Тами Хоуг
Надпревара с похитител (31)

27.

Обадиха се в 3:12 след полунощ.

Моли бе взела слушалката от безжичния телефон в хола, беше я качила тайно на втория етаж и я бе скрила под едно списание на нощното шкафче. Не й позволяваха да има собствен телефон, въпреки че всички момичета от класа й имаха. Според Брус, ако едно момиче разполагаше със собствен телефон, това бе най-добрият начин да се забърка в неприятности.

Не позволяваше и на Чад да има телефон, въпреки че Моли знаеше, че Чад си е купил, а също и пейджър, за да може да изпраща важни есемеси на тъпите си скапани приятели. Брус нямаше представа. Моли го пазеше в тайна, защото мразеше Брус много повече от Чад. Брус бе наредил всички в къщата — освен него, разбира се — да се обаждат от кухнята, където останалите да могат да чуват разговора.

Телефонът иззвъня три пъти. Моли погледна слушалката, стисна я в едната ръка и притаи дъх. В потната си длан стискаше портативен диктофон. Страхуваше се, че Брус спи и ще пропусне обаждането. Него не го интересуваше какво ще се случи с Ерин. Тъкмо когато реши да се обади, звъненето спря. Тя прехапа устни и натисна копчето на телефона с едната ръка, а с другата — бутона за запис.

Гласът беше ужасен, зловещ, гласът на непознатия, който вече бе чула на видеокасетата, също като от филм на ужасите. Всяка дума бе внимателно подбрана, отекваше злокобно и страшно. Очите на Моли се напълниха със сълзи.

— Ти наруши правилата. Момичето ще плати.

— Какво говориш? — попита Брус.

— Ти наруши правилата. Момичето ще плати.

— Нямах избор.

— Ти наруши правилата. Момичето ще плати.

— Не съм виновен аз. Не съм викал ченгетата. Какво искате да направя?

— Донеси парите на уреченото място. В неделя. Точно в шест. Никаква полиция. Никакви детективи. Сам.

— Колко?

— Донеси парите на уреченото място. В неделя. Точно в шест. Никаква полиция. Никакви детективи. Сам. Ти наруши правилата. Момичето ще плати. Ти наруши правилата. Момичето ще плати. Ти наруши правилата. Момичето ще плати.

Разговорът прекъсна.

Моли затвори телефона и изключи диктофона. Трепереше толкова силно, че се страхуваше да не повърне. „Ти наруши правилата. Момичето ще плати.“ Думите се повтаряха толкова силно, че й се прииска да запуши уши, ала гласът звучеше в главата й.

Тя бе виновна. Мислеше си, че постъпва правилно, че така е най-добре. Казваше си, че тя е единствената, готова да направи всичко, за да спаси Ерин. Беше се опитала да действа. Беше потърсила помощ. Сега Ерин щеше да умре. И тя бе единствената виновна.

Вината бе нейна и на Елена.

„Ти наруши правилата. Момичето ще плати.“