Силвия Дей
Седем години копнеж (13)

Глава 11

— Каква прекрасна шапка! — възкликна лейди Бенкот.

Хестър впери поглед в ужасното нещо върху главата на лейди Емили Шърман и се опита да разбере дали лейди Бенкот се шегува, или просто има ужасен вкус. Но тъй като жената бе известна с модните си тоалети, предположи, че по-скоро става въпрос за първото.

— Има едно боне на витрината — изтъкна Хестър. — Мисля, че ще ти стои много добре, Ем.

Отправи се към предната част на магазина и в този момент усети колко болезнено й липсва Джесика. Обикалянето по магазините като това, което бе организирала днес, винаги беше много забавно, когато присъстваше сестра й. Джес умееше да държи под контрол жените от типа на лейди Бенкот — упрекваше ги с внимателно подбрани думи, посочваше грешките им по най-фин начин и едновременно с това не им предоставяше възможност да й противоречат. Хестър много завиждаше на тази стоманена нишка в характера на Джесика. Тя самата не притежаваше силата на сестра си. Предпочиташе да убеждава, умееше бързо да разпръсва напрежението и да избягва конфликтите, независимо какво й струваше това.

Хестър се протегна, за да вземе въпросното боне, кацнало върху поставка, но се спря, тъй като някой отвън привлече погледа й. Както обикновено на Бонд стрийт беше пълно с пешеходци, но вниманието й прикова един от тях.

Мъжът беше висок и в отлична физическа форма, имаше бедра на ездач, а широките му рамене не се нуждаеха от подплънки. Тъмнозелената му връхна дреха и бричовете от еленска кожа бяха скромно украсени, но очевидно скъпи. Движеше се толкова самоуверено, че другите минувачи неволно му правеха път. Жените го гледаха с кокетни погледи, а мъжете се отдръпваха пред него.

Мъжът като че ли почувства вперения в него поглед и се извърна към нея. Под периферията на шапката му Хестър зърна квадратна челюст, която би разпознала навсякъде.

Майкъл. В нея се разля топлина, чувство, което не бе изпитвала от момента, в който Регмънт я удари за първи път. Като че ли нещо в нея се бе вледенило тогава и едва сега започваше да се разбужда.

Мили боже! Кога бе успял да се превърне в такъв прекрасен представител на мъжкия пол?

Кога приятелят й от детските години бе пораснал? Когато стана лорд Тарли, може би? Или преди това? Вече го виждаше толкова рядко, че не можеше да определи кога е станал така невероятно красив и представителен.

И той като нея се спря — самотна неподвижна фигура насред морето от движещи се хора. Държеше се така изискано, така естествено. Имаше прекрасна стойка въпреки височината си. Нещо, което нейният съпруг, макар да бе няколко сантиметра по-нисък, никога не бе постигнал.

Хестър отпусна ръка. Преди да се усети какво прави, се озова навън. Чакаше Майкъл, който с грациозни, но нетърпеливи движения се промъкваше през тълпата към нея.

— Добър ден, лорд Тарли — поздрави го, когато стигна до нея. Учуди се, че гласът й прозвуча така твърдо и ясно, понеже се чувстваше замаяна и трепереше.

Майкъл свали шапката си и изпод нея се показа гъстата му коса с цвят на шоколад. Поздрави я с поклон.

— Лейди Регмънт, изключително съм щастлив, че тази сутрин пътищата ни се пресичат.

Кой знае защо тези банални думи, изречени с равен тон, й доставиха огромно удоволствие.

— Чувството е взаимно.

Майкъл погледна през рамото й и се взря в магазина за шапки.

— Излезли сте с приятелки?

— Да.

Което означаваше, че сега не би могла да разговаря с него за това, което й тежеше.

— Трябва да ви видя веднага щом можете да ми отделите време. Има нещо, което бих искала да обсъдя с вас.

— Какво е то? — попита Майкъл напрегнато. — Нещо не е наред ли?

— Чух за облога ви с Регмънт.

Той се изненада:

— Няма да го нараня. Поне не прекалено много — увери я.

— Не за Регмънт се тревожа. — Майкъл нямаше представа какъв страшен звяр може да разбуди.

