Тами Хоуг
Надпревара с похитител (22)

18.

Кварталът около дома на семейство Сийбрайт беше тих, огромните красиви къщи тънеха в тъмнина, а обитателите им нямаха никаква представа за проблемите на съседите. На първия етаж у семейство Сийбрайт все още светеше. Вторият етаж беше тъмен. Зачудих се дали Кристъл спи.

Брус я бе „изпратил да си ляга“, както каза Моли. Като че ли бе дете. Дъщеря й бе похитена, а съпругът й нареждаше да върви да спи. Той щял да се оправи. Зачудих се дали ако Кристъл не бе видяла касетата, Брус нямаше да я изхвърли в боклука.

Моли отвори вратата и ме поведе към кабинета на Брус Сийбрайт, където светеше. Вратата бе отворена. Брус бе вътре, мърмореше си нещо под нос и ровеше в библиотеката до телевизора.

— Това ли търсите? — попитах аз и вдигнах касетата.

Той се завъртя рязко.

— Вие какво търсите тук? Как влязохте в дома ми?

Погледна злобно полуприкритата зад мен Моли.

— Моли? Ти ли пусна тази тук?

— Елена може да помогне…

— С какво ще помогне? — попита той и предпочете да отрече, въпреки че аз стисках доказателството, че доведената му дъщеря е отвлечена. — Не ни трябва помощта й.

— Вие да не би да си въобразявате, че ще се справите сам? — попитах аз и подхвърлих касетата на бюрото му.

— Напуснете дома ми, иначе ще се обадя в полицията.

— Не ми пробутвайте подобни заплахи. Не си ли научихте урока тази сутрин?

Той стисна устни и ме погледна с присвити очи.

— Елена е била детектив към шерифската служба — обади се Моли и се показа. — Тя познава хората, с които е работила Ерин и…

— Моли, върви си в леглото! — нареди строго Сийбрайт. — Утре ще се разправям с теб, млада госпожице. Подслушвала си чужд разговор, влязла си в кабинета ми без разрешение и си довела тази жена в къщата ми. Много ти се събра.

Моли го гледаше вирнала брадичка.

— И на теб също — отвърна тя.

След това се обърна и излезе от стаята с достойнство на кралица.

Сийбрайт затвори вратата.

— Как е разбрала къде да ви намери?

— Може и да не ти се вярва, но хората в къщата ти имат свой собствен живот и умеят да мислят, без да те молят за разрешение. Сигурна съм обаче, че вие ще сложите край на това, след като разберете.

— Как смеете да критикувате начина, по който управлявам дома си? Нищо не знаете за семейството ми.

— Напротив. Всичко знам за семейството ви. Можете да ми вярвате — заявих аз и долових старата горчивина в гласа си. — Вие сте нещо като бог, а простосмъртните са длъжни да кръжат около вас, както планетите обикалят около слънцето.

— Как си позволявате да ми говорите по този начин? — процеди той и направи крачка към мен, за да ме накара да отстъпя и да ме притисне.

Аз не помръднах.

— Не съм аз тази, която ще дава обяснения, господин Сийбрайт. Доведената ви дъщеря е отвлечена, а Моли е единственият човек, който го е грижа дали тя ще живее. Нещо да кажете по този въпрос?

— Нямам какво да ви кажа. Това не ви влиза в работата.

— Вече ми влиза в работата. Кога, къде и как получихте тази касета?

— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ви. — Той мина покрай мен с надеждата да се отърве от присъствието ми, върна се при библиотеката и затвори вратите, които скриваха телевизора.

— Да не би да предпочитате да отговаряте на въпросите на детектива от полицията?

— Ясно казват да не викаме полиция — напомни ми той, докато преместваше едно ъгълче на книга на милиметър вляво, за да застане до останалите. — Да не би да искате да носите отговорността за смъртта на момичето?

— Не. А вие?

— Не, разбира се. — Оправи натрупани една върху друга книги и очите му се плъзнаха в търсене на други нередности в малкото му царство. Нервен е, казах си аз.

— Ако тя не се върне, вие няма да съжалявате особено, нали? — попитах го аз.

— Това е отвратително.

— Нима?

Той престана да се чуди какво да подреди още и се направи на обиден.

