

— Но тогава щеше да се лишиш от гледката.

Русо хвърли кратък поглед наляво. Под тях се разкриваше зашеметяваща панорама, макар добре позната и на двамата. Няколко контейнеровоза и повече от петдесет платноходки сновяха сред белите гребени на вълните. Алкатраз, крайбрежието на Марин, Ейнджъл Айлънд, мостът Ричмънд — всички те доставяха наслада за окото на фона на оловносивите води. На по-преден план подреденият, почти скулптурно изваян квартал Норт Бийч блестеше в седефената светлина на късния следобед със своите кейовете и църкви.

— Чувам, че и в Антарктика било красиво — каза Русо. — Но моето мото е, че ако някъде е прекалено студено, за да се играе бейзбол, значи не става за живеене.

— Последния път, когато проверявах, в града имахме бейзболен отбор.

Тя го изгледа презрително.

— Това още не значи, че условията стават за игра. — После прехвърли вниманието си върху портата и леко я изрита. — Хайде, хайде, отваряй се. Все пак сме поканени.

— Не бих го нарекъл точно така.

— Добре де, ние сме ченгета. Каква е разликата.

* * *

Най-сетне електрическата брава избръмча и те поеха по лъкатушеща пътека през малка горичка от кипарис и хвойна, а после изкачиха четирите стъпала на закрита кръгла веранда. Лайънел Спенсър ги чакаше пред отворената врата, облечен в нещо като черна копринена пижама, плюшен халат и чехли с монограм.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — каза той. — Понякога не чувам звънеца от първия път. Дори пропускам доставки и трябва да ми ги носят повторно. Наистина трябва да го сменя с някой по-силен. Не желаете ли да влезете вътре?

— Би било много мило, благодаря — отвърна Русо.

— Заповядайте тогава. — Той отстъпи назад и тръгна към вътрешността на къщата, очевидно очаквайки те да го последват и да затворят вратата. Джул и Русо се спогледаха тайно, давайки си сметка, че имат работа най-малкото с ексцентрик, ако не и с пълна откачалка. Бялата, дълга до раменете, сресана през средата коса бе поредното доказателство.

Отдясно на застлания с персийски килим коридор имаше три големи отворени стаи, а отляво — стълбище и още стаи, които на пръв поглед изглеждаха посветени на готвенето и храненето. Но най-голямата изненада ги очакваше в дъното на коридора, накъдето ги водеше Спенсър. Той спря под сводеста арка и ги пропусна пред себе си в просторен, кръгъл остъклен купол, пълен с безброй растения и дори дървета, сред които се забелязваше и един внушителен телескоп.

— Хубава стая — каза Джул.

Спенсър кимна.

— Прекарвам по-голямата част от времето си тук. Когато човек не излиза често навън, както правя аз, това е добър заместител. Но защо не поседнем? — Той посочи към кът с бяла мека мебел и седна на едно от креслата, докато двамата инспектори се настаниха на дивана.

— Оценяваме, че се съгласихте да поговорите с нас — започна Русо.

— Няма проблем. Макар че ми е трудно да се сетя с какво мога да ви помогна. До снощи дори не познавах човека, който бе убит. — Спенсър кръстоса крак връз крак и положи длани в скута си.

— Иван Орлов — уточни Джул.

— Същият.

— Виждали ли сте се с него снощи? — попита Русо.

— Да, разбира се. Вечеряхме заедно в „Ориджинал Джо“. Явно е бил застрелян само няколко минути след като съм си тръгнал. Мислех, че знаете. Вчера той ми позвъни тук, вкъщи. Предполагам така сте открили номера ми и затова пожелахте да се видим.

— Правилно — съгласи се Джул, макар, строго погледнато, да не бе точно така. Те действително бяха проследили обаждането на Иван от стационарния телефон в офиса, но името и адресът им бяха подадени от Уайът веднага след като ги бе открил в информационната система. Това представляваше и основната причина да са тук. Хънт пусна търсене за Лайънел и на „Гугъл“, което обаче даде влудяващо оскъдни резултати. Мъжът нямаше никаква очевидна връзка с Джоунстаун, а освен това водеше толкова затворен живот, че последната му регистрирана дейност бе спечелването на бутилка каберне на благотворителен търг пет години по-рано. Тази липса на конкретни сведения свеждаше избора на Джул и Русо до нещо, което и двамата мразеха — разговор, наподобяващ риболов на сляпо.

— Имате ли нещо против — хвърли първата кукичка Джул — да ни кажете за какво всъщност искаше да си говори с вас господин Орлов?

— Смятах, че знаете.

Учтива усмивка от страна на Русо.

— Предпочитаме да го чуем от вас, ако не възразявате.

