Силвия Дей
Седем години копнеж (4)

Глава 2

Какъв бе шансът пътищата им да се пресекат така?

В мъжа, който застана пред нея, не бе останало почти нищо от младежа, когото някога Джес познаваше. Алистър Колфийлд вече не беше хубав. Сега чертите на лицето му бяха по-изострени, по-изсечени и пред нея стоеше съвсем зрял мъж. Веждите му бяха тъмни и извити, гъсти мигли ограждаха дълбоките му сини очи. На слабата светлина на залязващото слънце и потрепващия пламък на газените лампи гарвановочерната му коса блестеше от здраве. Беше по-едър отпреди, помъдрял и възмъжал. И без съмнение будеше страхопочитание.

Спираше й дъха.

— Лейди Тарли — поздрави я Колфийлд и се изправи, — удоволствие е да ви видя отново!

Гласът му бе по-нисък и по-дълбок, отколкото си спомняше. Стори й се мек като ромолене на поток или мъркане на котарак. Грациозната му походка също напомняше движенията на котка — стъпваше леко и сигурно въпреки здравото си телосложение. Погледът му бе съсредоточен и напрегнат, преценяващ. Предизвикателен. Както и преди, този мъж сякаш гледаше право в сърцето й и я предизвикваше да отрече тази негова способност.

Джес си пое несигурно въздух, пристъпи към него и му подаде ръка:

— Господин Колфийлд, мина доста време от последната ни среща.

— Години.

В погледа му имаше нещо много интимно, което я подсети за онази нощ в гората край имението „Пенингтън“. От мястото, където кожата й се допря до неговата, тръгна гореща вълна и я заля цялата.

— Моля, приемете съболезнованията ми по повод скорошната загуба на съпруга ви — продължи Колфийлд. — Тарли беше добър човек. Възхищавах му се и много го харесвах.

— Благодаря ви за добрите думи — успя да отговори Джесика, въпреки че устата й бе пресъхнала внезапно. — Приемете и моите съболезнования. Стана ми много мъчно, когато разбрах, че брат ви е починал.

Колфийлд стисна зъби и когато пусна ръката й, пръстите му погалиха центъра на дланта й.

— Двама от братята ми — поправи я мрачно.

Джес дръпна ръката си и дискретно я потърка в бедрото си, но това с нищо не й помогна. Гъделичкането, останало след допира му, не отмина.

— Да започваме ли? — подкани капитанът и кимна към масата.

Колфийлд седна точно срещу нея. В началото Джес бе доста смутена, но той, изглежда, напълно забрави за присъствието й в момента, в който им поднесоха храната. За да поддържа разговора, тя съзнателно го насочваше към въпроси, свързани с кораби и корабоплаване, и мъжете с удоволствие участваха в дискусията. Без съмнение бяха облекчени, че не им се налага да обсъждат теми, свързани с твърде ограничения й начин на живот, от който въобще не се интересуваха. Така измина един много приятен час, изпълнен с добра храна и интересни разговори, какъвто Джес отдавна не бе прекарвала. Господата рядко обсъждаха делови въпроси в нейно присъствие.

Съвсем скоро стана ясно, че Алистър Колфийлд се радва на огромен финансов успех. Не го коментира лично, но участваше активно в обсъждането на търговията и се оказа добре запознат дори с най-дребните детайли от бизнес начинанията си. Беше облечен много изискано. Горната му дреха бе изработена от сиво-зеленикаво кадифе, което според Джес бе много хубаво, а модерната къса кройка подчертаваше добрата му физическа форма.

— Често ли пътувате до Ямайка, капитане? — попита Джесика.

— Не толкова, колкото другите кораби на господин Колфийлд — отвърна Смит, подпря лакти на масата и се заигра с парченце хляб. — Най-често корабът ни акостира в Лондон. Понякога хвърляме котва и в Ливърпул или Бристол.

— Колко кораба имате?

Капитанът погледна към Колфийлд.

— Колко са сега корабите? Пет?

— Шест — поправи го Колфийлд, вперил поглед директно в Джес.

