Силвия Дей
Седем години копнеж (3)

Глава 1

Седем години по-късно…

— Моля те, премисли отново.

Джесика, лейди Тарли, се протегна през масичката за чай в салона на фамилната къща на Регмънт и стисна ръката на сестра си.

— Чувствам, че трябва да замина.

— Но защо? — попита жално Хестър. — Щях да те разбера, ако Тарли беше с теб, но сега, когато го няма… Безопасно ли е да пътуваш толкова надалеч сама?

Самата Джес много пъти си бе задавала този въпрос, но отговорът си оставаше все така неясен. Твърдо бе решила да замине. Разполагаше с кратък промеждутък от време, през който можеше да направи нещо необикновено. Малко вероятно беше възможността да се повтори.

— Разбира се, че е безопасно! — каза на сестра си и поизправи гръб. — Майкъл, трябва вече да свикна да го наричам Тарли, уреди всичко по пътуването ми, а на пристанището ще ме чака някой от плантацията. Всичко ще бъде наред.

— Това никак не ме успокоява. — Хестър изглеждаше замислена и нещастна, докато си играеше с дръжката на чаената чаша, изрисувана с цветчета.

— Някога и ти искаше да пътуваш до далечни страни — напомни й Джес. Неприятно й бе да вижда сестра си разстроена. — Загуби ли вече приключенския си дух?

Хестър въздъхна и погледна през близкия прозорец. През тънките пердета, които спираха любопитните погледи, се виждаше непрекъснатият поток от хора, които минаваха покрай градската къща на Регмънт, но Джес се интересуваше единствено от сестра си. Хестър бе узряла и се беше превърнала в красива млада жена, възхвалявана заради златистия си блясък и невероятните зелени очи, заслонени от плътни тъмни мигли. Някога беше по-закръглена и по-жизнерадостна от Джес, но с годините това се бе променило. Сега тя се бе превърнала в изискана и елегантна жена, слаба като тръстика. Графиня Регмънт си бе извоювала репутация на изключително сдържана особа, което изненадваше Джес, тъй като лорд Регмънт бе много чаровен и дружески настроен. Според нея вината за това бе на баща им, на неговата проклета гордост и на омразата му към жените.

— Изглеждаш ми бледа и отслабнала — отбеляза Джес. — Да не би да си болна?

— Страдам за загубата ти. И трябва да призная, че не съм спала добре, откакто съобщи за намерението си да заминеш — отвърна Хестър и я погледна. — Просто не разбирам защо го правиш.

Изминала бе почти година от смъртта на Бенедикт, но преди това той бе боледувал тежко цели три месеца. Джес разполагаше с достатъчно време, за да се примири с мисълта, че животът й ще продължи без него. При все това загубата тегнеше над нея като утринна мъгла над езеро. Семейството и приятелите й я наблюдаваха внимателно и чакаха тя да даде знак, че миналото е вече зад гърба й, но Джесика нямаше представа как да продължи напред.

— Имам нужда да се отдалеча от миналото си, за да мога да посрещна бъдещето.

— Няма ли да е достатъчно да се оттеглиш в провинцията?

— Миналата зима се оказа, че не ми е достатъчно. Ето че вече започва новият сезон, а ние все още сме потиснати от облака, надвиснал над мен. Трябва да се откъсна от обичайното си ежедневие, за да може всеки от нас да продължи живота си такъв, какъвто е.

— За бога, Джесика — въздъхна Хестър и пребледня още повече, — нали не искаш да кажеш, че трябва да ни напуснеш, както го направи Тарли, за да можем всички да дойдем на себе си? Ти все още си млада и можеш да се омъжиш отново. Животът съвсем не е свършил.

— Съгласна съм. Моля те, не се тревожи за мен. — Джес напълни отново чашата на Хестър и пусна в нея две бучки захар. — Ще отсъствам само колкото е необходимо, за да организирам продажбата на плантацията. Ще се върна освежена и готова за нов живот, което от своя страна ще вдъхне сила на всички, които ме обичат и се тревожат за мен.

— Все още не мога да повярвам, че Тарли ти завеща плантацията. Защо ли го е направил?

