Джонатан Суифт
Пътешествията на Гъливър (4)

ГЛАВА II

Императорът на Лилипутия, съпровождан от няколко благородници, посещава автора в затвора. Описват се особата и облеклото му. Назначават учени да преподават на автора езика на страната. Той спечелва благоволението на всички със своя благ нрав. Претърсват му джобовете и му отнемат сабята и пистолетите

Когато се изправих на крака, аз се огледах наоколо и трябва да призная, че никога не бях виждал по-приятна гледка. Полето около мен изглеждаше като безкрайна градина; а нивите, обикновено към четиридесет квадратни фута, приличаха на цветни лехи. Тези ниви са изпъстрени с горички около половин станг^[1], а най-високите дървета, доколкото можех да ги измеря на око, изглеждаха да са високи седем фута. От лявата ми страна лежеше градът, който напомняше театрален декор.

От няколко Часа ме измъчваха естествени нужди; и нищо чудно, тъй като бяха минали почти два дни, откакто бях се облекчил за последен път. Намирах се в голямо затруднение — от една страна ме тормозеше неотложната нужда, а от друга — срамът. Най-добрият изход, който можах да измисля, бе да изпълзя в сградата; така и направих. След като затворих вратата след себе си, влязох толкова навътре, колкото ми позволяваше веригата, и разтоварих тялото си от мъчителното бреме. Но това бе единственият път, когато се провиних в подобно нечисто деяние; и мога само да се надявам, че непредубеденият читател ще прояви снизхождение, след като зряло и безпристрастно прецени моя случай и отчаяното положение, в което се намирах. Оттогава си установих ред: щом стана сутрин, да си свършвам работата навън, докъдето стигаше веригата ми; и всяка сутрин двама прислужници, определени нарочно за тази цел, се погрижваха да отнесат с ръчни колички зловонното вещество, преди да пристигнат посетители. Не бих се спирал тъй подробно на това обстоятелство, което на пръв поглед може да не изглежда от особено голямо значение, ако не смятах за необходимо да защитя достойнството си, Що се отнася до моята чистоплътност, която, както научавам, някои клеветници поставяли под съмнение в този, а и в други случаи.

