Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gulliver’s Travels, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com

Със съществената помощ на Мирела.

 

 

Английска Второ издание

Редактор Жени Божилова

Технически редактор Радка Пеловска

Коректорки Людмила Стефанова, Петя Калевска

Излязла от печат март 1979

Цена 1.02 лв.

ДИ „Народна култура“ — София ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София ул. „Ракитин“ 2

ПЪТУВАНЕ ДО ЛИЛИПУТИЯ

ПЪТУВАНЕ ДО БРОБДИНГНАГ

ПЪТУВАНЕ ДО ЛАПУТА, БАЛНИБАРБИ, ЛЪГНАГ, ГЛЪБДЪБДРИБ И ДО ЯПОНИЯ

ПЪТУВАНЕ ДО СТРАНАТА НА ХОИНЪМИТЕ

Jonathan Swift GULLIVER’S TRAVELS Dent, 1944, London

Translated by Theodora and Bojan Athanasvl Edited bu Jenny Bozhilova Publishing House NARODNA KULTURA Sofia, 1979

История

  1. — Корекция
  2. — Отделяне на предговора като самостоятелно произведение
  3. — Добавяне

ГЛАВА XI

Опасното пътуване на автора. Той пристига в Нова Холандия с надежда да се установи там. Бива ранен със стрела от един туземец. Хващат го и насила го закарват на португалски кораб. Голямата любезност на капитана. Авторът пристига в Англия

Започнах това безнадеждно пътуване на 15 февруари 1714 /15, в девет часа сутринта. Вятърът беше много благоприятен; аз обаче отначало си служех само с греблата; но предвиждайки, че скоро ще се изморя и че е твърде вероятно вятърът да промени посоката си, осмелих се, да вдигна малкото платно; и така, с помощта на отлива, напредвах, доколкото можех да преценя, със скорост от една левга и половина на час. Господарят ми и приятелите му все още бяха на брега, докато почти се загубих от погледа им; и често чувах дорестия кон (който открай време ме обичаше) да вика: „Хнуй ила ниха маях яху“ — „Пази се, любезни яху.“

Намерението ми беше, ако е възможно, да открия някой малък необитаван остров, но все пак достатъчно голям, за да мога да си доставям всичко най-необходимо с труда си; това бих счел за по-голямо щастие, отколкото да бъда пръв министър в най-изискания кралски двор в Европа; толкова противна ми беше мисълта да се върна и заживея в едно яхуско общество, управлявано от яхуси. Защото, в усамотението, което търсех, щях да мога да се радвам на собствените си мисли и да размишлявам върху добродетелите на неподражаемите хоинъми, без да имам случай да изпадна в пороците и покварите на мен подобните си.

Читателят може би си спомня какво разказах, когато екипажът ми се разбунтува срещу мен и ме заключи в каютата. Как прекарах там няколко седмици, без да знам в каква посока плуваме; и когато ме свалиха на брега в голямата лодка, как моряците ми се заклеха, вярно или невярно, че не знаели в коя част на света се намираме. Аз обаче тогава смятах, че се намираме на около десет градуса южно от нос Добра Надежда, или на около 45 градуса южна ширина, както долових от няколко общи думи, които си размениха пред мен, и предположих, че плаваме на североизток с намерение да стигнем в Мадагаскар. И макар това да не беше нищо повече от догадка, все пак реших да се насоча на изток, надявайки се да стигна до югозападния бряг на Нова Холандия и може би до някакъв остров, за какъвто мечтаех, разположен западно от Нова Холандия. Вятърът духаше право от запад и към десет часа вечерта пресметнах, че съм изминал най-малко осемнадесет левги в източна посока; тогава съзрях един мъничък остров на около половин левга разстояние, до който скоро стигнах. Той беше само една скала с тясно заливче, изваяно от бурите по естествен път. Тук оставих кануто и като се изкачих по скалата, ясно видях на изток земя, която се простираше от юг към север. Цяла нощ спах в кануто; и като отново отплувах рано на следващата сутрин, седем часа по-късно пристигнах в югоизточния край на Нова Холандия. Това потвърди у мен убеждението, което отдавна имам, че картите поставят тази страна поне три градуса по на изток, отколкото е всъщност; това мое мнение преди много години бях казал на добрия ми приятел г-н Херман Мол[1] и му изложих основанията си, макар той да е предпочел да следва други автори.

