Джон Лескроарт
Ловецът (18)

18

Съдебната палата се намираше само на няколко пресечки от дома му и той отиде дотам пеша, появявайки се на четвъртия етаж с три чаши капучино, купени от фоайето под формата на изкупителна жертва, задето щеше да досади на двамата инспектори. Сара Русо бе придърпала един стол край бюрото на Джул, от който сега стана, отстъпвайки го на Хънт.

Посрещнаха го без особени овации — все пак беше външно лице, натрапило се в полицейски отдел — и не се разсипаха в благодарности за капучиното. Ако им бе донесъл турско кафе, можеха поне да обърнат чашките и да гадаят защо е дошъл. Но дори и така успяха що-годе да се досетят.

Джул махна капачето, отпи от парещата течност и каза:

— Защо ли имам чувството, че това посещение, едва десет минути след началото на работния ден, вещае промяна в твоето първоначално и достойно за уважение решение да не си пъхаш носа в нашето разследване?

— Ще ти отговоря с една лесна задачка, Дев. Нали ми каза, че Лайънел Спенсър не възнамерявал да излиза никъде снощи?

— Да.

— Е, познай какво е станало?

Преди Джул да успее да отговори, се намеси Сара Русо, с дрезгав глас и раздразнен тон.

— Четейки между редовете, Уайът, нали не искаш да кажеш, че си отишъл и си се видял с нашия приятел Спенсър?

— Почти улучи. Отидох, да. Но не се видях с него.

— О, така ли? — Тя го фиксира с хладен поглед. — Дължа да те уведомя, че дори това е напълно извън правилата. Не можеш да се бъркаш в полицейско разследване, точка. Както и да го усукваш, се брои за възпрепятстване и нека не ти звучи драматично, но може да ти коства лиценза. Достатъчно ясно ли се изразявам? Не… можеш… да… правиш… това! — Тя тикна чашата си към него. — И не ми е притрябвало проклетото ти кафе.

— Напротив, притрябвало ти е — бутна я той обратно към нея. — Половината от причината да съм тук е за да ви кажа, че действително ще стоя настрана.

— Това трябва да е хубавата половина — рече Джул. — А другата?

Хънт извади от вътрешния си джоб прилежно сгънат лист хартия и й го подаде.

— Около милион въпроса, които ми хрумнаха снощи, докато безуспешно чаках господин Спенсър да се върне у дома.

Русо грабна списъка и го оглежда около две секунди, при което гъста руменина тръгна от шията й и се разпростря нагоре по лицето.

— О, разбирам. Много благодаря. — Тя го тръшна върху бюрото и хвърли изпепеляващ взор към Джул. — Направо не мога да повярвам, а ти? Ако имаш нужда от мен, ще съм на работното си място. — И като загърби Хънт, тя се упъти, без да се обръща, към отсрещния край на голямото общо помещение.

— Май нещо се разстрои — каза Хънт. — И си забрави кафето.

— Наблюдателен, както винаги. — Джул поклати възмутено глава. — Какво си мислиш, че правиш? Нарочно ли се държиш оскърбително, или просто не си си пил хапчето против тъпота?

— Казвам ти, че той има нещо общо с целия случай. Спенсър.

— Да, добре. Има. За разлика от теб.

— Знам, знам. Извън играта съм. Но това тук — той посочи отново листа — са неща, които рано или късно сам ще искаш да го попиташ, гарантирам ти.

— Така ли? И смяташ, че нямаше да се сетим за тях?

— Не, Дев, не ме разбирай погрешно. Естествено, че щяхте. Но реших, че една малка подсказка няма да навреди. Все пак знаеш, че отдавна се ровя в това. Вчера той ви е пратил за зелен хайвер. Трябвало е да го притиснете по-силно.

— Ще стигнем и дотам. Междувременно, както каза Сара, благодаря за съвета.

— Аз оттеглям хората си от случая. Никой друг няма да работи по него.

— Никой друг означава все пак някой, нали? И този някой ще си ти?