Усмихна й се широко, макар и с нежелание.

Сърцето й замря и Хестър внезапно осъзна колко рядко Майкъл се усмихва в нейно присъствие. В обществото бе известен със сдържаното си поведение. Нейният чар действаше успокояващо на много хора, но не и на него.

— Не мога да реша дали да се лаская от тревогата ви за мен, или да се обидя от това, че не вярвате в уменията ми, що се отнася до юмручния бой.

— Не понасям мисълта, че може да пострадате.

— Тогава само заради вас ще положа всички усилия да се предпазя. Но честно казано, в резултат на това мога сериозно да нараня съпруга ви.

Винаги ли я бе гледал с такава топлота?

— Регмънт е напълно способен да се защити.

Майкъл се намръщи, когато чу думите й, и Хестър осъзна, че може да е разкрила повече, отколкото трябва. Опита се да отклони тревогата му, като смени темата на разговора.

— Беше ми особено приятно, че ме посетихте онзи ден. Много бих се радвала да се отбивате у нас по-често.

— Аз също, Хестър, стига да мога. — Гласът му прозвуча ниско и задушевно. — Ще се опитам.

Двамата се разделиха. Когато влезе в магазина, Хестър трябваше да приложи цялата си воля, за да не го погледне през рамо. Можеше спокойно да отдели малко време, за да поговори с девера на сестра си. Но съвсем друго щеше да е, ако я видят как зяпа след него.

Когато Хестър се върна при приятелките си, лейди Бенкот отбеляза:

— Титлата много подхожда на Тарли.

Тя кимна, знаеше мъката и отговорностите, които идваха с новото му положение.

— Ако имаш повече късмет, Емили — продължи лейди Бенкот, — новото ти боне ще привлече вниманието му и ще си намериш страхотен жених.

— Ще бъда много щастлива, ако стане — заяви Емили и свали още една ужасна шапка от прекрасните си гарвановочерни къдрици. — От доста време му се възхищавам.

Хестър усети остра болка в гърдите, когато чу замечтания глас на приятелката си. Каза си, че трябва да е един от симптомите на бременността, а не нещо много по-сложно и невъзможно… като ревност, например.

 

 

— Искал си да ме видиш.

Майкъл вдигна поглед от бюрото си, когато майка му влезе в кабинета. Помещението бе просторно, но графинята на Пенингтън сякаш го изпълни с появата си. Елспет Синклер бе слаба жена, но силната воля и властно държание й придаваха огромна внушителност. Красотата и елегантността й допълваха силния характер.

— Да. — Майкъл остави настрана перото и се изправи. Заобиколи махагоновото бюро, посочи с жест един от диваните и я изчака да се разположи. След това се настани срещу майка си и се усмихна леко. — Искам да те помоля за услуга.

Елспет го изгледа остро. Загубата на обичния й син се отразяваше в дълбоките й тъмни очи, а тъгата я обгръщаше като наметало.

— Знаеш, че е нужно само да кажеш какво искаш. Ще направя всичко по силите ми.

— Благодаря.

Майкъл се опита да събере мислите си, чудеше се как най-добре да изрази молбата си.

— Как си?

Майка му сплете пръсти в скута си и вирна брадичка. Край слепоочията й се забелязваха сиви кичури, но по лицето й не личеше и белег на остаряване. Беше красива и безукорно сдържана.

— Опитвам се да стоя възможно по-далеч от теб, за да не ти се натрапвам, но трябва да призная, че се тревожа за теб. Не си на себе си, откакто Бенедикт почина.

— Никой от нас не е на себе си — въздъхна Майкъл дълбоко и се отпусна в креслото.

Отдавна трябваше да проведат този разговор. Майка му бе проявила забележителна сдържаност с дългото си изчакване, като се има предвид обичайният й стремеж да бъде информирана и за най-дребните подробности около членовете на семейството й. Пенингтън продължаваше да тъгува в имението им в провинцията, но Елспет бе пристигнала в Лондон преди няколко седмици и досега се опитваше да не се намесва в новия живот на Майкъл, доколкото е възможно. На пръв поглед изглеждаше заета с приятелките си и с обществени дейности, но Майкъл много добре знаеше истинската причина, поради която бе дошла. Да окаже подкрепа на единствения си жив син, докато той безуспешно се мъчи да запълни празнотата, зейнала след смъртта на брат му.

