Джон Лескроарт
Ловецът (14)

14

Когато Мики влезе в отдела за мобилни телефони в магазина „Бест Бай“ на Гиъри Булевард, вътре нямаше други клиенти. Продавачката, двайсетинагодишна, с щръкнала къносана коса и цялата покрита с пиърсинги и татуировки, бе обърната с гръб и подреждаше стоката си.

Мики изчака около минута, която му се стори доста по-дълга, преди да се осмели да почука по щанда и да каже:

— Извинете.

Никакъв резултат.

Той почука по-силно и повиши глас:

— Ехо, има ли някой?

Този път, с театрална въздишка, младата жена се обърна. Стори му се, че долови тихото дрънчене на железарията, окачена по ушите й. На гърдите й имаше табелка с името „Ден“, а лицето й носеше култивиран израз на незаинтересована скука.

— Здравейте — каза Мики, плувайки срещу течението, решен да следва протокола. Извади визитна картичка и я постави пред нея. — Казвам се Мики Дейд и работя за частна детективска агенция. Ще възразите ли, ако ви задам няколко въпроса?

— Давайте — сви рамене Ден. Погледът й срещна неговия за частица от секундата, а после се устреми някъде над рамото му така втренчено, че той се обърна да види какво има там. След като се увери, че няма нищо, попита:

— Тук ли би следвало да дойда, ако искам да си купя предплатен телефон за еднократна употреба?

Вместо отговор тя извъртя отегчено очи, с което явно предполагаше, че сочи към заобикалящите я отвсякъде апарати.

— Какъв по-точно? — попита с тон на безмерна скука.

— От онези, които си имат номер и определен брой предплатени минути, но…

— Марка — прекъсна го тя. — Каква марка? Иначе всичките са едни и същи.

— Да. Искам да кажа, знам. Просто исках да се уверя, че съм дошъл на правилното място.

— Да, ако търсите мобилен телефон, това е мястото — удостои го с отговор тя след кратка пауза.

— Добре, тогава въпросът е следният — продължи упорито Мик. — Някой е бил тук, най-вероятно миналата седмица, и е купил предплатен телефон. Предполагаме, че може да е взел дори няколко наведнъж. Помните ли да сте обслужвали подобен клиент?

— Много хора купуват повече от един телефон.

— Тук става дума за три, четири или дори повече.

— И такива ги има. Дилъри, сещате се.

— Вземат ги за препродажба?

Тя бавно поклати глава.

— Не, не продажба на телефони. На наркотици. Ползват телефоните веднъж, после ги хвърлят.

— Аха — каза Мики. — Разбира се. Но нашият човек не ще да е изглеждал като типичен пласьор.

— Типичен пласьор?

— Искам да кажа, вероятно е бил по-възрастен.

— По-възрастните не продават ли дрога?

— Не, тоест… сигурно, както и да е. Искам да знам, помните ли някой, който да се е отличавал от останалите?

— Не.

— За секунда си помислих, че ще кажете „да“ и ще ми го опишете в най-малки подробности. — Той пусна в ход най-очарователната си усмивка, мъчейки се да пробие леда.

— Не помня.

— Добре, да опитаме иначе. Имате регистър на продажбите, нали?

— Разбира се.

— И вписвате имената на клиентите?

Тя въздъхна тежко.

— Теоретично, да. Но никой не си ги казва.

— Е, поне можем да видим покупките на по няколко апарата. Ако някой е ползвал кредитна карта, ще го идентифицираме по нея.

Тя най-сетне го погледна, макар и за кратко.

— Трябва да говорите с управителя.

— Чудесна идея. Къде да го намеря?

Раменете й се повдигнаха с около сантиметър.

— Следвайте табелките — бе отговорът.

* * *

— Уайът не вдига, сестричке — каза Мики.

— Това е, защото откри госпожа Бърг и отиде да поговори с нея.

— Бързо се е справил.

— Тя все още получава пенсията си от градската община. Струваше му само едно телефонно обаждане. Този човек понякога е истински факир. А при теб как мина?

