Джон Лескроарт
Ловецът (1)

1

Те седяха в едно сепаре край прозореца на гръцкия ресторант на Лу и ядяха специалитета на заведението — пилешки крилца и пелмени с плънка от риба тон — двама мъже, наскоро прехвърлили четирийсетте, мъчещи се да разговарят през обедния шум. По-добре изглеждащият, Уайът Хънт, каза:

— Двамата с Джина още не сме съвсем готови да се обвържем.

— Не сме съвсем готови — отвърна Девин Джул. — Това ми харесва. — Той беше ченге от отдел „Убийства“ в Сан Франциско и проблемите в семейните отношения, дори неговите собствени, не го интересуваха особено. С жена си Кони живееше от четиринайсет години и рядко се замисляше над подобни неща. Те просто работеха, гледаха трите си деца, вършеха каквото е необходимо. Обичаха се. Бяха обвързани. Той взе едно крилце и го вдигна над чинията си.

— Какво ли има върху това нещо?

— Кожа.

— Не, умнико. Говоря за подправката.

— Знам ли — рече Хънт. — Сигурно фъстъчено масло с чесън и лют пипер. А също и соев сос. Доста е вкусно, нали?

— Като за Лу, да — кимна Джул. После отхапа и взе да дъвче. — Значи нещата вървят към приключване?

— Общо взето, да.

— Не бих казал, че съм съкрушен да го чуя.

— Знам, че вижданията ти леко се различават от нейните.

— Тя е хиена.

— Не и за мен.

Джина Роук, жената, която обсъждаха, бе адвокатка, няколко години по-възрастна от Хънт, имала неотдавна случая да разпердушини Джул на свидетелската скамейка по едно дело за убийство. Това още му държеше влага.

— Не искам да говориш лошо за нея, Дев. С нея сме преживели хубави моменти и възнамеряваме да си останем приятели.

— Животът си е твой — сви рамене Джул.

— Дяволски си прав — кимна Хънт.

* * *

Но всъщност не бяха се събрали, за да разискват интимния живот на Хънт. Това бе интервю за работа. И Джул вдигна длан, за да го накара да замълчи.

— Преди да задълбаеш прекалено, Уайът, искам да ти кажа, че оценявам предложението. Наистина. Изненадан и поласкан съм. Но не виждам как бих могъл да го сторя.

— Просто протегни ръка над масата, стисни моята и сделката е готова.

Джул поклати глава.

— Кони ще ме убие.

— Кони няма дори да те пипне с пръст. Хич не й пука дали ще си смениш работата, или не. Можеш да тикаш и количка за хотдог ако щеш, тя само ще тича отпред и ще примамва клиенти в костюм на мажоретка.

— Добре, за Кони може би си прав — съгласи се Джул. — Но има и други причини. Като пенсионния план и здравните ми осигуровки например. Това, че се занимавам с тежки престъпления, ме поставя на върха на хранителната верига. А и всъщност ми допада това, което върша.

— Да, но цялата тази бюрокрация, профсъюзите, правилата…

— Чакай, чакай, правилата са моят живот. Аз обичам правилата. Защо иначе щях да ставам полицай?

— Същите ги приказваше и Иван. — Ставаше дума за Иван Орлов, едно от новите попълнения на Хънт. — И познай какво се случи? Цялата тази мания по правилата му премина много бързо. Сега обича да е свободен, самостоятелен, а на всичкото отгоре се оказа страхотен детектив — нещо, което и сам не бе подозирал, преди да се махне от полицията. Забелязва неща, които дори аз пропускам от пръв поглед. Да не говорим, че се разбираме чудесно. Знам, че последното е невероятно да очаквам от теб, но току-виж се получило.

— И става все по-невероятно с всяка изминала минута.

Хънт се облегна назад и скръсти ръце.

— Двайсет и пет процента.

Ново поклащане на глава.

— Не е въпросът в парите. И двайсет щяха да стигнат, ако имах желание. Но аз нямам дори грам. Освен това храня сериозни резерви по повод ситуация, в която ти ще си началник, а аз — подчинен.

— Няма да съм ти никакъв началник.

— Това, че ще ми плащаш, не те ли прави мой шеф?

— Технически погледнато, може би да. Но ти ме познаваш, никога не бих злоупотребил.

Бегла усмивка.

— Да, докато един ден не го направиш. И тогава двайсет години приятелство ще станат на пух и прах.

