Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Исторически романс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seven Years to Sin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 36 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Силвия Дей

Заглавие: Седем години копнеж

Преводач: Милена Радева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СофтПрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: ФолиАрт ООД

Излязла от печат: 23.07.2015

Редактор: Боряна Стоянова

Коректор: Правда Василева

ISBN: 978-619-151-241-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9972

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Майкъл Синклер, виконт Тарли, се озова пред семейната къща на Регмънт на Мейфеър точно трийсет минути след началото на двучасовия период, в който лейди Регмънт приемаше посетители у дома. Слезе бързо от коня, преди да е променил решението си, и подаде юздите на лакея, след което се изкачи бързо до входната врата, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Успя да потисне желанието да оправи още веднъж вратовръзката си, която бе вързал на скромен двоен възел. Беше изключително притеснен. До такава степен, че се бе колебал коя жилетка ще изглежда най-добре под тъмносиньото му сако. Беше го облякъл специално за нея, защото бе споменала веднъж, че синият цвят много му отива.

Не след дълго лакеят съобщи за пристигането му и го въведоха в гостната, където вече имаше около половин дузина посетители. Хестър седеше точно в средата, в едно дълбоко кресло с цвят на масло. Изглеждаше крехка и красива както винаги.

— Лорд Тарли — поздрави го тя и му подаде ръка, без да става от мястото си.

Майкъл мина с бърза крачка по ориенталския килим и целуна слабата й бледа ръка.

— Лейди Регмънт. Денят ми става по-светъл, когато започне във ваше присъствие.

Когато си тръгнеше оттук, удоволствието му щеше да избледнее, сякаш е напуснал огряно от слънце място и е потънал в дълбока сянка. Майкъл искрено вярваше, че тя е създадена за него. До такава степен, че никога не си бе помислял, че е възможно да се ожени за друга. Като младеж си представяше, че би било идеално, ако братята Синклер се оженят за сестрите Шефилд и заедно водят хармоничен живот. Но Хадли имаше по-големи планове за дъщерите си и положението на Майкъл като втори син в семейството го бе поставило в неблагоприятно положение, така че за подобен брак дори не можеше да се мисли.

Никога не бе имал шанс тя да е негова.

Като че ли тази мъка не му бе достатъчна, та към нея бе добавена и обидата, че на Хестър — също както и на сестра й — дори не й бе позволено да изкара цял сезон в обществото. Бе сгодена почти веднага след представянето й в двора.

— Мислех, че сте ме забравили — каза му Хестър. — Измина цяла вечност от последното ви посещение.

— Никога не бих могъл да ви забравя.

Макар че имаше нощи, в които се молеше това да се случи.

Хестър направи знак и секунда по-късно усърден лакей премести тапицирания с дамаска стол точно до нея. Останалите гости отговориха на поздрава на Майкъл с усмивки и възторжени поздравления.

— Моля, заповядайте — изрече Хестър и му посочи стола. — Разкажете ми всичко, което ви се е случило от последния път, когато разговаряхме.

Майкъл се настани до нея и впи жаден поглед в прекрасното й лице. Златистата й коса бе фризирана в модна прическа. Беше облечена в красива розова рокля, а вратът й бе украсен от камея, закачена на плътна черна панделка.

— Дойдох да ви успокоя. Джесика е в добри ръце. Алистър Колфийлд се съгласи да се грижи за нея по време на пътешествието й. Той самият живее в Ямайка от няколко години и отлично познава обществото, както и нравите на хората.

— Господин Колфийлд, казвате — каза Хестър и леко смръщи вежди. — Не съм сигурна, че тя го харесва особено.

— Мисля, че чувството е взаимно. Правило ми е впечатление, че малкото пъти, когато съм ги виждал заедно, и двамата изглеждаха смутени. Те обаче са възрастни хора, а и Джесика има нужда от напътствия в област, с която господин Колфийлд е добре запознат. Освен това тя иска да продаде плантацията си, а имотът на Колфийлд граничи с нейния. Това ще й даде стимул и възможност да приключи с продажбата възможно по-бързо и да се прибере обратно при вас.