Джесика се усмихна мило, погледът й се плъзна по веселия интериор на салона, по жълтите копринени пердета и сините флорални акценти. Малко след сватбата си Хестър бе декорирала наново помещението и сега стилът му напълно отразяваше присъщия й оптимизъм.

— Искаше да бъда напълно независима, а и за него това беше сантиментален жест. Тарли знаеше колко много ми хареса пътешествието ни до „Калипсо“.

— Сантименталните жестове са хубаво нещо, стига да не те изпращат от другата страна на земното кълбо — измърмори Хестър.

— Както ти казах и преди, искам да отида. Дори мога да кажа, че имам нужда да отида там. За мен това е начин да се сбогувам.

Хестър изсумтя, но най-после се предаде:

— Обещаваш ли да ми пишеш и да се върнеш при първа възможност?

— Разбира се. А ти ми обещай, че ще отговаряш на писмата ми.

Малката й сестра кимна и вдигна чинийката и чашката си. Изпи горещия чай наведнъж, съвсем забравила за изисканите маниери. Имаше нужда да се подкрепи.

Джес я разбираше. Самата тя имаше нужда от подкрепа, тъй като наближаваше годишнината от смъртта на Тарли.

— Ще ти донеса подаръци — обеща с пресилено весел глас, като се опитваше да накара сестра си да се усмихне.

— Само се върни — помоли я Хестър.

Джес не можа да се въздържи и попита:

— Ще дойдеш ли при мен, ако се забавя прекалено дълго?

— Регмънт никога няма да ми позволи. Мога обаче да убедя някой друг да тръгне след теб. Една от възрастните дами, които са толкова загрижени за благополучието ти, например…

Джес потръпна театрално:

— Злата ми сестричка! Добре, схванах грубия ти намек. Ще се върна възможно по-скоро.

 

 

Алистър Колфийлд стоеше с гръб към вратата на офиса си в пристанищния склад, когато тя се отвори. През помещението премина вятър с дъх на сол и измъкна от ръката му митническата декларация, която тъкмо се канеше да попълни. Успя да я хване сръчно и погледна през рамо. Учуди се, когато видя мъжа зад себе си.

— Майкъл?

Не по-малко изненадан, новият лорд Тарли ококори очи и на устните му се появи нещо, подобно на усмивка.

— Алистър, мошеник такъв! Не ми каза, че си в града.

— Току-що се върнах, милорд. — Мушна декларацията в съответната папка и затвори чекмеджето. — Как си?

Майкъл свали шапката и прокара ръка през тъмната си коса. Наследяването на титлата явно силно тежеше на широките му плещи и го притискаше, Алистър никога преди не го бе виждал такъв. Приятелят му бе облечен в мрачни нюанси на кафявото и извиваше ръката, на която носеше семейния пръстен на рода Тарли, по начин, който подсказваше, че още не е свикнал с него.

— Както може да се очаква при такива обстоятелства.

— Позволи ми да поднеса съболезнованията си на теб и цялото ти семейство. Получи ли писмото ми?

— Да, благодаря. Все се канех да ти отговоря, но не ми оставаше време. Изминалата година отлетя толкова бързо, още не мога да си поема въздух.

— Разбирам.

Майкъл кимна:

— Много се радвам да те видя отново, приятелю. Отсъства прекалено дълго.

— Такъв е животът на търговеца.

Можеше да възложи доста от задълженията си на свои подчинени, но ако беше останал в Англия, щеше да му се наложи да се среща по-често с татко си и с Джесика. Баща му се оплакваше от успеха му като търговец с почти същата злост, с която някога натякваше, че Алистър няма цел в живота. Това напрягаше много майка му и единственото, което можеше да направи, за да й помогне, бе да отсъства възможно най-дълго.

Що се отнася до Джесика, тя много внимателно го отбягваше. Алистър се научи да се държи по същия начин, след като видя как я промени бракът й с Тарли. Поведението й си оставаше все така сдържано, но от меките й движения и познанието, което проблясваше в големите й сиви очи, той бе доловил, че чувствената й природа е започнала да разцъфтява. Много мъже изгаряха от желание да разгадаят тайната й, но Алистър бе надникнал зад воала и бе разбрал, че Джесика е жената, която страстно желае. Никога нямаше да я притежава действително, но винаги щеше да мисли за нея. Неустоимото желание и ярките спомени от младежките години бяха запечатали образа й в съзнанието му и с годините тези спомени не бяха избледнели ни най-малко.