— Ние всички приемахме Бенедикт за даденост в най-добрия и невинен смисъл на думата — започна Майкъл уморено. — На никой от нас и през ум не му минаваше, че един ден ще ни напусне и ще ни остави да се справяме без него.

— Ти се оправяш много добре — изтъкна Елспет. — Напълно способен си да се справиш с новите отговорности по свой собствен начин. Не е необходимо да действаш точно като Бенедикт. Можеш да прокараш свой собствен път.

— Опитвам се.

— Полагаш големи усилия, за да влезеш в рамката, поставена от брат ти. Моля те, не мисли, че с баща ти очакваме подобно нещо от теб.

Майкъл стисна устни.

— Няма по-добър пример за подражание от Бенедикт.

Майка му вдигна грациозно ръка към него.

— Едвам те познах, когато пристигнах. Мрачните тонове на новите ти дрехи, почти пълната липса на украшения… Това не е в стила ти.

— Вече не съм просто господин Синклер — отговори й Майкъл, сякаш се защитаваше. — Сега съм Тарли и един ден — ако е рекъл господ, след много време — ще бъда Пенингтън. От мен се изисква сдържаност и благоприличие.

— Пълни глупости. От теб се иска да проявяваш здрав разум и да бъдеш щастлив. Способностите и личното ти мнение са много по-ценни за титлата, отколкото опитите да възприемаш робски позицията на брат си.

— Здравият разум е лукс, който тепърва трябва да спечеля. В момента едва успявам да насмогна. Нямам представа как Бенедикт е изпълнявал всичките си задължения, но бог ми е свидетел, има моменти, в които огромното количество работа, която трябва да свърша, направо ме съсипва.

— Трябва да разчиташ повече на помощта на управителите ни. Не е необходимо да правиш всичко сам.

— Напротив, необходимо е да изуча всичко в подробности. Едва тогава ще мога да оставя друг да управлява имота вместо мен. Не мога да поверя отговорността за финансовата стабилност на семейството в ръцете на наемни служители само защото това би улеснило живота ми и би ми спестило труда да попълня пропуските в знанията си.

Майкъл огледа кабинета. Чувстваше се като измамник в това помещение, което отразяваше най-дълбоката същност на брат му. Убитото червено и кафявото не бяха цветовете, които той самият би избрал, но не бе променил нищо, откакто се нанесе тук. Струваше му се, че няма право да се намира в кабинета, нито пък имаше желание да е тук.

— За разлика от Бенедикт, не трябва да се тревожа поне за „Калипсо“, но все пак имам чувството, че едва успявам да избегна провала.

Елспет поклати глава.

— Все още не мога да реша дали брат ти постъпи добре, като завеща такава голяма отговорност на Джесика.

— До края на живота й нищо няма да й липсва.

— Сама по себе си дори годишната й издръжка е достатъчна, за да я направи много богата вдовица. Плантацията осигуряваше основната част от личния доход на брат ти, което не е случайно — тя отнемаше огромна част от времето и вниманието му. Вероятно бремето да управлява този имот ще се окаже твърде тежко за Джесика. Изпадам в ужас, като си помисля, че аз бих могла да се изправя пред такова изпитание.

— Бенедикт го обсъди с мен, преди да напише завещанието си, и разбрах защо е взел такова решение.

— Обясни и на мен тогава.

— Обичаше я — отговори простичко Майкъл. — Твърдеше, че островът й въздейства по особен начин, че цялото й изражение и характер се променяли. А той искаше да насърчи тази промяна. Искаше тя да почувства силата, която собственото й богатство може да й даде, в случай че се наложи да продължи живота си без него. Твърдеше, че е твърде затворена и трябва да получи пълна свобода… или нещо от този род.

— Предполагам, че го е направил с добри намерения, но тя трябва да е тук, при нас. Мъчно ми е, като си помисля, че е съвсем сама.

Майкъл използва отворилата се възможност, за да насочи разговора към причината, поради която извика майка си.

