Силвия Дей
Седем години копнеж (12)

Глава 10

Привличането, което Алистър изпитваше към Джесика, нарастваше с всеки изминал ден и той се боеше, че следобедният пикник може да го обрече окончателно. Какво разкриваше за нея измислената й история? Самият факт, че й бе хрумнало да разкаже подобно нещо, говореше достатъчно — тя имаше въображение, беше склонна към приключения и готова за закачки…

Но той и преди знаеше, че тя крие черти от характера си. Беше успял да зърне и друга нейна страна. Навярно тъкмо това сходство — усещането за близост с друга душа, която се прикрива зад маска, за да оцелее — го привличаше най-силно към нея. В каква невероятна жена щеше да се превърне тя, щом приеме и се възползва от множеството си скрити качества.

Джесика се извърна и той вече не можеше да вижда лицето й.

— Пътувах с едно бедуинско племе. Прекарвахме буци сол с камили, когато ни нападна вражеско племе.

Какъв екзотичен декор за жена, която всички считаха за истинска английска лейди. И при това в положението на дама, изпаднала в беда. Тази история започваше да му харесва.

— И какво правеше в Сахара?

— Исках да избягам от зимните студове.

— Изплаши ли се?

— В началото. Нямах представа какво могат да направят с жена на такова враждебно място. Заведоха ме в един оазис и ме вкараха в палатката на някакъв шейх.

Пленница. Историята ставаше все по-пикантна.

— Завързаха ли те?

— Да. — В гласа й се долови издайническа нотка. — Китките ми бяха вързани.

Алистър се усмихна вътрешно. Колкото и разпалено да твърдеше Джесика, че иска тя да ръководи сексуалната им връзка, май бе твърде вероятно да желае от време на време и тя да бъде контролирана. Доста провокативна мисъл.

— Какъв беше шейхът?

— По-млад, отколкото очаквах. Привлекателен.

— Как изглеждаше?

Джесика го погледна и се усмихна загадъчно.

— Приличаше на теб.

— Прекрасно — измърмори Алистър. Стана му много приятно, че и той участва в измислената й история.

Може би щеше да се окаже, че Тарли няма роля в нея, но трябваше да чуе докрай разказа, за да е сигурен. А може би безгрешният й съпруг щеше да се появи като герой и да я освободи от лапите на похотливия шейх.

— Какво каза шейхът, когато те видя?

— Той беше човекът, който ме отвлече. Хвърли ме на коня си и ме отведе далеч от всичко, което ми беше познато и близко.

Аналогията с действителността му се струваше твърде очевидна, макар безкрайният океан да бе заменен от безбрежни пясъчни дюни. Излегна се по гръб. Сложи възглавница под главата си и се загледа в ясното синьо небе.

— Имаше храна и мехове с вино — продължи Джесика. — Земята бе застлана с килими, по които бяха пръснати възглавници. Покани ме да се излегна там. Почти както правим с теб в момента. Свали превръзките от китките ми, но аз все още се боях много.

— Защо? Ако съдя по думите ти, явно не е бил лош човек.

— Та той ме отвлече! — възрази тя и от тона й стана ясно, че се забавлява.

— Не мога да го виня, че е избягал с теб. Не всеки ден човек попада на такова съкровище насред пустинята.

Алистър също умееше да прави аналогии.

— Значи човек просто трябва да вземе това, което иска, така ли?

— Ако не наранява никого, защо не?

Джесика се разсмя, а той обожаваше този звук.

— Непоправим си.

— Да, държа се така възможно най-често.

— Опасявам се, че и шейхът беше като теб. Според мен бе доста симпатичен, но и много упорит. Въпреки многобройните ми предупреждения, че в моя свят господстват строги правила, за които той няма понятие, и че ще се сблъскаме с големи трудности, това изобщо не го интересуваше.

— Този шейх ми харесва все повече.

— Така и очаквах — заяви тя и спря, за да хапне нещо.

— А ти какво направи?

— Ти си ужасен слушател! — оплака се Джесика. — Остави ме да разкрия подробностите, когато преценя, че трябва. За мое най-голямо щастие, шейхът се държеше по-добре от теб в това отношение.

— А на него какви подробности му разкриваше?

— Защо настояваш, след като ти казах да не го правиш?

Алистър я погледна и видя, че тя го изучава внимателно. При това не лицето, а тялото му, което много му хареса.

— Упоритостта е добродетел.

