Джон Лескроарт
Ловецът (32)

32

След не дотам приятелската им раздяла на обяд Хънт не бе съвсем сигурен, че Джул изобщо ще вдигне телефона, щом види името му. Затова, когато все пак чу гласа му отсреща, моментално свали картите на масата. Не го интересуваше как ще изглежда в неговите очи, независимо дали беше прав в предположенията си, или не. Вече нямаше какво да губи.

— Ти беше прав и се извинявам — започна. — Щом съм тръгнал да искам помощта ти, съм длъжен да споделям с теб всичко, което открия. Не знам какво ми стана. Държах се като магаре, съжалявам.

— Добре, от кого са съобщенията?

— От Доди Спенсър, жената на Ланс. Той е убиецът.

— Имаш предвид на майка ти?

— А също и на Орлов, таксиджията и Лайънел Спенсър.

— И защо си толкова сигурен?

— Защото в момента е в дома ми и държи Тамара в плен.

Той почти чу как Джул подскочи на мястото си.

— Какво?

Хънт му изложи в резюме събитията, като все пак се стараеше да не пропуска нищо важно. Двайсет и пет ценни минути вече бяха изгубени след разговора с Доди, докато Кали Лусенте успее да засече телефона на Ланс. Досега бе успяла да улови сигнала му от две клетки южно от Бранън стрийт и й трябваше трета, за да посочи местоположението с абсолютна точност. Но дори и така бе ясно, че се намира в радиус от двеста метра от дома на Уайът, което му даваше достатъчна степен на сигурност.

— … ето защо те търся и колкото и да ми е неприятно да го кажа, това вече е работа на полицията. Трябва да извикаш подкрепление и да обградите мястото. Имам предвид, незабавно.

— Просто ей така?

— Колкото се може по-скоро, Дев. Не се шегувам. Той е вътре с нея, без капка съмнение. И чака да се появя, за да ме убие щом отворя вратата.

— Казваш „без съмнение“. Напълно ли си сигурен? Това е адски сериозно, Уайът. Няма място за грешки.

— Разбирам, и съм сигурен. Гарантирам.

* * *

Ланс Спенсър погледна часовника си. Бяха изминали почти четирийсет минути откакто Хънт бе изпратил своето съобщение, че ще се прибере след час.

Момичето бе спряло да хленчи и да се дърпа и сега лежеше кротко настрана. Той я бе овързал по начина, научен още във Виетнам — обърна я по корем и омота стегнато ръцете й зад гърба, а после изви глезените й нагоре и прокара въжето, завързвайки и тях. Можеше да е спокоен, че няма да помръдне, нито да издаде звук.

Придърпа един стол в антрето, откъдето се виждаше добре както гаражната врата, така и тази откъм кухнята, и седна, наострил слух да чуе превъртането на ключа в ключалката.

Напусна поста си само два пъти — веднъж, за да отиде до тоалетната, след което забърса внимателно клозетната чиния и пода около нея, и веднъж, за да провери дали задният вход е заключен точно по начина, по който го бе заварил на идване. Хънт почти със сигурност щеше да влезе, вкарвайки мини купъра откъм Бранън стрийт, но имаше и малка вероятност да остави колата другаде и да се прибере откъм кухнята. Предвид факта, че мястото представляваше бивш склад, разположен в доста съмнителен район на града, му се стори странно, че не е оборудвано с алармена система, но понякога човек просто изваждаше късмет.

Всеки път, когато се връщаше на мястото си, проверяваше момичето. То продължаваше да лежи както го бе оставил, обърнато с гръб към него, а възлите държаха добре.

Чудесна компания, няма що, мина му през ума.

Може бе трябваше да се отърве от нея още преди идването на Хънт, да си спести време и разправии. Но мисълта за силата на звука от предния изстрел го накара да се замисли за начина на екзекуцията. Не беше ли по-добре просто да вземе един нож от кухнята и да й пререже гърлото? Тихо, ефективно и една грижа по-малко.

Тъкмо стана от стола и се упъти нататък, когато домашният телефон зазвъня отново. Той спря и се заслуша. Няколко секунди нямаше да го забавят, а можеше да е нещо важно — например Хънт да е променил намеренията или графика си.

Четири сигнала, после се включи телефонният секретар.

Ланс направи още една стъпка по правия коридор, водещ към кухнята.

