Силвия Дей
Седем години копнеж (27)

Глава 25

Любими мой,

Трябва да ти призная, че през целия ден си мислех за теб по начин, който съм убедена, че ще ти хареса. Надявам се, че се грижиш за себе си.

Ахерон изръмжа откъм възглавницата в краката на Джес, където се бе излегнал. Тя спря да пише и перото увисна над листа, след което се наведе и се намръщи на малкия мопс. Кученцето скочи и взе да се върти в кръг. Джесика взе шала си и тръгна да го извежда навън, за да се облекчи, но любимецът й дръпна уши назад и изръмжа отново. После изхленчи жално и се изпишка на дървения под, преди стопанката му да успее да стигне до него.

— Ахерон — въздъхна Джес с мек и примирен тон.

В отговор мопсът изскимтя.

Джесика взе кърпа от умивалника в ъгъла на стаята и тръгна към вратата. Когато доближи до нея, чу мъжки глас — някой крещеше ядосано. Пусна кърпата в малката локва и завъртя бравата. След като отвори дебелата дървена врата, виковете се чуваха много по-силно и стана ясно, че идват от стаята на Хестър.

— Нищо чудно, че си толкова разтревожен — измърмори на Ахерон и хвърли шала си на близкия стол. — Стой тук.

Докато Джесика вървеше с бързи стъпки по коридора, гласът на Регмънт ставаше все по-силен. Стомахът й бе свит на топка, а дланите й — потни. Обзел я бе познатият страх и тя с мъка си наложи да диша равномерно.

— Ти ме унизи! През всичките тези седмици… боят с Тарли… Няма да ти позволя да ми слагаш рога!

Хестър отговаряше тихо и думите й бяха неясни, но бързината, с която даваше отговори, издаваше страха й… паниката. Чу се силен шум, Джес се спусна към вратата и я отвори със замах.

„Боже мой…“

Сестра й стоеше по нощница с бледо лице и побелели устни. Отворила бе широко очи, в които се четеше истински ужас. Ужас, който Джесика отлично познаваше. По слепоочието й бе започнала да се оформя нова синина.

Регмънт стоеше до вратата, свил ръце в юмруци. Беше облечен официално — явно се прибираше от излизане в града — и вонеше на алкохол и тютюн. Страничната масичка бе преобърната, декоративната ваза, която доскоро я красеше, лежеше на пода, разбита на парчета. Графът направи крачка напред. Джес изкрещя името му.

Той спря и изпъна гръб.

— Махнете се оттук, лейди Тарли. Това не е ваша работа.

— Мисля, че вие трябва да се махнете оттук, милорд! — възрази Джесика разтреперана. — Съпругата ви е в деликатно положение и има нареждане от лекаря да избягва вълнения.

— Това дете изобщо мое ли е? — изкрещя той на Хестър. — С колко мъже си спала?

— Върви си, Джес — помоли я Хестър. — Бягай.

Джесика поклати глава:

— Не.

— Не може вечно да ме спасяваш!

— Регмънт! — Гласът на Джесика изплющя като камшик. — Моля ви, напуснете.

В този момент графът се извърна към нея и дъхът й секна. Очите му бяха налети с кръв и изпълнени с онази упоритост и злоба, които Хадли проявяваше, щом реши да използва юмруците си срещу поредната беззащитна жертва.

— Това е моят дом! — изкрещя с пълно гърло Регмънт. — А вие… дойдохте тук и с развратното си държание опетнихте доброто ми име. Сега сестра ви започва да се държи по същия начин и аз няма да допусна подобно нещо!

Кръвта бучеше в ушите на Джес и заглушаваше саркастичния му тон, но тя напълно разбра заплахата му. Стаята се завъртя. Преживявала бе същото и в миналото. Чувала бе съвсем същите думи. Толкова много пъти…

Страхът я напусна толкова бързо, колкото я бе обзел, и на негово място се настани странно спокойствие. Вече не беше уплашеното самотно момиченце. Алистър й беше показал, че е по-силна, отколкото предполага. И когато дойдеше при нея, което непременно щеше да стори, щом тя го повика, Регмънт щеше да си плати за постъпката.

— Ако ме удариш — заяви Джесика, — ще направиш най-голямата грешка в живота си.

Графът се изсмя и замахна към нея.