Хънт поклати отрицателно глава.

— Налага ми се да замина.

— Чудесна идея. Така поне Сара няма да те арестува. Къде ще ходиш?

— В Индианаполис.

— О, естествено. Как не се сетих. И какво има в Индианаполис?

— Джим Джоунс.

Джул се облегна на стола с невярващо изражение.

— Значи това е твоята идея за стоене встрани?

— Все още търся убиеца на майка си, Джул. Няма да се откажа от това.

— Ами ако същият човек е убил и Иван Орлов?

Хънт повдигна рамене.

— Ако открия каквато и да било улика в тази насока, веднага ще я съобщя първо на Сара и теб. Няма да има никакъв конфликт на интереси.

— Погрижи се да е така, Уайът. Появи ли се дори и намек за такъв, ще трябва веднага да се оттеглиш. Сара не се шегува, че можеш да изгубиш лиценза си, ако не и нещо по-лошо.

— Добре. Разбрах те. — Хънт най-сетне се пресегна за собствената си чаша капучино и махна капачето. — Но остава фактът, че снощи Спенсър не даде никакъв признак на живот. Звънци, телефони, какво ли не опитах. Чаках пред дома му до един сутринта и нещо и той така и не се появи. А къщата беше осветена като коледно дръвче.

— Значи е излязъл, чудо голямо.

— Или пък не е.

— Какво искаш да…? — Джул едва потисна смеха си. — Ама и това твое въображение просто не мирясва. Да не мислиш, че е бил вътре, неспособен да отвори вратата или да вдигне слушалката? В безсъзнание? Мъртъв?

— Има всякакви възможности.

— Е, бъди сигурен, че ще ги проучим. — Джул понижи глас и се наведе към него. — Нека ти задам един въпрос. Обещаваш ли, че ще ми кажеш истината?

— Стига да мога.

— Това е насърчаващ отговор.

— Какъвто е, такъв — отвърна Хънт. — Да чуем въпроса.

— Случайно да си проникнал в къщата и да си открил нещо там?

Сега беше ред на Хънт да потисне смеха си.

— Бих го направил, но реших, че може да ми се разсърдите. Тъй че окончателният ми отговор, и той е самата истина, е „не“.

— Сигурен ли си?

— Казах „окончателен отговор“, Дев. Не знам какво има в къщата. Но ми се струва, че не е зле да проверите.

— Както вече споменах, ще го направим, щом му дойде времето. — Той почука няколко пъти с писалката по бюрото си. — Между другото, за да спиш спокойно, нека те уверя, че и за нас Спенсър представлява определен интерес. Но обичайно не говорим твърде много с подобни лица, преди да имаме какво да им кажем. В момента разглеждаме телефонните му разпечатки, за да видим дали не се е обаждал на някого, докато е бил в „Ориджинал Джо“. Проверихме алибито му и знаем, че действително е напуснал ресторанта десетина минути преди стрелбата. Правим всичко по силите си да открием таксито, както и други евентуални улики, които могат да изскочат. Казвайки всичко това, не бива да забравяме и възможността причината за покушението да няма нищо общо с господин Спенсър или със случая на майка ти. А преди да привикваме хората на разпит, обичаме да стъпим на по-твърда почва. Иначе рискуваме да ни обвинят в полицейски тормоз. Или пък в глупост.

— Е, вие си знаете — изправи се Хънт. — Надявам се само да стане по-скоро.

— Не бери грижа — усмихна се фалшиво Джул. — Благодаря, че се отби.

* * *

Хънт вече бе събрал багажа си. Полетът му за Минеаполис беше в 6:15 вечерта, а оттам на другата сутрин щеше да направи връзка за Индианаполис. Но сега се бе отбил в безрадостния офис, за да потвърди още веднъж нареждането си никой да не работи по случая на майка му. Ако Джул, отец Бернард или който и да е друг се обадеше с някакви новини, служителите не биваше да предприемат действия, а само да му предават съобщенията. Вярно, едва два дни по-рано, във вторник, ги бе събрал до един, за да ги включи в общото разследване, но сега, заради случилото се с Иван, ситуацията се променяше.

