Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gulliver’s Travels, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com

Със съществената помощ на Мирела.

 

 

Английска Второ издание

Редактор Жени Божилова

Технически редактор Радка Пеловска

Коректорки Людмила Стефанова, Петя Калевска

Излязла от печат март 1979

Цена 1.02 лв.

ДИ „Народна култура“ — София ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София ул. „Ракитин“ 2

ПЪТУВАНЕ ДО ЛИЛИПУТИЯ

ПЪТУВАНЕ ДО БРОБДИНГНАГ

ПЪТУВАНЕ ДО ЛАПУТА, БАЛНИБАРБИ, ЛЪГНАГ, ГЛЪБДЪБДРИБ И ДО ЯПОНИЯ

ПЪТУВАНЕ ДО СТРАНАТА НА ХОИНЪМИТЕ

Jonathan Swift GULLIVER’S TRAVELS Dent, 1944, London

Translated by Theodora and Bojan Athanasvl Edited bu Jenny Bozhilova Publishing House NARODNA KULTURA Sofia, 1979

История

  1. — Корекция
  2. — Отделяне на предговора като самостоятелно произведение
  3. — Добавяне

ГЛАВА V

Няколко приключения, които се случиха с автора. Екзекуцията на един престъпник. Авторът показва мореплавателското си изкуство

Животът ми щеше да протече твърде щастливо в тази страна, ако поради дребния си ръст не бях претърпял няколко смешни и неприятни злополуки, за някои от които ще се опитам да разкажа. Глъмдалклич често ме носеше в дворцовите градини в по-малката ми кутия. Понякога ме изваждаше от нея и ме държеше в ръка или пък ме поставяше на земята, за да походя. Спомням си как един ден, преди джуджето да напусне кралицата, то ни последва в градината. Когато гледачката ме постави на земята и ние с него се случихме наблизо един до друг, недалеч от няколко ябълкови дървета-джуджета, кой ме караше да проявя остроумието си с глупашки намек за неговия ръст и този на дърветата, а думата случайно се използува в техния език, както и в нашия, и за дървета, и за хора. Злобният пакостник обаче издебна случая, когато се разхождах под едно от дърветата, за да го разтърси точно над главата ми, при което десетина ябълки, всяка голяма колкото бристолско буре, нападаха наоколо; една ме удари по гърба, както случайно се бях навел, и ме просна на земята по корем, но иначе не пострадах; а на джуджето, простиха по мое искане, защото аз го бях предизвикал.

Друг ден Глъмдалклич ме остави на гладката зелена морава, за да се забавлявам, докато тя се разхождаше наблизо с гувернантката си. Междувременно внезапно заваля толкова силен град, че веднага ме повали на земята;

а докато лежех, градушката така жестоко ме заудря по цялото тяло, като че ли ме замерваха с тенисни топки; аз обаче успях да пропълзя и да се скрия, като легнах по очи откъм защитената страна на широка леха с мащерка;

но бях толкова натъртен по цялото тяло, че десет дни не можах да изляза. В това няма нищо чудно, защото при положение, че природата в тази страна спазва същите съотношения, както във всичките си процеси, едно зърно град е почти хиляда и осемстотин пъти по-голямо от подобно зърно в Европа; а това мога да твърдя въз основа на опита си, тъй като от любопитство ги претеглих и измерих.

Но в същата градина ми се случи още по-опасно премеждие: малката ми приятелка отиде в другия край на градината с гувернантката си и няколко нейни познати дами, смятайки, че ме е оставила на сигурно място — често я молех да ме оставя сам, за да мога да се отдам на собствените си мисли, — а кутията ми не бе взела, за да избегне неудобството да я носи. Докато я нямаше, а беше твърде далеч, за да може да ме чуе, бялото ловджийско кученце, което принадлежеше на един от главните градинари, се вмъкна случайно в градината и попадна близо до мястото, където се намирах. Кучето тръгна по дирята. дойде право при мен, взе ме в уста, изтича веднага при господаря си, въртейки опашка, и леко ме остави на земята. За мое щастие то беше тъй добре обучено, че ме носеше между зъбите си, без ни най-малко да ме нарани, дори без да скъса дрехите ми. Но горкият градинар, който ме познаваше добре и беше много добре разположен към мен, ужасно се изплаши. Той леко ме взе в двете си ръце и ме попита как съм; но аз бях толкова смаян и задъхан, че не можех да продумам. След малко се окопитих и той благополучно ме занесе при малката ми гледачка, която вече се беше върнала на мястото, където ме бе оставила;

тя ужасно се разтревожила, като не ме намерила там и след като не съм се обадил, когато ме викала; строго смъмри градинаря заради кучето му. Но цялата работа бе потулена и изобщо не се разчу из кралския двор, защото девойката се боеше от гнева на кралицата; а, честно казано, що се отнася до мен, смятах, че доброто ми име ще пострада, ако тази история тръгне от уста на уста.

