Джонатан Суифт
Пътешествията на Гъливър (30)

ГЛАВА I

Авторът тръгва на път като капитан на кораб. Моряците правят заговор срещу него, държат го дълго време затворен в каютата му и го оставят на непознат бряг. Той потегля към вътрешността на страната. Описание на яхусите, чудновати животни. Авторът среща двама хоинъми

Живях у дома с жена си и децата си около пет месеца, щастлив и доволен, но човек никога не се научава да разбира кога му е добре. Оставих горката си жена бременна и приех едно много изгодно предложение — да стана капитан на „Адвенчър“, солиден търговски кораб от 350 тона. Тъй като бях вещ в мореплаването, а ми беше омръзнало да бъда корабен лекар, занятие, което обаче при случаи можех да упражнявам, взех на борда един опитен млад мъж, лекар по професия, на име Робърт Пюрфой. Отплувахме от Портсмът на седми септември 1710 година; на четиринадесети в Тенариф^[1] срещнахме капитан Пекок от Бристъл, на път за залива Кампече^[2], да сече тропически дървета, от които добиват черна боя. На шестнадесети ни раздели буря; след завръщането си научих, че корабът му потънал и никой не се спасил освен един каютен прислужник. Капитанът беше честен човек и добър моряк, но прекалено самонадеян, което и стана причина да загине — както е бивало и с други. Защото, ако беше следвал съветите ми, можеше и сега да си е жив и здрав сред семейството си, както съм и аз.

Неколцина от моряците ми умряха на кораба от морска треска, затова в Барбадос и в Подветрените острови, където спрях по нареждане на търговците, на чиято служба бях, се принудих да набера други моряци, за което скоро след това имах твърде сериозни основания да се разкайвам; защото впоследствие открих, че повечето от тях са пирати. На кораба имах петдесет моряци; бях получил нареждане да търгувам с индианците в Южните морета и ако-успея, да направя някои открития. Мошениците, които бях наел, подмамили другите ми моряци и всички скроили заговор да завладеят кораба и да ме пленят; така и направиха една сутрин — втурнаха се в каютата ми, вързаха ми и ръцете и краката и ме заплашиха, че само да мръдна, и ще ме хвърлят в морето. Казах им, че съм техен пленник и им се подчинявам. Накараха ме да се закълна, че ще удържа думата си, а след това отвързаха въжето, но завързаха единия ми крак с верига за леглото; и пред вратата ми поставиха часовой със заредена пушка, като му заповядаха да ме застреля, ако опитам да се освободя. Пращаха ми храна и питие и сами поеха управлението на кораба. Намерението им беше да станат пирати и да плячкосват испанските кораби, което не можели да сторят, преди да си намерят достатъчно съдружници. Но решили първо да продадат стоките на кораба и тогава да отидат в Мадагаскар, та да наемат моряци, тъй като още няколко души умрели, откакто бях пленен. Пътувахме много седмици и те търгуваха с индианците; но не знам каква посока са поели, защото ме държаха постоянно затворен в каютата и не очаквах нищо, освен да ме убият, както често ме заплашваха.

На девети май 1711 година един моряк, на име Джеймз Уелч, слезе при мен в каютата и ми каза, че имал нареждане от капитана да ме остави на брега. Увещавах го да не прави това, но напразно; той дори не искаше да ми каже кой е новият им капитан. Насила ме поставиха в голямата лодка, като ми позволиха да си облека най-хубавия костюм, който беше почти нов, и да взема със себе си малък вързоп с бельо, но никакво оръжие освен кортика ми; и бяха така любезни да не претърсват джобовете ми, в които турих каквито пари ми се намираха и още някои дребни необходими вещи. Гребаха около една левга; и после ме оставиха на някакъв бряг. Помолих ги да ми кажат коя е тази страна; всички се заклеха, че знаели колкото и аз, но казаха, че капитанът (както го наричаха) твърдо бил решил, продадат ли стоките, да се отърве от мен още при първата земя на хоризонта. Моряците веднага поеха към кораба, като се сбогуваха с мен и ме посъветваха да побързам, за да не ме настигне приливът.