 

 

Майкъл яхна коня си и изчака Алистър да се качи на своя. Усещането за пълно безсилие подсилваше тревогата му още повече. Дявол да го вземе, искаше си кърпичката обратно. Искаше Хестър. И толкова яростно желаеше смъртта на Регмънт, че чак се плашеше от себе си.

— Кажи нещо! — обърна се троснато към Алистър, който бе запазил пълно мълчание, откакто Майкъл предизвика Регмънт на дуел.

— Ти си идиот.

— Господи!

— Значи ще го убиеш в дуел. И после какво? — Алистър смушка коня си и го насочи по-далеч от клуба на Ремингтън. — Ще трябва да напуснеш страната, за да избягаш от правосъдието. Семейството ти ще страда без теб. Хестър ще те намрази, задето си отнел съпруга й. Джесика ще ми е бясна, че съм се забъркал в тази каша… Е, по-добре ли ще се чувстваш след всичко това?

— Нямаш представа какво ми е в момента. Да знам, че тя се нуждае от грижи, а аз не съм човекът, който може да й помогне.

— Смяташ ли, че наистина не знам? — попита Алистър и го изгледа косо.

— Не, не знаеш! Колкото и да си завиждал на късмета на брат ми, поне си бил убеден, че той се грижи добре за Джесика и я обича, че я прави щастлива. Не е трябвало през цялото време да се питаш дали точно в този момент не вдига ръка срещу нея! Дали тя е уплашена, наранена или…

Алистър дръпна юздите толкова бързо, че конят му се изправи на задните си крака и изцвили недоволно. Тропотът на копитата по калдъръма отекна като гръмотевица в тъмнината.

— Какво каза?

— Той я бие. Знам го със сигурност. Аз самият съм забелязвал някои неща, други са правили впечатление на майка ми.

— Боже мой! — възкликна Алистър яростно. — И ти го остави да си тръгне? Ами ако в този момент е в дома си?

— Какво мога да направя? — отвърна гневно Майкъл. — Тя му е жена! Няма как да му попреча.

— Джесика е там! И най-много се страхува от мъжки гняв.

— Какво, по дяволите…

— Хадли ги е малтретирал — изплю камъчето Алистър и накара коня да се завърти. — Наказвал е момичетата жестоко и по най-болезнен начин.

— Боже мой!

Алистър смушка коня си и той се впусна в галоп. Наведе се ниско над гърба на жребеца и се понесе безразсъдно бързо по оживените улици.

Майкъл го следваше по петите.

 

 

Джесика видя как Регмънт замахва към нея и се подготви да поеме удара, твърдо решена да не покаже, че се страхува.

Но преди да последва удар, неприятен тъп звук отекна в стаята. Остана изненадана и объркана, когато мъжът обърна очи и се стовари на пода в безформена купчина.

Отстъпи стреснато назад. Изпод русата му коса се процеждаше кръв и блестеше на светлината на свещите. Силно издрънчаване привлече погледа й и тя видя как ръженът от камината пада на пода. Изплъзнал се бе от ръката на Хестър.

— Джес.

Вдигна поглед. Сестра й се преви на две и от гърдите й се изтръгна остър болезнен вик. По краката й се стичаше кръв, а локвата, която се образуваше на пода, ставаше все по-голяма. „Не…“

Чуха се тежки стъпки, някой приближаваше.

— Джесика!

Джес прескочи Регмънт и се спусна към Хестър с вик.

Алистър се появи на вратата, последван от Майкъл. Спряха внезапно, когато видяха тялото на графа.

Секунда преди Хестър да се свлече в несвяст, Джесика успя да я прихване и двете се отпуснаха на пода.

 

 

— Мъртъв ли е? — попита Джес и продължи да крачи нервно из салона на долния етаж. Ахерон се бе проснал под масата между двете канапета и тихо скимтеше.

— Не. — Алистър се приближи до нея и й подаде чаша бренди. — Изпий го.

Джесика погледна с копнеж кехлибарената течност в чашата. Неистово желаеше да потъне в забравата, която алкохолът щеше да й донесе. Добре знаеше, че сухотата в гърлото и треперенето на ръцете й ще изчезнат, след като пийне малко, но намери сили да поклати отрицателно глава. Нямаше да прави крачка назад. Миналото беше зад гърба й. И след случилото се тази вечер бе твърдо решена да го остави там.

Огледа стаята. Веселият жълт цвят на обзавеждането й се стори абсурден предвид отношенията на двойката, която живееше в къщата.