— По-зле не можеше и да бъде. Допускам, че дори направихме крачка назад.

— Нима? И как го постигна?

— Ами Девин беше сигурен, че телефонът е купен от „Бест Бай“ на Гиъри, нали? Е, момичето, с което говорих… тоест с което се опитах да говоря, сякаш никога през живота си не бе виждало клиент. Един кактус щеше да е по-разговорлив от нея. Без майтап. Не помнеше някой да е купувал повече телефони, изобщо не помнеше нищо. Трябваше да й тегля думите с ченгел от устата. Не знам защо изобщо наемат такива същества за работа с клиенти.

— Това е философски въпрос, Мик, който може да обсъдим някой ден. Успя ли да научиш каквото и да било, в случай че Уайът се обади да провери?

— Само отрицателни отговори. Накрая отидох при управителя, който поне владееше членоразделна реч. Проверихме в регистъра и открихме към дузина продажби на по няколко апарата за последните двайсет дни — по-назад нямаше смисъл да проверяваме. И всичките бяха в брой. Очевидно щом си купуваш телефон за еднократна употреба, плащаш в брой.

— Но не трябва ли да представиш някакъв документ за самоличност?

— О, без съмнение. Но познай колко хора го правят.

— Почти никой?

— Абсолютно никой. Изобщо не се спазва. Продавачките просто вписват каквото им попадне. Има на купувача — „Предплатен“. Фамилия — „Телефон“. Нещо подобно. Не получават бонуси за продажбите, не са мотивирани. Като цяло са невежи и безразлични, а тази, с която говорих днес, е перфектният пример.

— Няма ли записи от охранителните камери?

— Има, но ги пазят само до три дни. Нашият човек е бил там много по-отдавна. Тъй че ако шефът се обади, му кажи, че по линия на телефоните сме пълна нула.

— Така и ще направя, Мик, макар и да не е най-любимото ми съобщение.

* * *

Хънт бе паркирал на около две преки, на Балбоа стрийт, и вървеше по тротоара, проверявайки номерата, когато зърна добре изглеждаща жена, наближаваща седемдесетте, застанала пред вратата на една двуетажна сграда. Тя пристъпи напред и още отдалеч му даде знак с леко помахване.

— Господин Хънт? Насам! — И като приближи, му протегна ръка. — Аз съм Елинор Бърг и ми е трудно да опиша колко се радвам да ви видя. Откакто се обадихте, седях вътре и се вълнувах все повече и повече, докато накрая не излязох да чакам пред вратата, за да не ви изпусна. Или пък вие да не изпуснете къщата. — Тя сложи и другата си ръка върху неговата и продължи да се здрависва. — А сега се боя, че ще се окажа една бъбрива стара глупачка. Но давате ли си сметка, че от трийсет и пет години насам вие сте първият, пожелал да говори с мен за смъртта на Джим? Дори и тогава, веднага след случилото се, никой не се разрови по-надълбоко. Решиха, че е ясно като бял ден. Ченгета се самоубиват постоянно. А заради пистолета и начина, по който изглеждаше всичко, не допуснаха и сянка на съмнение. Е, сега най-сетне ми се удаде случай да си излея душата и се боя, че страшно ще ви досадя.

— Няма проблем — увери я Хънт. — Ще ви слушам дори ако говорите цял ден.

— Е, добре тогава, най-добре да влезем вътре. — И за негово удивление, тя вдигна ръката му към устните си и бързо я целуна.

Имаше стегната фигура, облечена със сини джинси и едра гръд под бежовия пуловер. Беше си сложила с вкус малко коралово червило, очна линия и сенки, подчертаващи зелените й очи. Сивата й коса бе силно опъната назад, разкривайки високото чело. Личеше си, че на младини е била изключително привлекателна, а и все още беше.