Когато си свърших работата, излязох от къщичката си да подишам чист въздух. Императорът беше вече слязъл от купичката и се приближаваше яздешком към мен; това щеше да му струва скъпо, защото конят, макар и много добре обязден, но все пак непривикнал към подобна гледка — сигурно съм му изглеждал като планина, която се движи пред него, — се изправи на задните си крака. Обаче кралят, който е отличен ездач, успя да се задържи на седлото, докато съпровождащите го дотичаха, хванаха юздите и ги задържаха, та негово величество да скочи от коня. След като слезе от коня, той с голямо възхищение ме огледа от всички страни, но се държеше на разстояние, по-голямо от дължината на веригата ми. После заповяда на готвачите и виночерпците, които бяха вече готови, да ми поднесат храна и питие; те избутаха напред някакви колички, така че да мога да ги достигна. Взех тези колички и бързо ги изпразних; двадесет от тях бяха пълни с храна и десет с питие; всяка от първите колички ми стигаше за две-три големи хапки. После изсипах питието от десет съда — то беше в глинени делви — в една количка и го изпих на един дъх; така направих и с останалите колички. Императрицата и младите членове на кралското семейство от двата пола, придружени от много дами, седяха на столове-носилки на известно разстояние; но след премеждието, което се случи с коня, те слязоха и дойдоха близо до императорската особа, която сега ще опиша. По ръст той надвишава всички в двора с около един мой нокът; и само това е достатъчно да вдъхне страхопочитание у околните. Чертите на лицето му са властни и мъжествени, има „австрийска“^[2] устна, носът му е гърбав, цветът на кожата — мургаво-маслинов, стойката му — изправена, тялото и крайниците му са добре осъразмерени, всичките му движения са грациозни и държането му е величествено. По това време бе минал първата си младост — беше на двадесет и осем години и три четвърти, от които бе царувал около седем много благополучно и, общо взето, победоносно. За да мога по-добре да го виждам, легнах на една страна, така че лицето ми бе на една височина с неговото, а той стоеше само на три ярда от мен; оттогава обаче съм го държал много пъти в ръка и затова не мога да се излъжа при описанието му. Облеклото му беше много скромно и просто по кройка, нещо средно между азиатската и европейската мода; но на главата си носеше лек златен шлем, украсен със скъпоценни камъни и пера на върха. В ръката си държеше гол меч, за да се защищава, ако случайно се откъсна от веригите си; мечът беше почти три инча дълъг, дръжката и ножницата му бяха изработени от злато и обсипани с диаманти. Гласът му беше писклив, но съвсем ясен и разбираем; дори когато стоях прав, можех да чуя отчетливо всяка дума. Всички дами и царедворци бяха облечени най-разкошно, така че мястото, на което стояха, приличаше на простряна на земята фуста, извезана със златни и сребърни фигури. Негово императорско величество се опита на няколко пъти да ме заговори и аз му отговарях, но нито той, нито аз можахме да разберем дори и дума от онова, което си казвахме. Понеже присъствуваха и неколцина жреци и правници (по облеклото им ги познах), императорът им заповяда да поговорят с мен. Аз се обърнах към тях на всички езици, дори и на онези, които съвсем слабо знаех — на горно- и долнонемски, латински, френски, испански, италиански и лингва франка^[3], — но и това се оказа безполезно. След около два часа дворът се оттегли и наоколо ми бе поставена многобройна стража да възпира нахалното, а вероятно и злонамерено простолюдие, което гореше от нетърпение да се струпа наоколо ми, макар никой да не се решаваше да пристъпи съвсем близо- Някои от тях бяха толкова безочливи, че ме обстрелваха със стрели, както седях на земята пред входа на къщичката си; една от стрелите без малко не ме улучи в лявото око. Полковникът обаче заповяда да заловят шестима от подстрекателите и реши, че най-подходящото наказание за тях ще бъде да ги предаде вързани в ръцете ми; войниците изпълниха заповедта, като ги изблъскаха напред с тъпата част на копията си, така че да мога да ги достигна. Взех всичките в дясната си ръка, сложих петима в джоба си, а пред шестия направих гримаса, като че ли Ще го изям жив. Нещастникът пищеше ужасно, а на полковника и другите офицери много им дожаля, особено като видяха, че извадих ножчето си; аз обаче скоро разсеях страха им: погледнах благо човечето, веднага разрязах връвчицата, с която бе вързано, поставих го внимателно на земята и то бързо побягна. Отнесох се с останалите по същия начин; като ги вадех едно по едно от джоба си. Забелязах, че както войниците, така и народът останаха много благодарни за проявеното от мен милосърдие; случката била разказана в двореца и направила много благоприятно впечатление.

Привечер влязох с известно усилие в къщичката и легнах на пода; така нощувах около две седмици, а през това време по заповед на императора ми готвеха легло. Докараха около шестстотин техни дюшека и ги вкараха в къщичката ми. Сто и петдесет от тези дюшеци, съшити заедно, представляваха ширината и дължината на постелката ми; имаше четири такива постелки една върху друга, през които обаче все пак усещах коравия под, застлан с плочи. Пресмятайки в същото съотношение, те ме снабдиха с чаршафи, одеяла и юргани, които бяха доста сносни за човек като мен, привикнал на несгоди.

Когато новината за моето пристигане се разнесе из кралството, огромен брой богаташи, безделници и любопитни надойдоха да ме видят; така че селата почти се изпразниха. Оранта и другите земеделски работи щяха да бъдат занемарени, ако негово императорско величество не бе взел мерки, чрез възвания и укази, да тури край на безредието. Той нареди онези, които вече са ме видели, да се завърнат по домовете си и да не смеят да се доближават на по-малко от петдесет ярда от къщата ми без разрешение от двореца; благодарение на тази наредба държавните чиновници изкараха значителни бакшиши.