Трудно й бе да го погледне в очите. Не можеше да си обясни защо, но почти имаше усещането, че интимните ласки, на които бе станала свидетел онази вечер в гората, бяха между нея и Колфийлд, а не между него и друга жена. Нещо силно бе преминало помежду им в момента, когато взаимно усетиха присъствието си в мрака. Като че ли между тях се бе появила невидима нишка, която ги обвързваше, и Джес нямаше представа как да я прекъсне. Знаеше за този мъж неща, които не бе редно да знае, и не бе възможно отново да потъне в блажено неведение.

— Поздравявам ви за успеха — изрече тихо.

— Мога да кажа същото за вас. — Той постави ръка на масата.

Маншетите му бяха по последна мода и покриваха ръката му почти до кокалчетата. И все пак пръстите му й напомниха за нещо от миналото… За нощта, когато той стискаше здраво стълба в беседката, за да запази равновесие, а бедрата му се движеха напред-назад.

Колфийлд започна да барабани с пръсти по масата, което я откъсна от мислите й.

— Така ли? — успя да промълви някак Джес, след като се подкрепи с глътка вино.

— Корабите ми превозват и стоки от „Калипсо“.

Това изобщо не учуди Джес.

— Бих искала да обсъдим малко по-задълбочено този въпрос, господин Колфийлд.

Той вдигна учудено вежди, а другите мъже се умълчаха.

— Когато имате време — уточни Джесика. — Няма нищо спешно.

— Имам време сега.

Джес долови зоркия му поглед и разбра, че го е заинтригувала с предложението за съвместна работа. Обзе я известно безпокойство, но се надяваше, че го е прикрила успешно. По неволя се бе научила да разпознава типа мъже, на които е по-добре да не противоречиш, а Алистър Колфийлд определено бе от тях. На лицето му веднага се появи блестяща, чаровна усмивка, но не достигна до очите му.

— Оценявам готовността ви да ми бъдете от полза — заяви Джес, докато го наблюдаваше как се изправя.

Колфийлд заобиколи масата бързо, но не припряно, и й помогна да стане от мястото си.

Джес се обърна към капитана, седнал начело на масата.

— Благодаря ви за изключително приятната вечер, капитане.

— Надявам се да ни удостоявате с присъствието си всяка вечер.

Макар поведението й да изглеждаше безупречно, Джесика болезнено усещаше присъствието на Колфийлд, който стоеше близо до нея. Когато излязоха заедно от просторната каюта, усещането се засили десетократно. Вратата се затвори зад тях и изщракването на месинговата ключалка изопна още повече опънатите й нерви. Тарли бе положил огромни грижи, за да я накара да се чувства сигурна, така че да няма причина да се тревожи за каквото и да било, а Колфийлд толкова лесно нарушаваше душевното й равновесие. Притежаваше невероятното качество да събужда в нея усещането, че е жена, а това я правеше уязвима.

— Да се разходим ли по палубата? — предложи й с тих глас.

Колфийлд стоеше малко по-близо до нея, отколкото беше редно, и бе навел глава заради ниския таван. Миризмата, която се излъчваше от него, бе прекрасна — ноздрите й се изпълниха с аромат на сандалово дърво, мускус и едва доловим дъх на върбинка.

— Трябва да си взема шал. — Гласът й прозвуча по-дрезгаво, отколкото й се щеше.

— Разбира се.

Придружи я до каютата й в пълно мълчание. В ушите й отекваха уверените му стъпки, ускореното биене на сърцето й, равномерния плясък на вълните в корпуса на кораба.

Влезе в стаята си забързана и задъхана и затвори вратата зад гърба си неприлично бързо. Едвам си поемаше въздух. Бет се обърна към нея с широко отворени очи, остави на масата чорапа, който кърпеше, и се изправи.

— Господи, колко сте зачервена! — отбеляза с онзи спокоен авторитетен тон, който караше всичко, дори и пътешествие до Ямайка, да изглежда възможно и под контрол. Отиде при каната и легена до леглото и взе оттам мокра кърпа. — Нали не се разболявате?

