Тами Хоуг
Надпревара с похитител (32)

28.

В онзи магичен час преди утрото, когато нощта върви към своя край…

Спомняме си разни неща по необясними причини. Не бях забравила тези стихове на Т. С. Елиът от осемнадесетгодишна, защото когато бях за първа година в „Дюк“, страшно си падах по преподавателя по литература Антъни Теръл. Спомням си разгорещеното обсъждане на творбите на Елиът, докато седяхме с кафенето на колежа и пиехме капучино, а Теръл разсъждаваше за времето и духовното прераждане, докато аз твърдях, че Елиът е в основата на мюзикъла на Бродуей „Котки“, което, разбира се, беше пълна глупост.

Бях готова да докажа, че слънцето е синьо, единствено за да прекарам повече време с Антъни Теръл. Това е то моето ухажване.

Не мислех за Антъни, докато се бях сгушила на канапето и гризях нокътя на палеца си, загледана през прозореца към мрака преди зазоряване. Мислех си за несигурността и какво ще излезе, когато тази безкрайна нощ най-сетне приключи. Не се сещах за духовното прераждане. Може би защото единствената ми мисъл бе, че съм пропиляла шансовете си да попадна в ада.

Потръпнах веднъж, а след малко още веднъж, много по-силно. Нямах представа как ще живея, ако неуспешното влизане в къщата на Ван Занд станеше причина да изчезне доказателството, което го свързваше с убийството. Ако имаше някаква връзка с отвличането на Ерин Сийбрайт, а аз бях съсипала единствената възможност той да бъде обвинен и да признае къде е Ерин…

Странно. Преди да чуя за Ерин Сийбрайт, не знаех как да живея със себе си, защото Хектор Рамирес бе загинал заради мен. Сега обаче имаше значение какво ще се случи.

Кой знае как, но докато се занимавах с този случай, в сърцето ми бе започнала да се промъква надеждата. Ако я бях забелязала, щях да й обърна бързо гръб и да затръшна вратата, както постъпвам с амбулантните търговци.

Не, благодаря, това, което предлагате, не ме интересува.

„Надеждата е създание хвъркато,

което се загнездва в душата, пее ни без думи

и никога не спира… не спира…“

Емили Дикинсън

Не исках надежда за себе си. Исках просто да съществувам.

В съществуването без надежда няма нищо сложно. Поставяш единия крак пред другия и вървиш напред. Ядеш, спиш, действаш. Животът, истинският живот с всички емоционални рискове, които водеше след себе си, бе сложна работа. Всеки риск вещаеше евентуален успех или неуспех. Всяко чувство предизвикваше обратното чувство. Страхът не съществуваше без надежда, както надеждата нямаше да я има без страх. Не исках нито едното, нито другото. А изпитвах и двете.

Хоризонтът порозовя, а аз продължих да гледам през прозореца. Бяла чапла прелетя на фона на розовата ивица между тъмнината и земята. Преди да реша, че това е някакъв знак, влязох в спалнята и се облякох за езда.

Полицаите не почукаха на вратата ми през нощта, за да ме разпитват за якето и взлома в къщата на Лоринда Карлтън и Томас Ван Занд. Питах се, къде е якето ми, след като не беше у полицаите? Нима кучето го бе завлякло на стопанката си, за да покаже трофея? Ами ако Ван Занд бе намерил рецептата с името ми, какво щеше да стане?

Несигурността е истински ад за агента под прикритие. Бях изградила къща от карти и се бях представила като един човек пред определена група хора, а като съвсем различен пред друга група. Не съжалявах, че съм го направила. Познавах рисковете. Цялата работа бе да се добера до нещо, което си струваше, преди да ме разкрият и колодата карти да се срути. Лошото бе, че така и не бях открила къде е Ерин Сийбрайт, че бях прецакала прикритието си пред хората от конната база тъкмо когато те ме бяха приели, а най-лошото бе, че нямаше да оправдая очакванията на Моли.