Междувременно императорът свиквал често съвета си да разисква какво да правят с мен. По-късно бях уведомен От един личен приятел, високопоставена личност, който бе посветен в тайните на двора не по-зле от който и да е друг царедворец, че дворецът бил изправен пред много затруднения по този въпрос. Боели се, че мога да скъсам веригите си; че изхранването ми щяло да бъде много скъпо и можело да причини глад в страната. На няколко пъти решавали да ме уморят от глад или да ме застрелят в лицето и ръцете с отровни стрели, които щели бързо да ме довършат; но после съобразили, че зловонието, издавано от такъв голям труп, може да предизвика мор в столицата, който вероятно би се разнесъл из цялото кралство. Посред тези съвещания няколко офицери от войската се явили пред вратата на заседателната зала и двамината от тях, допуснати вътре, докладвали как съм постъпил с гореспоменатите шестима престъпници. Това направило такова благоприятно впечатление на краля и на целия съвет, че веднага бил издаден императорски указ, с който всички села на деветстотин ярда около столицата се задължавали всяка сутрин да доставят по шест вола, четиридесет овце и други продукти за изхранването ми, заедно със съответното количество хляб, вино и питиета; негово величество дал нареждане всичко това да се изплаща надлежно от кралското съкровище. Този владетел се издържа главно от частните си имоти и рядко, само при извънредни случаи, налага данъци на поданиците си; те от своя страна са задължени да участвуват на свои собствени разноски във войните, които той води. Уредиха ми домакинство от шестстотин души, които да ми прислужват. Те получаваха пари за храна и за тях бяха построени палатки, много удобно разположени от двете страни на входа на къщата ми. Заповядано бе също така: триста шивачи да ми ушият дрехи, подобни на онези, които носеха местните хора; шестима от най-големите учени на негово величество да почнат да ми преподават езика на страната; и най-после императорските коне, както и конете на благородниците и на гвардейските войски да се обяздват пред мен, за да привикнат и да не се плашат. Всички тези заповеди бяха надлежно изпълнени и за около три седмици много напреднах в изучаването на техния език. През това време императорът често ме удостояваше с посещенията си и му доставяше удоволствие да помага на учителите ми в преподаването. Почнах криво-ляво да разговарям с него и първите думи, които научих, използувах, за да изразя желанието си императорът да благоволи да ме освободи; и всеки ден повтарях на колене молбата си. Отговорът му, както схващах, беше, че трябвало да мине известно време, че не можело и дума да става за подобно нещо, без да се вземе мнението на съвета, и че аз трябвало най-напред „Лумос Келмин песо десмар лон Емпозо“ — тоест да се закълна, че ще живея в мир с него и кралството му. Все пак щели да се отнасят към мен най-любезно; и той ме посъветва да спечеля с търпение и благоразумно поведение неговото благоразположение и уважението на поданиците му. Помоли ме да не се обиждам, ако даде заповед на съответните чиновници да ме претърсят. тъй като вероятно съм носел разни оръжия, които сигурно щели да бъдат опасни, ако съответствуват на огромните ми размери. Отговорих, че искането на негово величество ще бъде задоволено и бях готов да се разсъблека и да обърна джобовете си пред него. Това обясних отчасти с думи и отчасти с жестове. Той отвърна, че според законите на царството трябвало да бъда обискиран от двама негови чиновници; той знаел, че това не може да бъде извършено без мое съгласие и съдействие, но имал толкова добро мнение за моето великодушие и чувство за справедливост, че щял да довери хората си в моите ръце. Всичко, каквото вземели от мен, щяло да ми бъде върнато, когато напусна страната, или щяло да ми бъде заплатено по моя собствена оценка. Взех двамата чиновници в ръцете си, сложих ги най-напред в джобовете на палтото си, а после във всички други джобове освен в двете малки джобчета на панталона и в един таен джоб, в който нямах намерение да ги оставя да претърсват, тъй като там държах някои дребни необходими неща, от значение само за мен. В едно от малките джобчета носех сребърен часовник, а в другото кесия с няколко златни монети. Тези господа, които си носеха перо, мастило и хартия, направиха точен опис на всичко каквото видяха; и когато свършиха, помолиха ме да ги сваля на земята, за да могат да го предадат на императора. По-късно преведох описа на английски; ето го дума по дума както следва:

„Imprimis^[4], в десния джоб на Големия човек-планина (така превеждам думите куинбус флестрин) намерихме след н ай-старателно претърсване само едно огромно парче грубо платно, колкото килим за тронната зала на Ваше Величество. В левия джоб видяхме грамаден сребърен сандък с капак от същия метал, който ние, натоварените с извършването на обиска, не можахме да вдигнем. Помолихме да бъде отворен сандъкът; един от нас влезе в него и се озова до колене в някакъв прах, част от който попадна върху лицата ни и ни накара да кихнем няколко пъти. В десния джоб на жилетката му намерихме огромен вързоп от тънки листове от някакво бяло вещество, наредени един върху друг, дълги три човешки ръста и завързани с дебело въже и изпъстрени с черни знаци; ние смирено смятаме, че това са някакви писания; всяка буква е по-голяма от дланта на човешка ръка. В левия джоб намерихме някаква машина, от едната страна на която излизат двадесет дълги кола, които наподобяват оградата пред двореца на Ваше Величество. Предполагаме, че с нея Човекът-планина си вчесва косата; не го безпокояхме постоянно с въпроси, защото се оказа много трудно да го накараме да ни разбере. В големия джоб на средното покривало (така превеждам думата ранфуло, с която те наричаха панталоните ми) видяхме кух железен стълп, висок колкото човешки ръце и прикрепен на дебел дънер, по-голям от стълпа; от едната страна на стълпа стърчаха огромни късове желязо, изрязани в странни форми; не можахме да разберем какво представляват. В левия джоб — още една машина от същия вид. В по-малкия джоб на дясната страна имаше няколко кръгли плочи — едни от бял, други от червен метал — с различна големина; някои от белите кръгове, които изглежда да са от сребро, бяха толкова големи и тежки, че моят колега и аз едва можахме да ги повдигнем. В левия джоб имаше два черни стълпа с неправилна форма; както стояхме в дъното на джоба, едва можахме да стигнем върха им. Един от тях беше напълно покрит и изглеждаше да е направен от едно парче, но на горния край на другия се показваше нещо кръгло и бяло, два пъти по-голямо от главите ни. И в двата бе вложена по една огромна стоманена плоча; съгласно с Вашите поръчения ние го помолихме да ни ги покаже, защото се опасявахме, че могат да се окажат опасни уреди. Той ги извади от кутиите им и ни обясни, че в неговата страна било обичайно хората да си бръснат брадите с единия уред и да режат храната си с другия. Имаше и два джоба, в които не можахме да влезем — той ги наричаше джобчета, — тъй като представляваха два дълги разреза в горната част на средното покривало и бяха сплескани от натиска на корема му. От дясното джобче висеше голяма сребърна верига, закачена за някаква чудесна машина, която се намираше на дъното. Ние му наредихме да извади това, което се намираше на края на веригата; то се оказа кълбо, половината от сребро, половината от някакъв прозрачен метал; на прозрачната страна видяхме някакви странни знаци, начертани в кръг, и помислихме, че можем да ги пипнем, но пръстите ни опряха на прозрачния метал. Той сложи до ушите ни тази машина, която тракаше като воденица. И ние предполагаме, че това е или някакво непознато Животно, или богът, който той почита; но по сме склонни да приемем второто мнение, тъй като той ни увери (ако сме го разбрали правилно, защото той се изразява съвсем несъвършено), че рядко вършел нещо, без да се съветва с него. Наричаше го свой оракул и каза, че този оракул му посочвал времето за всяко действие в живота му. От лявото джобче извади мрежа, голяма почти като рибарска мрежа, но нагласена така, че да може да се отваря и затваря като кесия, която той използувал за тази цел; в нея намерихме няколко тежки парчета жълт метал, които, ако са наистина златни, трябва да имат огромна стойност.