На мястото, където слязох, не видях никакви обитатели; и тъй като не бях въоръжен, боях се да отида много далеч във вътрешността на страната. На брега намерих малко раци и стриди и ги изядох сурови, понеже не смеех да наклада огън от страх да не ме намерят туземците. Три дни продължих да се храня със стриди и миди, за да не си изразходвам запасите от храна; и за щастие открих едно поточе с чудесна вода, с която се освежих.

На четвъртия ден, като се осмелих рано сутринта да отида малко по-далеч, отколкото трябваше, видях двадесет или тридесет туземци на един хълм на около петстотин ярда от мен. Те бяха съвсем голи, мъже, жени и деца, насядали около огън, както разбрах по пушека. Един от тях ме забеляза и съобщи на останалите; петима души тръгнаха към мен, като оставиха жените и децата при огъня. Закрачих колкото можех по-бързо към брега, качих се в кануто и отплувах; като видяха, че се отдръпвам, диваците изтичаха подире ми; и преди да мога да отида по-навътре в морето, един от тях пусна една стрела, която направи дълбока рана откъм вътрешната страна на лявото ми коляно (белега от тази рана ще отнеса в гроба). Опасявах се да не би стрелата да е отровна; и след като гребах, докато се отдалеча достатъчно от стрелите им (тъй като времето беше тихо), успях да изсмуча раната и горе-долу да я превържа.

Не знаех какво да правя, тъй като не смеех да се върна на същото място на брега, а насочих кануто на север и бях принуден да греба; защото вятърът, макар и слаб, беше насрещен и духаше в северозападна посока. Докато търсех безопасно място за слизане на брега, в посока север-североизток видях един платноход; и когато започна да се вижда по-ясно, поколебах се дали да го дочакам, или не;

но накрая надделя ненавистта ми към яхуския род и обръщайки кануто, едновременно опънах платното и загребах към юг; стигнах до същото заливче, откъдето бях тръгнал сутринта, предпочитайки по-скоро да се доверя на тези варвари, отколкото да живея с европейски яхуси. Изтеглих кануто колкото можах по-близо до брега и се скрих зад един камък при поточето, чиято вода, както вече казах, беше чудесна.

Корабът дойде на половин левга от заливчето и изпрати голямата си лодка със съдове, за да ги напълнят с прясна вода (защото, изглежда, това място бе добре известно), но аз я забелязах едва когато лодката беше вече почти на брега; и беше твърде късно да търся друго скривалище. Като слязоха от лодката, моряците видяха кануто ми и щателно го прегледаха; бързо се досетиха, че собственикът не ще да е много надалеч. Четирима от моряците, добре въоръжени, претърсиха всяка пролука в скалите и всяко по-прикрито място, докато най-после ме намериха, легнал по корем зад камъка. Известно време ме гледаха и се чудеха на необикновеното ми, чудато облекло; дрехата ми направена от кожи, обувките ми с дървени подметки, а чорапите ми от козината на животни; от което обаче заключиха, че не съм туземец, тъй като всички туземци ходят голи. Един от моряците ми каза на португалски език да стана и попита кой съм. Аз много добре разбирах този език и като се изправих, казах, че съм нещастен яху, пропъден от хоинъмите, и ги моля да ме оставят да си тръгна. Те се почудиха, като чуха, че им отговарям на техния език, и видяха по цвета на кожата ми, че трябва да съм европеец; по не можеха да разберат какво имам пред вид, като казвам „яху“ и „хоинъми“, и същевременно почнаха да се смеят на особения ми изговор, който наподобяваше конско цвилене. През цялото време треперех и от страх, и от омраза; отново поисках разрешение да си тръгна и бавно закрачих към кануто; но те ме хванаха и поискаха да узнаят от коя страна съм, откъде идвам и ми зададоха още много въпроси. Казах им, че съм роден в Англия, откъдето съм дошъл преди около пет години, и че по това време тяхната страна и моята били в мир. Затова се надявам, че няма да се държат към мен като към враг, тъй като не им мисля зло, а съм злочест яху, който търси някое пусто място, където да прекара останалата част от нещастния си живот.

