Силвия Дей
Седем години копнеж (11)

Глава 9

Както всяка сутрин през последните две седмици Хестър се събуди от непреодолимата нужда да повърне. Изтърколи се от леглото, отиде със залитане до гърнето и го стори. В следващия един час до зазоряване това се повтори още няколко пъти.

— Милейди — прошепна камериерката й, — приготвила съм ви малко слаб чай и препечена филия.

— Благодаря.

— Ако кажете на негова светлост, че очаквате дете — осмели се да продължи Сара тихо, — той може би ще промени държанието си.

Хестър погледна прислужницата си със замъглени от сълзи очи, дишаше тежко от усилието.

— Не казвай на никого.

— Докато не получа разрешението ви, милейди, няма да обеля и дума.

Хестър притисна мокра кърпа до челото си и остави сълзите да се леят свободно. В първите години от брака си копнееше за дете, което да допълни щастието й с Едуард. Но понякога бог е милостив, когато отказва благословията си. Когато наяве излязоха тъмните страни от характера на мъжа й, тя започна да използва гъби, напоени с алкохол, за да се предпази от бременност. Не можеше да позволи в този дом да се появи невинно дете. След всичко, което бяха преживели като малки двете с Джесика, как би могла да изложи собственото си дете на такъв риск?

Но Регмънт не беше от мъжете, които сдържат похотта си до обичайните вечерни часове, и съдбата си бе наумила друго.

— Само да беше тук, Джес — прошепна Хестър. Копнееше егоистично за съчувствието и разбирането, с които сестра й щеше да я изслуша и да й даде съвет.

Предполагаше, че е enceinte, още преди сестра й да замине, но не можа да реши как да сподели новината с нея. Джесика бе дълбоко разстроена, че не можа да роди деца на мъжа си. Невъзможно бе Хестър да страда заради бременността си, когато подобна новина би донесла безкрайна радост на сестра й.

Хестър с мъка се изправи на крака, а Сара й помогна отново да си легне. Регмънт спеше в собствената си стая, потънал в блажено неведение.

— Моля ви, кажете съвсем скоро на негова светлост — прошепна камериерката и подреди възглавниците.

Хестър затвори очи и въздъхна дълбоко.

— Предполагам, че част от проблема му съм аз самата, и не знам как да се справя с това. Защо всички мъже в живота ми трябва да се борят с демоните си?

Но когато Хестър видя Едуард на масата за закуска няколко часа по-късно, съпругът й изглеждаше напълно безгрижен. Усмихваше се ведро и беше в добро настроение. Целуна я по бузата, когато тя мина покрай него, за да седне на мястото си.

— Херинга и яйца? — предложи й, преди да иде до редицата покрити плата, оставени на бюфета.

Стомахът й запротестира.

— Не, благодаря.

— Не се храниш достатъчно, мила — смъмри я съпругът й.

— Хапнах малко препечен хляб в стаята си.

— Но въпреки това дойде да закусваме заедно — констатира с щастлива усмивка. — Прекрасна си. Как мина вечерта ти?

— Нищо особено, но си прекарах приятно както винаги.

Хестър почти се ужасяваше от моментите, когато с мъжа й общуваха съвсем нормално. От преструвката, че всичко в живота им е наред; че злобата не я дебне в тъмното; че той е прекрасен съпруг, а тя — доволна съпруга. Беше все едно да се взираш в кутия, за която си сигурен, че рано или късно ще се отвори, и да не знаеш дали изненадата вътре е ужасяваща, или не. Това очакване бе истинско мъчение.

Извърна се и обходи с поглед стаята. Всички техни приятели хвалеха дома им заради ярките му весели цветове — като светлобежовите и яркосини вертикални райета, които Хестър бе избрала за трапезарията, например. Купили бяха къщата в града малко преди сватбата си. Така искаха да поставят ново начало и за двама им; да заживеят на място, където не ги дебнат призраци от миналото. Но сега вече знаеше, че това са били напразни надежди. Призраците от миналото бяха с тях… вътре в тях и двамата щяха да ги носят със себе където и да отидат.