— Смятате ли, че може да има нещо общо със смъртта му?

— Разследваме убийството — каза Джул. — За момента не знаем точната причина. Затова говорим с всеки, който би могъл да хвърли някаква светлина.

Челото на Спенсър се проряза от бръчка.

— Означава ли това, че съм сред заподозрените? Вече ви казах, че само вечеряхме заедно, макар и да си тръгнах малко преждевременно.

— Защо? — попита Русо.

— Защото не след дълго стана ясно, че си е уредил срещата с мен под фалшив предлог.

— Какъв по-точно? — намеси се Джул.

— Каза ми, че разполага с информация за бившата ми съпруга, Еви. И за децата.

— Тя наскоро ли е починала? — поинтересува се Русо, макар да знаеше отговора.

— Не. Загина през 1978-а, в Джоунстаун. Предполагам сте чували за случая.

Инспекторите се спогледаха и кимнаха едновременно.

— Е — каза Спенсър, като се облегна назад и понижи глас, — това все още е тежка тема за мен, както, надявам се, разбирате.

— Естествено — каза Русо. — Без вас ли е заминала там?

— Да, иначе сега и аз щях да съм мъртъв, нали? Обаче взе децата — добави той с явно неподправена мъка. — Съсипа ми живота.

Джул пръв прекъсна настъпилото мълчание.

— И какво ви каза господин Орлов? По отношение на жена ви?

— Тъкмо там е въпросът. Той не изглеждаше особено информиран за нея. Подмами ме на срещата, твърдейки, че е попаднал на нови сведения за семейството ми. Не че това щеше да ги върне обратно, но как можех да устоя? А се оказа, че просто не е вярно.

— Тогава за какво е искал да ви види?

Спенсър отдели известно време да събере мислите си. Огледа стаята, прокара длан по бузата си и приглади назад коса.

— Честно да ви кажа, и аз не знам. Беше доста странно. Разпитва ме за някаква жена, убита около 1970-а, която очевидно познавала Еви. Каза, че отваряли наново случая, или нещо подобно, затова търсели свидетели. Така и не разбрах свидетели на какво по-точно, а мисля, че и самият господин Орлов не беше сигурен. Казах му, че никога не съм чувал за тази жена, пожелах му успех и общо взето, това беше целият ни разговор. Нямам представа по какъв начин може да е имало нещо общо със смъртта му.

Джул се помести върху дивана и опря лакти на коленете си.

— Вие познавахте ли Джим Джоунс?

Спенсър присви устни.

— Да. Разбира се. Той играеше огромна роля в живота на всички ни през онези години. — Пръстите му почукаха по страничната облегалка на креслото. — Еви постоянно търсеше нещо голямо, върховна цел в живота. А Джоунс търгуваше именно с това. Перфектното съвпадение.

— Огромна роля в живота на всички ви? — вдигна вежди Русо. — Включително и вашия?

Той кимна с печално изражение.

— В началото, като виждах, че Еви се чувства толкова щастлива, аз също се присъединих, за да я подкрепя. Такава беше схемата. Влезеш ли веднъж в редиците на Джоунс, ако половинката ти се дърпа, трябваше да я зарежеш. Същото важеше и за родителите, децата, за всеки друг, който не е част от Храма. Затова останах, докато просто… не можех да издържам повече, това е всичко. — Очите му срещнаха съчувствения поглед на Русо. — Това наистина е болезнена тема. Съжалявам.

Последната реплика бележеше край на разговора. Спенсър стана от креслото, двамата инспектори също се изправиха на крака.

— Е — каза Русо, — благодарим за съдействието.

— Не знам доколко ви помогнах — сви рамене той. — Но преди да си тръгнете, може ли и аз да задам един въпрос?

— Разбира се.

— Вие също ли работите по онзи случай, за който господин Орлов спомена, че бил открит повторно? Имам предвид, истинската полиция?

— Аз съм запознат донякъде, да — каза Джул. — А и формално погледнато, той никога не е закриван, защото липсва осъдено лице. При убийствата давност няма, тъй че делото просто си стои така. Защо?

— Просто ми прозвуча леко пресилено. Нещо, което се е случило толкова отдавна. Трудно ми е да си представя, че смъртта на господин Орлов би могла да има връзка с него цели четирийсет години по-късно.

— Добро съображение — отвърна Джул. — Но за смъртта му все има някаква причина, а той работеше именно по въпросния стар случай. Това поставя нещата в малко по-различна светлина, не мислите ли?

Примирено свиване на рамене.

— Може и да сте прав — рече Спенсър. — Какво разбирам аз?