Това премеждие накара Глъмдалклич твърдо да реши за в бъдеще да не ме изпуща из очи. Отдавна вече се боях от подобно решение; затова скрих от нея някои дребни злополучни приключения, които имах, когато се случваше да остана сам. Веднъж една каня, която се виеше над градината, връхлетя върху ми и ако не бях смело извадил сабята и не бях изтичал да се скрия под една дебела решетка за привързване на плодни дръвчета, непременно щеше да ме сграбчи в ноктите си и да ме отнесе. Друг път се изкачих на върха на прясно изровена къртичина и паднах чак до врата в дупката, през която животното бе изхвърлило пръстта; а после измислих някаква лъжа, която не си струваше да запомням, за да обясня как съм си изпоцапал дрехите. Също така си счупих десния пищял, когато случайно се спънах и се ударих в черупката на един охлюв, както се разхождах сам и мислех за бедната Англия.

Не мога да кажа радваше ли ме, или ме унижаваше нещо, което забелязах по време на тези самотни разходки — че по-малките птички сякаш не се бояха от мен, а подскачаха наблизо, търсейки червеи и друга храна с такова безразличие и чувство за сигурност, като че ли изобщо нямаше никой наблизо. Спомням си как един дрозд имаше достатъчно доверие да клъвне с човката си от ръката ми парче торта, което Глъмдалклич ми беше дала за закуска. Всеки път, когато гледах да уловя някоя от тези птици, те смело се защищаваха, като се опитваха да ме клъвнат по пръстите, които гледах да държа далеч от клюновете им; след това отскачаха назад съвсем безучастно да си търсят червеи или охлюви както преди. Но един ден с все сила запратих една дебела тояга и толкова точно улучих едно конопарче, че го съборих; и като го стиснах за врата с две ръце, затичах се победоносно при гледачката си. Обаче, тъй като птичката бе само зашеметена, тя се съвзе и ме заудря с крилата си от двете страни на главата и по тялото; макар че я държах с опънати ръце и тя не можеше да ме стигне с ноктите си, безброй пъти ми идеше да я пусна. Но скоро един от слугите ме отърва, като изви врата на птичето. На следващия ден по заповед на кралицата ми го сготвиха за обед. Това конопарче, доколкото си спомням, беше малко по-голямо от английски лебед.

Придворните дами често канеха Глъмдалклич в апартаментите си и искаха да ме взима и мен, та да имат удоволствието да ме видят и пипнат. Често ме събличаха гол-голеничък и ме поставяха излегнат с цяла дължина върху гърдите им, от което много се отвращавах. Защото, право да си кажа, кожата им издаваше много гадна миризма — не го споменавам, за да обидя тези превъзходни дами, към които изпитвам най-голямо уважение; по-скоро считам, че обонянието ми бе по-чувствително, съразмерно с дребния ми ръст; и че тези знатни дами бяха толкова привлекателни за любовниците си и една за друга, колкото за хора със същото обществено положение у нас, в Англия. И все пак аз понасях по-лесно естествената им миризма, отколкото миризмата на парфюмите им, от която веднага загубвах свяст. Не мога да забравя как един близък мой приятел в Лилипутия си позволи да се оплаче от силната миризма, която съм издавал през един топъл ден след дълга разходка; макар в това отношение да не се различавам от повечето мъже. Но предполагам, че обонянието му бе толкова чувствително по отношение на мен, колкото моето по отношение на тукашните хора. По този въпрос съм длъжен да отдам заслуженото на моята господарка — кралицата, и на гледачката ми Глъмдалклич, които бяха толкова благоуханни, колкото коя да е дама в Англия.