— Благодарен съм за усета, който проявяваш в търговските начинания — каза Майкъл. — Единствено на твоите капитани бих поверил безопасността на снаха си по време на пътуването й до Ямайка.

Алистър успя да запази безизразното си изражение благодарение на големия опит, който имаше, но от неочакваната новина настръхне целият.

— Лейди Тарли възнамерява да пътува до „Калипсо“?

— Да. При това още тази сутрин. Затова съм тук. Възнамерявам лично да разговарям с капитана, за да се уверя, че ще се грижи за нея по време на плаването.

— Кой ще пътува с нея?

— Само камериерката й. Ще ми се да можех да я придружа аз, но е невъзможно да изоставя задълженията си.

— А тя не е ли готова да отложи пътуването си?

— Не. — Майкъл се усмихна кисело. — Не мога да я убедя да го направи.

— По-скоро нищо не можеш да й откажеш — поправи го Алистър и отиде до прозореца, откъдето се виждаха доковете.

Корабите влизаха откъм северния док, за да разтоварят ценните си стоки, след това заобикаляха и стигаха до южния док, за да ги натоварят с продукти за износ. В тази част на пристанището беше изградена висока тухлена стена, за да попречи на зачестилите в района кражби, които се бяха превърнали в истинска напаст. Именно заради нея земевладелците, които притежаваха имения на Антилските острови, предпочитаха неговите кораби — стената означаваше по-голяма безопасност за стоките им.

— Нито пък Хестър, извинявай, имах предвид лейди Регмънт. — Майкъл изговори с мъка последните думи.

Алистър от години подозираше, че приятелят му изпитва по-дълбоки чувства към сестрата на Джесика и иска да я ухажва. Но веднага щом я представиха в двора, Хестър се сгоди, с което разби сърцата на много перспективни женихи.

— Защо е решила така твърдо да пътува?

— Бенедикт й завеща плантацията. Джесика твърди, че лично трябва да се погрижи за продажбата й. Страхувам се, че загубата на брат ми я потресе дълбоко и сега търси нещо, което да запълни живота й. Опитвам се да съм й опора, но задълженията ми отнемат цялото време.

Алистър подбра внимателно думите си и отговори с привидно безразличие:

— Мога да й помогна в това начинание. Да я запозная с подходящи хора и да й дам полезна информация, която иначе би събирала в продължение на месеци.

— Много щедро предложение — заяви Майкъл и го изгледа изпитателно. — Но ти току-що се върна, не мога да искам от теб да заминеш толкова скоро.

— Плантацията ми граничи с „Калипсо“ и бих искал да я разширя — отвърна Алистър. — Надявам се да успея да се представя като най-надеждния купувач на имота. Разбира се, ще й платя добре.

На лицето на Майкъл се изписа облекчение.

— Така ще съм много по-спокоен. Ще говоря с нея още сега.

— Може би ще е по-добре аз да го сторя. Ако наистина се нуждае от цел в живота, както ти казваш, навярно ще иска сама да контролира цялата сделка. Трябва да й дадем възможност сама да определи условията на сътрудничеството ни, за да е спокойна. Аз разполагам с цялото време на света, но същото не важи за теб. Заеми се с най-неотложните си дела и ме остави аз да се погрижа за лейди Тарли.

— Винаги съм можел да разчитам на теб като на добър приятел — отвърна Майкъл. — Моля те, върни се в Англия възможно по-скоро и остани тук известно време. Бих могъл да се възползвам от усета ти за бизнес. Освен това, моля те, подканяй Джесика да пише често и ме дръж в течение как се развиват нещата. Много бих искал снаха ми да се върне, преди да се оттеглим в провинцията за зимата.

— Ще направя всичко по силите си.

След като Майкъл си тръгна, Алистър изчака няколко минути и отиде до бюрото си. Започна да съставя нов списък на продуктите, необходими за пътуването. Искаше да й създаде възможно най-добрите условия. Освен това направи една-две бързи, но доста скъпо струващи промени в списъка на пътниците, като премести двама от тях в друг кораб.