— Вие сте невероятно умен човек, милорд. — В прекрасните зелени очи на Хестър се появи топлота. — Обожавам това ваше качество.

Остра болка се появи в гърдите му при последните й думи.

— Заслугата не е изцяло моя. Възможността сама се появи, а и Колфийлд прояви желание да помогне на сестра ви. Аз просто се озовах в точния момент на точното място и се възползвах от тази възможност.

— Вие сте дар божий — каза тя, но усмивката й угасна. — Джесика вече ужасно ми липсва, а замина само преди ден. Но вижте каква егоистка съм. Тя положи огромни усилия да го скрие, но беше ясно, че иска да замине. Всъщност очакваше пътуването с нетърпение. Трябва поне да се опитам да се радвам за нея.

— Това е причината, поради която минах да ви видя днес. Знам колко сте близки с нея и как ще страдате от отсъствието й. Искам да знаете, че… междувременно, докато тя се върне, аз съм изцяло на ваше разположение, в случай че имате нужда от нещо.

— Винаги сте толкова внимателен с мен. — Протегна ръка и нежно едва за миг докосна неговата.

Хестър му се стори твърде меланхолична и това го обезпокои.

— Но — продължи тя — вие имате достатъчно много нови задължения, за да трябва и аз да ви натоварвам.

— Вие не можете да ме натоварите. За мен е чест да съм на ваше разположение всеки път, когато ви потрябвам.

— Един ден може да съжалявате за тези си думи — подразни го развеселено Хестър. — Сигурна съм, че ще измисля начин да ви тормозя и да ви напомня за тях.

В думите й нямаше никакъв подтекст, но неговите не бяха така невинни.

— Направете най-лошото, на което сте способна — предизвика я той дрезгаво. — Готов съм да ви докажа, че ще се справя с всичко.

Хестър се изчерви и бледите й бузи поруменяха.

— Милейди. — Икономът се приближи със сребърен поднос, на който бе поставена украсена с панделка кутийка. Постави подаръка пред нея.

Една от гостенките на Хестър, маркиза Грейсън, започна да я подкача за тайния й обожател и за това колко много ще ревнува Регмънт, тъй като всички знаеха колко собственически се отнася той към жена си. Все трепереше над нея, а подобно държание вече не беше на мода.

Хестър отвори първо картичката, която придружаваше подаръка, и я остави на страничната облегалка на стола си. Майкъл забеляза, че пръстите й треперят, докато отваряше кутийката. В нея имаше обсипана със скъпоценни камъни брошка, очевидно много скъпа. Забелязал измъчения й поглед, той погледна бързо към картичката, която не бе добре затворена. Не можа да разчете изписания със замах текст, но думите „прости ми“ бяха съвсем ясни. Това го накара да стисне зъби и отприщи порой от въпроси в съзнанието му.

— Е? — подкани я лейди Бенкот. — Не ни карай да умираме от любопитство. Какво има в кутийката и кой я изпраща?

Хестър постави подаръка в нетърпеливата ръка на графинята.

— От Регмънт е, разбира се.

Докато брошката преминаваше от ръка на ръка и всички изразяваха възхищението си от нея, Майкъл си помисли, че широката усмивка на Хестър изглежда доста пресилена. Тя определено бе твърде бледа и това го разтревожи.

Извини се и си тръгна, не можеше да понесе чувството, че нещо в нейния свят не е наред, а той няма никакво право да се намеси.

 

 

Вече бе късен следобед, а Джесика все още не се беше появила на палубата.

Само силата на волята възпираше Алистър да не закрачи нервно напред-назад. Ако тя беше решила да го избягва по време на пътешествието им, това само щеше да затрудни ухажването му, но той не беше от мъжете, готови с лекота да приемат поражението. Възнамеряваше да спечели доверието й по време на пътуването и щеше да намери начин да го стори. Сигурно имаше начин да се сближи с Джесика. Трябваше просто да открие ключа към нея. Снощи си помисли, че може би откровеността е най-прекият път към сърцето й, но вероятно се бе заблудил.