Тя му задържа вратата и я затвори зад него, след което го поведе към всекидневната, гледаща към улицата. Закрити с кепенци панорамни прозорци. Светли дървени подове, пъстър индиански килим, диван и две кресла от кафява кожа, масичка за кафе, вградена библиотека и камина.

— Това, естествено, е Джим в униформата си — каза тя, посочвайки една от снимките на полицата. — Следват Тим, Дъглас и Керъл, всеки от тях при завършването на колежа си. А останалите са внуците, моите любимци, с чиито имена обаче няма да ви отегчавам.

— Прекрасно семейство.

— Защото до един са се метнали на Джим. Той беше хубавец, както виждате. — Гърдите й се повдигнаха в несъзнателна въздишка. — Ако искате кафе, ще стане за две минутки. Имам една от онези нови еспресо машини, наистина го прави много ароматно.

— С удоволствие. Черно и с малко захар, ако обичате.

— Ей сегичка. — Тя кимна към едно от креслата и докато чакаше, Хънт се загледа в образа на усмихнатия й съпруг, който имаше такова силно присъствие в дома дори сега, трийсет и пет години след смъртта си.

После жената се появи отново, носейки поднос с бисквити, захарница и две димящи чаши. Постави го върху масичката и седна диагонално срещу него, в другото кресло.

— Докато бях в кухнята, си обещах, че като се върна, няма пак да се впусна да бърборя. Вие сте този, който се обади и каза, че има въпроси към мен. Затова какво ще кажете направо да започнем с тях?

— Честно казано, вие сама налучкахте някои от темите, които ме интересуват. Разбирам например че не сте убедена, че мъжът ви наистина се е самоубил.

Тя пусна бучка захар в кафето си и дълго го разбърква.

— Не бих искала да ви подвеждам — рече накрая. — Нямаше никакви доказателства за обратното. Може би съм била просто глупава млада жена, която не е разпознала признаците навреме и не е пожелала да повярва, че той просто ей така ще напусне нея и семейството си.

— Какви са били тези признаци?

— Точно там е работата, че и да ги е имало, не съм ги видяла. Дойде ми напълно като гръм от ясно небе. Той изглеждаше… не, той беше щастлив. Справяхме се добре, децата бяха здрави, имахме пари… Не бяхме чак богати, но не се лишавахме от нищо. Освен това и работата му вървеше чудесно. Току-що го бяха повишили в инспектор и бъдещето, поне според мен, изглеждаше напълно безоблачно.

Хънт отпи от кафето си, което наистина беше великолепно, за да си даде време да потисне вълнението в гласа си.

— Не знаех, че е получил повишение.

— О, да. Само два месеца по-рано. Което, разбира се, страшно помогна за пенсията ми, макар че с радост бих се отказала от нея. — Тя въздъхна отново и продължи: — Но има друга причина, поради която постъпката му нямаше смисъл. Всичките тези усилия и учене, през които трябва да преминеш за сержантския изпит, особено когато имаш три деца на главата. Накрая успяваш, вземаш го и пред теб се разкрива кариера, съвсем различна от тази на уличното ченге. — Погледът й срещна неговия. — Човек не става инспектор само за да се самоубие няколко седмици след това, господин Хънт. Просто не го прави.

— Разбирам.

— Много трудно го приех. И както вече казах, може да не съм била права. Никой друг явно не изпитваше съмнения. — Тя отпи глътка от кафето си и поклати глава. — Не знам дали нещо от това ще ви бъде от полза.

— Възможно е — отвърна Хънт. — Допускам, че на определен етап ще се впише в картината.

— В коя картина?

— На случая, по който работя.

Хънт видя как жената леко се дръпна при осъзнаването, че главният повод за посещението му не е смъртта на съпруга й.

— Когато казахте, че искате да ми зададете няколко въпроса за Джим — каза тя, — останах с впечатлението, че ви интересува той самият. Че по някаква причина случаят му отново се разглежда.

— Не бих се учудил, ако се стигне и до това. Но в момента се занимавам с нещо, в което е имал доста странична роля. Три или четири години преди смъртта си се е отзовал на сигнал за убийство и е арестувал заподозрения.