— Ти за какъв ме мислиш?

— Сигурна съм, че точно сега не горите от желание да ви отговоря. Кога пристигна касетата, господин Сийбрайт? Никой не е чувал и виждал Ерин от седмица. Похитителите обикновено искат да пипнат парите час по-скоро. Това е част от цялата работа. Колкото по-дълго задържат жертвата, толкова по-голяма е вероятността да оплескат нещо.

— Касетата дойде току-що — отвърна той, ала не посмя да ме погледне, когато го каза.

Бях готова да се обзаложа, че е у него поне от два дни.

— А похитителите не са ли звънели?

— Не.

— Как пристигна?

— По пощата.

— Тук в къщата или в офиса ви?

— Тук.

— До вас ли беше адресирана или до съпругата ви?

— Ами… не помня.

Значи е била до Кристъл. И той я е скрил от нея. Сигурно преглеждаше пощата й, мръсникът! Нали трябваше да държи всички под контрол. А когато тя най-сетне я бе видяла, той я праща да си легне и отива да се поразвее.

— Искам да видя плика — настоях аз.

— Изхвърлих го.

— Тогава ще прегледам боклука. Да вървим. Може да има отпечатъци. Марката също е важна.

— Няма го.

— Кое го няма? Боклукът ви вчера беше на тротоара. След като касетата е пристигнала днес, значи…

Сега вече нямаше какво да ми отговори. Въздъхнах отвратена от него и пробвах отново:

— Обаждали ли са се?

— Не.

— Господ да ти е на помощ, ако лъжеш, Сийбрайт.

Той поаленя.

— Как смееш да ме наричаш лъжец?

— Че ти си лъжец.

И двамата се обърнахме към вратата. Там бе застанала Кристъл. Приличаше на измъчена застаряваща проститутка. Лицето й бе изопнато и бледо. Около очите й имаше кръгове от аркансил. Изрусената й коса приличаше на перука от някой филм на ужасите. Беше си сложила къс цикламен халат обточен с пухчета на деколтето и маншетите и чехли в същия цвят.

— Ти си лъжец — заяви тя, впила стъклените си очи в него.

— А ти си пияна — обвини я Брус.

— Как да не бъда. Нали не мога да говоря, ако не ме попиташ.

Наблюдавах Сийбрайт. Беше вбесен. Трепереше от гняв. Ако не бях тук, нямам представа какво щеше да направи. Кристъл не би посмяла да каже и дума. Обърнах се към нея и веднага забелязах разширените зеници и размазаното червило.

— Госпожо Сийбрайт, кога видяхте за пръв път касетата?

— Видях опаковката. Беше написано моето име. Реших, че е нещо, което съм поръчала по пощата.

— Кристъл… — изръмжа Брус.

— Кой ден беше?

Устата й затрепери.

— Сряда.

Значи бяха минали два дни.

— Нямаше смисъл да те притеснявам — обясни Сийбрайт. — Я се погледни. Виж как ти се отрази.

— Видях я днес — обърна се тя към мен. — Дъщеря ми е отвлечена. Според Брус не трябва да знам за това.

— Казах ти, че ще се оправя, Кристъл — процеди през зъби той.

Кристъл ме погледна, нещастна, жалка и ужасена.

— В нашето семейство, оставяме решенията на човека, който е най-подходящ да ги взема.

Погледнах вбесена Брус Сийбрайт. Той се потеше. Беше успял доста успешно да сплаши жена като Кристъл, но с мен нямаше да му бъде толкова лесно.

— Ще ви попитам още веднъж, господин Сийбрайт. Преди да ми отговорите, искам да сте наясно, че от шерифската служба могат да изискат разпечатка от телефонната кампания и да потвърдят информацията. Обаждали ли са се похитителите?

Той подпря ръце на ханша си и вдигна очи към тавана, докато се опитваше да прецени какво ще стане, ако отрече. Не бе от хората, които открито биха се противопоставили на ченгетата. Ако повярваше на думите ми за разпечатката и се сетеше какво ще се случи, ако се намеси полицията… общественият му имидж щеше да бъде съсипан. Притаих дъх.

— Снощи.