Нахраних конете и се зачудих дали да позвъня на Ландри или да изчакам той да ме потърси. Искаше ми се да разбера как е минал разпитът на Ван Занд и дали са направили аутопсия на Джил Морон. Дори не знам защо си въобразявах, че ще ми каже след снощния провал.

Застанах пред бокса на Фелики, докато тя довършваше закуската си. Кобилата бе дребна с едра глава, в която нямаше нищо женствено, но пък сърцето и самочувствието й бяха като на слон, а пък отношението й към света бе за завиждане. Редовно побеждаваше много по-елитни коне на арената и ако имаше възможност, не се съмнявах, че би показала среден пръст на конкуренцията.

Тя присви уши, погледна ме лошо и тръсна глава, сякаш искаше да ме попита какво съм я зяпнала.

Разсмях се, което бе приятна изненада след всички неприятности, струпали ми се на главата. Извадих ментов бонбон от джоба си. Ушите й щръкнаха, щом чу шумоленето на хартийката и веднага подаде глава над вратата.

— Смело момиче си ти — заговорих й аз.

Тя внимателно подхвана лакомството и го схруска. Почесах я под челюстта и тя се разтопи от удоволствие.

— Точно така — измърморих аз и потърсих друго лакомство. — Напомняш ми за мен самата. Само че от мен никой не се интересува.

Чакълът на алеята изхрущя под гумите на автомобил. Сребрист джип спря край обора.

— И аз ги приказвам едни. — Кобилата погледна колата на Ландри с наострени уши. Както повечето кобили със спортни заложби, Фелики винаги бе нащрек за натрапници и опасност. Завъртя се в бокса, изцвили и ритна стената.

Не излязох, за да посрещна Ландри. Можеше и сам да дойде. Отидох при Д’Артанян и го изведох от бокса. С крайчеца на окото наблюдавах как детективът приближава. Беше облечен като за работа. Утринният бриз подметка червената му вратовръзка през рамо.

— Имаш много свеж вид рано сутринта за човек, който е обикалял чуждите къщи нощес — започна той.

— Нямам представа за какво говориш. — Взех четка от шкафа и се заех с коня, нещо, за което Ирина със сигурност щеше да мърмори на руски, ако днес не бе почивният й ден.

Ландри се облегна на една колона, пъхнал ръце в джобовете си.

— Значи не знаеш нищо за влизането с взлом в къщата на Лоринда Карлтън, същата къща, в която живее Томас Ван Занд?

— Не. Какво е станало?

— Снощи получихме обаждане през 911, че там имало доказателство, с помощта на което сме щели да го тикнем зад решетките за убийството на Джил Морон.

— Супер. Намерихте ли го?

— Не.

Сърцето ми се сви. Една-единствена друга новина можеше да бъде по-лоша — че са открили тялото на Ерин. Искрено се помолих на Бог да не се случва.

— Значи не си била там — настоя Ландри.

— Казах, ти, че ще си легна и ще чета книга.

— Каза ми, че ще се отпуснеш във ваната и там ще четеш книга — поправи ме той. — Това не е отговор.

— Ти не си ми задал въпрос. Нали ме поправи.

— Беше ли в къщата снощи?

— Имаш ли причина да смяташ, че съм била аз? Някакви отпечатъци? Нещо да е изпаднало от джоба ми? Да има запис от наблюдателни камери? Някой свидетел да се е появил? — Притаих дъх, защото не бях сигурна от кой отговор се страхувах най-много.

— Влизането с взлом е противозаконно.

— Да ти призная, май си спомням, че е така от времето, когато бях на работа. А имаше ли някакви следи, че някой е влизал с взлом?

Не му беше никак весело от заядливите ми забележки.

— Ван Занд се е прибрал, преди да успея да извадя заповедта за обиск. Дори ризата да е била там, той се е отървал от нея.

— Каква риза?

— По дяволите, Естес!

Стисна ме за рамото и ме завъртя към себе си, а Д’Артанян се стресна. Едрият жребец се задърпа назад, подскочи и се изправи на задните си крака.