Когато започнаха да говорят, стори ми се, че никога не съм чувал или виждал нещо толкова неестествено; защото това ми се виждаше така чудовищно, както ако куче или крава заговорят в Англия или яху в страната на хоинъмите. Почтените португалци бяха не по-малко изумени от чудноватото ми облекло и странния начин, по който изричах думите, които обаче напълно разбираха. Те ми говориха много човечно; убедени били, че капитанът им ще ме закара безплатно до Лисабон, откъдето бих могъл да се завърна в родината си; че двама от моряците щели да се върнат на кораба и да съобщят на капитана какво са видели и да получат от него нареждания; междувременно, ако не им се закълна тържествено, че няма да избягам, щели да ме вържат. Счетох за най-благоразумно да се съглася с предложението им. Те проявиха голямо любопитство да чуят историята ми, но аз твърде малко ги задоволих; и всички предполагаха, че нещастията са разстроили разсъдъка ми. Два часа по-късно лодката, която бе поела, натоварена със съдове, пълни с прясна вода, се върна със заповед от капитана да ме закарат на кораба. Паднах на колене, за да си запазя свободата, но напразно; моряците ме вързаха с въжета, вдигнаха ме и ме поставиха в лодката, откъдето бях качен на кораба и след това закаран в каютата на капитана.

Той се казваше Педро де Мендес; беше много учтив и щедър човек; настойчиво ме помоли да разправя нещо за себе си и искаше да разбере какво ми се яде или пие;

каза, че ще се отнасят към мен както към него и изрече толкова много любезности, че се почудих да срещна такава вежливост у един яху. Аз обаче продължавах да мълча и да се мръщя, едва ли не припаднах от самата му миризма и от тази на моряците. Най-после поисках да ям нещо от храната в кануто ми; но той заръча да ми донесат пиле и много хубаво вино и след това нареди да ме турят да легна в една много чиста каюта. Не щях да се съблека, но легнах отгоре на завивките; а след половин час се измъкнах, когато сметнах, че екипажът вечеря, и като застанах на края на кораба, канех се да скоча в морето и да плувам с все сила, но не и да остана да живея сред яхуси. Обаче един моряк ми попречи и след като съобщи на капитана, бях вързан с вериги в каютата си.

След вечеря дон Педро дойде при мен и поиска да узнае защо съм направил такъв отчаян опит; увери ме, че само искал да ми услужи доколкото може; и толкова ме трогна с думите си, че най-после благоволих да се държа към него като към животно, надарено с проблясъци на разум. Разказах му съвсем накратко за пътуването си; за заговора на собствените ми моряци; за страната, в която ме бяха оставили, и за петте години, които прекарах там. Но той смяташе, че всичко това съм видял насън или съм имал халюцинации и аз много се засегнах от думите му, защото съвсем бях забравил да лъжа, способност, толкова присъща на яхусите от всички страни, където те господствуват; както и че те са склонни да поставят под съмнение думите на себеподобните си. Попитах го дали в неговата страна имат обичая да „казват нещо, което не е така“. Уверих го, че почти съм забравил какъв смисъл влага той в думата „лъжа“; и че хиляда години да бях живял в Хеинъмландия, никога нямаше да чуя лъжа от най-ниско- поставения слуга. Че съвсем ми е безразлично дали ми вярва, или не; но че заради услугата му съм готов да проявя достатъчно снизхождение към покварената му природа и да отговоря на всяко възражение, което му е угодно да направи; и той лесно ще открие истината.

Капитанът, мъдър човек, след много опити да ме улови в грешка на някои места в разказа ми най-после започна да има по-добро мнение за моята честност. Но добави, че щом съм твърдял, че държа така неотклонно на истината, трябвало да дам честната си дума да му правя компания през пътуването, без да предприемам каквито и да било опити да туря край на живота си; иначе щял да продължава да ме държи като затворник, докато пристигнем в Лисабон. Дадох му обещанието, което той изискваше от мен; но същевременно му казах, че бих предпочел да търпя най-големи несгоди, отколкото да се върна и заживея сред яхуси.

, Пътуването ни мина без особени произшествия. От благодарност към капитана понякога седях при него, по негово настоятелно искане, и се мъчех да прикривам голямото си отвращение към човешкия род, макар то често да излизаше наяве; такива моменти той отминаваше без забележки. Но през по-голямата част на деня се затварях в каютата си, за да не виждам никого от екипажа. Капитанът често ме увещаваше да сваля дивашкото си облекло и предлагаше да ми даде назаем най-хубавия костюм, който притежаваше. Но нищо не можеше да ме накара да приема предложението му, тъй като ми беше противно да се покрия с нещо, което е носено от яху (само го помолих да ми заеме две чисти ризи, които, тъй като били прани, смятах, че няма толкова да ме омърсят; ризите сменях всеки втори ден и си ги перях сам).

