Метаданни
Данни
- Серия
- Елена Естес (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dark Horse, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветана Генчева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Elinor (2021)
Издание:
Автор: Тами Хоуг
Заглавие: Надпревара с похитител
Преводач: Цветана Генчева
Година на превод: 2006
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 24.04.2006
Редактор: Саша Попов
ISBN: 954-851-744-4; 978-954-584-063-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10708
История
- — Добавяне
5.
Никога не сме наясно какъв е животът на даден човек, въпреки че рядко се въздържаме от преценки и не премълчаваме мнението си. Много жени, като погледнат отстрани, биха си казали, че Кристъл Сийбрайт е успяла. Живееше в голяма къща, караше хубава кола, имаше си успешна работа като брокер, а съпругът й се занимаваше със строителство и инвестиции. На хартия изглежда доста добре. Дори имаше елемент от приказката за Пепеляшка. Самотна майка на две деца бе спасена от трудностите в живота и така нататък и така нататък.
Така беше и с на пръв поглед богатите хора, собственици на четирите хиляди скъпи коне в конната база. Дали не закусват всеки ден с шампанско и хайвер? Дали всеки от тях има прислужница, намира ли им се поне един ролс-ройс в гаража, предвиден за пет коли?
Истината бе много различна и съвсем не толкова бляскава. Те преживяваха какви ли не обрати, терзаеше ги несигурност, плашеше ги предателството на околните. Някои идваха за сезона във Флорида, след като цяла една година бяха пестили всяка стотинка, за да се настанят в някой апартамент под наем с още двама ездачи, да вземат няколко безценни урока от известен треньор и да покажат посредствения си кон пред събралите си около арената за аматьори. Правеха го просто за да се изтъкнат или от любов към спорта. Имаше и второкласни професионалисти, с ипотекирани ферми в Ист Бътрак, изпълнени с надежда, че най-сетне ще си намерят един-двама истински клиенти. Имаше и търговци на коне като Ван Занд — хиени, които обикаляха и душеха, докато попаднат на желаната плячка. Прекрасният живот разкрива много нюанси на сивото, преди да се добереш до златното руно. Бях се заела официално да изровя някои от по-тъмните оттенъци.
Прецених, че е най-добре да прекарвам колкото е възможно по-малко време около конюшнята на Джейд, за да не се случи така, че някой да влезе в тоалетната, стиснал брой на „Сайдлайнс“ и да направи връзката. Бях работила достатъчно дълго под прикритие като наркоченге и знаех, че шансовете за подобно съвпадение са малки, ала все пак съществуваха. Хората виждат онова, което искат да видят, и рядко извръщат поглед настрани. Въпреки това животът на ченгето, когато е под прикритие, остава застрашен. Могат да го разкрият всеки момент, а колкото по-дълбоко се е внедрил, толкова по-неподходящ е моментът.
Стратегията ми, когато работех под прикритие, бе да се добера до колкото е възможно повече информация, при това, възможно най-бързо, да се представя дръзко и неочаквано. Набележи целта, привлечи ги на своя страна, след това нанеси най-тежкия удар, на който си способна, и изчезни. Шефовете ми в полицията много се мръщеха, защото методите ми бяха заимствани от тактиката на мошениците, а не от практиката в полицията. Но пък рядко се случваше да негодуват от постигнатите резултати.
Пропускът на Шон все още стоеше на таблото, така че минах спокойно покрай охраната и се влях в какофонията, която цареше през деня в базата Уелингтън. Навсякъде имаше коне, хора, коли, електромобили за голф. Предстоеше състезание и така щеше да бъде до неделя. Коне и понита прескачаха препятствия на шест от арените. Хаосът щеше да ми бъде от полза също както при игра на карти. Трудно е да следиш къде отиват най-силните карти, когато си в центъра на действащ цирк.
Оставих колата на вътрешния паркинг, минах напряко покрай постоянните конюшни и ветеринарната клиника, подминах стоянките и се озовах на арена, наподобяваща Пето Авеню с подредени един до друг магазини за необходимите при конен спорт амуниции и скъпи и прескъпи бутици в приспособени за целта огромни каравани. Имаше бижута, дрехи, антиквари, ателиета за гравиране на монограми, капанчета за капучино. Обиколих някои от бутиците, за да си купя необходимото за една богата глезла оперение. Най-важно е да създадеш добро впечатление.