За негово учудване, тя кимна.

— Семейство Карсън, предполагам.

— Именно. Но как, ако позволите да попитам, се сетихте толкова бързо?

Жената леко се засмя.

— Е, Джим не се е занимавал с толкова много убийства, господин Хънт. Беше патрулиращ полицай. А като инспектор така и не стигна до тежките престъпления. Този човек… Кевин Карсън ли му беше името? Той май бе единственият убиец, на когото е слагал белезници. И всъщност доста го обсъждахме вкъщи по време на делото.

— Кое по-точно?

— Че е бил първият на местопрестъплението и лично го е арестувал.

Хънт повъртя чашата в линийката си.

— И това… имало ли е някакво особено значение за него?

— О, да, и още как — кимна тя.

— По какъв начин?

— Ами преди всичко той не смяташе, че Кевин е виновен. Но сами разбирате, когато си полицай и те пратят на адрес, а там завариш мъж, приведен над окървавен труп, първата ти работа е, ако можеш, да го задържиш, и Джим е сторил именно това.

— А защо е смятал, че Кевин е невинен?

— Най-вече защото го познаваше.

— Искате да кажете, че са били приятели? — попита Хънт, след като успя да прибере увисналата си челюст.

— Не, не, не. Но Джим няколко пъти бе посещавал апартамента им — по сигнали за кавги, обаждания на съседи и други такива неща — и бе помагал да се уталожат нещата. И разговаряйки с тях, бе вникнал донякъде в проблемите им. Знам, че може да ви се види странно, но той си беше такъв. Никога не съдеше хората. А освен това — погледна го тя — сякаш донякъде се идентифицираше с тях. Те имаха малко момче, приблизително на възрастта на Дъглас. Просто една млада двойка, която се опитваше да си стъпи на краката и не се радваше на особен успех. Поне така ги виждаше Джим. Сподели ми, че когато слагал белезниците на Кевин, дори му се извинил, а онзи му отвърнал да не се притеснява, защото не е убил жена си и това скоро ще се разбере. Само дето така и не се разбра.

— Но предполагам знаете, че не са го осъдили. А е имало две дела.

— Да, знам. Такова пилеене на време и сили. Всъщност Джим ги следеше много отблизо. Колкото до мен — махна с ръка тя, — не можех да вдигна очи от децата.

Може би неволно, Елинор бе открехнала нова врата и след като размисли за секунда, Хънт реши да я отвори докрай.

— Ако Джим е смятал, че Кевин не е убиецът, имал ли е някаква теория кой може да бъде?

— Мисля, че да.

— И?

— И отговорът няма да ви хареса, но той никога не споменаваше имена, дори пред мен, преди да разполага с доказателства, а в случая нямаше време да ги събере.

— За четири години?

— Не са четири години. Беше инспектор само два месеца, а нямаше смисъл да се рови, докато още траеха делата. Пък и това не е нещо, с което се занимават уличните ченгета. Те не обикалят да търсят убийци. Дори инспекторите не го правят, ако не са назначени по случая. При тежките престъпления навлизането в чужда територия само ти създава врагове.

Хънт можеше да оцени коментара. Той допи остатъка от кафето си, постави чашката върху чинийката и се облегна назад в креслото.

— И тъй, второто дело е приключило и той вече е бил инспектор?

— Още не, но след няколко месеца стана.

— И е могъл да разследва, да разпитва хора?

Елинор се поколеба, ровейки в паметта си.

— Смяташе, че ще отбележи червена точка, ако открие нещо, което всички останали са пропуснали, но така и не успя да го стори. — Тя го дари с обнадеждена усмивка. — Но фактът, че сега сте тук, ми говори, че е бил на прав път.

— Не знам. Засега не попадам на нищо особено. Само на още въпроси.