Стиснал планшира, той се наведе и се загледа във водата. Не можеше да не забележи, че в момента океанът бе добил съвсем същия сив нюанс като очите на Джесика.

Боже, тя наистина беше неустоима.

Спомни си как предната вечер бе влязла в капитанската каюта за вечеря. Като че ли въздухът се промени и той почувства присъствието й. Тежък и топъл, погледът й се плъзна по гърба му, сякаш Джесика го е погалила с ръка. Предварително бе подготвил всичко така, че когато тя влезе в каютата, да го завари прав, без връхна дреха и зает. Искаше да го възприеме като мъжа, който в момента беше — културен и образован. Изискан. Появата му трябваше да бъде първият оръдеен залп от бавния и внимателен процес на нейното прелъстяване.

В действителност обаче тя му бе нанесла не по-малко жесток ответен удар. Бе застанала пред него с вдигната руса коса, светлата й кожа бе безупречна като най-фин порцелан, а слабото й някога тяло бе узряло и тя се бе превърнала в истинска жена… Едри, високо вдигнати гърди. Тънка талия. Дълги крака, които Алистър умираше от желание да усети как се увиват около бедрата му. В нея имаше вродена уязвимост, която предизвикваше най-низките му и първични инстинкти.

Искаше да я обладае. Да я притежава. В един напрегнат момент от предната вечер, когато Джесика осъзна кой стои пред нея, изражението й я издаде. Както преди седем години, така и сега, тя бе привлечена от него. Ако действаше предпазливо, може би щеше да успее да използва това срещу нея.

— Добър ден, господин Колфийлд.

По дяволите! Дори гласът й извикваше похотливи мисли в съзнанието му. Беше изискан и сдържан също като държанието й. Искаше му се да промени стегнатия й изказ и да я накара да заговори по-гърлено. По-меко. Искаше му се да чуе как изговаря името му, прегракнала от стонове на удоволствие.

Пое дълбоко въздух и се обърна към нея:

— Лейди Тарли, изглеждате ми отпочинала. Добре ли спахте?

— Да, благодаря.

Изглеждаше не само отпочинала, а и невероятно красива. Облечена в тъмносиня рокля и с изискано чадърче в ръка, тя се движеше по палубата на кораба като истинско привидение. И без да откъсва очи от нея, знаеше, че всички други мъже наоколо са запленени от Джесика. Беше идеална във всяко едно отношение.

Тя се приближи до него, застана до планшира, сложи облечена в ръкавица ръка на дървото и се загледа в безкрайния океан край тях.

— Влюбих се в плаването от първия път — изрече бързо. — Човек се чувства така свободен и едновременно спокоен, когато пред него няма нищо, което спира погледа му. Макар че не бих искала да съм чак толкова изолирана, ако съм сама на такъв прекрасен кораб и с такъв голям екипаж наоколо, нищо не би могло да помрачи радостта ми. Лорд и лейди Мастерсън сигурно много се гордеят с успехите ви.

Алистър обикновено настръхваше при споменаването на титлата на баща му и сега се опита да се отърси от напрежението, като раздвижи раменете си.

— Гордост не е най-точната дума. Но те определено съзнават какви усилия полагам.

Джесика го погледна. Беше нервна и напрегната — личеше си както от бързия й говор, така и от факта, че бе прехапала долната си устна. Нито един от двамата не бе споменавал и дума за случилото се преди толкова много години в горите на имението „Пенингтън“, но споменът беше като клин, забит между тях. И ставаше все по-осезаем тъкмо защото се стараеха да не говорят за него. На Колфийлд много му се искаше да отвори темата. Господи, колко му се искаше! Толкова много въпроси искаше да й зададе.

Вместо това насочи разговора към тема, която бе безопасна и за двамата.

— Съгласен съм с вас. Океанът е като празен лист за писане. Възможностите и тайните му са безкрайни.