Чу се записът, приканващ да се остави съобщение, а след него прозвуча глас:

— Ланс Спенсър. Вдигнете телефона. Говори инспектор Джул от полицията на Сан Франциско. Сградата е обградена. Има само два изхода и всеки от тях е покрит от снайперисти. Искам да излезете незабавно, с вдигнати във въздуха ръце.

* * *

— Целуни ме отзад — произнесе Ланс в слушалката. — Имам при себе си заложник и искам кола.

— Виж, това няма как да стане — каза Девин. — Знаеш, че не можеш да се измъкнеш оттук. Пусни момичето и след това ще се разберем как да приключим случая, без никой да пострада.

— Аз ще ти кажа какъв е начинът никой да не пострада. Или ми докарай кола, или ще й пръсна мозъка. Още сега.

— Това не е решение, Ланс. Какво ще постигнеш, ако я убиеш?

— Удовлетворение, ако не друго. Но въпросът не е там, а ето къде: кой ще е по-прецакан, ако я убия, аз или ти? Мисля, че и двамата знаем отговора. Особено след като убийството й толкова лесно може да се избегне. Ти ми даваш кола, аз отивам на летището и се качвам на самолет. Оставям момичето на пистата и излитам. По-лесна сделка от това здраве му кажи.

— Ланс. Просто не мога да го направя.

— Така ли? Ами тогава се консултирай с някой, който може, преди да си взел глупаво решение. Примерно с шефа си или пък с кмета. А защо не и с Уайът Хънт. Знаеш ли кой е той?

— Да, знам. Намираш се в неговата къща.

— Правилно. И да ти кажа ли какво й е специалното на къщата? Че е една шибана крепост. Виждаш ли колко високо са прозорците? Няма как да надникнете вътре и да разберете къде се намирам. Покрили сте всички входове? Добре, и аз съм ги покрил. И ако само някой опита да влезе, момичето е мъртво. Хвърлите ли сълзотворен газ, момичето е мъртво. Ясен ли съм? И не ме карайте да чакам твърде дълго. Впрочем споменах ли, че вече се наложи веднъж да я гръмна? Има дупка в крака, през която губи доста кръв. Затова по-добре се размърдайте. Там ли си още?

— Да, тук съм.

— Добре, инспекторе. Чу ме добре и изпълнявай точно нарежданията ми, иначе ще има трупове.

* * *

Екипът на специалните части пристигна около час след първото обаждане до Джул. Те образуваха кордон, блокирайки Бранън стрийт между двете съседни пресечки, а също и алеята зад жилището на Хънт. Четири полицейски коли и брониран фургон бяха паркирани откъм улицата, една кола и двама снайперисти блокираха задния вход, а още една кола завършваше обсадата, затваряйки изхода на алеята край товарната рампа на съседния склад. Гърбът на сградата, обикновено мъждиво осветен от самотната улична лампа, сега бе озарен от яркия блясък на разположените наоколо прожектори. Три подвижни телевизионни станции изчакваха с екипите си малко по-далеч, по посока на Съдебната палата.

Командният пост бе разположен на Бранън стрийт, зад бронирания фургон, и включваше Глицки, Джул и Сара Русо, както и служители от специалните части. Макар далеч да не спадаше към тях, Уайът Хънт стоеше в непосредствена близост. Като цяло го игнорираха, но търпяха присъствието му. Все пак той бе човекът, подал сигнала, освен това ставаше дума за неговото жилище и неговата приятелка. Донякъде спомагаше и фактът, че се бе оказал прав, твърдейки, че извършителят на трите убийства от миналата седмица не е Лайънел, а Ланс.

Сега градският специалист по преговори в заложнически ситуации Сирил Джарвик — бивш психолог от морската пехота, с тихи, дружелюбни обноски — звънеше отново в къщата, с инструкции да предаде на похитителя, че исканията му се изпълняват и самолетът вече се подготвя за полет.

Ланс вдигна още на първото позвъняване, изслуша го и после изръмжа:

— Добре, глупаци такива, но да знаете, че ви гледам по телевизията и искам, когато тръгнем да излизаме, всички тези полицейски коли да ги няма. Както от улицата, така и от задната алея. Ясно?

— Напълно, няма проблем — отвърна Джарвик. — Но преди да процедираме нататък, Ланс, нека ти напомня, че още не е късно да си промениш решението. По всяко време. Ако искаш всичко да приключи мирно и тихо, просто ни кажи и ние ще се погрижим.

