Тами Хоуг
Надпревара с похитител (7)

4.

Чудя се защо съм все още жива.

Били Голъм бе насочил пистолета право в лицето ми. През безкрайните кошмари съм гледала дулото на този пистолет и отново и отново съм си поемала последен дъх. Били Голъм се бе обърнал и бе стрелял в друга посока.

Нима животът бе моето наказание, адът, измислен специално за мен? Или може би трябваше сама да сложа край, за да платя за безразсъдството си? Да не би просто да бях извадила късмет и да не можех да повярвам.

Четири и половина сутринта.

Бях се отпуснала на леглото и се взирах към перките на вентилатора на тавана. Къщата за гости бе обзаведена от дизайнер от Палм Бийч, дал размах на шантавата си заблуда, че се намира в карибска плантация. За мен това бе тъпо, но и никой не ми бе платил, за да избирам рисувани грънци и бродирани възглавници.

В четири станах и отидох да нахраня конете. Докато стане пет, се изкъпах. Беше минало толкова време, откакто за последен път се бях показвала пред хора и се бях питала какво ще си помислят за мен, че дори не можех да си спомня какво трябва да направя. Не можех да се отърва от мисълта, че още щом ме видят, ще ми обърнат гръб, може да не е веднага щом ме видят, а щом разберат коя съм.

Каква необичайна заблуда, да вярвам, че всички на този свят са чували за мен, за онова, което съм направила, и за причините сложили край на кариерата ми. В продължение на няколко дни бях водещата новина във вечерните емисии. Добро попадение, нещо, с което да запълнят времето, преди да се сетят, че има и прогноза за времето. Истината бе, че никой, който не бе свързан със случилото се, нито един човек извън света на ченгетата, не би обърнал внимание на историята. Хората рядко се интересуват от катаклизмите в живота на другите. Единствено благодарят, че не им се е случило на тях.

Стоях по бельо пред огледалото. Сложих си пяна на косата и се опитах да й придам вид като за модно списание. Зачудих се дали да не си сложа и малко грим. Не бях си слагала след пластичната операция. Хирургът ми бе дал визитката на специалистка по следоперативен грим. Била дистрибуторка на „Ейвън“. Аз, разбира се, изхвърлих визитката.

Облякох се, след като отхвърлих няколко дрехи и най-сетне се спрях на копринена блуза без ръкави с цвета на прясно излят цимент и кафяв панталон, който все още ми беше много широк в талията. Наложи се да сложа безопасна игла, за да не ми падне.

Едно време се обличах по последен писък на модата.

Порових малко из интернет, гризах нокти и си водех бележки.

Не открих абсолютно нищо интересно за Томас Ван Занд. Името му не се споменаваше дори в собствения му уебсайт: world-horsesales.com. На сайта, вписан на визитката му, бяха публикувани снимки на коне, които бе продал. Бяха записани и телефонни номера извън офиса му в Брюксел, продажби, осъществени в Европа, както и американските му представители, единият от които се оказа Дон Джейд.

Открих няколко статии за Парис Монтгомъри в „Кроникъл ъв дъ Хорс Енд“ и „Хорсес Дейли“, посветени на победите й в състезания. Тя разказваше за трудностите в началото, как е яздила неоседлани понита някъде около Ню Джърси. Твърдеше се, че е започнала като коняр по време на следването си и така и не спряла да работи в бранша, след което станала помощник-треньор. Но какъв чар имаше само тази жена! Освен това имала възможност да стане манекенка.

Вече от три години бе помощник-треньор при Дон Джейд и бе невероятно благодарна, че има възможността да се докаже. Дрън, дрън, дрън. Малцина разбирали, че той е изключителен човек. За съжаление му се налагало да работи с хора, които не знаели какво е това етика, затова не бивало колегите от бранша и разни тям подобни да го заклеймяват. Цитираха и Джейд с твърдението му, че Парис Монтгомъри я очаквало бляскаво бъдеще, че притежавала и амбицията, и таланта да постигне желаното.

На едната снимка в списанието Монтгомъри прескачаше ограда с кон на име Парк Лейн, а другата бе в близък план, отправила към читателите ослепителна усмивка.

Усмивката й ме дразнеше. Беше прекалено широка и я раздаваше, без дори да се замисли. В чара й нямаше никаква искреност. Но пък бях разговаряла с нея не повече от десет минути. Може би не я харесах, защото не мога да се усмихвам и не съм чаровна.