— Но ние дори не сме сигурни, че това е причината за убийството му — каза Мики, опрян върху един от шкафовете край стената.

Хънт, който седеше на дивана до Тамара, кимна в знак на съгласие.

— Така е. Но лично аз съм дълбоко убеден, че е така, и не мога да постъпя по друг начин, Мик. Който и да го е сторил, сега вече е нащрек и не искам да остава с впечатлението, че цялата агенция е по петите му. Случаят е приключен, всички се връщаме към обичайната си дейност.

— С изключение на теб — каза Тамара.

— Да, с изключение на мен. Но аз си обирам крушите оттук и оставям Девин и Русо да си вършат работата. — Той се извърна настрани. — Джил? Наясно сме, нали?

Тя бе седнала в едно от кожените кресла, устремила поглед към тавана. Сега изпусна дълбока въздишка и избърса с пръсти сълзите от бузите си.

— Съжалявам, Уайът. Май не те слушах съвсем. Все още съм… Искам да кажа, едва онзи ден той беше тук, сред нас.

— Знам — каза Хънт. — Наистина е ужасно.

Тамара сложи утешително ръка върху рамото й.

— Разбираме те, Джил. Толкова е трудно да го приемеш, да се примириш с факта.

— Но аз не искам нищо да приемам, там е проблемът. Искам той пак да е тук и всичко да си е както преди. — Тя тръсна глава и затвори очи за момент, мъчейки се да запази самообладание. После внезапно изправи гръб и изгледа присъстващите. — Всичко е адски несправедливо!

— Така е — съгласи се Хънт. — Именно затова не искам който и да било от вас да се замесва повече, превръщайки се в потенциална мишена.

— Означава ли това — попита предпазливо Джил, сякаш отърсвайки се от някакво колебание, — че според теб човекът, застрелял Иван, е убил също и майка ти?

— По мое мнение, да.

— Но тогава ние можем да ти помогнем — каза тя.

— Разбира се — подкрепи я Мики. — Всички искаме да пипнем кучия син.

Хънт вдигна ръка.

— Оценявам го, наистина. Но първо, Девин и Русо обещаха да ни отрежат главите, ако продължим да душим наоколо. Тази сутрин им предадох всичките си записки. Те знаят какво сме свършили до момента и сега най-разумно е да си налягаме парцалите. Да накараме убиеца да си мисли, че или ни е уплашил, или Иван е действал сам.

— А кое е второто? — попита Тамара.

— Второто е, че просто е твърде рисковано. Този маниак явно елиминира всяка заплаха, изпречила се на пътя му. Затова не искам никой от вас да попада в полезрението му. Нека ченгетата сами го пипнат, ако могат.

— Знаеш ли, че това ме навежда на една мисъл — каза Джил. — Той е убил майка ти, защото също е представлявала заплаха.

— За какво?

— Не знам. За някого или за нещо. Във всеки случай, за първи път се появява вероятен мотив.

Хънт кимна.

— Ще го имам предвид, Джил. Идеята е интересна.

— Добре, ами изпращачът на съобщенията? — попита Мики, пристъпвайки от крак на крак, явно недоволен от стратегията на отстъпление. — Все трябва да има начин да подновим контакта с него. Да пуснем обява във вестника или каквото и да е там.

— Не вярвам да се получи — каза Хънт. — Този човек не желае да се разкрива, Мик. И след случилото се с Иван мисля, всички разбираме, че има основателна причина.

Настъпи напрегната тишина, прекъсната накрая от въздишката на Мики.

— И какво предлагаш да направим, Уайът? Просто да забравим?