Хънт се облегна за кратко върху преградата на сепарето, после се приведе напред и опря лакти в масата.

— Хайде, Дев. Можем чудесно да се позабавляваме заедно.

— Че ние се забавляваме и сега. Ядем страхотни крилца. Помежду ни няма йерархия. Просто двама мъже, наслаждаващи се на делничния следобед. След като едно нещо върви добре, значи не бива да се променя. Основно правило в живота, а както споменах, аз си падам по правилата.

* * *

Хънт беше в спалнята си и се преобличаше в официални дрехи за следващата среща, като едновременно говореше по мобилния телефон с Тамара Дейд, съвместяваща функциите на негов офис мениджър, секретар и асистент. Докато й предаваше разочароващите вести за Девин Джул, чу тихото писукане, означаващо, че е получил съобщение, но както обикновено по време на разговор не му обърна внимание.

— И без това не таях особени надежди — каза в слушалката, — но реших, че ще си струва да опитам.

— Без съмнение, дори не мога да повярвам, че не е клъвнал. Никакъв интерес ли не прояви?

— Абсолютно. Спря ме още преди да си довърша предложението.

— Нима е чак толкова забавно да си полицай?

— За него, явно, да. А има и друго — я си представи, че не намира за твърде забавно да си частен детектив.

— Не може да бъде. Той ни е виждал в действие и знае, че при нас забавата никога не спира. Като например сега. Не се ли забавляваме страхотно?

— Иска ли питане.

— Значи сме на едно мнение.

— Впрочем имам и друга теория.

— Каква?

— Свързана е с теб.

— С мен?

— Представи си, че му се струваш твърде привлекателна за колежка и се бои, че ако те гледа всеки ден, това ще се отрази на брака му с Кони.

— Престани, Уайът.

В телефона отново прозвуча писукане, но той пак го игнорира.

— Не, без майтап — продължи. — Притеснява се, че ще го налегнат необуздани сексуални фантазии и ще изгуби способност за концентрация. А накрая ще стигне до пиене, отчаяние и развод.

— Не се съмнявам, че ти е споделил всичко това. И че е използвал думата „необуздани“.

— Е, не точно, но аз умея да чета между редовете. Беше тъжна гледка.

— Мога да си представя — каза тя.

После се сбогуваха и той натисна бутона „Край на разговора“ върху дисплея. При това се показа последното, второ съобщение. Беше от Мики, брата на Тамара, но Хънт почти не го забеляза. Съобщенията можеха да почакат. В момента не искаше да се разсейва със странични неща, затова изключи телефона и го мушна в калъфа.

Смръщи вежди и тихо изруга.

Защо ли му трябваше да упражнява нелепото си чувство за хумор пред Тамара? Джул я намирал твърде привлекателна за колежка? Притеснявал се всеки ден да работи край нея?

Когато всъщност той самият имаше този проблем.

* * *

Още от 1912 г. Мишън Клуб се помещаваше в Кърни Маншън — масивна, но елегантна сграда на Ноб Хил^[1], разположена малко по-надолу по хълма от хотелите „Феърмонт“ и „Марк Хопкинс“. Членството му наброяваше 183 души — никога повече, понякога по-малко, което го правеше най-ексклузивния частен клуб в града.

Клубът ползваше услугите на иконом на име Тейлър — афроамериканец на петдесет или шейсет години, с изваяни черти и набито телосложение. Докато вървеше подир него към приемната, където го очакваха за среща, Хънт го докосна по лакътя и спря за момент, за да огледа отражението си в огледалото във фоайето.

Макар да се бе издокарал с хубавите си сако и панталони, винаги, когато идваше тук, се чувстваше зле облечен.

— Изглеждате чудесно, сър — увери го Тейлър. Самият той носеше смокинг. Хънт го огледа от глава до пети и не можа да сдържи усмивката си.

— Лесно ти е да го кажеш.

Поради естеството на задачата си бе получил достъп до част от статистиката на клуба — като например че средната възраст на членките му е 67 години, а средното им състояние — към 60 милиона долара. Това, което липсваше в документацията, бе средната стойност на нещата, което носеха по себе си. Хънт бе преценил, че като се съберат дизайнерските дрехи, обувки и аксесоари — да не забравяме, разбира се, и бижутата, — всяка от тях се разхождаше наоколо с не по-малко от двайсет хиляди долара, облечени, висящи или по някакъв друг начин прикрепени към тялото й.