Затворих лаптопа и излязох навън. Зората се надигаше бледа и неуверена на изток, когато влязох в къщата на Шон през френските прозорци направо в трапезарията. Той бе сам в леглото и звучно хъркаше. Седнах до него и го погалих по бузата. Той отвори бавно зачервените си очи. След това потри лицето си с длан.

— Надявах се да е Том Круз — изръмжа той с продран глас.

— Съжалявам, че те разочаровах. Ако един търговец на коне Ван Занд мине насам, да знаеш, че името ми е Ел Стивънс, а ти си търсиш коняр.

— Какво? — Той се надигна на лакът и тръсна глава, за да я прочисти. — Ван Занд ли? За Томас Ван Занд ли ми говориш?

— Ти познаваш ли го?

— Чувал съм за него. Той е на второ място по мошеничества в Европа. Защо ще идва?

— Защото си мисли, че може да си купиш кон от него.

— Откъде е останал с такова впечатление?

— Аз му намекнах.

— А!

— Не се прави на обиден — срязах го аз. — Това изражение само подчертава бръчките около устата ти.

— Мръсница.

Той остана нацупен за момент, след което отново потри лице нагоре и надолу. Това бе десетсекундният му масаж за разкрасяване.

— Вече знаеш, че си имам човек в Европа, от когото пазарувам. Наясно си, че работя единствено с Тони.

— Знам. Последният честен търговец на коне.

— Единственият в цялата история на света, доколкото ми е известно.

— Остави тогава Ван Занд да те ухажва и да си мисли, че ще те открадне от Тони. Ще го докараш до оргазъм. Ако мине, престори се, че се интересуваш. Длъжник си ми.

— Не ти дължа чак толкова много.

— Нима? — надигнах глас аз. — Благодарение на теб сега си имам клиент и работа, с която нямах никакво желание да се захващам.

— По-късно ще ми благодариш.

— С отмъщението ще се заема след това. — Наведох се и отново го погалих по бодливата буза. — Приятно прекарване с търговеца на коне.

Той изпъшка.

— Между другото, още нещо — сетих се аз и спрях до вратата. — Мисли си, че съм богата кукла от Палм Спрингс и че ползвам Д’Артанян под наем.

— Значи трябва да запомня цялата тази информация, така ли?

Свих рамене.

— Че ти и без това нямаш какво друго да правиш.

Канех се да затворя вратата, когато той ме повика:

— Ел…

Обърнах се, подпряла едната си ръка на рамката на вратата. Той ме погледна, неестествено сериозен и някак разнежен. Разбрах, че иска да ми каже нещо мило. Прииска ми се да се престори, че този ден не е с нищо по-различен от другите. Ето че и двамата знаехме за какво мисли другият. Притаих дъх. Той ми отправи крива усмивка.

— Хубав тоалет — отбеляза.

Махнах му с ръка и излязох.

Моли Сийбрайт живееше в двуетажна къща с груба мазилка в самия край на квартал, наречен Бинкс Форст. Доста приятна къща. Отзад имаше просторна градина. На алеята пред къщата бе паркиран бял лексус. В къщата светеше. Трудолюбивите представители на средната класа се подготвяха за новия работен ден. Паркирах малко по-надолу от дома им и зачаках.

Към седем и половина децата от квартала започнаха да излизат от домовете си и да минават покрай мен, отправили се към спирката на училищния автобус. Моли излезе от дома на семейство Сийбрайт. Теглеше чанта на колелца след себе си и ми заприлича на недорасъл изпълнителен директор, упътил се към летището, за да хване поредния полет. Слязох от колата, кръстосах ръце и се облегнах. Беше на десетина метра от мен, когато ме забеляза.

— Размислих — заявих аз, когато тя спря пред мен. — Ще ти помогна да откриеш сестра си.

Тя не се усмихна. Дори не заскача от радост. Зяпна ме и попита:

— Но защо?

— Защото не ми харесват хората, с които се е забъркала сестра ти.

— Мислиш ли, че й се е случило нещо?

— Ясно е, че й се е случило нещо — отвърнах аз. — Била е там, а сега вече я няма. Още е рано да се каже дали е лошо или не.

Моли кимна при тези думи, очевидно доволна, че не се опитвам да я подведа. Повечето възрастни разговарят с децата така, сякаш са глупави, защото не са живели дълго като тях. Моли Сийбрайт не беше глупава. Стори ми се умно дете, а също и смело. Нямах намерение да говоря пренебрежително с нея. Решила бях да не я лъжа, стига да е възможно.