— Снощи с Тарли пийнахме по едно — заяви Регмънт, докато се хранеше. — Дойде в клуба, явно опитваше се да се отърве от дебютантките. Предполагам, че напрежението от преследването започва да му се отразява зле.

Хестър вдигна поглед. Незнайно защо сърцето й ускори ритъм.

— Така ли?

— Спомням си много добре онези дни. Ти ме спаси в много повече отношения, отколкото предполагаш, любов моя. Ще се опитам да помогна на Тарли, като му дам възможност да се освободи от напрежението. Разбра, че проявявам интерес към боя с юмруци, и се съгласи да се състезава с мен.

Мили боже! Хестър отлично знаеше колко бързо се движи Регмънт и колко безразсъден може да бъде. Съпругът й не понасяше загубите, които изостряха и без това силното му чувство за несигурност.

— Ще се състезавате помежду си? — попита напрегнато.

— Имаш ли представа какви са уменията му в този спорт?

Хестър поклати глава:

— На младини се упражняваше с Алистър Колфийлд. Само това знам. Някога бяхме близки, но след сватбата ни го виждам много рядко.

— Тогава това ще е един лесно спечелен облог.

— Може би е редно да му предложиш да се бие с някой не толкова подготвен противник?

— Да не би да се страхуваш за него? — ухили се мъжът й.

— Джесика има много високо мнение за Майкъл Тарли — отговори уклончиво Хестър.

— Доколкото разбирам, всички имат. Няма защо да се тревожиш, любов моя. Уверявам те, че всичко е само за забавление. — Погледна към един от двамата лакеи, които стояха в очакване. — Лейди Регмънт ще закусва препечена филия с масло и конфитюр.

Хестър въздъхна, примири се да хапне нещо, въпреки че нищо не й се ядеше.

— Изглеждаш ми бледа тази сутрин — отбеляза съпругът й. — Добре ли спа?

— Доста добре — отвърна Хестър и се протегна към един от вестниците до лакътя й.

Не беше сигурна защо, но й стана много неприятно, че Майкъл ще се бие с Регмънт. Особено ако мотивът бе нежеланието му да си избере подходяща съпруга. В това отношение тя можеше да му помогне повече от мъжа си. Хестър знаеше почти всичко за жените от висшето общество — от най-уважаваните възрастни дами до последните дебютантки. Може би Майкъл щеше да приеме помощта й.

Би се почувствала много по-добре, ако го види доволен от съдбата си. Той определено заслужаваше да бъде щастлив.

Регмънт остави сребърните прибори върху празната си чиния.

— Ще ми е много приятно, ако мога да те придружа в парка този следобед. Кажи ми, че нямаш други планове.

Дори и да имаше, знаеше, че трябва да ги отмени. Когато Едуард искаше да му отдели от времето си, очакваше тя да го направи. В крайна сметка му беше съпруга. Беше негова. Притежаваше я безвъзвратно, докато смъртта ги раздели.

Хестър вдигна поглед от вестника и успя да се усмихне:

— Чудесно предложение, милорд. Благодаря.

Може би днес щеше да успее да му сподели новината, че очаква дете. Навън, под лъчите на слънцето, заобиколени от благородниците, които Регмънт толкова искаше да впечатли, можеше да се окаже идеалното място и време двамата да поставят ново начало на брака си.

Надяваше се да е така. Да стане чудо. Не можеше да си позволи да загуби надежда. Нямаше друг изход.

 

 

Малко след един часа Милър почука на вратата на каютата и предаде на Джес молбата на Алистър да отиде при него на палубата.

Като се стараеше да не обръща внимание на нервността и несигурността си, тя последва младежа нагоре по стълбата и излезе на откритата палуба. Последният й разговор с Алистър, проведен на лунна светлина, беше напрегнат. Поканата да го посети в каютата му се въртеше в съзнанието й часове след като се разделиха. Разбира се, Джес не можеше да я приеме и според нея той много добре го знаеше. И все пак предложението му си оставаше като хвърлена ръкавица. Една част от Джесика — онази, която Алистър бе предизвикал да върши лудории — я окуражаваше да се отдаде на удоволствието, но разумът надделя над лекомислието.