, В това печално положение тръгнах и скоро стигнах твърда земя; седнах на един рид да си почина и да обмисля какво е най-разумно да направя. Като се поотморих, поех навътре в страната и реших — ще се предам на първите диваци, които срещна; и ще откупя живота си с някои гривни, стъклени пръстени и други дреболии, с които моряците обикновено се запасяват на тия пътешествия. Земята беше разделена от дълги редици дървета, пораснали естествено; имаше висока трева и няколко овесени ниви. Вървях много предпазливо от страх да не ме изненада някой или неочаквано да ме улучи стрела било изотзад, било отстрани. Попаднах на утъпкан път, където видях много следи от човешки крака, някои от крави, но главно от коне. Най-накрая в една нива видях няколко животни, а по дърветата бяха седнали още няколко от същия вид. Имаха много особени форми — бяха уродливи; това ме посмути, та залегнах зад един гъстак, за да ги наблюдавам по-добре. Някои от тях се доближиха до мястото, където бях легнал, и аз успях да ги разгледам. Главите и гърдите им бяха покрити с гъсти косми, у някои — ситно къдрави, у други — прави; имаха бради като кози и дълга ивица косми по целия гръб и по предната част на краката и стъпалата си; но останалата част на тялото беше гола, така че можах да видя кожата им, която беше жълтеникаво-кафява. Опашки нямаха, по задните си части нямаха никакви косми освен около ануса; природата ги бе поставила там, предполагам, да ги предпазва, когато сядат на земята; защото те сядаха или пък лягаха, а често стояха изправени и на задните си крака. Катереха се по високи дървета, пъргави като катерици, защото отпред и отзад имаха здрави, изтеглени напред, извити нокти с остър връх на края. Често се мятаха, подскачаха и рипаха с невероятна подвижност. Женските не бяха толкова едри като мъжките; на главите си имаха дълги, прави косми, а по останалите части на тялото си — само нещо като мъх, с изключение на ануса и половия орган. Бозките им висяха между предните крака и когато ходеха, стигаха почти до земята. Космите на животните и от двата пола бяха в няколко цвята- кафяви, червени, черни и жълти. Общо взето, през всичките си пътешествия не съм виждал по-противно животно, нито пък е имало животно, което така силно да е предизвикало у мен естествена ненавист. Затова, смятайки, че достатъчно съм видял, изпълнен с презрение и отвращение, станах и продължих по утъпкания път с надеждата, че ще ме отведе до колибата на някой индианец. Не бях вървял много, когато срещнах едно от тези създания посред пътя, право срещу мен. Като ме видя, грозното чудовище разкриви всички черти на лицето си и ме загледа така, както се гледа нещо невиждано, сетне, като ме приближи още, вдигна предната си лапа — дали от любопитство или за да напакости, не знам; но аз извадих кортика си и здраво го ударих с плоската страна;

защото не посмях да го ударя с острието, опасявайки се жителите да не се раздразнят и да се настроят против мен, ако случайно се научат, че съм убил или осакатил някое тяхно добиче. Когато животното усети болката, то се отдръпна и така силно изрева, че едно стадо от най-малко четиридесет такива говеда се завтече от съседната нива и се събра около мен, като ревеше и правеше най-противни гримаси; но аз изтичах до дънера на едно дърво и опирайки гръб на него, ги държех на разстояние, като размахвах кортика си. Но няколко от тая проклета пасмина, като се хванаха за задните клони, скочиха на дървото, откъдето започнаха да изпускат изпражненията си върху главата ми; аз обаче се отървах доста благополучно, като се прилепих до стеблото на дървото, но само дето не се задуших от мръсотията, която падаше от всички страни.

В това отчаяно положение забелязах, че изведнаж всички побягнаха колкото им крака държат; поради което се осмелих да изпусна дървото и да продължа по пътя, чудейки се какво е могло толкова да ги-изплаши. Но като погледнах наляво, видях един кон кротко да ходи в нивата;

моите преследвачи го бяха забелязали по-рано и това беше причината за бягството им. Конят малко се сепна, като се доближи до мен, но скоро се съвзе и ме погледна право в очите с явни признаци на учудване; той разгледа ръцете и краката ми, като мина около мен няколко пъти. Щях да продължа пътя си, но той се изпречи пред мен, като ме гледаше кротко, без ни най-малка проява на насилие. Известно време стояхме и се гледахме; най-после се осмелих да протегна ръка към врата му с намерение да го погаля с обичайния жест и подсвиркване на жокей, когато посяга към непознат кон. Но това животно като че ли с пренебрежение прие моите любезности; то поклати глава, намръщи се и леко повдигна левия си крак, за да отмести ръката ми. После изцвили три-четири пъти, но с толкова различна модулация, щото почти ми се стори, че си приказва на някакъв свой език.