Сдобих се със сламена шапка с огромна периферия и панделка от едър тюл. Мъжете никога не се отнасят сериозно към жена с шапка. Избрах си и две копринени блузи, дълга пола с прихлупване, тип сари. Накарах продавачките да опаковат всичко във внушителни пакети, така че изглеждаха пълни до пръсване. Купих си дори чифт непрактични сандали и модерни гривни и си ги сложих. Когато прецених, че имам достатъчно претенциозен вид, тръгнах да търся Дон Джейд.
Нямаше и следа от двамата с Парис Монтгомъри в конюшните. Хърбав недохранен гватемалец почистваше един от боксовете, навел глава в отчаян опит да не привлече вниманието на някой непознат, а още по-зле на агент от имиграционните служби. Предната врата на друг от боксовете бе махната, за да се освободи място за почистване на конете. Там се бе завряло охранено момиче с прекалено изрязан потник, което четкаше през пръсти сив кон с червеникави петна. Момичето имаше злобните присвити очички на човек, който обвинява целия свят, освен себе си, за всичко, което не й е по вкуса в този живот. Забелязах, че ме оглежда крадешком, кисела и недоволна.
Вдигнах глава и я погледнах изпод периферията на противната шапка.
— Търся Парис. Някъде наоколо ли е?
— Язди Парк Лейн на учебния манеж.
— Дон при нея ли е? — Да, говорех за Дон, моя стар приятел Дон.
— А-ха. — Трябваше да се подразбира „Тая пък какво иска?“.
— А ти коя си?
Тя ме погледна изненадана, че съм си направила труда да попитам, след това стана подозрителна, но накрая реши да се възползва от въпроса.
— Джил Морон. Аз съм главният коняр на господин Джейд.
Като гледах, тя май беше единственият коняр на господин Джейд, а съдейки по нескопосания начин, по който замахваше с четката, май дълго нямаше да остане на тази длъжност.
— Наистина ли? Значи познаваш Ерин Сийбрайт.
Реакциите на момичето бяха толкова бавни, че сигурно умът й бе в някаква друга времева зона. Имах чувството, че виждам как всяка отделна мисъл се опитва да изплува в замъгления й мозък, докато се чудеше какво да ми отговори.
Прокара четката през гърдите на коня. Конят присви уши и извъртя очи към нея.
— Вече не работи тук.
— Знам. Парис ми каза. Знаеш ли къде е отишла? Един приятел искаше да я наеме.
Джил сви рамене и извърна поглед.
— Не знам. Парис каза, че е заминала за Окала.
— Вие двете май не сте били приятелки. Струва ми се, че не знаеш много за нея.
— Знам само, че не я биваше като коняр.
Присмял се хърбел на щърбел.
— Ти си по-добрата, така ли? — попитах аз. — Интересува ли те да се преместиш?
Тя ми се стори доволна, все едно че пазеше за накрая някаква мръсна тайна.
— О, не. Господин Джейд се отнася много добре с мен.
Господин Джейд едва ли знаеше името й, освен ако тя не бе последното му алиби, нещо, в което искрено се съмнявах. Мъжете като Дон Джейд си падаха по хубави момичета, от които можеха да имат полза. Джил Морон не беше от тях.
— Браво — отвърнах аз. — Дано да си запазиш работата след случката с Ярка звезда.
— Не е станало по моя вина.
— Да умре така този кон! Обстоятелствата са доста подозрителни. Собствениците стават нервни, започват да звънят на други треньори… Бизнесът като нищо ще започне да се скапва.
— Беше нещастен случай.
Свих рамене.
— Ти видя ли какво стана?
— Не, ама аз го намерих — призна тя със странна искрица на гордост в малките си очички. Това беше шансът й да блесне. В продължение на седмица сигурно щеше да бъде в светлината на прожекторите. — Лежеше на една страна, изпружил крака — обясни тя. — Очите му бяха отворени. Реших, че е станал мързелив, та го плеснах по задницата, за да го накарам да стане. Оказа се, че е мъртъв.
— Боже! Ужасно. — Погледнах към боксовете в конюшнята на Джейд — бяха дванадесет, ако не и повече — всеки един снабден с вентилатор, закачен на предната ограда. — Учудвам се, че все още имате вентилатори като знам какво е станало.