Усмивката й беше прелестна.

— Да, така е.

— Как е семейството ви?

— Добре. В момента брат ми е в Оксфорд, от което Хадли, разбира се, е много доволен. А сестра ми се е превърнала в много изискана домакиня. Ще ви бъде изключително полезна, когато се завърнете в Англия.

— Тя се омъжи за граф Регмънт, ако не греша.

— Да, запознах ги в навечерието на сватбата си и това запознанство доведе до женитба по любов, колкото и старомодно да звучи.

— Беше забележителна нощ — не можа да се въздържи Алистър.

— А как е вашето семейство? — попита Джесика и се изчерви леко.

— Както може да се очаква. Брат ми Алберт, сега вече лорд Бейбъри, все още няма наследник. Факт, който силно тревожи Мастерсън. Страхува се, че един ден може аз да наследя титлата „херцог“, което би сбъднало най-страшния му кошмар.

Джесика го погледна строго:

— Глупости! За всички е трудно, когато в семейството има проблеми със зачеването. Лейди Бейбъри навярно също страда.

Съчувствието й явно извираше някъде дълбоко от нея, което напомни на Алистър, че след шестгодишен брак Джесика също не бе родила наследник. Затова бързо промени темата на разговора:

— Не мога да си спомня по кое време на годината Тарли ви заведе в „Калипсо“, но сега там е поносимо горещо. Понякога вали следобед, но скоро след това изгрява слънце. На много хора това им допада, вярвам, че и на вас ще се хареса.

Усмивката й нямаше за цел да го прелъсти, но му подейства тъкмо по този начин.

— Справяте се удивително добре с неудобните теми.

— Необходимо е при сключването на повечето сделки — отвърна той и я погледна. — Учудена ли сте? Или може би впечатлена?

— Искате ли да бъда впечатлена?

— Без съмнение.

Джесика изви въпросително вежди:

— Защо?

— Вие сте истински образец на изтънчено поведение. Не е възможно човек да няма добро мнение за хората, получили вашето одобрение.

Тя се усмихна иронично:

— Приписвате ми по-голямо влияние, отколкото в действителност имам.

Алистър се извърна леко с лице към нея и се облегна небрежно на планшира.

— Тогава позволете ми да кажа, че за мен ще е огромно удоволствие, ако успея да спечеля вашето уважение.

Джесика наклони чадърчето си и то закри лицето й.

— Засега се справяте много добре.

— Благодаря. Но не ми се сърдете, че ще се старая още по-усилено.

— Вие и сега се стараете достатъчно.

Въздържаният й тон изтри усмивката от лицето му и Алистър се намръщи.

Този път Джесика смени темата на разговора:

— Водата край острова все така бистра ли е, както си я спомням?

— Прозрачна е като стъкло. Виждат се дори рибите в нея. А има и места край брега, където е съвсем плитка и човек може да стигне до рифа с газене.

— Ще трябва да открия тези места.

— Ще ви заведа там.

Чадърчето й се повдигна.

— Това едва ли влиза в задълженията, които сте поели пред Майкъл.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.

Щом го каза, Алистър усети, че дрезгавината в гласа му е разкрила твърде много. Не можа да се въздържи. Представил си я бе как гази във водата мокра и палава, вдигнала полите си достатъчно високо, за да се видят изящните й голи глезени. А може би и добре оформените й прасци…

— Мисля, че за днес стоях на слънце достатъчно дълго — заяви Джесика и отстъпи назад. — Беше ми много приятно да си поговорим, господин Колфийлд.

Алистър изправи гръб.

— Ще бъда тук през следващите няколко седмици — отвърна закачливо той, — в случай че отново решите да постоите на слънце с мен.

— Ще го имам предвид — отвърна Джесика през рамо, докато се отдалечаваше грациозно.

Лекият намек за флирт, който долови в гласа й, го зарадва. Беше малка победа, но той отдавна се беше научил да се възползва от всичко възможно.