— Не — увери я Джес, взе мократа кърпа и я допря до бузите си. — Може би пих малко повече вино, отколкото трябваше. Би ли ми дала един шал?

Бет бръкна в сандъка до леглото и извади от него черен копринен шал. Джес й върна кърпата, взе шала и й се усмихна с благодарност.

Но камериерката продължи да се мръщи:

— Може би трябва да си починете, милейди.

— Да — съгласи се Джесика, вече се проклинаше, че е започнала онзи разговор с Колфийлд. Можеше поне да изчака до сутринта. Или по-добре — да остави управителя на имотите си да зададе въпросите. Той щеше да й предаде отговорите на Колфийлд, а Джес нямаше да се налага да изпитва такова неудобство. — Няма да се бавя. Когато се върна, можеш да се оттеглиш в стаята си.

— Не бързайте заради мен. Прекалено развълнувана съм, за да заспя.

Джес наметна шала на раменете си и излезе в коридора.

Колфийлд се бе облегнал небрежно на далечната стена, но се изправи, щом я видя да излиза от каютата си. По-ярката светлина, нахлула в коридора от стаята й, освети лицето му и на него се изписа очевидно възхищение от вида й. Джес забеляза това и се изчерви цялата. Колфийлд бързо смени изгарящия си поглед с дружелюбна усмивка, но тя добре помнеше чувството, което същият този поглед бе породил у нея преди толкова много време. И сега я бе парализирал почти по същия начин.

Алистър Колфийлд посочи към стълбите и лекото му побутване я подсети да се раздвижи. Джес се изкачи на палубата преди него, изпита благодарност за хладния океански бриз и ниско надвисналата жълта луна, която бе лишила от цвят околния свят. Всичко бе черно, с различни нюанси на сивото и това смекчаваше изумителната жизненост и енергия, които винаги струяха от този мъж.

— Какъв е шансът — започна тя, колкото да наруши неудобното мълчание — двамата с вас да се озовем на един и същи кораб по едно и също време?

— Изключително голям, като се има предвид, че аз уредих всичко — отговори спокойно Колфийлд. — Надявам се, че засега се чувствате удобно.

— Как би могъл човек да не се чувства удобно тук? Този кораб е великолепен.

Колфийлд се усмихна криво и тя усети трепет в стомаха си.

— Много ми е приятно да го чуя. Ако имате нужда от нещо, аз съм на вашите услуги. След като пристигнем там, закъдето сме се запътили, както обещах на Майкъл, ще ви запозная с подходящите хора и ще ви дам необходимата информация, която ще ви помогне да продадете „Калипсо“.

— Майкъл — прошепна Джес.

Изведнъж с изненада установи, че е оставена на грижите на Алистър Колфийлд — човек, с когото никога не се бе чувствала в безопасност, и то от девера си, който винаги се бе грижил изключително много за нея.

— Не знаех за това.

— Простете му. Казах му, че е по-добре аз да обсъдя въпроса с вас. Той е претрупан с работа в момента и исках да поема част от бремето му.

— Да, разбира се. Много мило от ваша страна.

Джесика се запъти към бака, за да се освободи поне малко от обхваналото я напрежение. Не познаваше Колфийлд достатъчно добре, за да прецени дали се е променил. И все пак мъжът, с когото разговаряше в момента, никак не съответстваше на образа на безразсъдния необуздан младеж, който бе останал в съзнанието й през всички тези години.

— Мотивите ми не са напълно алтруистични — обяви той и изравни крачка с нея. Беше кръстосал ръце на гърба си и тази стойка подчертаваше силните рамене и широкия му гръден кош. Винаги е бил по-мускулест от братята Синклер. Дори от собствените си братя.

Джес се възхищаваше на телосложението му, а знаеше, че не е редно да го прави.

— Така ли?

Колфийлд я погледна косо.

— Отсъствах от страната в продължение на много години и се връщах съвсем за кратко, колкото майка ми да не изпрати хора да ме издирват. Надявам се, че вие ще ми помогнете да се приобщя отново към английското общество, когато се върна, а аз от своя страна ще направя същото за вас в Ямайка.