— След като не си частен детектив, каква полза има от теб — попита тя.

Свих рамене.

— Едва ли е много трудно. Задаваш въпроси тук-там, звъниш по телефона. Не е като мозъчната хирургия.

Тя се замисли над отговора ми. Може би обмисляше дали да изрече думите, които напираха в главата й:

— Едно време си била следовател.

Едва ли щях да бъда толкова изумена, ако беше стоварила чук върху главата ми. Аз ли бях тази, която каза, че нямало да се отнасям пренебрежително към детето? Дори не ми бе минало през ума, че Моли Сийбрайт ще се прибере у тях и сама ще си поиграе на детектив в интернет. В този момент се почувствах гола, а преди време все си казвах, че това не може да ми се случи. Бях разкрита от едно дванадесетгодишно дете.

Извърнах поглед.

— Това твоят автобус ли е?

Рейсът спря до тротоара и събралите се деца се втурнаха към него.

— Аз ходя пеша — отвърна тя. — Открих нещо за теб в компютърните архиви на „Поуст“.

— Само едно ли? Чувствам се обидена.

— Не беше само едно.

— Добре, значи мръсната ми тайна е разкрита. Бях следовател в окръг Палм Бийч. Вече не съм.

Тя усети, че не бива да пита повече. Беше по-умна от повечето хора, които са два пъти по възрастни от нея.

— Трябва да поговорим за хонорара ти — обади се отново госпожица Помисли-за-всичко.

— Ще взема стотачката, която ми предложи, и ще видим какво ще излезе.

— Много ти благодаря, че не се държиш снизходително и пренебрежително с мен.

— Току-що казах, че ще взема сто долара от едно дете. Според мен това е долна работа.

— Не е — отвърна тя и неестествено сериозните за възрастта й очи ме погледнаха през очила, като тези на Хари Потър. — Не е така. — Протегна ръка. — Благодаря ти, че се съгласи да се заемеш с моя случай.

— Господи! Караш ме да се чувствам така, сякаш подписвам договор — въздъхнах аз, докато й стисках ръката.

— Би трябвало да подпишем договор, но аз ти имам доверие.

— Откъде си сигурна, че можеш да ми имаш доверие?

Имах чувството, че тя е готова с отговора, но е преценила, че той ще ми дойде прекалено много, затова предпочете да премълчи. Започвах да се чудя дали това дете е от същата планета като мен.

— Просто така — отвърна тя.

Това бе типичният детски отговор, винаги готов да бъде поднесен на хора, които не знаят да обръщат внимание. Преглътнах го.

— Ще ми трябва информация. Снимка на Ерин, адреса й, номера и модела на колата, нали знаеш, всичко, което можеш да ми кажеш.

Докато изброявах, тя се наведе, дръпна ципа, извади кафяв плик и ми го подаде.

— Всичко е вътре.

— Разбира се. — Защо ли се учудих? — Когато ходи в полицията, с кого разговаря?

— С детектив Ландри. Познаваш ли го?

— Чувала съм за него.

— Беше много груб и се държа пренебрежително.

— Аз не бях по-различна.

— Ти не се държа нито снизходително, нито презрително.

Черен ягуар изпълзя от гаража на семейство Сийбрайт. На волана бе седнал някакъв костюмар. Реших, че това е Брус Сийбрайт. Той пое в обратната посока на улицата, без дори да ни погледне.

— Майка ти вкъщи ли е? — попитах аз. — Трябва да поговоря с нея.

Тази възможност никак не й допадна. Имам чувството, че й прилоша.

— В девет отива на работа. Тя е брокер на недвижими имоти.

— Трябва да поговоря с нея, Моли. Също и с пастрока ти. Няма да те замесвам. Ще им кажа, че съм следовател от застрахователната компания.

Тя кимна, въпреки че продължаваше да гледа мрачно.

— Трябва да вървиш на училище. Не искам да ме арестуват за развращаване на малолетни.

— Няма — отвърна тя и се отправи към къщата, вирнала глава, а колелцата на чантата стържеха по тротоара.

Де да можехме всички да имаме такава сила на характера.