— Никакъв шанс. А и кой, по дяволите, си ти? Къде е онзи другият, с когото приказвах, Джул?

Джарвик даде знак с ръка на Девин да се приближи.

— Тук до мен е, в случай че искаш да го чуеш. Да му дам ли слушалката?

— Изобщо не ме е грижа с кого говоря. Искам само да се върши работа.

— Такива са и нашите намерения. Но ние също имаме едно искане към теб.

— Не ме занимавайте с глупости. Вече ви казах какво трябва да направите.

— Да, знаем това. Но преди да ти дадем кола, трябва да говорим с момичето, за да се уверим, че е добре.

— Няма да стане — отсече Ланс. — Всъщност възникна нов проблем. Докато вие си почесвахте задниците, тя взе ту да припада, ту пак да се свестява. Сега вече не е в състояние да ме откара до никъде и ще ми е нужен шофьор. И още преди да сте си отворили устата, ще ви кажа, че не искам да е ченге. Това автоматично означава, че не приемам непознати. Ето каква е сделката. Ще разменя момичето за кола, плюс Уайът Хънт, за да я кара.

Джарвик замълча за момент.

— Знаеш, че не можем да направим това — да разменим един цивилен срещу друг. Каква е разликата, ако изпратим полицай? Пак ще имаш заложник. И пак ще получиш самолет.

— Чухте предложението ми — каза Спенсър. — И ви съветвам час по скоро да го приемете, защото като гледам, май не й остава много.

Психологът погледна Джул. Джул погледна Хънт, който на свой ред кимна с глава и рече умолително:

— Съгласен съм, само побързайте.

Джарвик въздъхна, после произнесе в слушалката:

— Добре, имаш сделка.

Минаха няколко секунди, преди Ланс да се обади отново.

— Нека дойде пред входа откъм алеята. Без бронежилетка, а ръцете му да са с белезници зад гърба. Ключът да е в джоба на ризата или на друго удобно място, откъдето да го взема.

— Искаш ключа от белезниците?

— Естествено — обясни нетърпеливо Ланс. — Как иначе ще шофира с ръце отзад? Щом се качим в колата, ще го закопчея за волана. И още нещо. Ще пусна момичето едва след като той влезе при мен.

— Не — каза Джарвик. — Ще ги разменим пред вратата.

Ланс обмисли предложението, после каза:

— Трябват ми няколко минути, за да я вдигна на крака. Обадете ми се, когато Хънт е готов.

* * *

Патрулните коли се оттеглиха, а фургонът се премести така, че командният екип да има видимост към задния вход. Планът, за който се споразумяха Ланс и Джарвик, бе Хънт да застане насред алеята и да чака, докато Тамара напусне къщата и полицията я отведе на безопасно разстояние. После той щеше да влезе на нейно място. Междувременно фургонът щеше да доближи и да паркира непосредствено пред входа, пречейки на някой евентуален снайперист от околните покриви да хване похитителя на мерника си. После шофьорът щеше да го остави, а Ланс и заложникът му да се качат през страничната врата и да я заключат след себе си. След като Хънт бъдеше прикован с белезници към кормилото, фургонът щеше да потегли към летището.

По пътя щяха да поддържат връзка по мобилния телефон на Ланс. Когато стигнеха до пистата, там не трябваше да има никаква полиция. Фургонът щеше да спре пред стълбичката на малкия реактивен самолет — отново в непосредствена близост — и двамата мъже да се качат на борда. Едва след като се увереше, че пистата е чиста, а самолетът зареден, изправен и готов за полет, Ланс щеше да освободи заложника.

Макар, естествено, всички да знаеха, че той се кани да постъпи с него по съвсем различен начин.

* * *

Хънт се размина с полицая, носещ Тамара на ръце по алеята. Тя беше почти в безсъзнание, но когато произнесе името й, все пак успя да отвори очи и да му отправи безсилна, уплашена усмивка.

Сега, с китки, пристегнати зад гърба от белезниците на Джул и с навити нагоре ръкави на ризата, той измина познатия асфалтов участък зад дома си и стигна до ниското стъпало пред входа към кухнята, където спря. Внезапно вратата се отвори и той се оказа лице в лице с мъж приблизително на неговия ръст, облечен в черни джинси, маратонки и черна тениска, обгръщаща силно и стегнато тяло. От хладното, каменно лице го гледаха чифт безжизнени очи.

