Джонатан Суифт
Пътешествията на Гъливър (31)

ГЛАВА II

Един хоинъм завежда автора в дома си. Описание на къщата. Как бива приет авторът. Храната на хоинъмите. Авторът е измъчен от липса на месо и най-после го нахранват. Как се храни той в тази страна

След като вървяхме около три мили, стигнахме до някаква дълга сграда, построена от забучени в земята греди, с плет помежду; покривът беше нисък и покрит със слама. Вече се поуспокоих и извадих някои дрънкулки, които пътешествениците обикновено носят със себе си като подаръци на дивите индианци от Америка и по други краища, с надеждата, че те ще насърчат обитателите на къщата да ме приемат радушно. Конят ми направи знак да вляза пръв; беше голяма стая с равен пръстен под и ясли по цялото протежение на едната страна. Имаше три малки кончета и две кобили, които не ядяха, а някои от тях, за моя голяма изненада, клечаха; но още повече се почудих, като видях останалите заети с домакинска работа; а пък изглеждаха обикновени добичета; това обаче потвърди първоначалното ми мнение, че един народ, който е могъл до такава степен да цивилизова лишени от разум животни, не може да не превъзхожда по мъдрост всички народи в света. Сивият кон влезе веднага след мен и така попречи на другите да ме посрещнат грубо, което те може би щяха да сторят. Той им изцвили няколко пъти с властен тон и те му отговориха.

Отвъд тази стая имаше още три, по цялото протежение на къщата, в които се влизаше през три врати, разположени една срещу друга и образуващи дълъг проход; минахме през втората стая към третата; тук сивият кон влезе пръв, като ми направи знак да се поспра; почаках във втората стая и си приготвих подаръците за господаря и господарката на този дом — имаше два ножа, три гривни от фалшиви перли, едно огледалце и мънистена огърлица. Конят изцвили три-четири пъти и в отговор очаквах да чуя човешки глас, но не чух други отговори освен такива на същия говор, един-два. малко по-пискливи от неговия. Взех да си мисля, че тази къща трябва да е на някой много знатен техен големец, щом имаше толкова официалности, преди да ме приемат. Но ми беше съвсем непонятно как е възможно един благородник да бъде обслужван само от коне. Опасявах се да не би умът ми да се е разстроил от страдания и злощастия; опомних се и се огледах в стаята, където ме оставиха сам; беше мебелирана както първата, само по-елегантно. Няколко пъти потърках очи, но всеки път виждах същите предмети. Поощипах се по ръцете и отстрани, за да се събудя, надявайки се, че сънувам. След това дойдох до твърдото заключение, че всички тези явления не са нищо друго освен магия и магьосничество.: Но нямах време да продължа тези разсъждения, защото сивият кон се появи на вратата и ми направи знак да го последвам в третата стая; там видях една много хубава кобила с две жребчета, които клечаха на доста изкусно направени и съвсем чисти и спретнати рогозки.

Скоро след като влязох, кобилата се надигна от черджето си и като се доближи до мен и след като най-щателно разгледа ръцете и лицето ми, погледна ме много презрително; после се обърна към коня и чух няколко пъти да си разменят думата „яху“; тогава още не можех да разбера какво значи тази дума, макар да беше първата, която се бях научил да произнасям. Но скоро за мое безкрайно огорчение открих значението й, защото конят, като ми направи знак с глава и като повтаряше думата „хун, хун“, както докато вървяхме по пътя, и което схванах, че значи да го придружа, ме изведе в някакъв двор, където встрани имаше друга сграда. Влязохме в тази сграда и видях три от онези омразни създания, на които за пръв път попаднах, след като стъпих на суша, да се хранят с корени и с месото на някакви животни, което впоследствие открих, че е месо на магарета и кучета и по някой къс от крава, умряла вследствие на злополука или от болест. Те всички бяха вързани за една греда с тънки, здрави върбови пръчки, увити около врата им; храната си държеха между ноктите на предните крака и я разкъсваха със зъби.