— Така ще е най-добре. Ако полицията ви потърси с въпроси, отговаряйте им, но не ходете сами при тях, нито предприемайте някакви инициативи. И най-вече, не се срещайте с клиенти, които не познавате. Внимавайте, ако се озовете в съмнителни квартали, дори направо ги избягвайте. — Той направи пауза. — Давам си сметка, че всички ме мислите за параноик. Може и да сте прави. Но аз нося определена отговорност за смъртта на Иван… — Той отклони с жест разпокъсания хор от възражения. — Независимо от вашето мнение, това е нещо, с което трябва да живея. Ако знаех какво ще се случи, щях просто да оставя майка ми да почива в мир, но след като се стигна дотук, трябва да доведа нещата докрай. — Той обгърна с поглед малката си войска. — Това е моя битка, не ваша. Наистина.

* * *

Джил и Мики се бяха върнали по бюрата си. След като те излязоха, Тамара затвори вратата на кабинета на Хънт и двамата се озоваха прави един срещу друг насред стаята.

— Не знам какво всъщност очакваш да постигнеш — каза тя.

— И аз не съм съвсем сигурен. Може би нищо, но съм длъжен да отида и да проверя.

— Да провериш какво?

— Дали е имало някаква връзка между майка ми и Джим Джоунс.

— И ако е имало, какво ще ти донесе това?

— Увереност, предполагам. Познание. Мотив.

— За какво, Уайът, пак там е въпросът.

— За цялото заплетено кълбо от отношения, Тамара. Еви и Лайънел Спенсър, майка ми и баща ми, Джоунстаун. Засега всичко витае в сферата на догадките. Фактите явно се преплитат някъде, но помежду им зее огромна пролука, и то не само във времето. Всичко в мен крещи за отговор, който да запълни тази пролука и след като не мога да го открия тук, ще отида да го търся другаде.

Тя стоеше с кръстосани на гърдите ръце и стисната челюст.

— Добре, Уайът, но всичко в мен пък крещи, че не бива да ходиш. Имам ужасно лошо предчувствие. Защо не последваш собствения си съвет към нас и не се отдръпнеш? Остави полицията да се справи, това е тяхна работа.

— Дори да е така, става дума за моята майка. Вече съм стигнал дотук, искам да науча всичко докрай. Какво се е случило, как се е случило. Това е моя работа. Мой дълг.

— Не, Уайът, не е! — Тя пристъпи по-близо до него. — Нима не разбираш? Вече нямаш дълг към майка си, ако изобщо някога си имал. Нея отдавна я няма. Мъртва е. Мъртва! А Девин е този, който трябва да открива и хваща убийците.

— Да, но…

— Никакво „но“. Твоят дълг е към собственото ти бъдеще. Към теб и мен, ако трябва да вярвам на всичко, което си казахме през изминалата седмица. Или съм се излъгала?

— Не, Там, не си. Но трябва да свърша и това, да стигна до истината.

Гласът на Тамара се прекърши.

— Ами ако тази истина те убие, Уайът? Какво се очаква да правя аз тогава?

— Не мисля, че ще се стигне чак дотам.

Горчив смях.

— Да, и Иван сигурно също не е мислел. Дори не му е минавало през ума. А ето какво стана.

Хънт наведе глава, после я вдигна.

— Няма да се оставя да ме убият. Ще отида там, ще открия каквото ми е нужно, а после ще се върна тук и ще започнем бъдещето си заедно, без тъмни сенки над главите ни.

Тя стопи и малкото пространство, оставащо помежду им, и го улови за двете ръце.

— Чуй ме, Уайът. — Умоляващият й глас се сниши почти до шепот. — Нека се махнем оттук, само двамата, още сега. Да отидем все едно къде, само не на място, където ще продължиш да работиш по случая. И после, след ден или седмица, когато всичко приключи и Девин извърши ареста, ще се върнем. И вече ще сме положили началото помежду си.

— Ние сме го положили и сега, Там. Нали сме заедно.

— Не, не сме. Още не. Просто кажи „да“. — Тя сграбчи китките му. — Кажи „да“, по дяволите!

Той затвори безмълвно очи, неспособен да изтръгне думата от себе си.

Тамара го пусна и се отдръпна.

— Съжалявам — каза Хънт. — Ще се върна до няколко дни. Тогава ще уредим всичко.