Силвия Дей
Седем години копнеж (6)

Глава 4

Докато се наслаждаваше на още една неочаквано приятна вечеря в капитанската каюта, Джесика непрекъснато хвърляше поглед към Алистър Колфийлд, седнал срещу нея на масата. Не можеше да спре да се възхищава на мъжа, в който се бе превърнал. С лекота отстояваше позициите си срещу всяващия страхопочитание и много по-възрастен от него капитан. Лекарят на кораба — мъж, който й представиха като Морли — също се отнасяше с уважение към него, при това извън рамките на отношенията между работодател и подчинен. Изглежда, че и двамата по-възрастни мъже се възхищаваха на Алистър и зачитаха мнението му. Колфийлд от своя страна разговаряше с тях като с равни, което силно я впечатляваше.

Както и предишната вечер, Джесика се стремеше да насочва разговора към теми, които господата обичаха. В момента обсъждаха търговията с роби — въпрос, по който знаеше, че текат разгорещени дискусии в някои кръгове. В началото Колфийлд се въздържаше да разкрие мнението си, както и да обясни начина, по който си осигурява работна ръка в плантацията. Но когато Джес прояви интерес, той задоволи любопитството й. Спомни си как някога се подиграваше на лекотата, с която той се отклонява от общоприетото благоприличие, но сега започваше да цени тази негова черта. Нито баща й, нито Тарли бяха дискутирали проблеми, свързани с бизнеса или политиката, в нейно присъствие. Готовността на Колфийлд да го направи я окуражи и тя доби смелостта да повдигне теми, по които никога досега не бе разговаряла.

— Вярно ли е, че повечето плантации все още разчитат предимно на робски труд? — попита Джесика. Съзнаваше напълно, че отмяната на търговията с роби съвсем не означава отмяна на самото робство.

— Също както при пиратите — започна капитанът и подръпна брадата си, — закон, приет на сушата, с нищо не променя навиците на търговците. Патрулиращите кораби са все още твърде малко.

— Пиратите проблем ли са за вас, капитане?

— Те са бедствие за всички кораби, но с гордост мога да заявя, че нито един кораб под мое командване не е бил превзет от пирати.

— Разбира се, че е така — съгласи се Джес толкова убедено, че по лицето на капитан Смит се разля широка усмивка.

Джесика се обърна към Алистър, като предварително се подготви за въздействието му върху нея. Но усилията й бяха напразни. Влиянието, което красотата му оказваше върху женските сетива, не намаляваше с времето и към него трудно можеше да се привикне.

— „Калипсо“ също ли разчита на робски труд?

Алистър кимна:

— Така е с повечето плантации.

— Включително и вашата?

Колфийлд се облегна на стола си. Сви устни, преди да й отговори, като че ли трябваше добре да обмисли думите си, преди да ги изрече. Джес оцени благоразумието му, до този момент не смяташе, че той разполага с това качество.

— От гледна точка на бизнеса, робският труд е най-рентабилен. Но ако питате за личното ми мнение, предпочитам за мен да работят свободни хора по свое собствено желание.

— Опитвате се да избегнете въпроса ми.

— Не използвам робски труд в „Су ла Лун“ — отговори Алистър и впери поглед в нея. Очакваше с интерес реакцията й. — Наемам свободни хора. Повечето са китайци и индианци. Вярно е, че при мен работят и малко негри, но всички те са свободни хора.

— „Под луната“ — повтори Джес, превела си името на плантацията му. — Колко прекрасно.

— Да — кимна той и се усмихна загадъчно. — Сантиментален съм, признавам.

Тръпки полазиха по ръцете на Джес. Стори й се, че той отново има предвид онази нощ в горите на „Пенингтън“. Но ако наистина бе така, то отношението му далеч не беше такова, каквото очакваше. Тонът му беше топъл и дружелюбен, а не подигравателен или изпълнен с неприлични намеци.

Но защо тази изпълнена с похот случка имаше такова сантиментално значение за него?

Колфийлд вдигна чашата до устните си и продължи да наблюдава Джесика. В хладните му сини очи се четеше възхищение — тя го усещаше върху кожата си, както би усетила слънчевите лъчи.