— Но те не са просто въпроси, господин Хънт. Имате ли представа колко много означават за мен, дори да не разполагате с отговори на тях? — Тя остави чашата си и го фиксира с поглед. — Те ми дават основание да мисля, че Джим в крайна сметка не се е самоубил, разбирате ли? Открил е нещо, засегнал е нечий интерес и е бил убит заради това. Не ни е изоставил. Някой ни го е отнел. А това е нещо различно. Съвсем различно. — По бузата й се стече сълза. — Извинете ме.

Хънт се пресегна и й подаде салфетка от подноса. Тя попи очите си.

— Съжалявам, задето ви разстроих.

Елинор се разсмя през сълзи.

— Напротив, не сте ме разстроили. Това е облекчение. Щастие. Изкупление. — После погледна снимката на съпруга си на полицата над камината. — О, боже, Джим. Как изобщо съм могла да се усъмня в теб?

Той я остави за момент във властта на емоциите й. Новооткритото обяснение за смъртта на съпруга й, макар и хипотетично, съвсем не бе невъзможно. Тя можеше да го приеме, без да е нужно да го доказва. Докато Хънт не разполагаше с този лукс — имаше нужда от отговори.

— Нека ви попитам още нещо — каза, след като тя възвърна самообладанието си. — Джим споменавал ли ви е някога името Еви Сий Крайст?

* * *

— Дори да го е правил, тя нямаше никакъв спомен за това. — Двамата с Тамара седяха в своя ъгъл в бар „Булевард“, някъде около час преди смрачаване. Тя отпи от своя „Космополитън“.

— Но ние знаем, че с Марджи са били приятелки, нали? Ти и децата на Еви сте си играели заедно.

— Може би „играели“ не е точната дума. Сигурни сме само, че сме оставени заключени за няколко часа в един апартамент и сме вдигали безбожен шум. А също, че според отец Бернард те са били близки и са се виждали често.

— И че баща ти я е мразел.

— Правилно. Но това още не означава, че е имала нещо общо с каквото и да било. Толкова време душим около тази Еви и не можем да се похвалим с какъвто и да било резултат. — Хънт побутна с показалец кубчето лед в скоча си. — Просто една следа, която не води наникъде.

— Освен към Джоунстаун.

— Което по дефиниция си е задънена улица. Като отвори дума за това, искаш ли да ти кажа каква страховита мисъл ми мина през ума, докато шофирах насам?

— Умирам от желание. — Тя сложи ръка върху неговата. — Да, наистина.

— Хрумна ми, че ако майка ми не е била убита, а е продължила да се шляе с Еви, е имало голяма вероятност двамата с баща ми рало или късно да се разделят заради пари, религия или каквото и да е. Тогава Еви е щяла да остане единствената й близка на света и майка ми сигурно е щяла да я придружи в пътуването към гвианската джунгла, вземайки ме със себе си. И познай как щях да свърша тогава?

— Уайът. — Тамара стисна ръката му силно, но нежно. — Искаш ли да преброим колко „ако“ има в тази история?

— Да, знам.

— Но тя въпреки това продължава да те гложди, нали?

— Явно, да — въздъхна той.

Тамара се наведе и го целуна по бузата.

— Знам, че няма да искаш да чуеш това, но може би трябва да си дадеш малко почивка.

Чертите му се втвърдиха, когато я погледна.

— Нямам никакво намерение да го правя.

— Защо ли очаквах този отговор. — Тя го целуна отново. — Но помисли все пак.

Хънт вдигна чашата си, после я остави отново.

— Някой е убил майка ми, Там — каза с равен глас. — И се е измъкнал безнаказано. Как очакваш да постъпя?

— Просто да зарежеш всичко. Да забравиш за съобщенията. Не знаеш какъв е мотивът на изпращача им. Ами ако той е убиецът? Ако те примами в някаква клопка, тъй че да пострадаш, или нещо по-лошо?

— Не вярвам да се случва точно това — поклати глава Хънт.