Когато гледачката ми ме носеше на гости у тези придворни дами, най-неприятно ми беше това, че те се отнасяха към мен съвсем безцеремонно, като към някакво съвсем незначително същество. Защото се събличаха голи и си слагаха ризите в мое присъствие, а мен поставяха на тоалетните си маси пред голите им тела, което съвсем не беше съблазнителна гледка, нито пък пораждаше у мен други чувства освен ужас и отвращение. Кожата им, гледана отблизо, изглеждаше груба и неравна, различно оцветена, с бенки тук-таме, големи като копаня, от които висяха косми, по-дебели от канап; да не говорим за останалите части на телата им. Освен това те ни най-малко не се свеняха в мое присъствие да изпущат всичко, което бяха изпили, а то бе поне сто галона, в съд, който побираше към осемстотин галона. Най-хубавата между тези придворни дами, едно приятно, весело шестнадесетгодишно момиче, понякога ме слагаше да възседна една от цицките й; измисляше и други развлечения, за които няма да дам особени подробности, като моля читателя да ме извини. Но на мен ми беше толкова неприятно, че настойчиво помолих Глъмдалклич да намери някакво извинение, за да не се срещам повече с тази девойка.

Веднъж един млад господин, който беше племенник на гувернантката на моята гледачка, дойде и взе да увещава и двете да отидат на една екзекуция. Щяха да налагат смъртно наказание на човека, убил един близък познат на племенника. Той успя да убеди Глъмдалклич да отиде с тях, колкото и да не й се щеше, тъй като тя по природа беше милостива; а що се отнасяше до мен, макар да ненавиждах подобни зрелища, все пак любопитството ме изкушаваше да видя нещо, което смятах, че сигурно ще бъде изключителна гледка. Злодеят бе вързан на стол върху издигнат за целта ешафод; главата му отрязаха с един удар на сабя, дълга около четиридесет фута. От вените и артерийте бликна такава огромна струя кръв, и то толкова нависоко, че докато шуртеше, големият фонтан във ВерсаЙ не би могъл да се мери с нея; а когато падна на ешафода, главата така отскочи, че се сепнах, макар да бях най-малко на цяла английска миля разстояние.

Кралицата, на която често говорех за морските си пътешествия и която използуваше всеки повод, за да ме развлича, когато бях натъжен, ме попита дали умея да боравя с платноходка или да греба; и дали като погреба малко, това не би било полезно за здравето ми. Отговорих, че умея и едното, и другото. Защото, макар да бях нает на кораба като хирург и лекар, все пак често, когато се налагаше, работех като прост моряк. Но съвсем не ми беше понятно, как бих могъл да греба в тяхната страна, където и най-малката лодка, за един човек, беше колкото наш първоразряден боен кораб; а съд, какъвто аз бих могъл да направлявам, не би оцелял в никоя тяхна река. Нейно величество каза, че ако направя чертежите на лодка, собственият й дърводелец щял да я изработи, а тя щяла да намери място, където да мога да я карам. Дърводелецът беше извънредно изкусен майстор и по мои указания за десет дена направи платноходка с всичкия и такелаж, достатъчно голяма, за да може свободно да побере осем европейци. Когато лодката беше готова, кралицата толкова се зарадва, че изтича при краля, понесла я в запретнатата си пола. Кралят нареди да я поставят в съд с вода и аз да вляза в нея, за да я изпитаме; ала там не можех да греба с двете весла по липса на място. Кралицата обаче бе намислила друго. Тя заръча на дърводелеца да изработи дървено корито, дълго триста фута, широко — петдесет и дълбоко — осем фута; след като добре го катраносаха, за да не тече, поставиха го на пода край стената в една странична дворцова зала. На дъното му имаше кран, за да се изпуска водата, когато се замърси; а двама слуги лесно можеха да напълнят коритото за половин час. Тук често гребях за собствено развлечение и за да забавлявам кралицата и придворните й дами, които намираха умението и пъргавината ми за много забавни. Понякога вдигах платната и тогава нямах друга работа, освен да управлявам лодката, докато дамите правеха вятър с ветрилата си;

когато те се изморяваха, няколко пажове издуваха платното ми, като духаха с уста, а пък аз показвах майсторството си и обръщах кормилото ту надясно, ту наляво, както си исках. Когато се наситех на това забавление, Глъмдалклич занасяше лодката ми обратно в килера и я закачаше на един пирон да съхне.