Какво ли искаше да й каже Алистър? За относително краткото им познанство вече бяха изживели множество моменти на изгаряща страст. Сега съзнанието й бе изцяло заето от мисли за него — нещо, което не й се бе случвало с никой друг. Джес не разбираше как този мъж бе успял напълно да я превземе физически, а след това да завладее и мислите й, но ето че го беше направил. Алистър я беше оставил сама реши какво да предприеме, но едновременно с това ясно й бе показал, че няма намерение да се откаже от нея. Но тя се съмняваше, че съществува нещо, което Алистър Колфийлд е пожелал и в крайна сметка не е получил.

Когато се обърна към кърмата, соленият въздух я удари с все сила и събуди сетивата й. Оживена и нетърпелива, Джес забави крачка, когато видя голямо одеяло, опънато на пода на палубата. Всеки от четирите му края бе затиснат от щайга с гюлета. Отгоре му бяха нахвърляни възглавници, а сред тях имаше плитка кошница, пълна с храна.

Пикник. Насред морето.

Алистър я чакаше от другия край на одеялото. Беше облечен безупречно: светлобежови панталони, затъкнати в лъснати високи ботуши; раирана бежова жилетка и кафява връхна дреха. Вятърът бе разрошил косата му и тя изглеждаше така, сякаш Джес току-що е прокарала ръце през нея.

Помисли си, че никога не е виждала по-красив мъж. В красотата му имаше нещо екзотично и завладяващо. Както и твърде опасно.

Беше неустоим. Искаше й се да го разсъблече напълно, за да може да се наслади на силното му тяло, без дрехите му да й пречат. И не можеше да устои на тези мисли точно сега, когато желанието, което изпитваха един към друг, бе толкова очевидно.

Алистър Колфийлд изглеждаше много впечатляващо, застанал на палубата на този прекрасен кораб и заобиколен от мъжете, които работят за него. Сега той по нищо не напомняше за онзи нехранимайко, който с готовност приемаше всеки облог и живееше на ръба. Но Джес знаеше, че него все още го има, макар и скрит под безупречната външност на Алистър. И я изкушаваше с палавите си обещания, които бе сигурна, че ще спази.

— Милейди — поздрави я Алистър с поклон.

— Господин Колфийлд.

Огледа се наоколо и видя, че дузината мъже, които работеха наблизо, бяха извърнали внимателно поглед от тях.

Алистър й направи знак да седне и Джес се отпусна на колене. Той седна до нея, извади самун хляб от кошницата и го разчупи на две. Добави парче сухо сирене и круша, разделена на четири. Сложи храната върху голяма салфетка и я подаде на Джесика, която я прие с усмивка.

— Доста щедра порция, като се има предвид, че сме на кораб.

— Много скоро ще закопнееш за по-голямо разнообразие.

— Някой би помислил, че организирането на пикник на палубата на кораб е форма на ухажване — заяви Джес, а от тона й личеше, че го дразни съвсем съзнателно. — Определено може да се приеме като романтичен жест.

— Целта ми е да ти доставям удоволствие.

По лицето му се разля опасна усмивка и Джесика усети, че я побиват тръпки. Колко лесно умееше да очарова жените този мъж. Правеше го когато си пожелае, като разговаряше със съвсем лек тон, а в думите му нямаше никакво напрежение. Тя не можеше да разбере дали целта на обичайния светски разговор бе да успокои нервите й, или да я накара да жадува за присъщата му страст.

Алистър отхапа залък хляб с идеалните си бели зъби и някак си успя да превърне дори дъвченето в нещо възбуждащо. По всичко личеше, че не го прави нарочно, което напълно отговаряше на убеждението й, че той е дълбоко чувствен по природа.