* * *

Лейтенант Ейб Глицки бе качил крака върху бюрото си, а пръстите на ръцете му бяха сключени пред устата. Както обикновено, изражението му беше мрачно, а веждите — смръщени над хлътналите очи. Гърдите му се повдигаха леко и равномерно. Часовникът на стената показваше 5:15.

— Опитвам се да проумея логиката ви — каза той. — Наистина се опитвам.

— Става дума за три убийства — обади се Русо.

— Това не е съвсем точно. Дори според вашата версия, смъртта на Джим Бърг е самоубийство.

— Но сега това определено е под въпрос — каза Джул.

Глицки дръпна ръце от устните си и го погледна.

— От страна на кого, Девин? На твоя приятел господин Хънт? И въз основа на какви доказателства?

— Не говорим толкова за конкретни доказателства — притече се Русо на помощ на партньора си, — а за струпване на косвени улики. Те просто се набиват на очи, Ейб, трябва да го признаеш. В това се мъчим да те убедим.

Глицки поклати съчувствено глава.

— Нищо подобно не трябва да признавам. Слушайте сега какво ще ви кажа аз. — Той свали крака на пода и се облакъти върху бюрото. — Следвайте мисълта ми и ме спрете, ако някъде греша. Имаме една жертва на битово убийство и един убиец отпреди четирийсет — повтарям, четирийсет години.

— Убиецът така и не е бил осъден — вметна Джул. — Само уточнявам.

— Приема се. Но в случая, чисто хипотетично, ще приема, че човекът, изправян на два пъти пред съда, действително го е извършил. После имаме едно полицейско самоубийство — кога? През хиляда деветстотин седемдесет и пета.

— Предполагаемо самоубийство, Ейб — не отстъпваше Джул. — Да не забравяме, че е бил щастливо женен и току-що е получил повишение. Освен това не само е арестувал обвиняемия, но и преди това е ходил по сигнал за оставените без надзор деца на същия този адрес и е подал доклади за жертвата и за нейната приятелка, Еви Спенсър.

— Девин — каза с равен глас Глицки. — Предполагам си даваш сметка, че от последното му посещение в апартамента и извършването на ареста до самоубийството му са минали цели четири години.

— Които приблизително съвпадат по време с воденето на делата — добави Русо.

— Е, и? — Глицки ги изгледа един подир друг. — Вижте, престанете най-сетне да ме кълвете и слушайте, става ли? Така. Третата ни жертва, от снощи, е Орлов, който уж работи по първия, четирийсетгодишния случай, макар че същевременно се занимава с още десетина други, да не говорим, че смъртта му може да не е свързана с нито един от тях. Но ето че не щеш ли, вчера той открива онзи Спенсър, който не отрича, че двамата са вечеряли, разговаряли, и изобщо във всяко отношение е готов да ни сътрудничи. Това май изчерпва картината. Или пропуснах нещо?

— Виж, Ейб — постави ръце върху бюрото му Джул. — Пропускаш, че Спенсър е бил съпруг на Еви. И че всички тези мъртви хора — дори ако приемем, че Бърг сам е сложил край на живота си — по един или друг начин са свързани с нея.

— А тя самата, ако смея да ти припомня, също е умряла, и то още през хиляда деветстотин седемдесет и осма.

— В Джоунстаун — обади се Русо.

— И какво отношение има това, за бога? Близо хиляда души са умрели в Джоунстаун. Това, че Еви Спенсър е една от тях, не я прави по-специална.

— Има твърде много съвпадения — отвърна тя. — Само това се опитваме да кажем.

Глицки се отпусна назад в креслото си.

— Съгласен съм, Сара, има елемент на съвпадение, което всеки от нас мрази. Ако се беше случило в рамките на ден-два, сам щях да кажа: „Ей, хора, тук има нещо гнило. Проучете тази Еви Спенсър и вижте докъде ще ни отведе, къде ще паснат късчетата от мозайката“. Но помислете само — тя умира преди трийсет и две години. Тоест четири години след Джим Бърг, осем след Марджи Карсън и при това, за капак, на друг континент. А сега и Иван Орлов. — Той разпери ръце. — Не знам какво точно очаквате да направя. Освен да приема на вяра теорията ви, което няма как да стане.

— Ейб — каза Русо — ако по линия на Еви Спенсър не излезе нищо, това ни оставя с празни ръце и по отношение на убийството на Орлов.

— Нищо подобно, Сара. Той е бил частен детектив. Работил е по цял куп случаи. Просто ще трябва да се поразровите и толкова. Ако причината не е там, значи е в частния му живот. Или просто е бил случайно набелязан и убит заради портфейла си. Няма нужда да ви казвам, че и това се случва, особено в квартали като онзи.