Тя отново сви рамене и замахна още два пъти с четката по козината на коня.
— Горещо е. Какво друго да направим?
Конят я почака да продължи, след това я перна с опашката си.
— Не завиждам на човека, който е проявил достатъчно небрежност, като е оставил висящ кабел в бокса на Ярка звезда — продължих аз. — Такъв коняр не би трябвало никога повече да работи в този бизнес. Бих направила всичко по силите си, за да го разкарам.
Малките очички отново се присвиха злобно на дундестото лице.
— Ерин се грижеше за него, не аз. Виждате ли що за коняр беше? Ако бях на мястото на господин Джейд, щях да я убия.
Може и така да е станало, помислих си аз, докато излизах от палатката.
Забелязах Парис Монтгомъри на далечния учебен манеж, златната й опашка подскачаше и беше с черни очила, докато прекарваше коня през препятствията. Истинска красота. Дон Джейд бе застанал отстрани и записваше с камера, докато висок, кльощав червенокос мъж му обясняваше нещо и жестикулираше гневно. Приличаше на огромен ядосан червендалест смешник. Приближих бавно към двамата мъже, като се преструвах, че вниманието ми е насочено към конете наоколо.
— Ако при тестовете се появи и най-незначителна следа от нещо незаконно, Джейд, ще те обвиня — заяви високо руменият мъж, без да се интересува, че е привлякъл вниманието на всички наоколо. — Няма значение дали „Дженерал Фиделите“ смятат да платят или не. Търпя тези простотии прекалено дълго. Крайно време е някой да сложи край.
Джейд не пророни и дума, нито гневно, нито да се защити. Дори за миг не спря да снима. Беше стегнат мъж с мускулестите ръце на професионален ездач. Профилът му гордо можеше да краси някоя римска монета. Може да мине за тридесет и пет годишен, както и за петдесетгодишен, а когато станеше на седемдесет, хората сигурно щяха да казват същото.
Той наблюдаваше как помощничката му прескача препятствията с Парк Лейн и се намръщи, когато конят закачи с предното копито една от бариерите и тя падна. Когато Парис профуча покрай него, той й извика да направи няколко промени, като измести ходовата линия на коня и го накара да вдигне задницата си по-високо при тройната бариера.
Непознатият не можеше да повярва, че противникът не отговаря на нито една от заплахите му.
— Невероятен си, Дон. Няма ли поне да отречеш?
Джейд така и не го погледна.
— Защо да си давам зор, Майкъл. Нямам желание, освен всичко друго, да ми лепнат и обвинение, че заради мен си получил инфаркт.
— Самодоволно копеле. Още си въобразяваш, че можеш да накараш хората да ти лижат задника и да ги убедиш, че миришеш на рози.
— Може и да е така, Майкъл — отвърна спокойно Джейд, без да откъсва поглед от коня. — Така и няма да разбереш истината, защото не искаш. Не ти е приятно, че съм невинен. Доставя ти удоволствие да ме мразиш.
— Не съм единственият.
— Знам. Пак всички се занимават с мен. Това не променя факта, че съм невинен. — Той потри загорелия си врат, погледна часовника и въздъхна. — Стигай толкова, Парис — провикна се той и спря камерата.
— Днес ще говоря по телефона с доктор Еймс — заяви другият мъж. — Ако открия, че имаш връзки с тази лаборатория…
— Ако Еймс ти каже и дума във връзка с Ярка звезда, ще се прости с разрешителното си — прекъсна го спокойно Джейд. — Не че има нещо за казване.
— Сигурен съм, че има. Винаги е така при теб. С коя беше този път?
— Ако държиш да ти отговоря, Майкъл, ще ти кажа, че не е твоя работа.
— Гледай да не стане моя.
— Ти си се побъркал — заяви Джейд и се обърна към конюшните, когато Парис приближи с Парк Лейн. — Ако влагаше толкова енергия в работата си, колкото да ме мразиш, можеше и да постигнеш нещо. Би ли ме извинил, Майкъл, имам си работа.
Лицето на Майкъл бе разкривено като луничаво олицетворение на горчивина.
— Няма да е задълго, ако зависи от мен.