Джес се замисли за собственото си отношение към случилото се. Без съмнение бе заварила Колфийлд да върши нещо неприлично и дълго време бе мислила за онази нощ само в този аспект. И въпреки това в онзи момент, когато погледите им се срещнаха, имаше и… друго. Не можеше нито да го разбере, нито да го обясни, и това я плашеше. Ако друг й бе разказал случката, Джес щеше да се възмути от дъното на душата си и нямаше да намери нищо положително в ситуацията. Но това се бе случило на нея и последвалият разговор с Тарли бе променил живота й завинаги. Онова, което бе видяла, я бе подтикнало да осъзнае непознати й дотогава нужди. Желанието, което се бе зародило в нея, й бе дало сили да каже на бъдещия си съпруг от какво се нуждае. Благодарение на това последвалите шест години семеен живот бяха прекрасни. Може би и Алистър бе спечелил нещо? Надяваше се един ден да успее да събере смелост да го попита.

— Защо Тарли е продължил да използва робски труд, щом е имал и други възможности? — продължи да разпитва Джес. Трябваше да намери нещо не толкова лично, върху което да се съсредоточи.

— Не си мислете лошо за него — отвърна Алистър. — Тарли не ръководеше лично управлението на плантацията, имаше надзирател и управител за целта. Те се занимават с подробностите и се стремят в най-голяма степен да защитят интересите на работодателя си.

— Работят в интерес на печалбата.

— Двете са едно и също, нали? — Колфийлд се наведе към нея и я погледна право в очите. — Надявам се да оцените това. Идеалите са нещо прекрасно, но няма да ви нахранят, облекат и стоплят.

— Но вие използвате други начини — възрази Джес.

Никак не й беше приятна мисълта, че роклите й, бижутата, каретата с два коня, както и много други луксозни вещи, са закупени с парите, спечелени от робски труд. Много добре знаеше какво е да си безсилен, оставен на чуждата милост и прищевки.

— Останалите ми бизнес начинания ми дават малко по-голяма свобода.

— Значи според вас идеалите се купуват с пари? Хората, които имат достатъчно средства, могат да си позволят да имат идеали, а тези, които нямат, на практика трябва да ги продават срещу печалба.

— Не звучи никак романтично, но за съжаление е вярно — отвърна Алистър така, сякаш се извиняваше.

Значи такъв беше той. Младият мъж, който бе готов да приеме всеки облог и да обслужи всяка дама срещу заплащане. По-рано се питаше как ли се е променил, но сега разбра, че си е същият. Просто бе добил малко повече лустро, което да прикрие недостатъците му.

— Много поучително — измърмори Джесика и отпи необичайно голяма глътка вино. Веднага щом стана възможно, се извини и се отправи към каютата си. Премина по коридора толкова бързо, колкото благоприличието й позволяваше.

— Джесика.

Дълбокият глас, с който Алистър произнесе името й, я остави без сили. Стигна до вратата на каютата си и едва тогава спря и се обърна към него.

— Да, господин Колфийлд?

Както и предишната вечер, той изпълваше цялото пространство в тесния коридор.

— Нямах намерение да ви тревожа.

— Не се съмнявам, че е така.

Макар да изглеждаше съвсем спокоен, неочакваното нервно движение, с което прокара ръка през гарвановочерната си коса, подсказваше съвсем друго.

— Не искам да съдите Тарли за решенията, които е вземал, за да ви осигури средства. Мъжът ви просто се възползваше от предоставените му възможности.

— Не сте ме разбрали правилно — отвърна равно Джесика.

Почувства се развеселена — нещо, което отдавна не й се бе случвало. Беше убедена, че също като Бенедикт Алистър няма да я укори, че изказва мнението си без задръжки.

— Не виня здравия разум, прагматичното отношение или дори алчността, зад която стоят добри намерения. Погрешно сте ме разбрали, ако смятате, че това ме тревожи. Знам достатъчно добре как да защитавам интересите си, дори ако това накърнява по-възвишените ми идеали. Бих могла обаче с ваша помощ да преразгледам договора за „Калипсо“, така че да имам необходимите средства да наема на работа свободни хора. А може и да стигна до извода, че в дългосрочен план ще се окаже по-изгодно да купя свой собствен кораб и да си наема екипаж, за да освободя определени парични потоци. Навярно трябва да се замисля и как да повиша производството на ром. С други думи, бих могла да намеря средства, които да ми позволят да имам идеали, ако желая.

На слабата светлина на газените лампи очите му светеха.

— С право ме укорявате, милейди. Бях останал с впечатлението, че възнамерявате да продадете „Калипсо“ и че въпросите ви се отнасят към миналото, а не към бъдещето.

— Хмм… — изсумтя тя скептично.

— Веднъж вече ви подцених — призна Колфийлд и сключи ръце зад гърба си, — но това беше много отдавна.

Джесика не можа да се въздържи и попита:

— Какво ви накара да промените мнението си?