Двамата, седнали на сгъваеми столове пред бюрото на Глицки, си размениха погледи, след което Джул стана, отиде до вратата и я затвори. Когато се върна на мястото си, прочисти гърло, наведе се напред и заговори почти шепнешком:

— Ейб, ами ако в цялата тази работа са замесени ченгета?

На Глицки му трябваха няколко секунди, за да осмисли казаното. Когато най-сетне го направи, примигна и рече:

— За какво говориш? Какви ченгета? Мислиш, че Орлов е бил застрелян от полицай? Това е страшно оскърбително обвинение и най-добре да разполагаш със силни доказателства, за да го подкрепиш. Е, разполагаш ли с такива?

— Все още не, сър. Нямам доказателства. А и всеки може да е дръпнал спусъка. Може дори да му е било платено, за да го стори.

— Значи сега пък излиза, че полицай е платил на убиеца. — Глицки прокара пръсти през косата си. — Не мога да повярвам, че слушам това. Откъде изобщо ти хрумна подобна идея?

— Не смятаме, че извършителят е непременно полицай, Ейб — каза Русо.

— Просто не бива да пренебрегваме възможността — поде Джул — да са замесени служители на полицията, които може би вече не са на активна служба.

— А, ето че станаха и повече от един. Какво е това, някаква грандиозна конспирация?

— Помниш ли папките, които бях струпал в съседната стая, онези, които Хънт искаше да разгледа?

— Разбира се. Нали аз му позволих.

— Правилно. Но когато той започна да задава въпроси — дори не твърде много при това, — изведнъж се получи обаждане от Лапиър и ти беше намекнато, че ще е най-добре да насочиш ресурсите си другаде.

— И за теб това е зловещ признак?

— Във всички случаи ме навежда на мисълта, че някой е говорил с нея, за да те накара да отклониш мен и Хънт от случая. Мисля, че всичко е започнало още тогава, около първото убийство. И когато четири години по-късно Джим Бърг е станал инспектор, е успял да надуши нещо…

— Как по-точно?

— Не знам. Нищо чудно да е подозирал от самото начало. Но съпругата му е споделила с Хънт, че е бил убеден, че са арестували погрешния човек, и след като му се е удала възможност да разследва…

— Всичко това са фантазии, Девин. Чудя се как ти ги ражда главата.

— Не бих ги нарекъл фантазии. През седемдесет и четвърта, две седмици преди да се самоубие, Джим Бърг е изискал цялото дело, всички папки по него. Той е последният човек, който го е разглеждал преди Хънт и мен. И явно е открил каквото е търсел.

— Като например?

— Нямам представа. Но нещо значимо в тогавашния контекст, което сега сме твърде отдалечени във времето, за да забележим.

— Наистина, Ейб — намеси се Русо, — защо ще взема делото, ако не е смятал, че има още какво да се прави по него?

— Откъде да знам? Може да е искал да види как се води дело. Или е знаел факти, които са могли при евентуално трето изслушване да доведат до присъда. Или пък като нов инспектор просто е търсел начин да си изгради престиж. Нямам никаква идея. — Погледът на Глицки, устремен към тях над бюрото, излъчваше повече тъга, отколкото упрек. — Девин. Сара. Ето, изслушах ви внимателно и все още не знам защо водим тази дискусия. Има ли нещо конкретно, което се очаква от мен?

Това, разбира се, бе същината на въпроса. Джул се облегна назад, погледна към партньорката си и после отново към Глицки.

— Просто искахме да знаеш, че случаят на Орлов може да извади на бял свят някои… чувствителни теми, затова решихме, че е добре да бъдеш в течение, за да не те сварят неподготвен.

— О, аз умея да се справям с чувствителни теми, повярвайте. Това ми е специалността, независимо кой какво казва. И не ме разбирайте погрешно. Не ви поставям абсолютно никакви ограничения за това как да водите разследването. Но… — Глицки сключи ръце пред себе си на бюрото. — Смятам, не е нужно да ви напомням, че теориите са хубаво нещо, но вашата работа е да събирате доказателства и да градите теориите върху тях, а не обратното.

— Допирните точки на случая с Еви не са теории — каза Сара. — Те са проверими факти.

— Добре. И все пак имайте предвид, че понякога фактът е просто факт. Няма друга значимост и може никога да не прерасне в доказателство за каквото и да е престъпление. Разбира се, вие сте свободни да следвате всяка посока, в която ви водят уликите — това ви е работата. Но имайте благоразумието да не раздухвате чувствителните теми, за които споменахте, преждевременно. Ако ще го правите, доказателствата ви трябва да са железни и непробиваеми.

— За това говорим — кимна Джул. — Стига да успеем да стигнем дотам.

— В такъв случай — рече Глицки — по-добре се захващайте за работа.