Дори прехвърлил шейсетте, Ланс Спенсър се поддържаше в отлична форма.

Пистолетът в ръката му бе насочен право в гърдите на Хънт.

— Влизай. Затвори вратата.

Уайът прекрачи прага и бутна вратата с крак.

— Жени, а? — рече Спенсър. — Само главоболия създават.

Уайът се облегна на стената и впери поглед в него.

— Защо уби Марджи Карсън?

— Теб пък какво те е грижа?

— Тя беше моя майка.

Спенсър си позволи сянка на усмивка, сякаш внезапно го бе осенило прозрение.

— А, да. Трябваше да се сетя по първото ти име. Значи оттук Доди е направила връзката, нали?

— Защо я уби?

— Не е ли все едно? — Той сви рамене пред тривиалността на въпроса. — Защото така ми наредиха. Шефът виждаше в нея заплаха.

— Джим Джоунс?

— Всъщност той, да.

— В една двайсетгодишна жена с бебе на ръце?

Ново свиване на рамене.

— Заплахата си е заплаха. Възрастта няма нищо общо. Щом Джоунс искаше да изчезне, значи трябваше да изчезне.

— Ами Джим Бърг?

— Кой, ченгето? Това да не е някаква викторина? Хайде да видим дали ще отгатнеш.

— Открил е нещо.

— Още не, но стигна до Лайънел, тъй че беше само въпрос на време. На брат ми веднага му се разтрепериха мартинките. Трябваше да се погрижа за него още тогава, той винаги е бил слабото звено.

Спенсър махна с дулото на пистолета и каза:

— Направи крачка напред. Казах им да пратят ключа от белезниците. Къде е?

Хънт кимна към предния джоб на ризата си.

— Ето как ще действаме. Щом се качим във фургона, ти ще седнеш на шофьорското място, а аз ще те закопчая за кормилото. Мръднеш ли и на сантиметър, ще ти пусна куршум в мозъка. А сега се обърни. — Той освободи едната му ръка, извади ключа и отстъпи встрани. — Не опитвай никакви номера, докато са ти свободни ръцете. Седни на пода и ги сложи зад гърба си. Краката напред, а раменете опрени на стената.

Телефонът иззвъня отново и Спенсър го вдигна.

— Слушам. — А после добави: — Браво, така ви искам. Да, ще остана на линия, само докарайте фургона и ми кажете, когато дойде отпред. — Обърна се към Хънт и изкомандва: — Ставай. С лице към мен. Когато ти кажа, отваряш вратата.

Уайът се извъртя настрани, за да може да се изправи на крака. Отвън се чуваше шум като от тежка кола, приближаваща на заден ход по алеята. Намери пипнешком бравата и постави ръце върху нея.

Ланс, естествено, не го изпускаше от поглед, но по-голямата част от вниманието му бе съсредоточена върху слушалката, опряна до лявото му ухо. Държеше пистолета пред себе си, но насочен към пода, някъде по средата на трите метра, които ги деляха.

Минаха десет секунди. Двайсет.

— Добре — каза най-сетне Спенсър, затвори телефона и му кимна с глава. — Започваме. Отвори вратата и чакай. Ще излезем заедно.

Хънт натисна бравата. Вратата се отваряше навътре и той я придърпа полека към себе си, приближавайки с една крачка към похитителя, като същевременно подаде другата си ръка колкото може по-далеч навън.

Две секунди по-късно от вътрешността на къщата проехтя силен трясък, от който стените потрепериха. Някой се опитваше да разбие междинната врата, водеща към баскетболното игрище.

За не повече от миг шумът отвлече вниманието на Спенсър. Той хвърли мимолетен поглед по посока на неочаквания тътен, но за Хънт, който го наблюдаваше и чакаше този момент, това бе достатъчно.

Той изнесе и двете си ръце иззад гърба и се хвърли напред. С един скок достигна Ланс и се стовари върху него с цялата си тежест, запращайки го към стената.

Разнесе се изстрел.

Обгърнал тялото на противника си, опита да го повали настрани, но официалните му обувки се изпързаляха по кухненските плочки, осуетявайки усилието. Тогава замахна с лакът и удари с все сила ръката, държаща пистолета.

Той изтрака по пода зад него.

Откъм коридора прозвуча нов оглушителен трясък. Същевременно Спенсър успя да го отблъсне и да го накара да загуби равновесие. Повали го на земята и начаса се метна през него, борейки се с нокти и зъби да достигне пистолета.