Пристигнахме в Лисабон на 5 ноември 1715 година, Когато слязохме от кораба, капитанът ме принуди да се покрия с пелерината му, за да не се трупа около мен простолюдието. Закара ме в дома си; и по моя гореща молба ме заведе до най-високата задна стая. Заклех го да не казва никому това, което му бях разправил за хоинъмите, защото най-малкият намек за подобна история не само би привлякъл безброй хора да ме видят, но и навярно би имало опасност да ме хвърлят в затвора или да ме изгори Инквизицията. Капитанът ме убеди да приема един нов костюм; не можех обаче да понеса шивач да ми вземе мярка. и тъй като Дон Педро беше почти като мен на ръст, дрехите ми прилегнаха напълно задоволително. Той ме снабди и с другите необходими принадлежности на облеклото, които оставих да се проветряват двадесет и четири часа, преди да ги използувам, макар че бяха съвсем нови.

Капитанът нямаше съпруга, а от тримата слуги нито един не бе допуснат да й прислужва, когато се хранехме; изобщо се държеше толкова любезно и бе надарен с толкова добър човешки разум, че аз действително започнах да понасям компанията му. Той до такава степен ми повлия, щото се осмелих да погледна през задния прозорец.

След известно време ме преместиха в друга стая, откъдето надзърнах към улицата, но си отдръпнах главата от уплаха. Установих, че страхът ми постепенно отслабва, но омразата и презрението ми сякаш се увеличаваха.

Най-после събрах кураж да тръгна по улицата с него, но си запушвах носа с цвят от седефче или понякога с тютюн. След десет дена Дон Педро, когото бях осведомил отчасти за семейните си работи, ми заяви, че е въпрос на чест и съвест да се завърна в родината си и да заживея у дома с жена си и децата си.

Каза ми, че в пристанището имало английски кораб, който тъкмо щял да отплува, и че той щял да ме снабди с всичко необходимо.

Досадно би било да повтарям неговите доводи и моите възражения. Той каза, че било съвсем изключено да се намери такъв самотен остров, на какъвто съм искал да живея; но в собствения си дом съм можел да съм си пълен господар и да прекарвам времето в уединения, както си искам.

Най-после се съгласих, понеже видях, че по-добър изход няма. Напуснах Лисабон на 24 ноември на един английски търговски кораб, но изобщо не попитах кой е капитана. Дон Педро ме придружи до кораба и ми даде двадесет лири назаем. Той се сбогува много сърдечно с мен и ме прегърна на раздяла; едва изтърпях прегръдката му.

По време на последното пътуване не общувах с капитана, нито с някой от моряците му; но преструвайки се на болен, стоях затворен в каютата си.

На пети декември 1715 година пуснахме котва в Даунз около девет часа сутринта и в три часа следобед благополучно пристигнах в дома си в Редриф.

Жена ми и децата ми бяха много изненадани и щастливи, защото вече били сметнали, че съм умрял; но трябва да призная, че като ги видях, обзе ме само омраза, отвращение и презрение; още повече, като си помислих за близките връзки помежду ни. Макар от злощастното ми излизане от страната на хоинъмите насам да си бях наложил да понасям яхуси наоколо си и да разговарям с Дон Педро де Мендес, постоянно си припомнях и си представях добродетелите и идеите на благородните хоинъми.

И когато си помислих, че чрез сношение с една от яхуския вид съм създал още яхуси, бях обхванат от най-голям срам, смут и ужас. Още щом влязох в къщи, жена ми ме прегърна и целуна; и понеже от толкова години бях отвикнал от всякакъв допир с това омразно животно, аз припаднах и останах в безсъзнание в продължение на почти цял час. Сега, когато пиша, има вече пет години от последното ми завръщане в Англия; през първата година не можех да търпя присъствието на жена си и децата си, самата им миризма ми беше непоносима; още по-малко можех да търпя те да се хранят в същата стая. До ден днешен те не си позволяват да докоснат моя хляб или да пият от същата чаша; нито пък можех да търпя някой от тях да ме хване за ръка.

С първите пари, които похарчих, купих два млади жребеца, които държа в хубав обор; след тях най-любимото ми същество е конярят; защото ми се поправя настроението от миризмата, която той придобива в обора.

Конете ми ме разбират доста добре; аз разговарям с тях поне четири часа всеки ден, те не знаят какво е юзда или седло; с тях съм в най-дружески отношения, а двата жребеца са големи приятели помежду си.

Бележки

[1] Холандски картограф, живял в Лондон; — Б. пр.