Ударих Ландри по гърдите с длан. Все едно че ръката ми попадна върху тухлена стена.

— Какви ги вършиш, за бога! — изсъсках аз.

Той ме пусна и се отдръпна, по-притеснен от коня, вместо от мен. Пристъпих към жребеца, за да го успокоя. Д’Артанян погледна Ландри, без да е убеден, че може да му се вярва. Май предпочиташе да избяга нанякъде.

— Изобщо не съм спал — подхвърли Ландри вместо извинение. — Изобщо не съм в настроение да се надприказваме. Никой не те е разпознал. Каквото и да кажеш, няма да бъде използвано против теб. Нито Ван Занд, нито онази глупачка ще пуснат оплакване, защото съм сигурен, че знаеш, че нищо не е откраднато. Искам само да ми кажеш какво видя.

— Няма значение, че се е отървал от нея. Изглежда, си имал много точно описание, иначе нямаше да успееш да получиш разрешителното. Да не би той да се е изпуснал по време на разпита? Защо тогава не го задържа, докато получиш разрешителното и не приключеше с обиска?

— Нямаше разпит. Той поиска адвокат.

— Кой му е адвокат?

— Бърт Шапиро.

Удивително! Бърт Шапиро можеше да се сравнява единствено с баща ми по високопоставени клиенти. Интересно, кой от вечно задължените на Ван Занд балъци се бе погрижил да плати сметката?

— Жалко — намусих се аз. Наистина жалко, за мен. Шапиро ме познаваше открай време. Ако Ван Занд му покажеше рецептата, с мен бе свършено. — Жалко, че не си изчакал да мине аутопсията, преди да го изпържиш. Щеше да го пораздрусаш и може би той щеше да се изпусне за нещо.

Май уцелих. Забелязах го по начина, по който стисна зъби.

— Аутопсията показа ли нещо? — попитах аз.

— Ако беше излязло нещо, едва ли щях да съм тук сега. Щях да съм се заровил в стаята за разпити и да разнищвам онзи боклук, независимо дали е с адвокат или без.

— Не мога да си представя, че е толкова умен, та да знае как да се измъкне от едно убийство.

— Освен ако не е свикнал с тази процедура.

— Никога не е бил хващан — обясних аз.

Избрах бяла подложка с емблемата на „Авадонис“, сложих я на гърба на коня и чак тогава нагласих седлото. Все още усещах напрежението на Ландри, докато ме наблюдаваше. Да не би аз да бях тази, която излъчваше напрежение?

Обиколих коня, за да наглася колана. При Д’Ар ставаше бавно и постепенно, защото както се изразяваше Ирина, той бе нежно цвете. Затегнах го с една дупка, след това се наведох, за да проверя дали всичко е наред. Наблюдавах как Ландри пристъпва от крак на крак и се мести неспокойно.

— Обадили са се на семейство Сийбрайт — каза най-сетне той. — Похитителят предупредил, че момичето щяло да бъде наказано, защото Сийбрайт нарушил правилата.

— Господи! — Отпуснах се на земята, защото имах чувството, че ще падна. — Кога са се обадили?

— Посред нощ.

След като прецаках работата у Ван Занд. След като Ландри бе отишъл там за обиск.

— Наредил ли си да следят Ван Занд?

Детективът поклати глава.

— Шефът няма да одобри. Шапиро вече пищи за тормоз над клиента му заради обиска. Не можем с пръст да го пипнем. На какво основание да наредя да го следят?

Потрих чело.

— Супер. Направо супер.

Ван Занд можеше да прави каквото си поиска. Дори да не беше така, знаехме, че не е отвлякъл момичето сам. Един е снимал, друг я е сграбчил. Нищо нямаше да попречи на партньора му да нарани Ерин, ако Ван Занд беше под двадесет и четири часово наблюдение.

— Ще я наранят, защото те въвлякох в тази история — прошепнах аз.

— Първо, знаеш не по-зле от мен, че момичето може вече да е мъртво. Второ, знаеш, че постъпи правилно. Брус Сийбрайт нямаше да направи абсолютно нищо.