— Разби главата му с ръжена — промълви Джесика. Още не бе осъзнала напълно чудовищното значение на случилото се тази нощ. Не можеше и да си прости, че е била сляпа за явните признаци на насилие.

— Чудесно — каза Майкъл злобно.

Алистър остави чашата с бренди и застана зад Джесика. Обхвана раменете й с едрите си ръце и започна да масажира напрегнатите й до болка мускули.

— Лекарят ще се погрижи първо за сестра ти, но каза, че трябва да направи няколко шева на главата на Регмънт.

Сърцето на Джесика се късаше.

— Тя и преди беше съвсем паднала духом. А сега, след като загуби бебето…

Майкъл взе чашата с бренди от масата и я обърна на един дъх. Косата му беше разрошена, понеже непрекъснато прокарваше пръсти през нея, тъмните му очи гледаха празно.

Най-накрая Джес видя любовта, която бе хранил към сестра й толкова дълго. Чувството за вина я разяждаше отвътре. Тя бе насочила Хестър към Регмънт, а през цялото време мъжът, достоен за сестра й, е бил пред очите им.

Обърна се и каза на Алистър през рамо:

— Бих искала сестра ми да остане при нас толкова дълго, колкото й е необходимо, след като се оженим. Ще напусне тази къща при първа възможност.

— Разбира се.

В красивите му очи се четяха съчувствие и любов.

Джес вдиша аромата му, пое дълбоко успокояващия мирис на сандалово дърво и мускус, примесен с освежаваща нотка на върбинка. Постави ръцете си върху неговите, беше му благодарна за толкова много неща. Алистър й вдъхваше чувство за сигурност насред целия този хаос, даваше й сили да бъде опора на Хестър.

— Междувременно — намеси се Майкъл — и двете ще дойдете да живеете при мен. Ти си живяла в онази къща по-дълго от мен, Джесика, и прислугата много добре знае от какво се нуждаеш. Хестър също познава мястото. А засега и майка ми е там. Тя също би могла да ви окаже голяма помощ.

Изстрел от пистолет наруши тишината, последван от смразяващ кръвта писък. Джесика изтръпна. Преди да осъзнае какво прави, вече тичаше с все сила към стълбите. Майкъл я задмина още на първата площадка, но Алистър остана до нея и я хвана за ръка, преди да стигнат до стаята на Хестър.

Доктор Лайънс стоеше в коридора с мрачно изражение. Посочи вратата.

— Негова светлост влезе вътре и пусна резето.

От другата страна на вратата Хестър продължаваше да пищи.

Паника обзе Джес и тя усети, че коленете й омекват, но Алистър я задържа да не падне. Майкъл стисна бравата и с все сила заблъска дървената врата с рамо. Рамката започна да пращи и да поддава, но ключалката я държеше здраво.

Лекарят заговори бързо, с всяка дума повишаваше тон все повече:

— Графът лежеше в безсъзнание в спалнята си, когато започнах да правя шевовете. После дойде на себе си… вбеси се страшно… попита къде е лейди Регмънт. Казах му да говори по-тихо, да се опита да се успокои. Обясних, че жена му си почива, след като е загубила бебето. Той побесня… изтича към стаята… опитах се да го последвам, но…

Майкъл блъсна вратата с все сила. Касата се разтресе, но не се счупи. Алистър отиде при него. Двамата изритаха вратата едновременно, тя изтрещя силно и се отвори. Влетяха в стаята, последвани от лекаря. Джес ги следваше по петите, но Алистър се извърна пъргаво, хвана я за китката и я изведе обратно в коридора.

— Не влизай вътре! — нареди й.

— Хестър! — изкрещя Джесика разтреперана, докато се мъчеше да надникне през рамото му.

Алистър я обгърна и притисна до себе си.

— Регмънт е.

Когато осъзна смисъла на думите му, Джес усети, че крайниците й изстиват.

— Мили боже! Хестър.

 

 

Хестър се сгуши в сестра си и се притисна силно в нея. Свита на пашкул под юргана на Джес в стаята за гости, тя все още не можеше да се стопли.

Джесика я галеше по главата и тихо й шепнеше успокоителни думи. Беше почти като едно време, когато бяха деца. И тогава Хестър можеше да се почувства сигурна и обичана само с нея.

Всичко я болеше. Всепроникващата болка, която изпитваше, я оставяше съвсем без сили. Детето вече го нямаше. Съпругът й също. И Хестър не изпитваше нищо, сякаш самата тя бе мъртва. Изненада се, когато усети собствения си дъх. Вече бе започнала да мисли, че е неспособна на подобни признаци на живот.