Конят-господар заповяда на едно доресто конче, негов слуга, да развърже най-голямото от тези животни и да го изведе на двора. Поставиха говедото и мен близко един до друг и както господарят, така и слугата най-грижливо сравниха лицата ни, след което няколко пъти повториха думата „яху“. Невъзможно ми е да опиша колко се ужасих и смаях, когато видях, че това противно животно има истински човешки образ; лицето му наистина беше плоско и широко, носът — хлътнал, устните — големи и устата — широка; но тези различия са широко разпространени у всички дивашки народи, където чертите на лицето се обезобразяват поради това, че туземците оставят малките деца да се търкалят на земята или ги носят на гръб, като децата притискат лице о раменете на майката. Предните крака на яхусите се отличаваха от моите ръце единствено по дължината на ноктите, по загрубелите си кафяви длани и по косматостта на опакото на ръката. Между техните крака и моите имаше същата прилика, със същите различия, които на мен бяха добре известни, но не на конете, защото носех обувки и чорапи; приличахме си по всяка част на тялото, като изключим косматостта и цвета, които вече описах.

Изглежда, че двата коня много се затрудняваха и озадачаваха, като виждаха такава голяма разлика между останалата част на моето тяло и това на яхусите, за което бях задължен на дрехите си; а те изобщо нямаха представа какво е дреха. Дорестият кон ми предложи корен, който държеше (по техния маниер, както ще опишем, когато му дойде времето) между копитото и глезена си; взех корена в ръка и след като го помирисах, му го върнах колкото може по-учтиво. Той донесе от бърлогата на яхусите парче магарешко месо, но то миришеше толкова гадно, че се отдръпнах с отвращение; тогава конят го хвърли на яхуса, който лакомо го излапа. След това ми показа стиска сено и шепа овес; но аз поклатих глава, за да му дам да разбере, че нито едното, нито другото е подходяща храна за мен. И наистина сега разбрах, че безусловно ще умра от глад, ако не се добера до същества от собствения ми вид; защото, що се отнася до онези гадни яхуси, макар че тогава едва ли някой обичаше човешкия род повече от мен, все пак признавам, че никога не бях виждал разумно същество, по-противно във всяко отношение; и колкото по-отблизо ги разглеждах, докато бях в тази страна, толкова по-ненавистни ми ставаха. Конят-господар забеляза това по поведението ми и прати яхуса обратно в колибата му. После допря предното си копито до устата си, което много ме изненада, макар че го подигна много лесно с движение, което изглеждаше съвсем естествено; и направи други знаци, с цел да узнае какво искам да ям; но не можах да му дам разбираем за него отговор; пък и дори да ме беше разбрал, не виждах как ще е възможно да си намирам храна. Докато се занимавахме с този въпрос, видях да минава една крава; веднага посочих към нея и изразих желание да ме пусне да я издоя. Това има ефект; защото той ме поведе обратно в къщата и заповяда на една кобила-прислужничка да отвори някаква стая, където имаше голям запас от мляко в глинени и дървени съдове, добре подредени и много чисти. Тя ми даде голяма купа мляко, което изпих охотно и се почувствувах освежен.

Към обед видях да идва към къщата някакво превозно средство, теглено като шейна от четири яхуса. В него се возеше стар кон, който, изглежда, беше благородник;

той слезе със задните си крака напред, тъй като сигурно си бе наранил левия преден крак. Идваше да обядва с нашия кон, който го посрещна много любезно. Обядваха в най-хубавата стая и ядоха овес, сварен с мляко, като второ ястие, което старият кон изяде стоплено, а останалите — студено. Яслите им бяха поставени в кръг в средата на стаята и разделени на няколко отделения, около които конете клечаха върху купчинки слама. В средата имаше голяма хранилка с ъгли, отговарящи на всяко отделение на яслите. Така че всеки кон и всяка кобила хапна много чинно и прилично собственото си сено и собствена порция каша от овес и мляко. Младите кончета се държаха много скромно; а господарят и господарката бяха много весели и внимателни към своя гост. Сивият кон ми заповяда да стоя до госта; той и неговият приятел надълго разговаряха за мен, както схванах по това, че непознатият често ме поглеждаше и повтаряше думата „яху“.