Джейд вече крачеше към конюшнята. По нищо не личеше обидите да са го засегнали. Противникът му остана загледан след него, задъхан и крайно разочарован. След това се обърна и тръгна в обратна посока.
— Грозна работа — отбелязал аз.
Томас Ван Занд бе на няколко крачки зад мен. Беше наблюдавал кавгата между двамата мъже тайно, също като мен, преструвайки се, че интересът му е насочен към тренировъчната площадка. Погледна ме пренебрежително и понечи да си тръгне.
— А пък аз си мислех, че белгийците са чаровници.
Той се закова на място, погледа ме отново и едва сега ме позна.
— Ел! Я да те видя!
— Изглеждам добре, като се поизмия и наглася, както казват обитателите на каравани.
— Ти никога не си стъпвала в каравана — намръщи се той и огледа и шапката, и новия ми тоалет.
— Разбира се, че съм стъпвала. Веднъж закарах една прислужница вкъщи — обясних аз, след това кимнах към мъжа, който вдигна скандала на Джейд. — Този кой е?
— Майкъл Бърн. Голямо мрънкало.
— Той собственик ли е?
— Конкурент.
— Ясно… Жокеите са такива артисти — поклатих глава аз. — Такива вълнуващи неща на мен изобщо не ми се случват.
— Може би трябва да ти продам кон за паркур заедно с жокей — предложи Ван Занд, огледа пликовете с покупки и се зачуди какъв ли е лимитът на кредитната ми карта.
— Не съм сигурна, че съм готова. Доста проблемни хора са. Освен това не познавам нито един треньор за паркур.
Той ме хвана за ръката. Какъв невероятен джентълмен.
— Ела. Ще те запозная с Джейд.
— Супер! — възкликнах аз и го погледнах с ъгълчето на окото. — Ще си купя кон, а после ще му пипна застраховката. Голямо пазаруване ще падне.
Лицето на Ван Занд мълниеносно се промени. Сивите му очи станаха студени като Северно море, а погледът му бе готов да ме разреже на две.
— Да не съм те чул да приказваш подобни глупости — скара ми се той.
Отстъпих от него.
— Че аз се пошегувах.
— Ти с всичко се шегуваш — отвърна недоволно той.
— Ако не знаеш какво е шега, Ван Занд — не се оставях аз, — майната ти!
Наблюдавах го как полага усилия да прикрие злобата си. Промяната на настроението му бе мигновена, затова реших, че истински се е стреснал.
Той потри уста с ръка и замахна нервно.
— Добре. Приемам, че е шега. Ха-ха — продължи той, въпреки че му личеше колко е ядосан, и се насочи към палатката. — Както и да е. Ела.
Не мръднах от мястото си.
— Не. Извини ми се.
— Какво? — Той ме погледна недоумяващо. — Не ставай глупава.
— Пак си знаеш същото, Ван Занд. Била съм глупава, тъпа, какво друго ще измислиш.
Мускулите по лицето му се стегнаха. Имаше желание да ме нарече мръсница или дори нещо по-лошо. Погледът му го издаде.
— Извини се.
— Не трябва да си правиш подобни шеги — опъна се той. — Ела.
— Не и докато не се извиниш — настоях аз развеселено.
Той май не можеше да направи подобно нещо и остана удивен, че държа на своето.
— Защо се инатиш?
Изсмях се.
— Аз ли се инатя?
— Да. Ела.
— Не ми нареждай, все едно че съм кон, който трябва да бъде преместен от едно място на друго — процедих аз. — Извини се или ще те пратя по дяволите.
Чаках с интерес, защото очаквах той да избухне, а нямах представа какво ще последва. Ван Занд ме погледна, след това извърна очи, ала най-сетне се обърна към мен с усмивка, сякаш нищо не се бе случило.
— Ти си тигрица, Ел! Харесваш ми. Имаш характер. — Кимна доволно. — Това е добре.
— Радвам се, че одобряваш.
Той се изкиска и отново ме хвана за ръката.
— Ела. Ще те запозная с Джейд. Той ще те хареса.
— Ами аз дали ще го харесам?