— Накрая беше Едуард. Такъв, какъвто бе някога — прошепна.

Сестра й мълчеше.

— Когато влезе в стаята, беше онзи мъж, когото бях започнала да ненавиждам и от когото се страхувах. Гледаше ме като обезумял и размахваше пистолет. Изпитах облекчение, когато го видях в ръцете му. Помислих си, че най-после ще настъпи край на мъката и болката. Надявах се, че ще прояви милост към мен и ще ме освободи от тях.

Джес я прегърна още по-силно.

— Не трябва да мислиш за това повече.

Хестър се опита да преглътне, но устата и гърлото й бяха пресъхнали.

— Започнах да го моля да отнеме живота ми. „Бебето вече го няма… Моля те, отърви ме.“ И тогава Едуард застана пред мен. Видях го в очите му. Бяха толкова тъжни. Разбра какво е направил, докато не беше на себе си…

— Хестър, тихо. Трябва да си п-почиваш — заекна Джес.

— Но той не ми спести мъките. До самия край беше пълен егоист и мислеше единствено за себе си. И въпреки това ми липсва. Онзи мъж, който беше едно време. За когото се омъжих. Нали си спомняш какъв беше той тогава, Джес? — попита и изви глава, за да погледне сестра си. — Помниш ли какъв беше преди много години?

Джес кимна, очите и носът й бяха зачервени от плач.

— Какво означава това? — Хестър сведе брадичка. — Щастлива съм, че вече го няма, но въпреки това изпитвам тъга…

Последва дълго мълчание и най-после Джесика каза:

— Навярно ти липсват взаимоотношенията ви такива, каквито са можели да бъдат, и в същото време си благодарна, че това, в което са се превърнали, вече не съществува.

— Може би. — Хестър се гушна още по-близо до сестра си и потърси топлината й. — Какво да правя сега? Как да продължа нататък?

— Ще живееш ден за ден. Сутрин ще ставаш, ще ядеш, ще се къпеш и ще разговаряш с малкото хора, които можеш да понасяш около себе си, докато си толкова нещастна. Един ден ще усетиш, че болката малко е намаляла. После още малко. И така нататък — отвърна Джес и прокара ръка през разпуснатите коси на Хестър. — Докато една сутрин се събудиш и разбереш, че болката е само спомен. Той винаги ще остане в теб, но малко по малко ще загуби способността да ти причинява болка.

Сълзите напираха в очите на по-младата жена, търкулнаха се и намокриха корсажа на Джес, която бе легнала до сестра си напълно облечена. Искаше да я прегърне и утеши, преди Хестър да е осъзнала нуждата от утеха.

— Сигурно трябва да съм щастлива — прошепна Хестър, — че вече не нося в утробата си детето на починалия ми съпруг, но не мога да се радвам. Болката от загубата е прекалено силна.

Риданието й наруши тишината в стаята, раната бе прекалено прясна и й причиняваше силна болка. Тя се промъкваше през вцепенението, в което бе изпаднала Хестър, и сякаш разкъсваше вътрешностите й.

— Исках това бебе, Джес. Исках бебето си…

Джесика започна да я люлее напред-назад, думите се лееха от устата й в отчаян опит да утеши сестра си:

— Ще има и други бебета. Някой ден ще получиш щастието, което заслужаваш. Ще получиш всичко и тогава ще разбереш, че това, през което си преминала, за да стигнеш до този момент, е имало смисъл.

— Не ми говори такива неща!

В момента не можеше дори да си помисли за друга бременност. Струваше й се като огромно предателство към детето, което току-що бе загубила. Като че ли едно бебе можеше да замени друго.

— Каквото и да се случи, аз винаги ще съм до теб — обеща Джес и долепи устни до челото й. — Заедно ще преминем през това изпитание. Обичам те.

Хестър затвори очи, сигурна, че Джес е единственият човек, който може да й каже подобно нещо. Дори господ я беше изоставил.

 

 

Алистър влезе в дома си, изтощен до краен предел. Болката на Джесика беше и негова. Сърцето му бе натежало от мъката и ужаса, които в този момент помрачаваха живота й.

Подаде шапката и ръкавиците си на иконома.

— Нейна светлост ви очаква в кабинета, милорд — заяви Клемънс.