— Вие — заяви той и я дари с прословутата си дяволита усмивка. — Когато бяхте изправена пред избора да избягате или да останете, предпочетохте второто.

В гърдите си Джес усети остра болка и внезапно изгуби смелост. Понечи да отвори вратата, но се обърна и преди да влезе в каютата, каза през рамо:

— А аз никога не съм ви подценявала.

Алистър се поклони елегантно:

— Съветвам ви да не започвате да го правите сега. Лека нощ, лейди Тарли.

След като влезе в каютата си, Джес се облегна на затворената врата и се опита да успокои препускащото си сърце.

Както винаги Бет бе подготвена и веднага й подаде мокра кърпа. Джес я допря до бузите си и по погледа на камериерката си разбра, че знае всичко. Обърна се с гръб към нея и разкопча роклята си.

Един човек, който виждаше през нея, й бе напълно достатъчен за вечерта.

 

 

Хестър току-що бе поставила последното бяло перо във вдигнатата си коса, когато съпругът й влезе полуоблечен в будоара й. Връзката му висеше незавързана около врата, а жилетката му бе разкопчана. Влажната му коса и липсата на набола брада ясно показваха, че Регмънт току-що се е окъпал и избръснал. Несъмнено беше красив мъж: косата му бе с цвят на мед, а очите — светлосини като яйце на червеношийка. Двамата заедно бяха необикновена двойка, цялата окъпана в златисто — той пръскаше наоколо безкрайното си копринено очарование, а нейната сдържаност и безупречно поведение я обгръщаха и пазеха като наметало.

Регмънт направи знак на камериерката на Хестър, Сара, която приглаждаше и най-малките гънки по новата синя рокля на господарката си, за да я приготви за обличане.

— Надявах се, че ще облечеш розовата рокля с дантела. Стои ти невероятно, особено в комбинация с перлите на майка ми.

Хестър срещна погледа на прислужницата си в огледалото и й кимна. Трябваше да отстъпи пред желанието на съпруга си. В противен случай можеше да последва спор, който предпочиташе да избегне.

Камериерката бързо и сръчно смени двете рокли. След като положи розовата на леглото, Регмънт й направи знак да си тръгне. Сара пребледня и се огледа притеснено, но бързо напусна стаята — без съмнение се боеше, че ще последва най-лошото. Настроенията на Регмънт се сменяха в строга последователност, но насилието никога не се подчиняваше на разума.

Когато останаха сами, той обхвана с ръце раменете на жена си и допря нос до чувствителното местенце зад ухото й. Започна да мачка кожата й, Хестър трепна и се отдръпна и Регмънт го забеляза. Спря и погледна мястото, което бе докоснал.

Хестър го наблюдаваше в огледалото, чакаше на изразителното му лице да се появи разкаяние. В това отношение бе съвсем различен от баща й. Хадли никога не съжаляваше за действията си.

— Получи ли подаръка ми? — прошепна Регмънт и нежно погали синината, която загрозяваше дясното й рамо.

— Да — отвърна Хестър и посочи тоалетката пред себе си. — Благодаря. Брошката е много красива.

— Красотата й бледнее в сравнение с твоята — заяви мъжът й и погъделичка с устни ухото й. — Не те заслужавам.

Хестър често си мислеше, че двамата напълно се заслужават един друг. Заради всички онези случаи, когато Джес се бе застъпвала за нея и поемала върху себе си гнева на баща им. После това се бе превърнало в нейно задължение, след като сестра й намери временна утеха в щастливия си брак. Най-трагичната ирония беше, че в началото Хестър си мислеше, че между Регмънт и нея съществува изключителна близост тъкмо защото като деца бяха расли в семейства, в които насилието е обичайна практика. Двамата разбираха белезите, които носеха от онова време, и качествата, които детето развива, за да може да оцелее в такава среда. Но Хестър бе осъзнала, че и други черти се оформят в характера на тези, които са страдали от съвсем малки. В душата им оставаше отпечатък, който по-късно се проявяваше по начин, незабележим за околните. Както се казва, крушата не пада по-далече от дървото.

— Как мина денят ти? — попита.

— Беше дълъг ден. И през цялото време си мислех само за теб. — Регмънт я накара да се обърне и тя се подчини. Завъртя се внимателно на столчето пред тоалетката, така че огледалото остана зад гърба й. Мъжът й коленичи пред нея и обхвана с ръце прасците й. Положи глава в скута й и каза: — Прости ми, мила.

— Едуард — въздъхна тя.

— Ти си всичко за мен. Никой не ме разбира така добре. Загубен съм без теб.

