Тами Хоуг
Надпревара с похитител (59)

53.

— Грижим се за много имоти, детектив — обясни Брус Сийбрайт. — С повечето нямам нищо общо.

— Интересува ме един-единствен — каза Ландри.

Двамата бяха в кабинета на Сийбрайт у тях. Брус се завъртя в кръг и въздъхна, вдигнал глава към тавана.

— Нямам нищо общо с него!

— И двамата знаем, че това не е истина.

— Нямам представа откъде се е появила видеокасетата — оправда се той. — Някой я е подхвърлил.

— Да, сигурно. Продължавай да го повтаряш. Питам те за собствеността в Локсахачи.

— Имам адвокат — повиши глас Сийбрайт. — Говорете с него.

— Сега говорим за друго.

— Вече ви казах, че нямам нищо общо с имотите, които се дават под наем.

— Искаш да ми кажеш, че човек, замесен в отвличането на Ерин, съвсем случайно е наел този имот от твоята фирма ли? Пак съвсем случайно си изпратил Ерин да работи при хора, които се оказват убийци, насилници и един господ знае още какви.

— Пет пари не давам какво мислите — отвърна Сийбрайт и посегна към телефона. — Нямам нищо общо с тази работа. Нито аз, нито синът ми. Сега се махайте от кабинета ми, иначе ще подам оплакване за полицейски тормоз.

— Мога ли аз да ти подам един ритник в задника, Сийбрайт — подметна Ландри. — И двамата с гнусното ти отроче заминавате в затвора.

Ландри излезе от кабинета, убеден, че в този момент гори от желание да откара голяма част от тайфата до клуб „Лайън Кънтри Сафари“ и да ги затвори в една клетка при лъвовете.

Кристъл Сийбрайт бе застанала в коридора на няколко крачки от вратата на кабинета. Поне този път не беше надрусана, но определено бе съсипана. Когато минаваше покрай него, тя протегна ръка, за да го спре, и отвори уста, ала така и не успя да каже нищо.

— Мога ли да ви помогна, госпожо Сийбрайт?

— Аз го направих — призна тя.

— Моля?

— Жената дойде при мен, в моя офис. Аз й дадох под наем имота. Помня името й. Парис. Винаги съм искала да отида в Париж, а името й ми напомни за това.

Тя не знаеше как да реагира на новината, забеляза Ландри. Дали да покаже, че се чувства виновна? Дали да се направи на шокирана? Може би да се разбеснее?

— Как се случи, че дойде при вас? — попита Ландри.

— Каза ми, че я била изпратила нейна приятелка. — В очите й заблестяха сълзи. Тя поклати глава и погледна към кабинета на съпруга си. — Той ли е виновен? Мислите ли, че го е направил той?

— Не знам, госпожо Сийбрайт — призна Ландри. — Ще трябва да го попитате.

— Така изглежда — промърмори тя, без да откъсва поглед от вратата на кабинета. — Трябва да свърша нещо.

Ландри я остави в коридора, доволен, че не е нищо повече от ченге. Можеше да забрави тази история, когато всичко приключеше. Кристъл Сийбрайт нямаше такъв късмет.