Алистър хвърли бегъл поглед към високия стенен часовник и забеляза, че е много късно.

— Откога е там?

— Почти от четири часа, милорд.

Очевидно новината, която му носеше, не бе добра. Алистър се подготви за най-лошото, влезе в кабинета и завари майка си да чете на канапето. Беше се завила с тънко одеяло и вдигнала крака на седалката. В камината бумтеше огън. На масата до рамото й бе поставен свещник, който хвърляше светлина върху страниците на книгата и оцветяваше в златисти нюанси красивото й тъмно лице.

Вдигна поглед:

— Алистър.

— Майко. — Заобиколи бюрото и свали връхната си дреха. — Какво има?

Тя го огледа внимателно.

— Може би трябва да ти задам същия въпрос.

— Денят беше безкраен, а нощта — дори по-дълга — отвърна Алистър, отпусна се на стола и въздъхна уморено. — Какво искаш от мен?

— Трябва ли непременно да искам нещо?

Алистър впери внимателен поглед в нея и видя признаци на напрежение около устата и очите й. Съвсем наскоро бе забелязал подобни и у лейди Регмънт — изглежда, показваха кога жена има проблеми в брака. Подобни признаци никога нямаше да се появят по лицето на Джесика. По-скоро би умрял, отколкото да й причини такава мъка.

Понеже синът й не отговори, Луиза отметна одеялото и пусна крака на пода. Стисна ръце в скута си и изправи рамене.

— Навярно съм заслужила напълно твоята резервираност и подозрителност. Бях се съсредоточила изцяло върху собствените си чувства и не обръщах внимание как си ти. Изключително много съжалявам за това. Години наред съм постъпвала неправилно спрямо теб.

Сърцето на Алистър ускори ритъм, в него се бореха едновременно объркване и недоверие. Когато беше момче, жадуваше да чуе тези думи повече от всичко.

— Дойдох да ти кажа — продължи майка му, — че искам преди всичко да си щастлив. Чувствам се добре, когато виждам, че някой те обича истински и ти се възхищава. Вече го видях. Почувствах го. Тя боготвори земята, по която стъпваш.

— Аз изпитвам същото към нея — отвърна Алистър и потърка онова място в гърдите си, където усещаше болка по Джесика. — Чувствата й към мен никога няма да се променят или да намалеят. Вече знае най-лошото, което би могла да научи за мен, и въпреки всичките ми грешки ме обича. Не… бих казал, че ме обича именно заради тези грешки, защото те са ме оформили като личност.

— Безценен дар е да те обичат безпрекословно. Моят грях е, че не направих същото, сине мой — каза Луиза и се изправи. — Искам да знаеш, че ще подкрепям теб и избора ти докрай. Ще я приема в сърцето си така, както ти си го сторил.

Алистър плъзна пръсти по гладката лакирана повърхност на бюрото. Господи, колко уморен беше. Искаше Джес да е до него, близо до сърцето му. Нуждаеше се да я прегърне и успокои, да намери утеха в нея.

— За мен значи много, че дойде при мен, майко. Че ме изчака да се върна. Че ми даде благословията си. Благодаря ти.

Луиза кимна.

— Обичам те, Алистър. Ще се постарая да ти покажа колко много те обичам и се надявам, че един ден сдържаността и недоверието между нас ще изчезнат.

— Много бих искал да стане така.

Майка му заобиколи бюрото и застана до него. Наведе се и докосна с устни бузата му.

Алистър стисна китката й, преди тя да се изправи. Задържа я до себе си, за да прецени реакцията й. Наистина ли бе дошла при него разкаяна и с открито сърце, изпълнена само с добри намерения? Или вече бе научила новината, която възнамеряваше да й сподели, и бе преценила, че рискът да му даде благословията си вече не е така голям?

— Ще ставаш баба — каза й тихо.

Луиза замръзна на място и затаи дъх, отвори широко очи, пълни с радостна изненада.

— Алистър…

Явно не знаеше. Заля го топлина, тя го приемаше и го благославяше.

— Детето не е мое. Както правилно си предположила, Джесика не може да има деца. Но Емалин… В крайна сметка брат ми изпълни дълга си. Може и да не е момче, което да наследи титлата, но какъвто и да е полът на детето, ще изпиташ радостта да имаш внуче.

Луиза се усмихна колебливо и меланхолията изчезна от очите й, така подобни на неговите. Алистър също й отвърна с усмивка.