Веднъж, когато щях да греба, случи ми се премеждие, което за малко не ми струва живота. Един от пажовете бе поставил лодката ми в коритото; гувернантката, която се грижеше за Глъмдалклич, най-любезно ме вдигна, за да ме постави в лодката; но стана така, че се изплъзнах от пръстите и и щях неизбежно да падна на пода от четиридесет фута височина, ако по някаква невероятно щастлива случайност не се бях закачил за една голяма карфица, забодена в корсажа на тази добра жена; главичката на карфицата мина между ризата и колана на панталоните ми и така увиснах във въздуха, закачен за кръста, докато Глъмдалклич ми се притече на помощ.

При друг случай един слуга, чието задължение беше на три дни да пълни коритото ми с прясна вода, прояви небрежност, като остави една огромна жаба (която не бе забелязал) да се изплъзне от кофата му във водата. Жабата се спотайваше, докато ме поставиха в лодката, но като съзря удобно място, където да постои, покатери се в нея и толкова силно я наклони на една страна, че ме принуди да я уравновесявам с цялата си тежест откъм другата страна, за да не се обърне. След като се качи, веднага направи скок колкото половината дължина на лодката, а после над главата ми и заскача напред-назад, оплесквайки с противната си слуз лицето и дрехите ми. Едрите черти на лицето я правеха да изглежда като най-безобразното животно, което човек може да си представи. Аз обаче помолих Глъмдалклич да ме остави сам да се справя с нея. Доста дълго я удрях с едно от веслата и най-накрая я накарах да скочи от лодката.

Но най-голямата опасност, която съм изживявал в това кралство, бе предизвикана от маймуна, собственост на един от служащите в кухнята. Глъмдалклич ме бе заключила в дрешника си, а тя излезе някъде по работа или на гости. Тъй като времето бе много топло, оставиха прозореца на дрешника отворен; отворени бяха и прозорците и вратата на по-голямата ми кутия, в която обикновено живеех, защото беше по-обширна и по-удобна. Както си седях, спокойно замислен пред масата, чух как нещо тупна на земята през прозореца на дрешника и заподскача насам-натам; при което, макар и доста стреснат, се осмелих да погледна навън, без да мърдам от мястото си; и тогава видях това игриво животно да подскача нагоре-надолу, докато накрая стигна до моята кутия, която ми се стори, че разглежда с голямо удоволствие и любопитство, надничайки през вратата и през всеки прозорец. Но толкова се изплаших, когато видях, че маймуната си подаваше главата от всички страни, че загубих самообладание и не се сетих да се скрия под леглото, както много лесно можех да сторя- Известно време маймуната надзърташе, брътвеше нещо и се хилеше, докато най-после ме забеляза; и протягайки лапа през вратата, както прави котка, която си играе с мишка, макар неспирно да се местех, за да й избягам, маймуната най-накрая ме грабна за пеша на палтото ми, дебело и здраво, понеже беше направено от тамошен копринен плат, и ме измъкна навън. Тя ме вдигна с десния си преден крак и ме държеше тъй, както дойка държи дете, което ще кърми; досущ както съм виждал подобно животно да прави в Европа с някое котенце; а когато се опитах да се съпротивлявам, тя ме стисна толкова здраво, щото сметнах за по-благоразумно да й се подчиня. Имам всяко основание да вярвам, че маймуната ме взе за малко животно от собствения й вид, тъй като често ме погалваше нежно по лицето с другата си лапа. Нейното забавление бе прекъснато от някакъв шум при вратата на дрешника — сякаш някой я отваряше; и тогава тя внезапно скочи на прозореца, през който беше влязла, оттам на ламаринения покрив и на олуците, като ходеше на три крака и ме държеше с четвъртия, докато се покатери по покрива току до нашия. Чух как Глъмдалклич изпищя в момента, когато маймуната ме измъкна през прозореца. Горкото момиче беше почти обезумяло; в този край на двореца настъпи суматоха и врява; слугите се разтичаха да донесат стълби; стотици хора във вътрешния двор видяха как маймуната, седнала на върха на един покрив, ме държи като бебе с едната си предна лапа и ме храни с другата, пъхайки в устата ми храна, която бе изстискала от една от бузите си; как ме потупваше, когато отказвах да ям, при което мнозина от насъбралото се долу простолюдие прихнаха в смях. Пък и аз не смятам, че би било справедливо да ги упрекваме, защото без съмнение това представляваше извънредно смешно зрелище за всекиго освен за мен. Някои запратиха нагоре камъни, надявайки се да накарат маймуната да слезе; но строго им забраниха да я замерват, защото имаше голяма вероятност да ми спукат черепа.