— По-скоро търпението, но както и да е. Не му разкривах подробности за себе си, а му разказвах истории.

— За да го разсееш от страстните му намерения? Също като Шехерезада?

— Може да се каже. — Джес сведе поглед към пръстите си, докато чоплеше хляба. — Какво друго да обсъждаме? Етикета във висшето общество, стратегиите в играта на шах? Подобни теми бързо отегчават един авантюрист.

— Сигурен съм, че каквото и да си обсъждала с него, му е било интересно — обади се Алистър. — Дори и да си мълчала през цялото време, той се е наслаждавал и само да те гледа.

Джесика изви устни.

— С каква лекота ти се отдават ласкателствата.

— Упражнявай върху мен собственото си умение да ласкаеш, когато ти се прииска. Макар че не мога да обещая, че ще запазя благоприличие, ако го правиш.

— От кои твои качества искаш да се възхищават хората?

— Няма значение, стига да е искрено.

Алистър отхапа отново от крушата и установи, че в момента не иска да е никъде другаде, така че се почувства необичайно спокоен. Откакто се помнеше, все имаше усещането, че много неща го теглят едновременно в различни посоки. Винаги беше нащрек за нови възможности и начини да спечели пари. Вероятността да се провали никога не бе съществувала за него.

Джесика се замисли и нацупи устни.

— Аз бих искала да ми се възхищават за нещо, което наистина е моя заслуга. Още не се е случило, но се надявам нещата да се променят.

— Обясни ми.

— Какви заслуги имам аз за външния си вид? Родителите ми са отговорни за него. Какви са моите заслуги за поведението ми, след като не бих могла да се държа по друг начин, дори и да исках?

— Не би ли могла?

— Като малка нямах друг избор, а сега това поведение е така дълбоко вкоренено в мен, че не бих могла да си представя да се държа по друг начин.

— Не си имала избор — повтори той. — Винаги имаме избор. Можем да правим каквото другите искат от нас или каквото самите ние желаем.

Когато вдигна поглед към него, сивите й очи бяха тъжни.

— Зависи от последствията.

Алистър се опита да разбере какво е причинило промяната в настроението й. Знаеше, че ако навлезе в тази тема, нагазва в дълбоки води. Както и че тя все още не е готова да го допусне там. И все пак не можа да устои на изкушението да опита.

— Имах един приятел в „Итън“ — започна Алистър, — може би най-интелигентният човек, когото съм познавал. Това не се проявяваше толкова в учението, но той беше невероятно наблюдателен и имаше бърза мисъл. Само че всеки път, когато го хвалех за способността му да преценява възможностите и бързо да се възползва от тях, той веднага се опитваше да ме убеди, че не е така. Липсваше му самочувствие, а не можех да разбера защо. По-късно, когато се запознах с някои от членовете на семейството му, ми стана ясно, че те не ценят този начин на мислене. Затова и Бартън беше с ниско самочувствие. Родителите му очакваха от него високи оценки в училище, според тях всичко останало беше безполезно.

— Мога само да му съчувствам.

— Сигурен съм, че е така. Между вас има много общи неща. И ти като Бартън се опитваш да ме убедиш, че няма причина да имам високо мнение за теб. Но на теб не ти липсва самочувствие. Хората не са те подценявали както него. В твоя случай ти самата не цениш чертите, заради които околните ти се възхищават. Навярно защото си развила тези качества вследствие на известен натиск, както спомена преди малко. Откъде е идвал той? От страна на майка ти ли? Или се дължи на факта, че е трябвало да се състезаваш с останалите деца в семейството?

Джесика му хвърли гневен поглед.

— Винаги ли проявяваш такова любопитство? И ако е така, към всички ли е насочено? Или само към жените, които се опитваш да вкараш в леглото си?

— Остра си като таралеж и също толкова трудна за хващане. Това страшно ми харесва.

— Харесва ти предизвикателството — поправи го Джес. — Ако те преследвах аз, щеше да мислиш съвсем различно.

— Опитай — предизвика я и я погледна в очите. — Нека го подложим на проверка.

— Още едно предизвикателство. Или облог. Не можеш да им устоиш.

Джесика сложи последната хапка хляб в устата си и се зае да подрежда възглавниците така, че да й е удобно. Когато се облегна леко назад, подпряна на лакът, той реши, че гледката е очарователна. Безгрижна елегантност и непринудена красота.