Той, Джесика и камериерката й щяха да са единствените пътници на „Ахерон“ освен екипажа.

В продължение на седмици щяха да живеят един до друг и Алистър бе твърдо решен да се възползва от тази невероятна възможност.

 

 

Седнала удобно в каретата си, Джесика наблюдаваше елегантния кораб пред себе си. Обхождаше с поглед внушителната линия на излъсканата палуба и трите издигащи се към небето мачти. Беше един от най-впечатляващите плавателни съдове на пристанището, както можеше да се очаква, като се има предвид колко разтревожен бе Майкъл от предстоящото й пътуване. Положил бе огромни усилия, за да се убеди, че е настанена удобно и се чувства добре. Подозираше, че той преодолява по-лесно скръбта по брат си, като се грижи всеотдайно за вдовицата му — още една последица от смъртта на Тарли, от която Джес се опитваше да избяга.

Мирисът на океана отново привлече вниманието й към шума от работата, която кипеше на доковете. Сърцето й се разтуптя от вълнение, а може би и от предчувствие. Обществото, което щеше да срещне на потъналия в зеленина остров, нямаше никаква предварителна представа за Джесика. Там общуването между хората не се подчиняваше на толкова строги правила. Очакваше с нетърпение да остане сама със себе си, след като в продължение на месеци я задушаваха грижите на близките й, които й мислеха само доброто.

Джес наблюдаваше как лакеите й минават с бърза стъпка по подвижния мост и стоварват сандъците й на главната палуба. Яркосините им ливреи ясно се различаваха сред не толкова цветното облекло на моряците. Скоро щеше да се наложи да спре да отлага и да излезе от каретата си.

Един лакей й подаде ръка, за да й помогне да слезе. Джес приглади светлолилавите поли на роклята си и се запъти към кораба, без да поглежда назад. Когато стигна до палубата, усети как корабът леко се полюшва под краката й. Нужно й бе известно време, за да привикне с това усещане.

— Лейди Тарли!

Джесика извърна глава и видя изискан едър господин да се приближава към нея. По облеклото и държанието му разбра, че е капитанът на кораба.

— Аз съм капитан Смит — представи й се мъжът с лек поклон, когато тя му подаде ръка. — За мен е чест да ви посрещна на борда, милейди.

— Удоволствието е изцяло мое. — Джес отвърна на усмивката му, която се появи от дълбините на острата му бяла брада. — Корабът, който командвате, е наистина впечатляващ, капитане.

— Така е — съгласи се Смит и повдигна леко шапката си, за да я огледа по-добре. — Ще се радвам да вечеряте с мен.

— Ще го направя с най-голямо удоволствие, благодаря ви.

— Чудесно — заяви капитанът и направи знак на млад моряк. — Милър ще ви заведе до каютата ви. Ако имате въпроси или оплаквания, той ще се погрижи за вас.

— Много съм ви задължена.

Капитанът продължи да се занимава с подготовката на кораба за отплаване, а Джес се извърна към Милър, който според нея едва ли бе на повече от седемнайсет години.

— Милейди — обърна се младежът към нея и й посочи стълбата към долната палуба, — насам, моля.

Последва го, впечатлена от смелостта на мъжете, които се катереха по такелажа на кораба като трудолюбиви рачета. Но когато слезе по стълбата, възхищението й се насочи към внушителната вътрешна част на кораба.

Дървената облицовка на коридорите бе лакирана и блестеше, както и металният обков на вратите и куките, на които висяха фенерите. Джес не бе много сигурна какво да очаква, но вниманието, с което бе изпълнен всеки детайл, силно я впечатли и й допадна. Милър спря пред една врата и почука на нея, а отвътре отговори камериерката на Джес, Бет.

Каютата, в която Джесика влезе, беше малка, но добре обзаведена. Вътре имаше тясно легло, правоъгълен прозорец със скромни размери и дървена маса с два стола. На земята, до един от сандъците й, имаше щайга с любимото й вино кларет. Макар че никога досега не бе обитавала толкова скромна спалня, каютата й се стори доста удобна. Освен това бе много благодарна, че поне през следващите няколко седмици няма да се налага да се съобразява с околните и да се опитва да повдигне духа им.