Необичаен звук се изтръгна от гърдите на Кристъл Сийбрайт и тя се преви на внушителния кожен стол, сякаш някой я бе застрелял.

Сийбрайт се наду като накокошинен гълъб, докато се опитваше да обясни постъпката си.

— Първо, според мен цялата тази работа е лъжа и измама. Просто Ерин се опитва да ме унижи…

— До гуша ми дойде от тъпи мъжки теории — прекъснах го аз. — Не искам да чувам вашата. Вече видях касетата. Знам с какви хора е била замесена Ерин. Нямам намерение да жертвам живота й, защото ви е страх какво ще кажат околните. Кой се обади? Мъж? Жена?

— Звучеше като гласа на касетата — заяви нетърпеливо той. — Такъв, неясен.

— Какво каза?

Той пожела да ми отговори. Отново сви устни и на мен ми се прииска да го цапардосам.

— Защо да ви казвам всичко това? — опъна се той. — Не знам нищо за вас. Дори не знам за кого работите. Откъде да знам, че не сте една от тях?

— За бога, кажи й! — извика Кристъл и се сви на стола.

— А аз откъде да знам, че ти не си от тях — отвърнах аз. — Жена ти откъде да знае, че не си замесен?

— Не ставайте смешна, госпожице — сопна се Сийбрайт.

— „Смешна“ не е особено подходяща дума, господин Сийбрайт. Ерин доста ви е дразнела. Може би сте намерили начин да се преборите с този проблем.

— Господи! — писна Кристъл и покри устата си с ръце.

— Това е пълен абсурд! — кресна Сийбрайт.

— Не мисля, че от шерифската служба ще се съгласят с мнението ви — сопнах се аз. — Хайде, разказвайте.

Той въздъхна отново като свален от трона си патриарх.

— Гласът каза да сложа парите в картонена кутия и да я оставя на определено място в конния център в Локсахачи, нещо такова.

Знаех за кое място говори. Намираше се на двадесет минути от Уелингтън, все още неразработен център. Там бе просторно, имаше тренировъчни площадки, ала те се използваха по няколко пъти в годината.

— Кога?

— Днес. В пет.

— Оставихте ли парите?

— Не.

Кристъл се разрида.

— Ти си я убил! Убил си я…

— Стига, Кристъл, за бога, престани! — сряза я той. — Ако наистина е отвлечена, няма да я убият. Какъв е смисълът?

— Единствената им цел са парите — отвърнах студено аз. — Ще се опитат да ги вземат независимо дали тя е жива или мъртва. Обещаха ли Ерин да бъде на мястото? Споменаха ли друго място, откъдето да я приберете?

— Не казаха.

Нямаше гаранция, че Ерин е жива. Ако похитителите са били достатъчно жестоки, тя може и да е била убита веднага след похищението, за да не може да ги разпознае по-късно, а и защото така щеше да е по-лесно за тях. Може би още от самото начало са имали намерение да я ликвидират, а цялата работа с отвличането е била за заблуда.

— След това обаждали ли са се?

— Не.

— Нещо не ми се вярва. Ако аз чаках да получа триста хиляди в пет следобед и никой не дойдеше да ми ги остави, щях да полюбопитствам защо е станало така.

Той вдигна ръце и застана до прозореца, където през незатворените капаци на прозорците се провираше мрак. Наблюдавах го и разбирах, че е безчувствен човек. Дотолкова, че бе в състояние да подхвърли заварената си дъщеря на един хищник. Толкова безчувствен, че нямаше да му трепне окото, ако я убиеха.

Най-трудно ми бе да преглътна, че Сийбрайт се отказваше да контролира нещата, когато имаше второ действащо лице и така ставаше уязвим. Единствената друга възможност бе да си изцапа ръцете, а това просто не можеше да се случи. Конспирацията бе по-приемливата от двете злини. Винаги можеше да отрече.

Погледът ми попадна на бюрото му, безупречно подредено. Нямаше да се учудя, ако отгоре имаше папка с надпис „Отвличането на Ерин“. Спрях до телефона, безжичен „Панасоник“ с дисплей, на който се изписваха номерата. Шон имаше същия телефон. Минах зад бюрото, настаних се на кожения президентски стол и взех слушалката.