— Сестра й, лейди Регмънт, разсъждава по същия начин. И като стана въпрос за Хестър, стигаме до момента, в който ще те помоля за услуга.

— Каква е тя?

— Бих искал да задълбочиш приятелството си с нея. Привлечи я в кръга на приятелките си. Прекарвай повече време с нея, ако можеш.

Елспет се учуди и вдигна вежди.

— Тя, разбира се, е очарователна, но има голяма разлика в годините ни. Не съм сигурна, че интересите ни съвпадат.

— Опитай.

— Защо?

Майкъл се наведе към нея и подпря ръце на коленете си.

— Страхувам се, че нещо не е наред с нея. Искам твоето мнение. Ако съм прав, ти веднага ще го забележиш.

— Защо проявяваш такъв специален интерес към лейди Регмънт? Заради Джесика ли?

— Разбира се, ще ми е приятно да направя това, което Джесика очаква от мен — отвърна уклончиво. — Двете са много близки.

— Това е много похвално и така трябва да бъде. И все пак не разбирам защо благосъстоянието на жената на Регмънт трябва да е твоя грижа. — От тона й се усещаше, че пита по-скоро от любопитство, отколкото от желание да спори. — Ако нещо изисква по-специално внимание, Регмънт ще се погрижи за него. А ти, от друга страна, имаш нужда от собствена съпруга, за която да се грижиш.

Майкъл изпъшка, отпусна глава назад и затвори очи.

— Всички само за това ли мислят, как да ме оженят? Клюкарските вестници са пълни със слухове за намеренията ми, а ето че вече не мога да намеря спокойствие и в собствения си дом!

— Привлякла ли е вниманието ти някоя жена?

„Разбира се — помисли си. — Както вече се досети, съм лудо влюбен в жената на друг.“

Майкъл изправи гръб.

— Достатъчно по този въпрос. Добре съм. Делата ни са в добро състояние. Няма причина да се тревожиш. Уморен съм и се чувствам неподготвен, но се уча бързо и скоро всичко това ще се превърне във втора природа за мен. Затова се успокой, моля те.

Майка му се изправи и дръпна звънеца, а сатенената й рокля с прасковен цвят прошумоля при движението.

— Имам нужда от чаша силен чай.

На Майкъл му трябваше нещо доста по-силно.

— И така — започна Елспет примирено, — кажи ми какво те кара да се тревожиш за лейди Регмънт.

Не изпита почти никакво удоволствие, че майка му отстъпи. Защо Хестър се ужасяваше от предстоящото състезание по юмручен бой между двама цивилизовани джентълмени? Ясно си спомняше умоляващия поглед и изплашеното й изражение, когато го заговори днес. Беше притеснена.

— Отслабнала е и е прекалено бледа. Изглежда твърде крехка, както във физическо отношение, така и във всяко друго. А това не й е присъщо. Винаги е била толкова жизнена… пълна с енергия и живот.

— Мъжете рядко забелязват такива неща у собствените си жени, какво остава за чуждите съпруги.

Майкъл вдигна ръка, за да предотврати следващите й думи.

— Знам къде ми е мястото, а също и къде е нейното. Забележи, че поверявам това на теб. Помощта ти ще ми е от голяма полза, защото ще съм по-спокоен и ще мога да се съсредоточа върху собствените си проблеми.

На вратата се появи прислужница с бяло боне и Елспет й нареди да сервира чай. После се върна обратно на мястото си, изпъна полата на роклята си и седна.

— Двубоят ти с Регмънт, широко отразен във вестниците, изведнъж придобива нов смисъл. Изобщо не подхожда на новото ти държание да рискуваш да си навлечеш упрека на магистратите. Всъщност се надявах, че уговорката ви е знак за завръщането на стария Майкъл.

— Привиждат ти се несъществуващи мотиви. А и в този двубой няма нищо, което да ми навлече проблеми с магистратите. Просто решихме да се поупражняваме заедно.

Елспет го изгледа ядосано, както само една майка би могла.