Свали иглата, която придържаше шапката й, и подаде и двете на Бет.

Милър обеща да се върне в шест часа и да я заведе на вечеря, след което излезе в коридора. След като вратата зад гърба му се затвори, Джес погледна към Бет.

Камериерката прехапа долната си устна и се завъртя в кръг.

— Ще бъде чудно приключение, милейди! Ямайка ми липсва от момента, в който си тръгнахме оттам.

Джес въздъхна дълбоко, за да се освободи от напрежението, което бе свило стомаха й.

— И особено ти липсваше един млад мъж.

— Да — съгласи се камериерката, — той също.

През последните дни Бет се бе оказала истинско съкровище. Повдигаше духа на Джесика, докато всички други изразяваха несъгласие с плановете й.

— Приключение — повтори Джес. — Мисля, че наистина ще бъде такова.

 

 

Когато на вратата на каютата й се почука малко преди шест, Джесика остави настрана книгата, която четеше, и се изправи с известно нежелание. Бет кърпеше чорап, седнала срещу нея, и мълчаливата й компания бе много приятна на Джес.

Бет остави ръкоделието на масата и отиде да види кой е. Отвори вратата и срещу нея се появи младежкото лице на Милър. Младежът се усмихна смутено и показа леко кривите си зъби. Джес изпрати Бет да вечеря и последва младия моряк към голямата каюта на капитана. Когато стигнаха до широката врата в края на коридора, съвсем ясно се чуха жалните звуци на цигулка. Някой свиреше майсторски на инструмента, мелодията бе приятна, но натрапчива. Привлечена от музиката, Джес ускори стъпка. Милър почука веднъж, след това отвори вратата, без да изчака отговор. С галантен жест я покани да влезе в просторната каюта.

Джес влезе с добре заучена усмивка и веднага забеляза капитан Смит, седнал до голямата маса. Мъжът на мига се изправи заедно с още двама господа, които й представиха като първия помощник-капитан и корабния лекар. Размениха си обичайните любезности и след това вниманието й привлече мъжът, който свиреше на цигулката. Стоеше с гръб към нея, обърнат към дълга поредица от прозорци с изглед към кърмата. Беше свалил фрака си, което я накара веднага да отклони поглед. Но когато капитанът се приближи до Джесика, за да я придружи до масата, тя скришом погледна към скандално разсъблечения господин. Тъй като бе свалил горната си дреха, Джесика имаше отлична гледка към задните му части, които си заслужаваше да се видят. Не бе имала възможност да изучава тази част на мъжката анатомия преди и гледката й се стори твърде приятна. Още повече че задните части на цигуларя бяха мускулести и добре оформени.

Докато разговаряше с висшите членове на екипажа, Джес често хвърляше поглед към тъмнокосия музикант, който успяваше да изтръгне прелестни звуци от цигулката. С плавните заучени движения на ръката му мускулите на раменете и гърба му се извиваха по много привлекателен начин. Мъжкото тяло бе толкова по-едро и силно от женското; способно бе да прояви яростна агресия, но и да бъде много грациозно.

Мелодията свърши. Музикантът се извърна, за да прибере цигулката и лъка в калъфа, поставен на стола до него. Джес хвърли бегъл поглед към профила му. Усети, че настръхва. Мъжът взе фрака си от облегалката на стола и го облече. Никога не си бе представяла, че обличането на дрехи може да е също толкова възбуждащо, колкото и събличането им, но цигуларят бе демонстрирал, че е тъкмо така. В пестеливите му грациозни движения имаше вродена чувственост, която напълно пасваше на увереността и самочувствието му.

— А това — каза капитанът, извърна се леко и посочи към музиканта — е господин Алистър Колфийлд, собственик на този прекрасен кораб и чудесен цигулар, както вече се убедихте.

Джес можеше да се закълне, че за момент сърцето й спря да бие. Дъхът й определено секна. Колфийлд се обърна към нея и й се поклони елегантно. Но не сведе глава и не откъсна поглед от нейния.

„Боже мой…“