Алистър предпочете да не спори за причините за интереса си и се върна към нещо, което бяха обсъждали по-рано:

— И така, с какво смяташ да се занимаваш в бъдеще? Какви планове имаш?

— Надявам се, че ще успея да управлявам „Калипсо“ добре — отвърна Джесика и отхапа внимателно от крушата. — И да докажа, че мога да се справя с тази задача.

— Няма с какво да се справяш. Тарли е назначил чудесен надзирател и много способен управител, а е подписал и изключителен договор за транспортиране на стоката, ако не звучи нескромно да го кажа. Всичко работи като добре смазана машина и няма да ти се наложи да полагаш каквито и да е усилия.

Сянка премина по лицето на Джесика и Алистър осъзна грешката си. Всъщност го безпокоеше възможността тя да не се нуждае от него. Можеше да се окаже точно така, ако реши да не продава плантацията. Но това не беше причина да разбива надеждите й. Тя искаше сама да се занимава и да се справи с мащабна задача, с каквато никога до не се бе залавяла. Без значение дали това ще затрудни достъпа му до нея, той бе решен да я подкрепя в смелото начинание. Бог му беше свидетел, че искрено й се възхищава.

— Това не значи, че не могат да се направят някои нововъведения — поправи се бързо. — Винаги има място за подобрения.

Тя го изгледа с благодарност и разбиране. Правилата на прелъстяване все още бяха нови за нея, но тя напълно съзнаваше, че той отстъпва, защото я ухажва.

— Надявам се, че е така. Бих искала поне да спомогна плантацията да работи все така безпроблемно.

— А ти казваш, че около теб няма нищо интригуващо…

Джесика сведе поглед към ръката си и към големия сапфир, който я украсяваше.

— Е, може би има нещо съвсем малко — призна Джесика. — Поне от твоя гледна точка.

— Ничия друга не е от значение.

Алистър би й избрал рубин. Червеното щеше да подхожда на вътрешния й огън, който тя така упорито се опитваше да намали.

— Можеш ли… ще ми помогнеш ли? — попита и вдигна поглед към него с премрежени от гъсти мигли очи. — Ти си започнал от нищото. Навярно знаеш всичко за производството и търговията със захарна тръстика.

Обля го вълна на облекчение и триумф, последвано от друго, по-меко и по-топло чувство.

— Разбира се. Щом се настаниш удобно и се ориентираш в ситуацията, ще се постарая да разширя познанията ти. Не бих искал да ти се натрапвам твърде рано, но ако имаш въпроси или затруднения, за мен ще е чест да ти помогна.

— Благодаря ти.

Известно време двамата се храниха в дружеско мълчание. Алистър беше изключително доволен да сподели храната и прекрасния ден с нея, но забеляза, че колкото по-дълго мълчи той, толкова по-спокойна е тя. Затова се запита колко близко допуска хората до себе си Джесика. Въпросите, чиито отговори отбягваше, бяха много повече от тези, на които отговаряше. Дотук бе разбрал само, че е възпитавана с по-груби методи, а „последствията“ при неподчинение са били достатъчно сериозни, за да я накарат да възприеме модел на поведение, който не съответства на същността й изцяло.

Погледна отново брачната й халка със сапфира и се запита до какво степен е познавал жена си Тарли. Повечето бракове между благородници бяха повърхностни връзки, в чиято основа стоеше намерението и на двамата никога да не провеждат дискусии, които биха разклатили брака им. Беше обичайна практика програмите на съпрузите да се планират така, че те да се срещат съвсем за кратко, а разговорите им никога да не се задълбочават особено. Обичайно включваха обсъждането на общ познат или на събитие, което са посетили.

Дали в живота на Джесика имаше някой, на когото доверява всичко?

— Едно време си имаше кученце — спомни си Алистър. — Винаги беше с теб.

— Темперанс — каза замислено тя. — Почина преди няколко години. Ужасно ми липсва. Понякога се случва полата ми да докосне глезена по особен начин и за момент забравям, че я няма. Тогава имам чувството, че е до мен.

— Съжалявам.

— Някога имал ли си домашен любимец, към когото си бил привързан?

— Брат ми Арън имаше куче порода бигъл, което много харесвах. Алберт имаше мастиф, който ужасно се лигавеше. А Андрю имаше териер на име Лорънс — беше истинска напаст и ние, разбира се, веднага се сприятелихме. За съжаление, когато Лорънс унищожи мебелите и килимите вкъщи, Мастерсън забрани в дома ни да се отглеждат животни. Такъв ми е късметът, нали съм най-малкият в семейството.