— Именно там е цялата работа. Ние изобщо не знаем какво се случва. Не сме стигнали доникъде. — Тя понижи глас. — Майка ти е умряла преди четирийсет години, Уайът. Баща ти липсва от около трийсет и шест. Междувременно ти си изградил добър бизнес и имаш чудесен живот. Копаенето в тези отминали неща направо те съсипва.

— Случаят е необичаен, Там. Просто се опитвам да го разреша.

— Знам, че е така. — Тя го помилва по ръката. — И знам, че го правиш заради собственото си душевно спокойствие. Но виж какво се случва. Престанал си да спиш, гонят те кошмари и разни сценарии от рода на този с Джоунстаун. Това не е спокойствие, това е изтезание.

— Което ще приключи, щом открия отговора.

— Нямаш никаква гаранция за това, да не говорим, че този отговор може да те нарани или убие.

— Вече ставаш мелодраматична.

— Така ли, Уайът? Та ти се мъчиш да откриеш човек, извършил едно убийство преди четирийсет години, може би и второ с Джим Бърг, и избягнал наказание през всичкото това време. Смяташ ли, че ако ти или Девин стигнете близо до него, той много ще ви се зарадва? Затова изобщо не намирам, че съм мелодраматична.

Теодор се появи с усмивка пред тях.

— Забавлявате ли се, деца?

— Много силно ли говорех? — попита сконфузено Тамара.

— Да кажем, ентусиазирано — рече покровителствено барманът и посочи към чашите им. — Да ви налея още по едно?

— За мен не, благодаря — каза Хънт.

— И на мен ми стига толкова. — Тамара побутна чашата си към ръба на тезгяха. Когато Теодор се отдалечи достатъчно, тя прошепна тихо: — Извинявай, май се разгорещих.

— Напротив, имаш право. Действително не знам какво да правя. — Хънт също отмести чашата си и обърна лице към нея. — Искаш ли да отидем на някое по-тихо място?

— Не съм сигурна дали ще е такова, когато се озова там. — Тя обви ръка около врата му, приближи се и го целуна по устните. Около десет секунди по-късно, щом целувката свърши, допълни: — Но можем да опитаме.

* * *

Кони Джул отиде от кухнята в малката трапезария, където собственото й семейство и две съседски хлапета, Стийв и Расдип, вдигаха безбожен шум около масата. Доколкото успя да различи сред гълчавата, собствените й двама синове и Стийв спореха, както и можеше да се очаква, за футбол, докато Джул, другото момче и дъщеря й обсъждаха дали сериалът „Клуб Веселие“ е по-добър от „Светлини в петък вечер“ — сякаш, мина й през ума, изобщо можеше да има две мнения по въпроса.

Според нея цялата тази суматоха бе просто чудесна. В семейството, което двамата с Девин бяха създали, нямаше и сянка от стеснителност, а приятелите, които децата й водеха вкъщи, обикновено се вписваха безпроблемно в тази среда. Тъй че в къщата винаги беше шумно и това й допадаше.

Самата тя бе отрасла с родители интелектуалци, където ако радиото биваше забравено и се чуваше като едва доловим шепот от съседната стая, някой веднага бе изпращан да угаси проклетото нещо. Първия път, когато Девин я взе от дома й, преди милион години, той изсвири няколко пъти с клаксона от улицата, което почти веднага спечели сърцето й. А когато тя се появи на вратата, развълнувано викна насреща й. Тя му извика в отговор, игнорирайки неодобрението на майка си и баща си. Оттогава нещата сякаш винаги си бяха същите.

Сега тя носеше голям керамичен поднос с любимото му ястие — купчина спагети в средата, заобиколени от прочутите й домашни кюфтенца. Компанията около трапезата вече бе подхванала чесновия хляб, а Девин се бе погрижил да отвори бялото вино и да напълни чашата й.

— Някой да иска спагети? — извика Кони още с появата си, което предизвика бурни аплодисменти. Постави блюдото в средата на масата, придърпа един стол и седна. Някой й бе запазил две парчета от чесновия хляб, поставяйки ги върху чинията й. — Салатата по посока часовниковата стрелка — изкомандва тя на висок глас, — а спагетите на обратно.