Той не отговори. Не го интересуваше дали нещо ще ми хареса или не. Беше впечатлен, че съм го предизвикала. Май не му се случваше често. По всяка вероятност, повечето от американските му клиенти бяха жени, а съпрузите и гаджетата им не се интересуваха от коне. Жените го боготворяха напълно незаслужено — единствено защото бе европеец и им обръщаше внимание. Все жени несигурни в себе си, които се оставяха да бъдат омаяни и манипулирани, впечатлени от знанията му, от типичната за европейците елегантност, и, разбира се, от огромното му самочувствие и неустоим акцент.
Лично аз бях наблюдавала този феномен неведнъж през годините. Жените, жадни за внимание и одобрение, са готови да извършат какви ли не глупости, включително доброволно да се разделят със значителни суми. Това бе клиентелата, която докарваше луди пари на безскрупулните търговци. Същата тази клиентела даваше право на хора като Ван Занд да се подсмихват и подиграват зад гърба на „тъпите американци“.
Тъкмо бяхме излезли на пътеката, когато Парк Лейн се показа от палатката, последван от Джил. Ван Занд се сопна на момичето да гледа къде върви и измърмори „тъпа крава“ под носа си, докато конят поведе Джил нанякъде.
— Ди Джей, не можеш ли да си намериш поне едно момиче с акъл в главата? — попита високо той.
Джейд бе застанал пред отворената врата на приемна, където бяха подредени всички награди от състезания, спечелени от конете, които бе тренирал. Той отпи съвсем спокойно от диетичната си кока-кола и процеди:
— Това някаква гатанка ли трябва да бъде?
На Ван Занд му трябваше малко време, за да разбере, след което се разсмя.
— Да, беше… подвеждащ въпрос.
— Извинете — обадих се любезно аз. — Да не би да сте решили, че и аз имам пенис?
— Почакай, скъпа — обади се Парис Монтгомъри и излезе от съседна приемна, — два пениса.
Ван Занд изръмжа, но се престори, че настроението му си е все така добро.
— Парис, много ти знае устата.
Тя отново пусна в действие широката си усмивка.
— Всички мъже така казват.
Малко измъчен хумор. Джейд не й обърна никакво внимание. Гледаше към мен. Аз също го погледнах и протегнах ръка.
— Ел Стивънс.
— Дон Джейд. Да не би да сте приятелка на този образ? — попита той и кимна към Ван Занд.
— Не съм виновна. Запознахме се случайно.
Едното ъгълче от устата на Джейд трепна.
— Томас знае как да се възползва от случайностите.
Ван Занд се нацупи.
— Аз не чакам случайността сама да се появи. Каня я любезно.
— А тази беше дошла, за да ти открадне коняря — добави той и ме посочи.
Джейд ми се стори объркан.
— За готиката говоря. Русата — уточни Ван Занд.
— Ерин — намеси се Парис.
— А, дето напусна — отвърна Джейд, без да откъсва поглед от мен.
— Да — потвърдих аз. — Очевидно някой ме е изпреварил.
Той не реагира при тези думи. Продължаваше да ме гледа, без да изрази съжаление, че момичето е напуснало. Беше като сфинкс.
— Точно така — пошегува се Парис. — Двете с Ел ще организираме група за взаимопомощ, в която са поканени всички, останали без коняри.
— Защо ви е точно Ерин? — попита Джейд. — Тя не беше много опитна.
— Вършеше си добре работата, Дон — обади се Парис в защита на липсващото момиче. — Аз веднага бих я взела обратно.
— Приятелка на мой приятел чула, че иска да смени мястото — обясних на Джейд. — А и след като сезонът вече започна, няма закога да подбираме.
— Така е. Ти имаш ли коне тук, Ел?
— Не, въпреки че Зед се опитва да направи нещо по въпроса.
— Ви — поправи ме Ван Занд.
— Зед ми харесва повече — опънах се аз. — Ще те наричам Зед.
Той се изсмя.
— Внимавай с нея, Джейд. Истинска тигрица!
Джейд все още не бе отклонил поглед от мен. Очите му сякаш разбираха какво има под безумната шапка и шикозния тоалет. Не беше от хората, които можеш да заблудиш лесно. Открих, че и аз нямам желание да откъсна очи от него. От този мъж струеше магнетизъм също като електричество. Имах чувството, че докосва кожата ми. Зачудих се дали умее да го владее, дали знае как да го включва и изключва. По всяка вероятност знаеше как да го направи. Дон Джейд не бе оцелял в тази игра без специални умения.