Джесика се усмихна мило.

— Предполагам, че щеше да разглезиш животното.

Алистър искаше да разглези нея, да я обсипе с подаръци, да покрие голото й тяло с бижута…

Прокашля се и каза:

— Лейди Регмънт също ли обича животните?

— Хестър е прекалено заета, за да отделя време за домашен любимец. Почти няма ден, в който програмата й да не е изцяло запълнена.

Алистър си спомни колко жизнерадостна беше сестра й навремето.

— Майкъл много харесваше това нейно качество. Той също обича да е в компанията на много хора.

— Всички обичат Хестър — каза Джесика. Вятърът развя една плътна руса къдрица и тя я прибра обратно на мястото й. — Невъзможно е да не я обичаш.

— Майкъл не можеше да откъсне очи от нея, когато двамата се намираха в една стая.

— Тя е най-ярката светлина във всяка компания.

Усети тъгата в думите й и попита:

— Липсва ли ти?

Джесика въздъхна:

— Много. През последната година тя много се промени. Срам ме е да си призная, но не знам дали стана постепенно, или изведнъж. След като Тарли се разболя, нямах време да посещавам когото и да било.

— В какъв аспект се е променила?

Джесика сви безпомощно рамене.

— Страхувам се да не е болна. Много отслабна и е твърде бледа. Понякога свива очи и устни така, сякаш изпитва болка. Но когато я моля да извика лекар, всеки път ме уверява, че нищо й няма.

— Сигурен съм, че ако се случи нещо неприятно с Хестър, Майкъл ще се погрижи за нея, докато теб те няма. Можеш да си спокойна.

— Сега, след като има толкова много задължения, се съмнявам, че има време да се погрижи дори за себе си. Горкият Майкъл. Има нужда от съпруга, която да поеме част от бремето му.

— Цялото му внимание все още е съсредоточено върху сестра ти и според мен това е причината да не се е оженил още.

Джесика отвори широко очи.

— Да не би да казваш, че Майкъл изпитва нежни чувства към Хестър?

— От години — отвърна Алистър сухо. Отлично знаеше колко натрапчиво и всепоглъщащо може да бъде подобно чувство.

— Не — прошепна тя, — не мога да повярвам. Никога не е показвал, че изпитва към нея друго, освен приятелски чувства.

— А ти наблюдавала ли си го внимателно, за да си сигурна?

Известно време Джесика остана втренчена в него, след това се усмихна смутено.

— Нямах представа.

— Лейди Регмънт също няма и тъкмо в това е проблемът на Майкъл.

— Сега си спомням, че тя го спомена веднъж, когато изброяваше какви качества иска да притежава бъдещият й съпруг.

— Така ли? Какво е казала? Може би за него ще е известна утеха да разбере, че тя харесва нещо в него. Но от друга страна, това може и да му подейства зле, тъй като вече нищо не може да се направи.

— Заяви, че високо цени приятния му характер. — В очите на Джесика блесна пламъче. — Но най-много се възхищаваше на твоята външност.

— Колко ласкателно. Ти съгласи ли се с нея?

— Излъгах я.

Алистър вдигна учудено вежди.

— В известен смисъл — поясни Джесика. — Казах й, че си твърде млад за мен, за да те преценявам по този начин.

Алистър положи ръка на сърцето си.

— Ха! Думите на прекрасната дама ме нараниха жестоко.

— Глупости — присмя му се тя.

— Младостта има своите предимства. Жизненост, издръжливост…

— Неудържимост.

— Която може да бъде прекрасна — вметна той, — когато е с мярка. Но щом признаваш, че си излъгала, значи още тогава си намирала външността ми за привлекателна. Защо не го сподели със сестра си?

Изобщо споделяше ли нещо лично с когото и да било?

— Не исках да окуражавам интереса й към теб. Не вярвам, че двамата бихте си подхождали. Хестър твърде бързо щеше да попадне в сянката ти.

— Във всеки случай аз нямаше да се поддам. Изключително неразумно е да ухажваш едната сестра, докато страдаш тайно по другата.

Джесика се изчерви.

— Ти никога не си страдал за нищо. Не ти е присъщо. Освен това никога с нищо не показа, че въобще забелязваш съществуването ми.