Сложиха стълби и няколко души се изкачиха по тях. Като забеляза това, като се видя обкръжена почти от всички страни и като не можеше да тича достатъчно бързо на три крака, тя ме пусна на върха на покрива и побягна. Там останах известно време, на петстотин ярда от земята, очаквайки всеки миг да ме отнесе вятърът или да се подхлъзна, защото ми се виеше свят, и да се изтъркуля от върха до стрехата. Но един добър момък, прислужник на моята гледачка, се покатери по покрива и като ме постави в джоба на панталона си, благополучно ме смъкна.

За малко не се задавих от тази гадост, която маймуната бе изтикала в гърлото ми; но милата ми гледачка я измъкна от устата ми с игличка и тогава почнах да повръщам от което почувствувах голямо облекчение. Ала това омразно животно толкова ме бе притискало в ребрата, че бях силно контузен и се чувствувах тъй омаломощен, щото бях принуден да лежа две седмици на легло. Кралят, кралицата и всички царедворци всеки ден пращаха някого да се осведомява за здравето ми; а нейно величество ме посети няколко пъти, докато боледувах. Убиха маймуната и бе издадена заповед никой да не държи подобно животно в двореца.

Когато след оздравяването си отидох при краля да му благодаря за оказаното ми внимание, той весело започна да ме задява за това приключение. Попита ме за какво съм мислил и разсъждавал, докато съм лежал в лапата на маймуната, дали ми е харесала храната, която тя ми е дала, и начинът й да ме храни и дали свежият въздух на покрива е изострил апетита ми. Поиска да му кажа какво бих направил при подобен случай в родната ми страна. Обясних на негово величество, че в Европа нямаме маймуни освен онези, донесени от далечни страни като някаква рядкост, а те са толкова малки, че ако се осмеляха да ме нападнат, бих могъл да се справя с десетина наведнъж. А колкото до чудовищното животно, с което напоследък се бях борил (то действително беше голямо колкото слон), ако страхът не ми бе попречил да разсъждавам, щях да използувам сабята си (същевременно си придадох свиреп вид и стиснах дръжката на сабята), когато маймуната посягаше към мен, и може би щях да й нанеса такава рана, че тя да отдръпне лапата си много по-бързо, отколкото я бе протегнала. Тези думи изрекох с твърд глас, като човек, който държи храбростта му да не бъде поставена под съмнение. Словото ми обаче предизвика бурен смях; и въпреки уважението, дължимо на негово величество, приближените му не успяха да сдържат смеха си. Това ме накара да осъзная колко безсмислено е човек, да се стреми да поддържа достойнството си пред хора, на които изобщо не е равен и с които не може да се сравнява. Въпреки това след завръщането си в Англия често срещам случаи, подобни на моя в онази страна — когато някой нищожен, презрян негодник, без следа от благороден произход, хубост, ум и здрав разум, си позволява да важничи и да се слага на равна нога с най-високопоставените личности в кралството.

Не минаваше ден да не развеселявам кралския двор с някаква смешна история, а Глъмдалклич, макар че много ме обичаше, все пак бе достатъчно дяволита да обажда на кралицата, щом извършех някоя смехория, която тя смяташе, че би забавлявала нейно величество. Веднъж момичето бе неразположено и гувернантката я заведе да подиша чист въздух на един час или тридесет мили извън града. Те слязоха от каретата близо до пътечката между две ниви. А когато Глъмдалклич остави на земята кутията ми, аз излязох да се поразходя. На пътеката имаше кравешко лайно и кой ме караше да изпитвам силата си, като се опитам да го прескоча. Затичах се, но за нещастие не скочих достатъчно далече и се озовах до колене точно в средата му. Изгазих до пътеката доста трудно и един от лакеите ме поизбърса с носната си кърпа, защото бях безобразно изпоцапан; гледачката ми ме затвори в кутията, докато се прибрахме у дома, където кралицата скоро научи за случката, а лакеите разпръснаха новината из кралския двор, така че следващите няколко дни всички се забавляваха за моя сметка.