Джон Лескроарт
Ловецът (20)

20

След като излезе от лоби бара, Хънт се качи в стаята, вдигна малката си пътна чанта от пода и я постави върху леглото. Тъкмо бе започнал да отваря ципа, когато внезапно спря и се изправи, озъртайки се наляво и надясно. В края на полезрението му се въртяха някакви светлинки, подобни на малки, жълти експлозии.

Не видя нищо, но ярките точици си оставаха, независимо на коя страна обръщаше глава.

Притисна слепоочията си с длани и за секунда остана така. Обзе го силен пристъп на световъртеж и за да не изгуби равновесие, придърпа стола зад себе си и седна. Вълна от адска болка запулсира в тила му. Примижавайки срещу мъглявата лампа на тавана, направи сметка колко е изпил — надали имаше и двеста грама. Положително не бяха достатъчни за подобна реакция.

Малко по-късно вече лежеше напълно облечен в леглото на тъмната хотелска стая. Но дори и когато затвори очи, точиците продължиха да се взривяват, подобно на фойерверки в периферията на зрението му. Само цветът им бе станал мътно бронзов и те се разрастваха като безформени петна на Роршах, напомняйки му капки моторно масло в локва вода.

* * *

Таксито, сега оградено от жълта полицейска лента, се намираше в крайното място на паркинга на Ван Нес Авеню, близо до задния вход на Форт Мейсън и Акуатик Парк. В далечината се виждаше вълноломът Мюнисипал Пиър, виещ се навътре в залива, а над главите се открояваха клоните на евкалипти и кипариси, като черни силуети на фона на градските светлини.

Джул спря цивилната кола до самотния черно-бял патрулен автомобил. От него излязоха двама полицаи с фенери. След кратко представяне и показване на значки двамата с Русо доближиха таксито.

— Кой е съобщил за откриването му? — попита тя.

Двамата им посрещачи се спогледаха за секунда, докато решат кой ще поеме обясненията. После по-високият, чернокож мъж на име Томас, каза:

— Виждате ли, малко е сложно. Било е оставено тук още вчера и през деня са му лепнали три глоби за паркиране. Накрая един колега от Пътна полиция обърнал внимание, че номерът е един и същи и вместо да изпрати паяка, се обадил във фирмата. Оказало, че оттам също го търсят, след като не се прибрало в гаража втора вечер.

— Ние не говорихме ли вече с тях? — вдигна вежди Джул.

— Мисля, че да — отвърна Русо. — И те ни казаха, че всички коли са налице.

— Освен тази, която явно са забравили.

— Или са били твърде заети, за да проверят както трябва.

— Все едно. След като вече знаем таксито, можем да открием и последния адрес, от който е поръчвано, нали?

— Да, Девин. Предполагам, че лесно ще направят справка.

Джул се обърна към леко стъписаните полицаи.

— И после какво?

— После някой в компанията трябва да се е сетил за вашето обаждане, защото звъннаха в управлението и ни съобщиха кога и къде е намерена колата. И дежурният ни изпрати, за да я пазим до вашето пристигане.

— Ясно, благодаря. Добра работа. Може ли за малко фенерчето? Някой обадил ли се е вече да я вдигнат?

— Още не. — Томас му подаде фенера си. — Да се обадя ли сега?

— Изчакай една секунда — каза Джул и се зае да оглежда таксито.

— Какво мислиш? — попита през рамото му Русо.

— Все още нищо. — Той прокара лъча по предното стъкло, през квитанциите за глоба, пъхнати под чистачката. После заобиколи и долепи лице до шофьорската врата, заслонявайки с ръка очите си от блясъка, за да може да огледа вътрешността и седалките. — М-да — каза, като се изправи.

— Е, какво има?

— Погледни сама и ми кажи.

Той насочи лъча отново, отдръпвайки се, за да й направи място. Тя остана доста време наведена, после се обърна към него.

— Онова черно петно ли?

— Аха.

— Но няма логика. Убийството е станало от колата, а не вътре в колата.

— Така е. — Джул с бързи крачки мина от другата страна и освети вътрешната страна на шофьорския прозорец. — А сега виждаш ли?

Русо присви очи и се вгледа внимателно, след това кимна.

— Може и да си прав.

— Дай ми още минутка. — Той отиде до своята кола, отвори багажника и измъкна отвътре тясна метална лента. — Казвал ли съм ти, че преди да стана полицай, се занимавах с разбиване на коли? — попита на връщане, надявайки чифт гумени ръкавици.

Пъхна внимателно металната лента под уплътнението на предната врата и я повъртя известно време, докато успее да налучка онова, което търсеше. После дръпна рязко и ключалките изщракаха.