Когато сервирането приключи, Девин почука по чашата си и всички млъкнаха.

— Рас, искаш ли ти да кажеш Тофу молитвата днес?

Поради изключителното етническо разнообразие на Сан Франциско, което намираше отражение и сред приятелите на децата, скоро бе станало ясно, че обичайното католическо „Благослови ни, Господи“ на Девин невинаги идва на място. Затова Кони бе излязла с идеята за Тофу молитвата, при която присъстващите се хващаха за ръце, а някой изричаше нерелигиозна благодарност за това, че всички се хранят заедно и че животът е хубав. Както гости, така и членове на семейството биваха поощрявани да вземат тази роля, вече добре позната на обичайните посетители. Накрая цялата маса крещеше с пълен глас „Амин!“.

Сега Расдип улови с едната си ръка нейната, а с другата — тази на дъщеря й Алекса, което я наведе на мисълта, че не е зле да държи двамата под око, и каза:

— Чудесно е да бъда тук заедно с всички вас и благодаря ви, госпожо Джул, за тази страхотна, страхотна храна, която от днес нататък ще ми стане любима.

— Чакай, докато я опиташ — подхвърли Джул.

— Амин! — изригнаха всички в хор.

В този момент телефонът му иззвъня.

— Остави го сега — каза Кони. — Ще се обадиш след вечеря.

Но Девин вече го бе извадил от калъфа и го обърна към нея, сякаш тя можеше да види екрана от другия край на масата.

— Сара е — каза. Сара Русо беше неговият партньор в отдела и щом го търсеше у дома по това време, значи наистина бе нещо важно. — Ей сега се връщам. — Той обгърна с широк жест присъстващите. — Ако някой от вас само посмее да ми пипне кюфтетата, веднага ще го арестувам.

Сред всеобщия смях Кони с натежало сърце го проследи как се отдалечава по посока на всекидневната и никак не се учуди, когато две минути по-късно се появи отново на вратата с посърнало лице и се облегна на касата с думите:

— Имаме проблем в града. Трябва да вървя.

* * *

Джул не искаше да каже на Кони и младежите къде всъщност трябва да отиде — а именно в квартал Тендърлойн. Макар и практически в самия център на града, това бе район с лоша репутация, станал дом на всевъзможни скитници, проститутки, наркомани и дилъри на дрога, сводници и друга отбрана измет. Дори полицай като него, каращ служебна кола, рискуваше да остане без нея, ако я паркира твърде надалеч.

Тротоарът пред ресторант „Ориджинал Джо“ вече бе ограден с жълта лента и осветен с прожектори; бетонът проблясваше от влагата на кондензиралата се мъгла. Бусът на съдебните медици бе паркиран край входа на близкия паркинг и Джул спря до него. Скоро забеляза Сара, застанала на ъгъла с останалите от оперативната група. Показа значката си на патрулния полицай, охраняващ района, и се упъти към нея.

Направи му впечатление, че няма журналисти. Явно хората, умиращи тук, не представляваха интерес за новините. Никой в тази пустош нямаше значение.

Докато вървеше, пъхнал ръце в джобовете на якето си, под краката му изхрущя счупено стъкло. Под ярката изкуствена светлина успя да преброи не по-малко от шест използвани спринцовки, три празни бутилки от алкохол и един мъртъв плъх в канавката. Въздухът бе гранясал от мириса на боклуци и урина, но край кофата за смет, която подмина, вонята бе наистина непоносима. Може би и някой друг също бе умрял и го бяха напъхали в нея. Кой знае? Ако проверяха, щяха да разберат. Но Джул нямаше намерение да го прави.

Доволен, че е дошъл на празен стомах, доближи групичката от свои колеги и изчака встрани, докато Сара не се отдели от лежащия край бордюра труп и не дойде при него.

— Съжалявам, че те обезпокоих, но реших, че ще искаш да знаеш. — Тя бе с няколко години по-млада от него, умна и делова.