След като, в изпълнение на заповедта на Ваше Величество, старателно претърсихме всичките му джобове, забелязахме на кръста му колан, направен от кожата на някакво грамадно животно; на лявата страна на колана висеше меч, дълъг пет човешки ръста, а от дясната — чанта или торба, разделена на две отделения, във всяко от които биха могли да се поберат трима от поданиците на Ваше Величество. В едно от тези отделения намерихме известен брой кълба или топки от много тежък метал, големи колкото главите ни; само много як човек би могъл да ги повдигне. Другото отделение съдържаше куп от някакви черни зрънца, но малки по размер и леки, така че можахме да сложим по петдесетина в шепите си.

Горното е точен списък на онова, което намерихме върху тялото на Човека-планина, който се отнасяше с голяма учтивост към нас и с надлежното уважение към заповедта на Ваше Величество. Подписано и подпечатано на четвъртия ден от осемдесет и деветия месец на светлото царуване на Ваше Величество.

Клефрен Фрелок, Марси Фрелок“

Когато този списък бе прочетен на императора, той ми нареди да предам изброените предмети. Най-напред поиска ятагана ми, който аз свалих заедно с ножницата. Междувременно заповяда три хиляди бойци от най-отбраните му войски да ме обградят, като се държат на известно разстояние, с лъкове в ръце, готови да ме обсипят със стрели;

но аз не ги забелязах, защото бях насочил погледа си към негово величество. Тогава той пожела да извадя ятагана си, който, макар и малко ръждясал от морската вода, беше в по-голямата си част изключително лъскав. Извадих го и мигновено цялата войска нададе вик на ужас и изненада, защото слънцето грееше ярко и войниците бяха заслепени от блясъка на ятагана, който размахвах в ръка наляво-надясно. Негово величество, който е много сърцат мъж, се уплаши по-малко, отколкото очаквах; той ми заповяда да вкарам ятагана обратно в ножницата и да го подхвърля, колкото мога по-леко, на земята, на около шест фута от края на веригата ми. Следното нещо, което поиска, бе единият кух железен стълп — искаше да каже джобния пистолет. Аз го извадих от джоба си и по негово желание обясних, доколкото можех, за какво служи; напълних го само с барут, който, понеже чантата ми беше добре затворена, не се бе измокрил във водата (всички благоразумни моряци полагат особена грижа, за да избягнат подобни неприятни случки), предупредих императора да не се плаши и след това гръмнах във въздуха. Учудването бе много по-голямо, отколкото при вида на ятагана ми. Стотици паднаха на земята като поразени от гръм;

и дори императорът, макар че не отстъпи, не можа да дойде на себе си известно време. Предадох и двата си пистолета по същия начин, както предадох ятагана, а след това също и чантата с барута и куршумите; помолих да се пази барутът от огън, защото може да се запали от най-малката искра и да вдигне във въздуха целия императорски дворец. Предадох и часовника си, който императорът бе много любопитен да види; той заповяда на двама от най-високите си телохранители да го отнесат на прът, опрян на рамената им, както в Англия каруцарите пренасят бурета с бира. Негово величество бе смаян от непрестанния шум на часовника и от движението на минутната стрелка, което той лесно забелязваше, защото тяхното зрение е много по-остро от нашето. Той запита своите учени какво мислят за този предмет, но техните мнения бяха най-разнообразни и далеч от истината, както читателят може лесно да си представи, така че не е нужно да ги повтарям, макар всъщност да не ги разбрах съвсем добре. После трябваше да пожертвувам сребърните и медни пари, кесията с деветте едри жълтици и няколко по-дребни, ножа и бръснача си, гребена и сребърната кутия с емфие, носната кърпа и дневника си. Ятаганът, пищовите и чантата бяха пренесени с коли в складовете на негово величество, но останалата част от вещите ми бяха върнати.

Както вече споменах, имах скрит вътрешен джоб, в който държах очилата си (използувам ги понякога, понеже зрението ми е слабо), джобен далекоглед и някои други лични вещи, а тъй като те не представляваха интерес за императора, не се смятах морално задължен да ги покажа;

при това се боях, че хората му могат да ги загубят или повредят, ако не ги задържа.