— В момента това никак не ме успокоява.

Изправих се, облегнах се на шкафа и скръстих ръце. Отново усетих тръпка, която започваше от сърцето, сякаш бях потресена от онова, което щеше да се случи на Ерин Сийбрайт заради мен. Ако вече не беше мъртва.

— Уговорили са ново място — продължи Ландри. — Ако имаме късмет, ще пипнем съучастника до края на деня.

Късмет, значи.

— Къде и кога? — попитах аз.

Той ме погледна. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила, лицето му — безизразно като камък.

— Къде и кога? — попитах отново аз и пристъпих към него.

— Не можеш да отидеш там, Елена.

Затворих очи за момент, защото знаех, че разговорът ни приключва.

— Не можеш да ме изключиш.

— Не зависи от мен. Шефът ще ръководи шоуто. Да не би да си въобразяваш, че ще ти позволи да се месиш? Дори да зависеше от мен, нали не мислиш, че щях да ти позволя след снощната самоинициатива?

— Снощната самоинициатива доведе до нещо. Появи се окървавената риза на заподозрения в убийство.

— Да, но я нямаме.

— Не съм виновна аз.

— Спипаха те на местопрестъплението.

— Това нямаше да се случи, ако не се беше надувал снощи и не беше прибрал Ван Занд — озъбих се аз. — Може би щях да изкопча нещо от него, докато вечеряхме. Ти можеше да се заемеш с него по-късно, след аутопсията. Можеше да го задържиш, за да вземеш заповед за обиск и сам да откриеш ризата. Да, ама не. Ти не го направи и сега онзи тип е на свобода…

— Аз ли съм виновен, че ти се набута в къщата? — ококори се Ландри. — Сигурно Рамирес е бил виновен, че се е изправил пред куршума.

Ахнах така, сякаш ми бе ударил шамар. Инстинктът ме подтикна да отстъпя назад. Едва се сдържах да не го направя.

Гледахме се в продължение на един дълъг неприятен момент, а думите му увиснаха между нас. След това се обърнах, върнах се при Д’Артанян, за да довърша подготовката.

— Господи — измърмори Ландри. — Съжалявам. Не трябваше да го казвам.

Не отговорих. Съсредоточено затягах коланите.

— Съжалявам — извини се той, когато станах. — Просто толкова много ме ядоса…

— Не ми ги пробутвай такива — обърнах се към него аз. — Нося достатъчно вина, за да се нагърбя и с твоята.

Той извърна поглед, засрамен от себе си. Можех да мина и без тази малка победа. Цената бе прекалено висока.

— Ти си гадняр, Ландри — заявих аз, без да влагам особени чувства. Все едно че му казах, че има къса коса. Прозвуча като най-обикновено изречение.

Той кимна.

— Да, така е. Понякога съм точно такъв.

— Не те ли чака обезопасяване на мястото на размяната? Аз трябва да си яздя коня.

Свалих юздата на Д’Ар от куката и му я сложих. Ландри не помръдваше.

— Трябва да те попитам нещо. Мислиш ли, че е възможно Дон Джейд да е партньор на Ван Занд в тази работа? Говоря за отвличането.

Замислих се.

— И Ван Занд, и Джейд са били свързани с Ярка звезда — убития кон. И двамата ще изкарат много пари, ако Трей Хюс си купи белгийски кон.

— Значи са нещо като партньори.

— Може и така да се каже. Джейд е искал да се отърве от Джил Морон — може би защото е била мързелива и глупава, може би защото е знаела нещо за Ярка звезда. Ерин Сийбрайт е била личният коняр на Ярка звезда. Може и тя да е знаела нещо. Защо? Да не би да имаш нещо за Джейд?

Той се поколеба дали да ми каже. Най-сетне си пое дълбоко дъх, изпусна го и ме излъга. Усетих, че се кани да ме излъже. Личеше по очите му, които в миг станаха безизразни. Очи, типични за ченге.