— Много добре виждам как през цялото време бъркаш в джоба за часовника си и потропваш с десния крак по пода. Все твои стари навици, които успя да потиснеш през последната година. Но когато мислиш и говориш за лейди Регмънт, те отново се появяват на бял свят. Тя има много силно въздействие върху теб.

Майкъл прокара ръка през лицето си.

— Защо вие, жените, непрекъснато отдавате значение на съвсем случайни жестове и събития?

— Защото забелязваме дребните неща в живота, които мъжете подминават. Ето затова жените са по-умни от мъжете — заяви майка му и оголи идеално белите си зъби в твърде сладникава усмивка.

Майкъл застана нащрек, много добре я познаваше и знаеше, че е намислила нещо.

— Ще се погрижа за Хестър заради теб — обеща майка му с меден глас. — Но това си има цена.

Така си и знаеше.

— И какво ще ми струва?

— Ще ми позволиш да те запозная с някои подходящи млади дами.

— По дяволите! — изруга Майкъл. — Не можеш ли просто да го направиш от добри чувства?

— Добрите ми чувства са насочени към теб. Работиш прекалено много, преуморен си и недооценен. Няма нищо чудно, че изпитваш влечение към човек, когото познаваш и с когото се чувстваш добре.

Майкъл осъзна, че нищо няма да постигне, ако продължи да спори с нея, затова замълча и се изправи. Чаят определено нямаше да му помогне. Затова пък конякът на Бенедикт, който стоеше в библиотеката зад бюрото, щеше да му свърши добра работа. Приближи шкафа с книги и се наведе да отвори една от резбованите дървени врати в най-долната му част.

— Добре направи, че си замълча — продължи тя, — защото трябва да ме изслушаш внимателно. Омъжих се за един мъж от рода Синклер и отгледах още двама, затова знам точно как си устроен.

Напълни до половина чашата си с коняк, но след това я доля догоре.

— Искаш да кажеш, че сме устроени по различен начин от другите мъже?

— Някои мъже избират съпругите си с разума и преценяват положителните и отрицателните им страни съвсем аналитично. Други — като приятеля ти Алистър Колфийлд — реагират на физическото привличане. Но мъжете от рода Синклер избират с това тук. — Майка му докосна мястото над сърцето си. — А направят ли веднъж избор, нищо не може да ги разубеди.

Майкъл изпи съдържанието на чашата си на две глътки.

Елспет изцъка неодобрително с език.

— Минаха години, преди баба ти да ме приеме истински. Смяташе, че имам прекалено упорит и необуздан характер за жена, но баща ти така и не се отказа от избора си.

— Питам се защо ли е мислила така.

— А Джесика… Обичам я като свое собствено дете, но в началото и аз имах резерви към нея. Тя е от хората, които човек никога не може да разбере докрай, но Бенедикт не позволяваше и дума да се каже срещу нея.

— И беше много удовлетворен от брака си.

— Дали? Защо тогава положи такива големи усилия и й остави това завещание, сякаш да я накара да покаже истинската си същност? В основата на любовта стои желанието да притежаваш любимия си изцяло — както тялото, така и душата му. Мисля си, че след време щеше да му стане неприятно, че тя не може да споделя докрай. Както и да е, техният брак вече не ме тревожи. В момента ти си този, който проявява интерес към неподходящ човек. Ти си този, който трябва да намери нов обект на вниманието си. Това е най-добрият начин да се възстановиш от болката на несподелената любов.

— Имам по-сериозни проблеми за решаване.

— Ако преди беше възможно да си останеш ерген, вече не е.

Майкъл се загледа в чашата, която държеше, завъртя я напред-назад, така че да улови светлината, която навлизаше през големия прозорец. От всички задължения, които бе поел заедно с титлата на брат си, най-много му тежеше задължението да си намери подходяща съпруга и да я вкара в леглото си. Не искаше да се замесва в измама, която ще продължи до края на живота му. Само при мисълта за това се чувстваше отчаян и изтощен.

— Погрижи се за лейди Регмънт — каза на майка си мрачно. — Давай й съветите, от които се нуждае, или я изслушвай търпеливо толкова дълго, колкото е необходимо. В замяна съм съгласен да ми потърсиш подходяща съпруга.

Елспет се усмихна.

— Съгласна съм.