По една случайност си бях турил ръкавиците; като забеляза това, сивият кон изглеждаше озадачен; и със знаци на учудване сякаш искаше да разбере какво съм направил на предните си крака, три-четири пъти постави копитото си на ръцете ми, като че ли искаше да каже да направя така, че те да добият предишния си вид, което след малко сторих, като свалих и двете ръкавици и ги турих в джоба си. Това даде повод за нови разговори и аз видях, че присъствуващите са доволни от държането ми, добрите последици от което скоро почувствувах. Заповядаха ми да изрека малкото думи, които разбирах;

и докато обядваха, господарят ме научи как се казва овес, мляко, огън, вода и още някои неща; думи, които лесно произнасях след него, защото от младини ми се отдават езиците.

Като свърши обедът, конят-господар ме дръпна настрана и със знаци и думи ми даде да разбера колко е загрижен, дето няма какво да ям. На техния език овес се нарича „хлънх“. Изрекох тази дума два-три пъти; защото, макар отначало да бях отказал да го ям, като поразмислих, сметнах, че ще успея да направя нещо като хляб, който, заедно с млякото, ще ми стигне, колкото да оцелея, докато успея да избягам в някоя друга страна при създания от собствения ми вид. Конят веднага заповяда на една бяла кобила, прислужничка на семейството, да ми донесе доста много овес в нещо като дървен поднос. Стоплих овеса пред огъня и го търках, докато паднат люспите, като успях някак си да ги отделя от зърната; начуках ги и ги смлях между два камъка, после взех вода, направих зърната на тесто или на самун, който препекох на огъня и го изядох топъл с мляко. Отначало тази храна ми беше много безвкусна, макар да е широко разпространена в много части на Европа, но с време ми се видя поносима; и тъй като често в живота си съм бивал принуден да ям какво да е, това не бе първият опит, който правех, за да установя колко лесно се задоволяват естествените нужди. И не мога да не отбележа, че докато бях на този остров, никога не съм боледувал дори един час. Вярно е, че понякога успявах да хвана заек или птица с примки, направени от яхуски косми; и често събирах благотворни билки, които варях или ядях като салата с хляба; и от време на време, като необичайно събитие, избивах малко масло и изпивах суроватката. Отначало много ми липсваше солта; но навикът скоро ми помогна да се примиря с липсата на сол; уверен съм, че широката употреба на сол у нас е последица на охолния живот и първоначално тя е използувана само като средство, което ни кара да пием; с изключение на случаите, когато е необходима за запазване на месо при дълги морски пътешествия или в места, отдалечени от големи пазари. Защото е отбелязано, че никое животно освен човека не обича солта; колкото до мен, когато напуснах тази страна, много време мина, докато свикна да понасям вкуса на сол в храната си.

Няма защо да се спирам повече на това каква ми е била храната — тема, с която други пътешественици пълнят книгите си, като че ли за читателите представлява личен интерес дали се храним добре, или зле. Трябваше все пак да се спомене този въпрос, за да не помислят хората, че ми е било невъзможно да намеря прехрана цели три години в такава страна и между такива обитатели.

Привечер конят-господар заповяда да ми приготвят жилище; то беше само на шест ярда от къщата и разделено от обора на яхусите. Тук си взех малко слама и като се покрих със собствените си дрехи, спах много добре. Но скоро след това ми нагласиха по-хубаво жилище, както читателят ще чуе по-късно, когато говоря по-подробно за начина си на живот.