Зачудих се дали съм на неговото ниво.
Преди да успея да си отговоря на този въпрос, на сцената се появи опасност.
— Боже всемогъщи! Кой садист ми е плеснал урок в този нечовешки час?
Това бе собственикът на Ярка звезда, Монти Хюс III, известен сред приятелите като Трей. Един от плейбоите на Палм Бийч. Неспасяем, развратник и пияница. Първото ми голямо увлечение от времето, когато бях млада бунтарка и си мислех, че неспасяемите развратници и пияници са романтични и много вълнуващи.
Слънчеви очила криеха кървясалите му очи. Прическата му бе като на Дон Джонсън в сериала „Маями Вайс“, само че косата му бе посребряла и разрошена от вятъра.
— Някой ще ми каже ли колко е часът? — попита той с крива усмивка. — Кой ден е днес?
Или беше пиян, или се беше надрусал. Винаги бе в такова състояние. Сигурно в кръвта му имаше постоянно ниво на алкохол, след като не бе спирал да пие от толкова години. Трей Хюс — щастливият пияница, сърцето и душата на всеки купон.
Не смеех да помръдна, когато се приближи. Вероятността да ме познае беше много малка. Когато ме видя за последен път, бях млада — на двадесет години и определението „котенце“ съвсем не се отнасяше до възрастта ми. Дори не съм сигурна, че навремето ме бе забелязал, въпреки че на няколко пъти флиртува с мен. Спомням си колко бях впечатлена по онова време и дори не ми направи впечатление, че той флиртува с всички млади госпожици, които се мернеха пред очите му.
— Парис, миличка, защо ми причиняват подобни неща? — Той се облегна на нея и я целуна по бузата.
— Трябва да е някакъв заговор, Трей.
Той се разсмя. Гласът му бе дрезгав от прекалено много изпито уиски и прекалено много изпушени цигари.
— Едно време наистина си мислех, че съм параноик, а после се оказа, че всички са ми по петите.
Беше облечен като за езда, с кожени бричове, риза и вратовръзка. Беше прехвърлил чантата си през рамо. Стори ми се същият какъвто бе преди двадесет години: привлекателен, петдесетинагодишен и сексапилен. По онова време беше на тридесет. Бе прекарал прекалено много часове на слънце и загорялото му лице бе покрито с бръчки. Бе побелял рано — семейна черта. На млади години ми се струваше пленителен и изтънчен. Сега вече бе жалък.
Наведе се и надникна под периферията на шапката.
— Знаех си аз, че под това чудо се крие човек. Аз съм Трей Хюс.
— Ел Стивънс.
— Познаваме ли се?
— Не, доколкото ми е известно.
— Слава богу. Открай време повтарям, че никога не забравям красивите личица. За малко да се уплаша, че остарявам.
— Трей, умът ти е така подгизнал от алкохола, че е истинско чудо, че още помниш.
Хюс дори не го погледна.
— От години обяснявам на хората, че пия по препоръка на лекарите — каза той. — Може би най-сетне дава резултати.
— Не ми обръщай внимание, сладурче — обърна се към мен той. — Аз самият не си обръщам внимание. — Той сви вежди. — Ти сигурна ли си…
— Нова съм — прекъснах го аз, развеселена от смешката. — Ти ходил ли си в Кливлънд?
— Боже, не! Защо ми е да ходя там?
— Съжалявам за Ярка звезда.
— Да, бе, знам… — заекна той и махна с ръка. — Всякакви гадости стават. Нали така, Дони? — Във въпроса прозвуча някаква острота.
Все още не бе погледнал Дон.
Джейд сви рамене.
— Лош късмет. Така е в този бизнес.
C’est la vie. C’est la mort.[1]
По нищо не личеше да му е мъчно.
— Господ да благослови „Дженерал Фиделити“ — реши накрая Хюс и вдигна въображаема чаша. — Стига да кихнат парите.
В думите му отново прозвуча острота, но Джейд не трепваше.
— Купи си белгийския кон — подхвана го Ван Занд. — След това няма да си спомняш за Ярка звезда.
Хюс се изсмя.