— Какво правите? — попита Брус и забързано прекрачи към мен.

Натиснах копчето за проверка и на прозорчето се изписа номер.

— Възползвам се от чудесата на съвременната техника. Ако похитителят ви е звънял от телефон, на който номерът не е блокиран, той е записан в паметта и може да се провери на кого е. Нали са много хитри тази машинки?

Надрасках номера на кубче с листчета, след това преминах на следващия номер. Той се опита да изтръгне телефона от ръката ми. Забелязах как мускулите на челюстта му се стегнаха.

— На този телефон ми звънят колеги и партньори — разпалено обясни той. — Няма да ви позволя да ги притеснявате.

— Вие откъде знаете, че някоя от тях не е похитителят? — попитах аз.

— Това е лудост! Те са богати уважавани хора.

— Може би всички с едно изключение.

— Няма да въвличам хората в тази каша.

— Имате ли врагове, господин Сийбрайт? — попитах аз.

— Не, разбира се.

— Никого ли не успяхте да ядосате цял живот? Човек, който е в строителния бизнес и то в Южна Флорида? Направо невероятно!

— Аз съм уважаван бизнесмен, госпожице Естес.

— И сте също толкова желан, колкото заразна болест — отвърнах аз. — Не мога да повярвам, че няма хора, които биха се зарадвали, ако ви накарат да страдате. А в момента мисля само за най-близките ви.

Той ме ненавиждаше. Личеше по малките му злобни очички. Това дори ме зарадва, защото чувството бе взаимно.

— Искам номера на разрешителното ви — настоя напрегнато той. — Имам намерение да се оплача на когото трябва.

— В такъв случай ще бъде глупаво от моя страна, ако ви го дам, не сте ли съгласен? — попитах аз и записах нов номер. Бяха записани тринадесет номера от последния път, когато бе изтрил паметта. — Освен това, господин Сийбрайт, струва ми се, че не сте в положение да се оплаквате от мен. Знам твърде много неща, които едва ли искате да излязат в пресата.

— Да не би да ме заплашвате?

— Този въпрос винаги ме е удивлявал — отвърнах аз. — Да не би да дължите пари на някого?

— Не.

— Играете ли хазарт?

— Не!

— Познавате ли човек на име Томас Ван Занд?

— Не. Кой е той?

— Вие ли уредихте Ерин да започне работа при Дон Джейд? Преписах и последните номера и го погледнах.

— Какво значение има? — попита той.

— Уредихте ли й работа?

Той отново ми се стори нервен. Отново посегна да оправи лист хартия, отклонил се на милиметър от правия път.

— Доста интересно съвпадение, ако Ерин съвсем случайно си е намерила работа при треньора на ваш клиент, купил си и безобразно скъпа собственост от вас.

— Това пък какво общо има? — настоя той. — Може и да съм споменал, че си търси работа, нещо свързано с коне. Какво от това?

Поклатих глава, скъсах страницата с номерата от кубчето и се изправих. Погледнах Кристъл, все още свита на кожения стол, отдала се на собствените си кошмари. Искаше ми се да я попитам дали си струва — къщата, дрехите, колата, парите, — ала тя страдаше достатъчно и без да я обвинявам, че е продала собственото си дете. Подадох й една от визитките си с телефонния ми номер, а друга оставих на бюрото.

— Ще проверя тези номера. Може да излезе нещо — уведомих ги аз. — Обадете ми се веднага след като похитителите се свържат с вас. Ще направя каквото мога. Професионалното ми мнение е, че трябва да позвъните в полицията и да поискате да разговаряте направо с детектив Джеймс Ландри.

— Нали казаха никаква полиция — напомни ми Сийбрайт, доволен, че не трябва да се обажда.

— Те ще бъдат в цивилни дрехи и с необозначени коли. Никой няма да разбере дори да са от Свидетелите на Йехова.

Сийбрайт се намръщи.

— Не искам чужди хора да вземат решения вместо нас.

— Така ли? Може и да не ви хареса особено, но в този случай не сте най-подходящият човек, който да взема необходимите решения — заявих аз. — Трябва ви професионална помощ. Ако не желаете, аз ще се погрижа за това, колкото и да ви е неприятно.