Кристъл Сийбрайт говореше по телефона, когато двете с Моли влязохме в къщата. Беше се привела над масата в кухнята и се взираше в огледало, декорирано с орнаменти в стил рококо, докато се опитваше да си лепна изкуствени мигли с дългия си нокът, лакиран в цикламено. В същото време обясняваше на някого за невероятно великолепна къща в Кар Харбър Корт. При очна ставка тя би била последната, която човек би посочил за майка на Моли. Тъй като първо се бях запознала с Моли, по-скоро можех да си представя майка й като адвокатка в строг костюм, лекарка или ядрен физик. Може би щеше да стане точно така, ала аз знаех от личен опит, че родители и деца невинаги си приличат.

Кристъл беше руса, дори светлоруса. Очевидно използваше прекалено много перхидрол през тридесетте и няколко години на този свят и продължаваше да го прави. Косата й изглеждаше почти бяла и имах чувството, че ако я докосна ще се начупи. Беше се наплескала с малко повече грим, отколкото бе необходимо. Розовият й костюм бе твърде стегнат и ярък, а тънките токчета на сандалите — неприлично високи. Погледна бегло към нас.

— Джоун, ще ти изпратя подробна информация веднага щом пристигна в офиса. Трябва да отидеш да я видиш, ако искаш да й се насладиш. Такива места не се намират дори през сезона. Имаш късмет, че тази ми попадна.

Дръпна се от огледалото и ме погледна, а след това погледна Моли, сякаш я питаше „Какво става тук?“, но така и не прекрати разговора с невидимата Джоун, докато най-сетне си уговори среща за единадесет и я записа сред безсистемно нахвърляните бележки в тефтера си. Най-сетне остави слушалката.

— Какво става, Моли? — попита тя и погледна мен, не дъщеря си.

— Това е госпожица Естес — представи ме Моли. — Тя е следовател.

Кристъл ме погледна така, сякаш бях палнала от Марс.

— Каква?

— Иска да говори с теб за Ерин.

По лицето на Кристъл се изписа ярост и сякаш огнени езици облизаха корените на косата й.

— За бога, Моли! Не мога да повярвам, че си го направила! Какво ти става?

Болката в очите на Моли бе толкова силна, че дори аз я почувствах.

— Аз ти казах, че нещо се е случило — настоя Моли.

— Не мога да повярвам, че правиш подобно нещо! — продължи да негодува Кристъл, без да крие раздразнението към малката си дъщеря. — Добре че Брус го няма.

— Госпожо Сийбрайт — намесих се аз. — Разследвам случай, свързан с конната база, с който може да е свързана дъщеря ви Ерин. Бих искала да поговоря с вас насаме, ако не възразявате.

Тя ме погледна ококорена, все още много ядосана.

— Няма какво да говорим. Нямаме никаква представа какво става там.

— Мамо… — опита се да протестира Моли, защото отчаяно й се искаше майка й да прояви някаква загриженост.

Майка й й отправи строг поглед.

— Ако си разказала на тази жена някоя фантасмагория, да знаеш, че ще загазиш здраво, млада госпожице. Не мога да повярвам, че си способна да причиняваш единствено неприятности. Мислиш само за себе си.

Две червени петна избиха по досега пребледнелите бузи на Моли. Имах чувството, че ще заплаче.

— Просто се притеснявам за Ерин — отвърна тихо тя.

— Ерин е последният човек, за когото трябва да се притесняваш — отсече Кристъл. — Тръгвай на училище. Хайде, заминавай. Излез веднага. В момента съм толкова ядосана… Ако закъснееш за училище, ще те оставя да седиш наказана цял следобед. И хич не ми се обаждай.

Искаше ми се да сграбча Кристъл Сийбрайт за изрусената коса и да я разтърся, докато не коленичи в краката ми.

Моли се обърна и излезе навън, без да затвори вратата. Сърцето ми се сви, докато я наблюдавах как се отдалечава с чантата на колела.

— Можете да си вървите — подкани ме Кристъл Сийбрайт — или предпочитате да извикам полицията.

Обърнах се отново към нея и в първия момент не казах нищо, защото се опитвах де се овладея. Спомних си, че навремето бях ужасен патрулиращ полицай, защото ми липсваше дипломатичност и такт, когато ставаше въпрос за случай на домашно насилие. Все още съм на мнение, че някои хора имат нужда да им шибнеш по един шамар, за да се опомнят. Майката на Моли бе от тези хора.

Кристъл трепереше като чихуахуа и очевидно се опитваше да се справи със собствените си проблеми.

— Госпожо Сийбрайт, държа да ви уведомя, че Моли няма нищо общо със случая.

— Нима? Не се ли опита да ви каже, че сестра й е изчезнала, че трябва да се обадим в полицията, на ФБР и да пуснем името и снимката й в „Издирва се“?