Не след дълго се озова пред прага на стаята, където го очакваха трите членки на Приемната комисия. Те разговаряха помежду си, седнали в изящни тапицирани столове около маса с дантелена покривка, върху която бяха сервирани изискани сладкиши, бисквити, кафе и чай.

— Господин Хънт — оповести появата му Тейлър и вратата се затвори зад гърба му.

— А, Уайът. — Доди Спенсър се изправи и приближи да го посрещне, като му подложи бузата си за целувка. Тя бе поразително красива жена, напомняща му за Грейс Кели или Джануари Джоунс. От проучванията си знаеше, че е на четирийсет и две години и е омъжена за Ланс Спенсър, собственик на авиокомпанията „Екзекюджет“. — Добре дошъл — каза тя. — Радваме се да те видим отново.

— Аз също — отвърна Хънт, обгръщайки с поглед и другите две дами, които останаха седнали. — Госпожо Рен, госпожице Хачър, добър ден.

Дебора Хачър кимна учтиво. За нея знаеше, че е седемдесетгодишна, никога неомъжвана и че е наследила богатството си от своя баща, добивал навремето сол в залива.

Гейл Рен, на 84 години, го огледа със своите ледени очи. Тя носеше златни обеци, богато украсени с изумруди, няколко пръстена и колие, което вероятно съдържаше към четирийсет карата диаманти. Парите й бяха много, много стари, с неясни акционерни връзки, отвеждащи към първите години на Банк ъф Америка.

Дебора Хачър се пресегна да вземе курабийка от подноса, докато Доди леко, но властно го улови под ръка и го поведе към масата. Гейл продължаваше да го фиксира с хладния си, нетърпелив взор.

— Понеже и без това сте леко закъснели, господин Хънт, предлагам да минем направо към въпроса. — Тираничната старица му посочи един стол с артритния си, богато украсен пръст. — Седнете ето там. Налейте си кафе, ако искате. А ти, Доди, също седни и спри да му се натискаш, за бога.

* * *

— Джудит Блек — започна Хънт — не е точно тази, за която се представя.

— Знаех си! — удари с длан по масата Гейл Рен. — Знаех си, че нещо не е наред с тая жена.

Дебора Хачър извърна глава, пресегна се към своята съседка и със спокоен тон произнесе:

— Гейл, скъпа, господин Хънт не е казал точно това. Поне не засега.

— О, я стига! Разбира се, че го каза.

— Мисля, че ще е най-добре да го оставим да продължи — намеси се Доди Спенсър. — Е, Уайът?

— Благодаря — кимна той и се приведе напред, опирайки лакти на коленете си. — Всъщност поне през последните пет години тя се води на щат в „Абът-Кантор Секюритиз“.

— Значи е брокерка? — възкликна Гейл с такъв тон, сякаш бе изрекла проститутка.

Доди изгледа раздразнено по-възрастната жена, докато Хънт в същото време продължи:

— Не точно брокерка, госпожо Рен. По-скоро проучвателка на пазара — Джош Кантор го нарече „мениджър бизнес развитие“. Аз се срещнах директно с него и му споделих, че съдействам около проверката на Джудит по повод кандидатстването й за членство тук, тъй че той не скри нищо за ролята й във фирмата.

— Ролята й във фирмата? — попита Дебора. — И каква по-точно е тя?

— Култивира клиенти и ги канализира към „Абът-Кантор“.

— Култивира — обади се Гейл. — Канализира. Колко мило. Ще рече, праща ги на нашия местен Бърни Мадоф^[2], който просто още не са го хванали.

Това отново предизвика лек изблик на негодувание от страна на Дебора.

— Стига, Гейл, не сме уверени в това.

— Ха! Някоя от вас би ли работила с него след всичко, което научихме? Кой знае какви схеми е завъртял през последните десет години. — А след това към Хънт: — Знаем ли колко й плаща?

— Не стигнахме дотам, а и не мисля, че щеше да ми каже, ако бях попитал.

— Както и да е — намеси се Доди. — Важното е, че е излъгала в молбата си за членство.

— Не точно. В графата „работодател“ е писала „не е приложимо“.

Дебора изсумтя.

— Щом работи за „Абът-Кантор“, значи е приложимо.

— Въпрос на интерпретация — разпери ръце Хънт.