— Готово.

Той бавно и внимателно отвори и освети купето, вече без заслепяващия блясък на стъклото. Огледа добре вътрешността на пътническата врата. Когато се изправи, наду бузи и звучно изпухтя.

— Патрулен полицай Томас — викна над покрива на колата. — Обадете се в отдел „Убийства“ и им кажете веднага да изпратят екип.

Сетне се пресегна под кормилото и натисна лостчето за отваряне на багажника. Зад него Сара Русо взе на две крачки разстоянието и повдигна капака. Дори мъждивото осветление на уличните лампи бе достатъчно, за да се разбере за какво става дума, а след секунда лъчът от фенерчето на Джул разпръсна и последните сенки от съмнение.

— Полицай Томас. Можете да добавите, че имаме и труп за извозване.

* * *

Мъжът в багажника бе идентифициран като Ахмед И. Мухамед, на чието име се водеше колата. Той бе застрелян с един изстрел в лявото слепоочие, очевидно от човек, застанал в непосредствена близост до колата. Куршумът, същия по калибър като този от убийството на Орлов, бе открит забит във вратата откъм пътническата страна.

Отначало хранеха надежда, че справките от компютрите на таксиметровата компания ще разкрият адрес или телефон, от които е повикана колата. Но последната регистрирана поръчка беше в 4:48 следобед, твърде далеч от 7:30 — часът на смъртта на Орлов. Естествено, можеха да проверят самоличността на въпросния клиент, но никой от двамата инспектори не вярваше той да има каквато и да е връзка с убийствата. Очевидно господин Мухамед бе предпочитал да качва случайни пътници, или поне с това се бе занимавал във вторник вечер. Последният му адрес, на Грийн стрийт, го бе отвел в благодатен район — Кау Холоу, Марина, Пож стрийт, където е могъл доходно да доизкара смяната си.

Докато не е качил убиеца.

— Смяташ ли, че той действително се е возил при него? — попита Сара, докато двамата с Джул стояха, зъзнейки в мъглата, в очакване Ленард Фаро, експертът по съдебна медицина, да довърши своя оглед. След това щяха да откарат таксито в полицейския гараж и там да го разглобят част по част.

— Няма как иначе. Трябвало е да го примами на някое тихо и уединено място. Там вероятно е слязъл, отишъл е до прозореца, под предлог че се кани да му плати, и го е гръмнал. После е извлякъл тялото и го е напъхал в багажника. Задачата не е лесна, а ако наоколо има хора, е направо невъзможна.

— Тук изглежда доста подходящо за целта — озърна се Русо.

— Но може да е било и навсякъде другаде. Накрая просто е зарязал тук колата.

— Защо просто не е изхвърлил трупа?

— Искал е да си спечели някой и друг ден. И както виждаш, е успял. Не че тази преднина ще помогне особено на нашия господин Спенсър.

Сара потропа с крака и потърка длани, за да се сгрее.

— Знаеш ли, започва да ми омръзва да стърчим тук. Искаш ли да отидем при него още сега? Мисля, че разполагаме с достатъчно улики.

— Съгласен съм. Във всички случаи стигат, за да свалим кадифените ръкавици. Освен ако нямаш предвид някой друг старец с бяла коса, с когото да поговорим.

— Не. Този определено ми е любимият.

— Добре. Да оставим Ленард да се забавлява тук самичък и да вървим да го събудим.

* * *

Пътят до дома на Лайънел Спенсър на Ларкин стрийт бе много кратък и много стръмен. Щом се изкачиха до къщата, спряха пред нея и отново натиснаха звънеца на външната ограда. Вече беше почти два часът сутринта, но лампите вътре още светеха.

След като никой не отговори и на третото позвъняване, Джул каза:

— Ако не се лъжа, предния път спомена, че понякога не чувал звънеца.

— Да, помня. И че трябвало да му носят доставките повторно.

— Голям купон, няма що.

— Дали да не му се обадя по телефона?

— Май ще е най-добре.

След четири сигнала се включи секретарят и Сара произнесе:

— Здравейте, господин Спенсър, говори инспектор Русо. Ако сте вкъщи, ние се намираме пред дома ви и бихме искали да поговорим с вас. Ако не сте, моля свържете се с мен веднага щом получите това съобщение. Благодаря.

— И сега какво? — изгледа я Джул.

— Не знам ти как си, но аз умирам за сън.

— Виж, това е добра идея. А утре идваме със съдебна заповед. Как ти звучи? — Той й протегна юмрук и тя го чукна леко със своя.

— Супер, партньоре.