Хънт заби коляно в гърдите му, плонжира отчаяно и успя да го докопа първи за дръжката. Ланс замахна с юмрук, но той се претърколи встрани, избягна удара и след като си възвърна равновесието, установи, че все още държи оръжието.

Успял по някакъв начин да се изправи на крака, другият отново понечи да се хвърли отгоре му.

Ръката на Уайът, стиснала пистолета, се вдигна и той дръпна спусъка.

Изстрелът оттласна Спенсър обратно към стената и той се облегна, вперил невярващ поглед в него.

Хънт не губи повече време.

— Това е за майка ми — каза и като се опря на коляно, внимателно се прицели с две ръце и стреля още два пъти. Бум! Бум! Куршумите се забиха един след друг в средата на гръдния кош.

Секунда по-късно полицаите от специалните части, най-сетне успели да разбият вратата с помощта на тарана, нахлуха в помещението.

— Стой! Хвърли оръжието!

Хънт хвърли пистолета на пода, където той се изпързаля по плочките и спря, удряйки се в шкафа на мивката. С излизащ на хриптящи пресекулки дъх, вдигна ръце и ги постави зад главата си.

Видя как Спенсър бавно се свлича по стената, а върху черния фон на фланелката му избива голямо червено петно. Пред погледа му гърдите на Ланс се повдигнаха, после спаднаха.

Повдигнаха се отново и пак спаднаха.

А след това вече не помръднаха.

* * *

— Ами ако…?

Хънт допря пръст до устните на Тамара. Тя лежеше на носилка в линейката, увита в одеяла, а към лявата й ръка бе прикрепена система с обезболяващи. Кракът й бе бинтован над коляното, там, откъдето бе преминал куршумът, без да засегне бедрената кост или някой от големите кръвоносни съдове. Сега се бе повдигнала върху възглавниците и държеше дланта на Хънт в своите.

Уайът, който сам все още се съвземаше от шока и прилива на адреналин, се дивеше на съпротивителните й сили. Само допреди час тя се бе намирала в плен, ранена, завързана с въжета и държана под дулото на пистолет. А сега, когато опасността бе отминала и отново бяха заедно, си бе позволила само петминутен пристъп на плач, след което, макар все още бледа и замаяна, бе започнала да го разпитва как е станало всичко.

— Вече няма „ако“ — каза нежно Хънт. — Страшното мина.

— Знам, но все пак…

— Виж, първото и най-важно нещо беше да те измъкнем оттам. А след като разбрах, че иска ключ от белезниците, ми стана ясно, че рано или късно ще ги свали. Прецених, че тогава ще е моментът да действам.

— Добре, но откъде знаеше, че изобщо ще имаш шанс да му се нахвърлиш?

— Не знаех. Трябваше да импровизирам. И трябва да признаеш, че не се справих толкова зле. — Той махна кичур коса от лицето й. — Ключовият елемент беше телефонът в кухнята. Това, че ние му се обаждахме, ни даваше известен контрол. Докато говореше по него, не можеше да наблюдава вратата към Бранън стрийт, нали? Това е невъзможно. Затова, докато Джарвик го държеше на линия, момчетата от специалните части влязоха оттам с помощта на ключа, който аз им бях дал, а след това разбиха междинната врата към жилищната част.

— А ако бяха го направили, преди да си готов?

— Това нямаше да е никак добре — съгласи се той — затова им казах да чакат, докато не им дам сигнал.

— Имали сте уговорен сигнал?

— Сигналът е задължителен, Там. Това е основно правило.

— И какъв по-точно?

— При отварянето на задния вход трябваше да подам едната си ръка навън — все едно дали тази с белезниците, или другата. Така полицаят, наблюдаващ вратата с бинокъл от отсрещния покрив, щеше да разбере, че ръцете ми са свободни, и да им предаде по радиостанцията да удрят с всичка сила с тарана, за да ми дадат шанс да скоча отгоре му.

— Но я си представи, че… — започна отново тя.

— Виж, Там — спря я Хънт. — Този човек вече беше убил поне петима души, свързани с майка ми. В никакъв случай нямаше да ме остави да си тръгна жив от летището. Планът трябваше да сработи.

— Ами ако…

— Ей, стига вече. Спокойно. — Той се наведе и положи целувка върху бузата й. — Всичко свърши. Успяхме.