— Глупости — рече Гейл. — Опитала се е да ни заблуди. Някоя от вас съмнява ли се, че е искала да влезе в клуба, за да може — как го нарекохте, господин Хънт? — да ни канализира към фондовете на господин Кантор? А правилата ни изрично забраняват възползване от членството за користни цели…

Доди се пресегна и докосна коляното на Хънт.

— Има ли доказателства за това? Да е предлагала на някого услугите си досега?

— Вижте — намеси се Гейл, — не смятам, че е нужно да навлизаме в подробности. Не и след всичко, което чухме.

— И все пак — каза Хънт — аз разговарях с всяка от трите й поръчителки. Оказа се, че през последните години две от тях вече са преместили средствата си в „Абът-Кантор“, а третата, Флорънс Райт, в момента обмисля да го стори. Никоя от тях не знаеше, че госпожа Блек всъщност сътрудничи на тази фирма — направих си труда изрично да попитам. А щом стана въпрос дали месечните вноски ще са по силите на Джудит, всички единодушно заявиха, че тя е един от най-проницателните инвеститори, които познават. Всъщност печалбата й от „Абът-Кантор“ е склонила и тях самите да вложат парите си там.

— Канализирала ги е, значи — процеди с отвращение Гейл.

— Именно — кимна Хънт. — Склонен съм да се съглася с вас.

Доди изпусна въздишка на разочарование.

— Е, добре.

— Колко жалко — рече Дебора със сведени очи. — Нима не е разбрала, че няма да е щастлива тук, ако не е наистина онази, за която се представя?

— Нея не я интересува щастието, поне не по същия начин като теб — отвърна Гейл. — За нея щастието са парите. Просто е искала да направи пари от нас, това е всичко. Ти толкова сляпо вярваш в доброто у хората, Дебора. Човек би очаквал, че най-сетне ще пораснеш и ще станеш реалист.

— Работата е там, че винаги съм харесвала Джудит — каза Дебора. — Изглежда толкова очарователна.

— Мошениците нямаше да виреят, ако не бяха очарователни — отвърна Гейл с обичайната си рязкост. — Същото важи и за мошеничките. Колкото до вас, господин Хънт — смени темата тя, — именно затова потърсихме услугите ви. Вие ни спестихте значителни неудобства, да не говорим за потенциалните финансови последствия. — После се обърна пак към колежките си от комисията. — Смятам, че решението по молбата е ясно. Отхвърля се, нали?

— Отхвърля се — кимна Доди.

— О, щом трябва — въздъхна Дебора и поклати тъжно глава. — Да, отхвърля се.

* * *

Доди изпрати Хънт чак до фоайето, като пътьом го държеше под ръка и обсъждаше с театрален шепот „дъртата вещица“:

— Особено ми хареса, когато ми каза да „спра да се натискам“. Не бях усетила да го правя. Смяташ ли, че съм ти се натискала, каквото и да означава това, Уайът? Притеснила ли съм те по някакъв начин?

— Ни най-малко.

— Сигурен ли си?

— Честна дума.

— Добре тогава. Исках да съм сигурна, че не съм ти досадила.

— Доста трябва да се потрудиш, за да ми досадиш, Доди.

— Е, благодаря ти тогава. — Тя леко го стисна за лакътя. — Благодаря отново и за проверката на Джудит. Тя щеше да бъде като раково образувание, ако бе влязла тук.

— Радвам се, ако съм помогнал, дори и с малко.

— Помогна с много, повярвай, и което е още по-важно, направи го без излишен шум — а това безценен талант. Последното, от което се нуждае клубът, е публичен скандал.

За момент Доди спря и го загледа. Хънт се зачуди дали няма да опита да го целуне. Още докато го интервюираше за задачата, стана очевидно, че изпитва влечение към него. Разпита го за най-малките подробности — професионален опит, лична биография, едва ли не до детските му години. Подобна интимност почти го накара да се откаже от случая.

Но сега блясъкът в очите й отстъпи място на усмивка и тя каза:

— Положително ще те имаме предвид, ако изскочи нещо ново. Приятен ден!

* * *

Вече отвън на алеята, докато чакаше да докарат колата му, Хънт извади телефона и го включи отново. Съобщението на Мики изскочи на екрана. Нищо спешно, някакво ново меню, върху което работеше. Хънт натисна „Затвори“ и тогава се появи другото съобщение, от непознат номер.

Какво, по дяволите…?

Текстът гласеше:

Как е умряла майка ти?