Хестър докосна влажната му коса и прокара пръсти през нея.

— Не си на себе си, когато пиеш алкохол.

— Така е — съгласи се Регмънт и потърка буза в насиненото й рамо. — Очевидно не мога да се контролирам. Нали знаеш, че никога не бих те наранил съзнателно?

Не държаха алкохол в нито една от къщите си, но той лесно намираше начин да си набави. Всички смятаха, че Регмънт има много весело пиянство — ставаше много забавен и общителен. Докато се прибереше вкъщи при нея, където го обладаваха всички демони, които го мъчеха.

Хестър усети как сълзите му мокрят ризата и бельото й и преминават през тях.

Регмънт вдигна глава и я погледна със зачервени очи.

— Можеш ли да ми простиш?

Ставаше й все по-трудно да му отговаря на този въпрос. Като цяло той беше идеален съпруг. Мил и грижовен. Глезеше я с подаръци и непрекъснато й доказваше любовта си, като й изпращаше любовни писма и й осигуряваше любимите лакомства. Слушаше внимателно, когато Хестър говореше, и помнеше всичко, от което се бе възхитила. Тя съвсем наскоро се научи да внимава какво казва пред него — ако споменеше, че харесва нещо, съпругът й бе готов на абсолютно всичко, за да й го набави. Но на моменти Регмънт се превръщаше в истинско чудовище.

Една част от нея все още бе лудо влюбена в прекрасните спомени от началото на брака им. Но едновременно с това Хестър мразеше мъжа си.

— Любима моя — шепнеше Регмънт, докато плъзгаше ръце към връзките на кръста й, — позволи ми да се поправя. Позволи ми да те боготворя така, както заслужаваш.

— Моля те. — Хестър стисна китките му. — Очакват ни на бала на Грейсън. Току-що ми направиха прическата.

— Няма да я разваля — обеща Регмънт с онзи нисък, изкусителен тон, който едно време успяваше да я прелъсти и да я накара да се отдаде на плътското желание в каретата, в някоя ниша и на всяко друго място, където можеха да останат насаме. — Позволи ми.

Мъжът й я погледна с премрежен поглед. Беше зачервен от страстта и твърдо решен да постигне своето. Когато ставаше въпрос за любовните му желания, не можеше да става и дума за отказ. На няколко пъти Хестър се бе опитала да му откаже, тъй като не можеше да понесе допира на ръцете и ласките му, но той се бе напил и изпаднал в такава ярост, че я беше накарал да съжалява за отказа си. След това я похищаваше, а за извинение му служеха многобройните оргазми, които изтръгваше от нея. В крайна сметка, разсъждаваше той, тя явно също го е желаела, след като е получила такова огромно удоволствие. Самата Хестър почти предпочиташе болката, причинена от юмруците му, пред унижението от собственото й предателско тяло.

Регмънт смъкна дългите й гащи, провря ги през обутите й в чорапи крака и ги отстрани напълно. Едрите му ръце обхванаха коленете й и я накараха да разтвори крака. Дъхът му погали кожата от вътрешната страна на бедрата й.

— Толкова си хубава — похвали я и я разтвори с нетърпеливи пръсти. — Толкова мека и сладка, розова като вътрешността на мидена черупка.

Преди да й предложи брак, граф Регмънт беше известен женкар. Усвоил бе повече сексуални умения с ръцете, устата и члена си от всеки друг мъж. Когато приложеше уменията и таланта си върху тялото й, то винаги я предаваше. Независимо колко твърдо бе решила да се сърди на съпруга си в името на собственото си оцеляване и психическо равновесие, Регмънт винаги се оказваше по-упоритият от двамата. За него нямаше значение дали ще са необходими минути или часове.

Сега отново доказа изключителните си умения, като започна да дразни клитора й с върха на езика си. Хестър напразно се съпротивляваше срещу удоволствието, като затвори очи, стисна зъби и вкопчи ръце в ръба на тапицираното столче. Когато неизбежният оргазъм я разтресе от глава до пети, от очите й бликнаха сълзи.

— Обичам те — каза Регмънт пламенно.

Какво говореше за нея фактът, че изпитва удоволствие от допира на същия мъж, който й причинява болка? Може би заветът на баща й се проявяваше много по-ясно в личния й живот, отколкото в социалния.

Регмънт поднови сексуалната си атака, принуди я да се облегне назад и да се разкрие по-пълно пред него. Докато вкарваше езика си в нея, съзнанието й се оттегли в едно тъмно кътче, което нямаше нищо общо с тялото й. Беше съвсем нищожна утеха. Но при все това незаменима.