— Сигурна ли си, че е той?

— Всъщност не на сто процента. Ограбили са го и няма документи и мобилен телефон, но в джоба на сакото му открихме визитки, а и виж как е облечен. Не е просто поредният бездомник. Реших, че ако наистина е той, ще можеш да го разпознаеш.

Джул кимна с тежка въздишка.

— Да вървим да погледнем.

Отидоха до мястото, където тялото бе проснато настрани, обърнато с гръб към тях. Още никой не го беше местил и съдебният фотограф обикаляше, святкайки с апарата си. Не бе нужно да си опитен детектив, за да различиш под блясъка на прожекторите дупката в задната част на главата, както и съсирващата се черна локва под нея.

Джул бе сигурен кой е убитият още преди да види лицето, но въпреки това се наведе, за да се увери. Нямаше никакво съмнение. Той се изправи, отстъпи крачка назад и се обърна към Сара.

— Да, Иван е. — И след секунда добави: — Достатъчно зле е и когато не ги познаваш.

— Разбирам те — докосна рамото му тя. Техническите лица вече бяха готови да пристъпват към задълженията си и след като им даде няколко кратки инструкции, Сара отново дойде при него.

— Реших да започна разследването сама. Забелязвам, че и ти правиш така напоследък, ако искаш да постигнеш някакъв резултат.

— Абсолютно. И научи ли нещо?

Тя се изсмя прегракнало.

— О, разбира се. Всички съседи от квартала се наредиха на опашка да свидетелстват.

— Никой ли не е видял?

Тя кимна.

— Всъщност няма да повярваш, но разполагаме с един свидетел, който тъкмо е излизал от ресторанта. Той пръв се обадил на 911. Има и още едно обаждане, но иначе, както обикновено, местните не са чули и видели нищо. Малко е трудно да се повярва, че изстрелът е минал незабелязано, гледайки тази голяма дупка в главата на Иван.

— От акустиката на улицата е — каза Джул. — Просто поглъща звуците.

— Да, вероятно това е причината.

— И тъй, кой е свидетелят?

Сара провери в бележника си.

— Майк Мориси. — Тя посочи към вратата на ресторанта, на петнайсетина метра от тях, където в компанията на униформен полицай стоеше прегърбен мъж на средна възраст, облечен в костюм и шлифер. — Не е сигурен дали жертвата също е била в ресторанта, но самият той тъкмо излизал навън, когато видял да спира едно такси, сякаш Иван току-що му е махнал. После изтрещял изстрел, тялото се строполило на земята, а таксито изчезнало с пълна газ.

— Чакай малко. Стрелецът е бил в колата?

— Това е видял Мориси.

— Запомнил ли е номера?

— Не. Разбира се, че не. — Тази вечер въздишките изглеждаха предпочитано средство за комуникация и Сара добави още една към поредицата. — Казва, че стоял и гледал потресено и още преди да успее да мръдне, някакъв уличен тип се привел над тялото. Майк помислил, че проверява дали е жив, затова извадил телефона си и набрал 911. Но всъщност онзи не мерел пулса на Иван, а го преджобвал. Във всеки случай, десет секунди по-късно вече бил изчезнал заедно с портфейла и телефона му.

— Съучастник на убиеца?

— Малко вероятно, но не го изключвам.

— Стрелба от такси?

— Странно е, знам. И друго ми мина през ума. Ако е работил по задача за твоя приятел Хънт, може това да има нещо общо.

— Струва си да се провери. — Джул замълча, после хвърли поглед към тялото и изруга полугласно. — Надали е имал и трийсет. Трябва да съобщя на Уайът.

— Както и на всички останали — допълни Сара, имайки предвид родители, съпруга и деца, ако имаше такива. Предстоеше им много дълга нощ.

Междувременно бяха обърнали тялото по гръб. Входната рана на челото приличаше на малка бучица кал, от която тъмна струйка се стичаше към косата. Джул погледна надолу към нея.

И побърза да отмести очи.