Докато ние с него се занимавахме по този начин, дойде още един кон; и след като последният много вежливо се обърна към първия, те леко си чукнаха десните копита и изцвилиха няколко пъти всеки по реда си, променяйки звука, който беше едва ли не разбираем. Те се отдалечиха на няколко крачки, сякаш да се съвещават, крачейки един до друг напред-назад като хора, които обсъждат някаква важна работа; но често поглеждаха към мен, като че ли ме следяха да не избягам. Смаях се да видя такива действия и такова държане у едни лишени от разум животни и за себе си стигнах до заключението, че ако обитателите на тази страна са надарени със съответно толкова разум, те непременно трябва да са най-мъдрите хора на земята. Тази мисъл дотолкова ме утеши, че реших да вървя, докато успея да открия някоя къща или село или да срещна някои туземци, като оставя двата коня да се разговарят както си щат. Но когато първият кон — сив с тъмни петна — забеляза, че се измъквам, той изцвили подире ми с толкова изразителен тон, щото аз си въобразих, че разбирам какво иска да каже; тогава се върнах обратно и се приближих до него в очакване да чуя следващите му заповеди; прикривах страха си доколкото можех, защото взе да ме тормози въпросът, какъв ли ще бъде краят на това приключение; а читателят лесно ще повярва, че положението, в което се намирах, не ми допадаше особено много.

Двата коня се доближиха до мен и много сериозно загледаха лицето и ръцете ми. Сивият отърка шапката ми от всички страни с предната част на дясното си копито и така я размести, че бях принуден да я наглася по-добре, като я сваля и нахлупя отново; при което той и другарят му (един дорест кон) изглеждаха силно изненадани; дорестият опипа полите на дрехата ми и като видяха, че пада халтаво върху тялото ми, и двата коня отново добиха учуден вид. Той погали дясната ми ръка, сякаш се възхищаваше на мекотата и цвета й; но я притисна така яко между копитото и глезена си, че бях принуден да изрева; след това вече двата коня ме пипаха по възможно най-внимателен начин. Много ги озадачаваха обущата и чорапите ми, които докосваха често, като си цвилеха и си служеха с различни жестове, не много различни от тези на философ, когато се залавя да разреши някое ново и трудно явление.

Общо взето, държането на тези животни беше толкова прилично и смислено, с толкова съобразителност и здрав разум, че накрая повярвах те да са магьосници, които са се преобразили по този начин с някаква цел; и като са видели по пътя странник, решили са да се забавляват с него; а може и действително да са били омаяни при вида на човек, който по облекло, черти на лицето и цвят на кожата е различен от онези, които навярно живеят в тази толкова отдалечена област. На основание на тези разсъждения дръзнах да ги заговоря по следния начин: „Господа, ако сте магьосници, както имам много основания да вярвам, можете да разбирате всеки език; ето защо се осмелявам да уведомя ваши милости, че съм беден, изпаднал в беда англичанин, когото зла съдба е изхвърлила на вашия бряг; и моля един от вас да ми разреши да го яздя, като че ли е истински кон, и да ме закара до някоя къща или село, където мога да получа храна. В замяна на тази услуга ще ви подаря този нож и тази гривна.“ (И ги извадих от джоба си.) Двете създания мълчаха, докато говорех, като че ли слушаха много внимателно; а когато спрях, зацвилиха си едно на друго, сякаш водят сериозен разговор. Ясно долових, че езикът им изразява силни чувства и че думите им с малко усилия биха могли да се сведат до азбука, по-лесна от китайската.

Често различавах думата „яху“, която и двата коня повториха няколко пъти; и макар да не можех да отгатна значението й, все пак, докато конете разговаряха, се опитах да я изговоря; и като млъкнаха, смело произнесох „яху“ на висок глас, подражавайки същевременно, доколкото можех, цвиленето на кон; при което двата коня видимо се изненадаха и сивият два пъти повтори същата дума, като че ли искаше да ме научи на правилното й произношение; повторих я след него доколкото можах и видях, че всеки път я изговарям явно по-добре, макар далеч да не бях постигнал съвършенство. След това дорестият кон се опита да ме научи една втора дума, много по-трудна за произнасяне; но изразена с английския правопис може да се напише така Houyhnhnm. — „хоинъм“. С нея нямах толкова голям успех както с първата, но като се опитах още два-три пъти, ми потръгна; и двете животни изглеждаха поразени от способностите ми.

След кратък разговор, който по моите предположения се отнасяше за мен, двамата приятели се сбогуваха със същия поздрав — взаимното удряне на копитата; и сивият ми направи знак да вървя пред него; което счетох за благоразумно да изпълня, докато намеря по-добър ръководител. Когато се опитвах да намаля крачката, той викаше „хун, хун“; отгатнах какво иска да каже и му дадох да разбере, доколкото можех, че съм уморен и че не мога да ходя по-бързо; тогава той спираше известно време, за да си почина.