— Същото мога да кажа и за теб. Изглежда, че и двамата сме били наясно със съществуването на другия, но ти бе сгодена за Тарли по онова време, а аз наистина бях прекалено млад. Нямах представа какво искам да направя с теб, освен да извърша необуздано прелюбодеяние. А и нямах идея как да го постигна. Ти си такова съвършено, абсолютно чисто създание. Струваше ми се крайно неприлично и невъзможно да ти се нахвърля с цялата си младежка жар.

Фактът, че Джесика не бе напълно скандализирана от прямотата му, както щеше да е само преди няколко дни, говореше, че започва да се чувства все по-добре в компанията му.

— От това, на което станах свидетел в гората, ми се струва, че още тогава си имал доста добри умения и си знаел как да контролираш подобни ситуации.

— Щях да се държа съвсем различно с теб.

Джесика се изчерви още повече и сведе поглед към храната между тях.

— Може би ако Майкъл бе изразил по-ясно чувствата си към Хестър, не че тя не е изключително щастлива с Регмънт…

— Избягвам да разсъждавам върху отминали възможности. Животът е такъв, какъвто е. И без това е трудно да се справяме с него. Няма смисъл да си губим времето, като мислим за неща, които не можем да променим.

Джесика кимна в съгласие, но разсеяният й поглед подсказваше, че мислите й са другаде.

— Във всички свои действия ти се ръководиш от намерението си никога да не съжаляваш за взетите решения — измърмори тя. — Докато аз винаги съм предпочитала да не действам, за да няма за какво да съжалявам после.

— Кой би могъл да каже чий подход е по-добър?

— Бих искала да пробвам да бъда като теб. Поне за известно време.

Алистър вдигна поглед към небето, за да смекчи натиска, който следващите му думи щяха да окажат върху нея:

— Сега навярно е идеалният момент за това. Можеш да преоткриеш себе си, докато си далеч от дома си, и никой няма да разбере.

— Ти ще знаеш.

— Но няма да кажа на никого.

Джесика му се закани с пръст — жест, който му се стори особено очарователен и закачлив.

— Ти ми влияеш. Остава да видим дали въздействието ти ще ме направи по-добра, или ще бъде в мой ущърб.

— Знам точно от какво се нуждаеш.

— Наистина ли?

— Да бъдеш свободна, без никой да те порицава — заяви Алистър и се изправи. — Такава възможност наистина съществува и аз ще ти го докажа.

— Свободата и последствията вървят ръка за ръка.

— Да, но порицанието последствие ли е, или просто нещо неприятно? Наистина ли те интересува какво мислят другите за теб, ако имаш възможност да не им обръщаш внимание?

Джесика въздъхна шумно.

— Започва да ме интересува какво мислиш ти за мен.

— Аз съм луд по теб — призна Алистър и се протегна към бутилката вино, която се подаваше от кошницата. — И харесвам всичко в теб, което съм видял до този момент.

— Не можем и двамата да пренебрегваме установените норми.

— Не можем ли?

— Някой трябва да е гласът на разума. Назначавам теб на тази длъжност.

Алистър се засмя:

— Наистина ли?

— Ще си разменим ролите. Аз ще действам, без изобщо да се интересувам от последствията, а ти ще съблюдаваш благоприличието. Определено имаш нужда да се поупражняваш, щом възнамеряваш отново да станеш част от висшето общество, когато се върнеш в Англия.

Алистър бе повече от заинтригуван от смелото й предложение.

— Хайде — подкани го Джесика, — и двамата знаем, че си много добър в неспазването на правилата. Въпросът е можеш ли да ги спазваш? Можеш ли да се въздържиш от действие, цел или желание, защото знаеш, че ще предизвикаш скандал, ако продължиш да го преследваш? Можеш ли да подминеш появила се възможност, за да избегнеш порицание?

— А ти можеш ли да нарушаваш правилата? — не й остана длъжен Алистър. — Можеш ли да продължиш да преследваш нещо, дори да знаеш, че то ще предизвика скандал? Можеш ли да рискуваш да бъдеш порицана, за да не изпуснеш дадена възможност?

— Мога да положа усилие да го сторя — отвърна Джесика. Усмивката й бе по-ведра от всякога. — Да сключим ли облог, за да направим предложението ми още по-примамливо?

— О, то и сега е доста примамливо.

Размяната на ролите им предоставяше невероятно палави нови възможности.

— Но както знаеш — продължи Алистър, — никога не отказвам предизвикателство. Двайсет гвинеи?

Джесика подаде ръка.

— Съгласна съм.