— Знам само, че никой не е виждал Ерин от неделя следобед. Този факт не ви ли притеснява?

— Да не би да намеквате, че не ме е грижа за децата ми? — Тя отново ококори сините си очи, този път от обида, все признаци за ниско самочувствие.

— Не намеквам нищо.

— Ерин е възрастен човек. Знае какво върши. Предпочете да живее сама и сама да се грижи за себе си.

— Значи нямате представа, че работи за човек, свързан със застрахователни измами?

Тя ме погледна объркано.

— Работи при един треньор на коне. Поне така каза Моли.

— Вие не сте ли говорили с Ерин?

— Когато напусна дома ни, даде ясно да се разбере, че не желае да има нищо общо с мен. Заряза приличния живот в един почтен дом, защото сме били прекалено отегчителни. Да ми сервира подобно нещо след всичко, което направих заради тях двете с Моли.

Приближи се до масичката в антрето и се погледна в огледалото, преди да бръкне в огромната чанта в цикламено и оранжево, купена от „Кейт Спейд“. Извади несесер с цигари и тънка запалка и застана на отворената врата.

— Работя толкова много, правя какви ли не жертви… — започна да обяснява тя, по-скоро на себе си, сякаш бе настъпил моментът да се представи като героиня. Запали цигарата и издуха дима навън. — Трови ми живота от мига, в който е зачената.

— Бащата на Ерин наблизо ли живее? Да не би да е отишла да постои при него.

Кристъл избухна в смях, ала личеше, че не й е никак смешно. Не ме поглеждаше.

— Не, не би го направила.

— Къде е баща й?

— Откъде да знам. Не съм го виждала от петнадесет години.

— Познавате ли приятелите на Ерин?

— Вие какво искате от нея? — сопна се жената. — Сега пък какво е направила?

— Нищо, доколкото знам. Просто искам да й задам няколко въпроса за човека, за когото работи. Ерин имала ли е неприятности в миналото?

Тя се подаде навън, дръпна още веднъж от цигарата и изпусна дима към хибискуса.

— Семейството ми не ви влиза в работата.

— Взимала ли е наркотици?

Тя се извърна рязко и ме погледна.

— Това ли било? Да не би да се е замесила с наркодилъри? Господи! Само това ми липсваше.

— Притеснявам се къде е — обясних аз. — Изчезването на Ерин съвпада със смъртта на много скъп кон.

— Да не би да си въобразявате, че е убила кон?

Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Кристъл май се интересуваше от всичко друго, но не и от дъщеря си.

— Исках да я попитам някои неща за шефа й. Имате ли представа къде е?

Тя излезе навън, изтръска пепелта от цигарата в подложката на една саксия и се върна в къщата.

— Ерин не знае какво е отговорност. Според нея да си голям, означава да правиш каквото ти скимне. Сигурно е хукнала към Саут Бийч с някое момче.

— Тя има ли си приятел?

Жената се намръщи и сведе поглед към плочките на пода. Погледна надолу и надясно — значи щеше да излъже.

— Откъде да знам? Да не би да ми докладва.

— Моли каза, че не е успяла да се свърже с Ерин на мобилния й телефон.

— Моли? — Тя отново дръпна и се опита да издуха дима към улицата. — Моли е на дванадесет и си мисли, че Ерин е страшно готина. Прекалява с четенето на кримки и непрекъснато гледа разни сериали. Кое дете гледа „Отделът“, „Криминални досиета“? Когато аз бях на дванадесет, гледах единствено повторенията на „Тайфата на Брейди“.

— Според мен Моли има причина да се безпокои, госпожо Сийбрайт. Би трябвало да отидете в полицията и да съобщите, че е изчезнала.

Кристъл Сийбрайт бе ужасена. Не защото имаше възможност дъщеря й да е станала жертва на някаква нередност, а защото жителка на Бинкс Форест ще трябва да стъпи в полицията. Какво ли ще кажат съседите? Бързо ще си направят изводи и ще започнат да заобикалят отдалече къщата.

— Ерин не е изчезнала — настоя тя. — Тя просто… е заминала някъде, това е.

Някакъв тийнейджър се появи в коридора на горния етаж и затрополи надолу по стълбите. Беше на седемнадесет, може би на осемнадесет и личеше, че е махмурлия. Кожата му бе посивяла, отпусната, а тъмната коса с платиненоруси крайчета стърчеше на мръсни кичури. Изглежда бе спал с фланелката си. Не приличаше на Кристъл и дъщерите й. Това можеше да означава, че е син на Брус Сийбрайт и аз се зачудих защо Моли не бе споменала за него.