— Не ти ли стига, че ти дадох мерцедеса си? Сега започна да ми харчиш парите, преди още да съм ги пипнал, а, Ви?
— Като те знам какъв си, приятелю, така е най-разумно.
— Всичко влагам в новата конюшня — обясни Хюс. — Ще я кръстя „Къщата, където парите потъват“.
— Какъв е смисълът от хубава конюшня, ако нямаш коне? — попита Ван Занд.
— Нека някой като нашия господин Джейд да ми изсипе една сюрия клиенти, за да си платя ипотеката, а после няма да му се разсърдя, ако ми купи нова моторница — отвърна Хюс. — То е така с половината Уелингтън.
Това бе самата истина. Доста хора от Уелингтън изплащаха ипотеките си, като качваха главоломно наемите през онези три-четири месеца, докато траеше сезонът и градът бе пълен с посетители.
— Хайде, Трей, качвай се на коня — нареди Джейд. — Трябваш ми трезвен за паркура.
— По дяволите, Ди Джей, пиячката е единственото, което ми дава сили. Не мога да се справя трезвен. — Огледа се, сякаш търсеше нещо. — Ерин, прасковке — подвикна той. — Хайде, сладурче, доведи верния жребец.
— Ерин вече не работи тук, Трей. Забрави ли? — обади се Парис, пое чантата му и му подаде каска.
— Така беше. Ти се отърва от нея.
— Тя сама напусна.
— А… — Той зарея поглед нанякъде и се усмихна. — Стори ми се, че току-що я видях. Озърна се, за да е сигурен, че теренът е чист, и зашепна театрално на Парис: — Миличка, не беше ли по-добре да се отървеш от малката крава.
Парис изви очи.
— Качвай се на коня, Трей.
Тя извика на гватемалеца на испански да доведе сивия кон и се наложи цялата група да се измести от пътеката. Тръгнах след тях. Джейд не помръдна, все още залепил поглед за мен.
— Беше ми приятно да се запознаем, Ел. Надявам се да се видим — независимо дали Ви ти продаде кон или не.
— Дадено. Любопитството ми се запали.
— Също като криле на нощна пеперуда, приближила пламъка ли? — подхвърли той.
— Нещо такова.
Поклатих глава и отново усетих невероятния му магнетизъм.
Всички се отправиха към тренировъчната площадка. Ван Занд вървеше до сивия кон и шушнеше на ухото на Хюс за жребеца в Белгия. От гърба на коня Хюс се бе навел на една страна. Парис се обърна, за да види дали Джейд идва.
Докато вървях пеша към колата, ми се прииска да имам достатъчно време, за да се прибера и да се изкъпя от мръсотията. Антуражът на Джейд се бе оказал прекалено мазен и сигурно бях попила тяхната миризма, да не говорим, че открай време бях убедена, че змиите си имат характерна смрад. Не желаех да имам нищо общо с тях, но колелото се бе завъртяло. Усетих старото познато бръмчене, което се появяваше, когато бях нетърпелива и развълнувана. Макар и познато, то съвсем не бе добре дошло.
Бях гледала живота отстрани прекалено дълго. Живеех от ден за ден и така и не бях успяла да преценя дали не съм живяла повече, отколкото ми се полага. Нямах представа дали ще ми стигнат силите, за да довърша започнатото. Ако не успеех, Ерин Сийбрайт щеше да плати с живота си.
Ако изобщо беше жива.
„Ти се отърва от нея“, бе казал Трей Хюс. Напълно невинни думи, като се замислиш. Просто начин на изразяване. И това го казва мъж, който дори не знае кой ден е днес. Въпреки това ме накара да обърна внимание.
Не бях сигурна дали да се доверя на инстинктите си, тъй като не се бях вслушвала в тях отдавна. Освен това още помня какво стана последния път, когато им се доверих. И инстинктите ми, и изборът ми, и последствията си струваха.
Този път нямаше да позволя действията ми да съсипят всичко. Просто нямаше да действам. Щях да постъпя също като майката на Ерин Сийбрайт и полицаите.
Някой обаче трябваше да направи нещо. Хората, които Ерин Сийбрайт бе познавала, за които бе работила, бързаха да сменят темата, когато станеше въпрос за нея, и ставаха безцеремонни, когато някой заговореше за смърт.