— Просто се опитвам да свържа точките — обясни той. — Съвпаденията са прекалено много, така че не е възможно да не са свързани по някакъв начин.

Тръснах глава и му отправих горчивата си иронична полуусмивка. Сетих се за забележката на Шон колко сме си били подхождали. Как ли пък не! Аз и Ландри. Невъзможна комбинация.

— И какво показа аутопсията? — попитах отново аз. — Или и това е някоя държавна тайна?

— Задушила се е.

— Изнасилена ли е?

— Лично аз смятам, че той се е опитал, но не е успял да го вдигне. Натъпкал я е в мръсотията на бокса, и докато се е пробвал, тя се е задушила. Беше поела повръщано и конски изпражнения.

— Господи! Горкото момиче. — Да умре по този начин и нито един сред познатите й да не скърби за нея.

— Или пък опитът за изнасилване е нарочно режисиран — продължи Ландри. — Никъде няма сперма.

— А нещо под ноктите?

— Нищичко.

Приключих и с юздата, обърнах се и го погледнах.

— Той й е почистил ноктите?

Детективът сви рамене.

— Може да не е толкова тъп, колкото изглежда.

— Това е отработено поведение — настоях аз. — Не е като да задуши момичето и да изпадне в паника. Не му е за пръв път. Правил го е и преди.

— Пуснах описание на случая в мрежата, обадих се и в Интерпол, и на белгийските власти за подобни случаи.

Вече си мислех за Ерин, която може и да не бе в ръцете на обикновени похитители, а на сериен убиец, който си има свой мотив.

— Затова имат негово досие — казах аз по-скоро на себе си, отколкото на Ландри. — Онзи ми наприказва глупости… Знаех си, че Интерпол не биха се занимавали, ако нямаше нищо. Армеджиън, мръснико — измърморих аз.

— Кой е Армеджиън?

Значи той е пресял получената от Интерпол информация. Ако се окажех права, Ван Занд бе истински хищник, а добрият ми приятел от ФБР ми бе спестил информацията. Знаех защо го е направил. Вече не бях част от неговия клуб.

— Да са те търсили федералните? — попитах аз.

— Засега не.

— Дано това да означава, че греша, не просто, че са тъпанари.

— А, те са си тъпанари, за това спор няма — подкрепи ме Ландри. — Ако се опитат да се намесят в случая, ще нагазят много дълбоко.

Погледна часовника си.

— Трябва да вървя. Взехме разрешително за обиск на апартаментите на Морон и Сийбрайт. Може нещо да ни изведе на прав път.

— Голяма част от личните вещи на Ерин са пренесени в апартамента на Джил — подсказах му аз и поведох коня.

— Откъде знаеш.

— На снимката, която имам на Ерин, тя е облечена с блузата, в която бе намерена мъртвата Джил Морон. Затова ще ти се стори, че Ерин се е изнесла… просто Джил е откраднала всичко.

Изведох Д’Ар от конюшнята и спряхме при степенната. Нямах намерение да изпращам Ландри. С периферното си зрение забелязах, че ме наблюдава с ръце на ханша. Зад него се показа Ирина, облечена в синя копринена пижама, стиснала чаша кафе в ръка. Хвърли на детектива един убийствен поглед и го подмина, за да се качи в апартамента си. Той дори не я забеляза.

Качих се на коня и поехме към арената. Нямам представа колко време бе останал Ландри. Когато поех юздите, от ума ми изскочиха всички мисли за срещата. Поемах мириса на коня, усещах слънцето по кожата си, слушах джаз китарата на Марк Антъни да се носи от колоните над арената. Бях тук, за да се пречистя, за да намеря смисъла на съществуването си, да усетя как приятно се стягат мускулите ми и по гърба ми се стичат капки пот. Дори да не си бях извоювала този момент спокойствие, щях на всяка цена да намеря време за него.

Когато приключих, детективът си бе отишъл. Затова пък някой друг бе дошъл на гости.

Томас Ван Занд.