Кристъл изруга приглушено и тайно метна цигарата навън. Очите на момчето проследиха фаса, а след това се обърнаха към нея. Беше я пипнал на местопрестъплението.

— Чад? Защо си вкъщи? — попита тя. В гласа й се появи нова нотка. Беше нервна, но готова да угоди на всяка негова прищявка. — Не ти ли е добре, миличък? Мислех, че си отишъл на училище.

— Лошо ми е — отвърна той.

— Ами… ами… Искаш ли да ти препека филийка? — попита с ведър глас тя. — Трябва да отида в офиса, но мога да ти препека филийка.

— Не, мерси.

— Снощи се прибра ужасно късно — продължи с меден глас Кристъл. — Трябва да си доспиш.

— Трябва. — Чад ме погледна и отново отпусна рамене.

Кристъл се обърна намръщено към мен и заговори тихо:

— Вижте, нямаме нужда от вас. Просто си вървете. Ерин ще се появи, когато й трябва нещо.

— Какво за Ерин? — попита Чад.

Беше се върнал в антрето, стиснал двулитрова бутилка кока-кола в ръка. На това му се казва закуска за шампиони.

Кристъл Сийбрайт затвори очи и изсумтя.

— Нищо. Просто… Нищо. Върви да си легнеш, миличък.

— Трябва да й задам няколко въпроса за работодателя й — обърнах се към момчето аз. — Случайно да знаете къде мога да я открия?

Той сви рамене и се почеса по гърдите.

— Съжалявам, не съм я виждал.

В момента, в който го каза, черният ягуар зави по алеята. Кристъл се стъписа. Чад побърза да се шмугне в стаята си. Предположих, че мъжът, който слезе от колата е Брус Сийбрайт. Той закрачи към отворената врата бързо и решително. Беше набит с оредяваща коса, зализана назад. Гледаше строго.

— Скъпи, да не би да си забравил нещо? — попита Кристъл със същия глас, с който разговаряше и с Чад.

На това му се казва слугиня.

— Досието на Феърфийлдс. Тази сутрин ме чака страхотна сделка за тази земя, а папката я няма. Знам, че я оставих на масата в кухнята. Сигурно ти си я преместила някъде.

— Май не съм. Аз…

— Колко пъти трябва да ти повтарям, Кристъл? Не ми пипай документите.

В гласа му звучеше презрение, което не можеше да бъде окачествено като насилие, но личеше, че го прилага непрекъснато.

— Аз… аз… много съжалявам, мили — запелтечи тя. — Ще изтичам да я потърся.

Брус Сийбрайт ме погледна подозрително, все едно че бях дошла да искам пари за благотворителност.

— Съжалявам, че ви прекъснах — заговори любезно той. — Чака ме много важна среща.

— Така изглежда. Елена Естес. — Протегнах ръка.

— Елена мисли да си купи апартамент в Кар Харбър — побърза да се намеси Кристъл.

В очите й се четеше отчаяние, когато потърси умолително погледа ми.

— Защо й показваш апартаментите там, мила? — попита той. — В онзи квартал цените падат. Заведи я в Палм Гроувс. Изпрати я в офиса. Накарай Кати да й покаже макета.

— Да, разбира се — съгласи се с шепот Кристъл и преглътна и критиката, и обидата, оставяйки го да й отмъкне продажбата. — Отивам да намеря папката.

— Аз ще отида, мила. Страх ме е да не изпадне някой документ.

Нещо привлече погледа на Сийбрайт. Наведе се и вдигна угарката на Кристъл. Стисна я с палеца и показалеца и ме погледна.

— Съжалявам, но пушенето у нас е забранено.

— Съжалявам — отвърнах аз и взех фаса от ръката му. — Гаден навик.

— Точно така.

Той влезе в къщата, за да търси изчезналата папка. Кристъл потри чело и сведе очи към лъскавите сандали. Мигаше така, сякаш се опитваше да прогони сълзите.

— Моля ви, вървете си — прошепна тя.

Оставих угарката в подложката на саксията и излязох. Какво друго можех да кажа на жена, командвана от властния си съпруг, която предпочиташе да обърне гръб на детето си, вместо да си позволи да не му угоди?

Много често се бях сблъсквала със странни хора и те рядко се оказваха свестни.