Джес отхапа малко парче от сиренето и се загледа в безкрайната синева на океана. Слънцето блестеше над водата и макар че денят бе хладен, според нея беше прекрасен. Онази тревога, която преди изпитваше в присъствието на Алистър, се бе превърнала в друго усещане. А то й беше приятно, защото я караше да се чувства жива.

Възпитана бе да поддържа известна дистанция между себе си и околните. Не й беше трудно да я наложи посредством начина си на говорене и държанието си, така че повечето мъже лесно се отказваха да я ухажват, след като видеха, че не постигат напредък. Алистър обаче бе приел държанието й като предизвикателство и нямаше да й позволи да се отдръпне. Не че тя изпитваше особено желание да го направи. Искаше да бъде точно тук — на мястото, където се намираше в момента, и да изживее приключение с мъж, известен с порочния си нрав.

Освен това не бе забравила какво бе направил с тялото й. Споделяла бе подобни интимни ласки и с Тарли, без на следващата сутрин да й е трудно да седне срещу него на масата за закуска. Установи, че когато е с Алистър, се изчервява често, и то без предупреждение. Омекваше и се сгорещяваше цялата само от близостта му. Някак си той успяваше да я докосне по-интимно дори от собствения й съпруг. Как бе възможно?

— Спа ли добре снощи? — попита той и отново привлече вниманието й.

Джес поклати глава.

— Значи ставаме двама.

Алистър се излегна на одеялото, подпрял глава на дланта си. Наблюдаваше я с блестящите си сини очи, които виждаха твърде много. Те го караха да изглежда по-възрастен и разкриваха у него мрак, който не би трябвало да присъства в душата на толкова млад човек.

— Кажи ми какво се случи в деня, когато избяга от щурвала? От какво избяга? От мен ли?

Джес сви притеснено рамене.

— Имаше толкова много шум и хаос. Почувствах, че… губя равновесие.

— Загубата на слух в лявото ухо допринася ли за това усещане?

Джес го погледна, вдигнала високо вежди. Сега, като се замисли, той винаги й шепнеше в дясното ухо.

— Значи си забелязал?

— Майкъл ми каза — отвърна Алистър с мила усмивка.

Джес никога не обсъждаше тази тема. Толкова негодуваше срещу възможността да обсъжда с него недъга си, че без да иска, се насочи към други теми, които иначе би избегнала.

— Не съм бягала от теб.

— Наистина ли?

— Тарли почина само преди година.

Алистър вдигна подигравателно вежди.

— И ти почиташ паметта му с целомъдрие? Колко дълго продължи това?

— Очевидно точно дванайсет месеца — отвърна Джесика сухо.

— Срамуваш се от желанието, което изпитваш към мен. Това няма да ме разколебае.

Срам. Това ли беше правилната дума? Не, не изпитваше срам. По-скоро беше объркана. Възпитана бе да живее в определен свят, по определени правила. Любовната авантюра с Алистър я пренасяше в съвсем различен свят. Спомни си аналогията, която бе направил с танца, и си каза, че в този случай тя самата не знае правилните стъпки и непрекъснато се препъва. Беше строго обучена да не допуска подобно нещо и сега й беше изключително трудно да се откаже от тези уроци, научени с много усилия.

— Не е необходимо човек да има любовна афера, за да се наслаждава на секса — започна Джесика. — Може и да е старомодно, но е напълно възможно и достойно за уважение човек да намира удоволствие в брачното ложе.

— Да не би да предлагаш да се оженим? — Гласът му прозвуча опасно ниско и остро.

— Не! — извика Джес и трепна от резкия тон, който си позволи да използва. — Никога няма да се омъжа повторно. За никого.

— Защо не? Първият ти брак беше щастлив — отбеляза Алистър и се протегна за парче круша.

— Между нас с Тарли имаше особена близост. Той знаеше от какво имах нужда, а аз знаех какво се очаква от мен. Успявахме да слеем двете неща в едно хармонично цяло. Съмнявам се, че отново ще имам такъв късмет.

— Значи за теб е важно да отговориш на очакванията.