— Значи възнамерявате да се върнете в Англия и да останете там по-дълго?

— Да — отвърна Колфийлд и отново насочи поглед напред.

— Разбирам.

Мили боже, отново се беше задъхала.

— Убедена съм, че семейството и приятелите ви ще останат очаровани от новината.

Алистър Колфийлд си пое дълбоко въздух и Джес си спомни, че семейството, което бе оставил в Англия, сега бе намаляло наполовина.

— Братята ви…

Наведе глава. Стана й неудобно — много добре знаеше как се чувства човек, когато непрекъснато му напомнят за хората, които безвъзвратно е загубил.

Обърна се към него. Той направи още една ненужна стъпка и застана съвсем близо до нея. Толкова близо, сякаш се канеха да танцуват.

— Завръщам се в Англия, тъй като причината, поради която толкова дълго стоях надалеч, вече не съществува. А и най-неочаквано се появи причина да се върна.

Тонът на Колфийлд бе много интимен и Джес веднага се запита дали някоя жена не го примамва да се върне обратно.

Тя кимна:

— Ще се опитам да ви бъда толкова полезна, колкото и вие на мен.

— Благодаря ви. — Поколеба се, сякаш се чудеше дали да добави още нещо. В крайна сметка предпочете да си замълчи и с жест я подкани да продължат разходката си. — Доколкото разбрах, искахте да обсъдим превозването на продукцията ви от „Калипсо“?

— Каквито и задължения да има „Калипсо“, сега те стават мои и бих искала да съм наясно с тях. Това е всичко, което исках да кажа. Мога да наредя на иконома си да обсъди въпроса с вас. Моля, не ми обръщайте внимание.

— Искам аз да съм човекът, който ще ви даде отговорите, които търсите. Можете да се обръщате към мен за всичко, което ви е необходимо.

Джес хвърли поглед към него и забеляза, че е съсредоточил цялото си внимание върху нея.

— Сигурно сте много зает човек. Не искам да ви се натрапвам и ненужно да отнемам от времето ви.

— Няма такава опасност. За мен ще е огромно удоволствие да изпълня всяко ваше желание.

— Много добре — каза тя тихо.

— Усещам у вас известно недоволство. — В тона му се появи известна острота. Топлината в гласа му изчезна.

Както преди много години, и сега Колфийлд някак успя да подтикне Джес да говори по-откровено, отколкото тя предполагаше, че е възможно.

— Благодарна съм за вниманието ви, господин Колфийлд, но трябва да ви уверя, че съм уморена от подобна деликатност. Не съм направена от стъкло и няма да се разбия на парчета, ако някой не се погрижи за мен. Отчасти организирах това пътуване, за да се отделя от тези, които настояват да се държат с мен така, сякаш всеки миг ще се счупя.

— Нямам представа как да глезя една жена — отвърна той кисело. — Ако това бе целта ми, със сигурност щях да се проваля. В интерес на истината на няколко пъти съм се срещал с иконома ви и ми се струва, че трудно би могъл да е напълно откровен с една жена. Искам да се запознаете с всички факти. Ще мога да съм сигурен, че имате доверие в способностите ми да се погрижа за интересите ви, само ако лично ви покажа договорите и условията в тях и ви обясня онова, което не ви е ясно.

На лицето му заигра дяволита усмивка.

— Искам да ви изложа на показ. А не да ви предпазя.

Джес изви леко устни. Беше чаровен по неговия си лукав начин.

— Става късно — отбеляза Колфийлд, когато отново приближиха до стълбата към каютите. — Позволете ми да ви съпроводя обратно до стаята ви.

— Благодаря. — С изненада установи, че й е много приятно в компанията му.

Когато стигнаха до вратата й, в тясното пространство той направи нещо, подобно на поклон.

— Желая ви лека нощ, лейди Тарли. Приятни сънища.

Тръгна си, преди тя да успее да отговори, и остави след себе си усещане за празнота.