Джесика се взря в него. Както винаги в очите му имаше искрица, която я предизвикваше да извади наяве неща от себе си, за чието съществуване дори не подозира. Сега я провокираше да изкаже на глас мисли, които рядко й идваха наум дори когато е сама.

— Ако отговаряш на очакванията, можеш да постигнеш хармония.

Алистър наклони глава и се замисли.

— За да цени хармонията, човек трябва да познава липсата й.

— Може ли да разговаряме за друго?

Настъпи дълго мълчание, след което той каза:

— Както искаш.

В продължение на няколко минути Джес просто ядеше от хляба си и се опитваше да събере мислите си. Защо непрекъснато й се струваше, че той вижда вътре в нея? Не беше честно, след като самият Алистър представляваше такава загадка.

— Ти сам ли избра бизнеса, с който да се занимаваш?

— Да, защо?

— Спомена, че имаш плантацията и кораба от баща си. Питам се дали не си тръгнал по пътя, който Мастерсън е избрал за теб.

Той сведе поглед към ръцете си.

— Не исках нищо от него, но разбирах, че щедростта му означава много за майка ми. Предложих отглеждането на захарна тръстика, защото е доходно начинание. Пък и знаех, че на Мастерсън ще му допадне да се занимавам с нещо, което ще ме държи далеч от него. В продължение на много години му създавах само неприятни емоции.

Джес си спомни, че преди много време бе казала нещо подобно на Хестър за Алистър, и съжали за жестоките си думи. Беше си съставила лошо мнение за него предварително, защото бе решила, че няма нито амбиции, нито усет за бизнес. Пренебрегнала го беше само защото бе четвъртият син в семейството. А и се беше ядосала, когато сестра й изказа възхищението си към него. Сега вече можеше да си признае. Въпреки че Хестър го бе похвалила съвсем между другото, Джесика бе започнала да ревнува, като че ли се опитваше да запази територията си.

— Някои бащи са съвсем добронамерени, въпреки че изразяват чувствата си малко по-грубо — опита се да го успокои. — Методите им може да не са най-правилните, но намеренията им са похвални.

Не вярваше това да се отнася до нейния собствен баща, но това не означаваше нищо.

— Защо си мислиш, че разбираш от тези неща? — попита я Алистър тихо, но предизвикателно. — Ти винаги си била съвършена. А аз може да съм всичко друго, но не и съвършен.

— Съвършенството, ако държиш да го наричаме така, не се постига без усилия.

— При теб, изглежда, е така — каза той и вдигна ръка, когато Джесика се опита да му възрази. — Чувствата на Мастерсън са насочени към майка ми. Той прояви такава щедрост към мен само заради нея. Благодарен съм му за всяка дреболия, която е правил за мен заради майка ми. Въпреки че не таим топли чувства един към друг, не мога да не се възхищавам на любовта, която изпитва към нея.

— Защо не се разбирате?

— Когато ти ми разкриеш своите тайни, и аз ще ти кажа моите. — Алистър й се усмихна ослепително и това донякъде смекчи отказа му да говори. — Ти си тайнствена жена, Джесика. В моя полза ще е да се постарая да не губиш интерес към мен.

Джес дъвчеше замислено. Неговата вяра, че тя е необикновена, я караше да мечтае да е такава наистина. Обучението, през което беше преминала, бе толкова строго и жестоко, че бе напълно сигурна, че всичко в нея, достойно за внимание, отдавна е повехнало и умряло.

Но Алистър я караше да се пита дали не греши. Да се чуди какво би било да е равна на привлекателен мъж като него. Мъж, който притежава такава мрачна чувствителност и ярка красота, че жените са готови да плащат за привилегията да го притежават, било то и за съвсем кратко.

Остави въображението си да се развихри и да й създаде интересно минало, което би я направило значима в неговите очи.

— Предполагам, че мога да ти разкажа за времето, което прекарах в плен на един махараджа — започна.

— Така ли? — Лукаво пламъче блесна в очите му. — Моля те, разкажи ми.