Тами Хоуг
Надпревара с похитител (17)

13.

— Господи, Ел, напомняш ми за момичешките банди от осемдесетте.

На връщане бях свалила гюрука с надеждата въздухът да проясни главата ми. Вместо това слънцето направо свари мозъка ми, вятърът раздуха косата ми в прическа, достойна за извънземно. Пиеше ми се нещо, искаше ми се да полегна край басейна, ала знаех, че не мога да си позволя нито едното, нито другото.

Шон се наведе и ме целуна по бузата, след това ми се скара.

— Откраднала си ми колата.

— Отиваше ми на дрехите.

Слязох от мерцедеса и му подадох ключовете. Той беше в бричове и ботуши и стегната черна фланелка с навити ръкави, която разкриваше бицепси с размерите на грейпфрути.

— Сигурно Робърт ще идва за урока — подхвърлих аз.

— Защо реши така? — попита раздразнен той.

— Защото фланелката подчертава мускулите ти. Миличък, толкова си прозрачен.

— Мър мяу. Днеска май си доста заядлива.

— Така става, когато ме понабият.

— Сигурен съм, че е било напълно заслужено. Покани ме и мен следващия път. С радост ще дойда да погледам.

Тръгнахме заедно покрай обора към къщата за гости. Шон ме погледна крадешком и се намръщи.

— Добре ли си?

Замислих се ненужно дълго над въпроса, вместо да отговоря небрежно както обикновено. Какъв необичаен момент да ме налегнат тежки мисли, казах си аз, и ги запазих за после.

— Да — отвърнах. — Добре съм.

Колкото и заплетен да ставаше случаят, колкото и да нямах желание да се заема, след като вече бях прибягнала до старите умения и навици, се чувствах чудесно. Беше толкова хубаво някой да има нужда от теб.

— Добре — съгласи се той. — Върви да си напудриш носа и се превърни отново в себе си, Пепеляшке. Второто ти аз има гости.

— Кой?

— Ван Занд. — Той изсъска името, сякаш бе лапнал нещо отровно горчиво, при това с костилка. — И после да не кажеш, че не се жертвам за теб.

— Собствената ми майка не би направила толкова много за мен.

— Дано да си вярваш, мила. Майка ти не би допуснала този навлек да припари. Имаш двадесет минути да се преобразиш.

Взех душ и си сложих един от тоалетите, които бях купила в конната база: яркочервената индийска пола с прихлупване и жълта ленена блуза. Наредих на ръката си всичките гривни, посегнах към сандалите с дебела подметка, сложих си кафяви сенки и отново бях празноглавата Ел.

Ван Занд тъкмо пристигаше, когато се отправих покрай конюшнята към паркинга. Беше се наконтил така, че да ме впечатли в униформата на патриарх от Палм Бийч — розова риза, кремави панталони, синьо двуредно сако и задължителното шалче на врата.

Щом ме забеляза, протегна ръце към мен като отдавнашен приятел.

— Ел!

— Зед.

Изтърпях някак целувките по бузите и подпрях ръце на гърдите му, за да не му позволя да ме прегърне.

— Три пъти — напомни ми той и отстъпи назад. — Също като холандците.

— На мен пък ми прилича на извинение да ме опипаш — отвърнах аз с крива усмивка. — Умно. От кои други култури си крал идеи, за да постигнеш своето, като се правиш на съвършения джентълмен?

Той се усмихна мазно.

— Зависи от дамата.

— А пък аз реших, че си дошъл, за да видиш конете ми — обади се Шон. — Или да ми съдереш кожата.

Ван Занд го погледна объркано.

— Как така. Как ще ти съдера кожата?

— Това е метафора, Зед — обясних му аз. — Свиквай с Шон. Като дете майка му го беше записала в школа по актьорско майсторство. Такъв си е той.

— А-ха. Актьор!

— Нима не сме всички? — попита невинно Шон. — Помолих момичето да оседлае Тино — жребецът, за който ти обяснявах. Искам осемдесет хиляди за него. Талантлив е, но имам достатъчно талантливи коне. Ако имаш клиенти, които търсят…

— Може и да имам — прекъсна го Ван Занд. — Донесъл съм си камерата. Ще направя филмче и ще го изпратя на клиент, който скоро чакам да дойде от Вирджиния. А когато си готов да потърсиш нещо ново, с удоволствие ще ти покажа най-добрите коне в Европа. Доведи и Ел с теб. Ще си прекараме славно.

Той огледа полата ми.

— Днес няма ли да яздиш, Ел?

— Малко прекалих с веселието снощи — отвърнах аз. — Още се възстановявам. Двамата с Шон ходихме на бал.

— Ел не може да се въздържи, когато има някое благотворително събитие — обясни Шон. — Или пък чаша шампанско.

— Изпуснала си купона в конната база — започна Ван Занд, доволен, че може да разкаже клюките. — Някой пуснал конете навън. Друг бил нападнат. Направо не е за вярване.

— Ти беше ли там? — попитах аз. — Посред нощ? Сигурно полицаите ще искат да те разпитат.

— Разбира се, че не бях там — отвърна раздразнено той. — Как може да си помислиш такова нещо?

Свих рамене.

— Зед, нямам никаква представа какво си способен да направиш. Знам, че не разбираш от шеги. Настроенията ти започват да ме отегчават, а те познавам само от два дни — обясних аз, без да крия раздразнението си. — Очакваш да прекося половин Европа в една кола с теб и раздвоената, не разпеторената ти самоличност. Май ще предпочета да остана вкъщи и да си скучая.

Той разпери пръсти и положи длан над сърцето, все едно че му бях нанесла смъртна обида.

— Аз съм чувствителен човек. Искам на всички да им е добре. Не обвинявам хората дори на шега.

— Не приемай нещата толкова навътре, Томас — обърна се към него Шон, когато приближихме конюшнята. — Ел си точи езика всяка вечер преди лягане.

— За да те скастрям по-добре, любими.

Ван Занд ме погледна нацупено.

— С остър език няма да си намериш съпруг.

— Съпруг ли? Не ми трябва съпруг — отрязах го аз. — Един ми стига. Върнах го обратно.

Шон се ухили.

— Защо да се правиш на съпруга, след като можеш да си живееш живота?

— Бившите са много симпатични — съгласих се аз. — Грабваш половината пари и никакви главоболия повече.

Ван Занд ми се закани с пръст и се опита да използва чувството си за хумор.

— Някой трябва да те опитоми, тигрице. Друга песен ще запееш тогава.

— Вземи си камшик и стол, ако смяташ да се заемеш — предложи Шон.

Ван Занд имаше вид на човек, който си е представял нещо повече от това. Усмихна се отново.

— Аз знам как да се държа с една дама.

Зърнах Ирина да приближава към нас. Дългите й крака бяха голи. Бе нахлузила широки боти за планински преходи. Забелязах, че стиска нещо в ръка. Стори ми се ядосана и предположих — после се оказа, че греша, — че е ядосана на Шон, задето е закъснял и й е объркал плановете, или пък нещо друго от безкрайния списък неща, които я докарваха до бяс. Спря на метър от нас, изкрещя нещо грубо на руски и метна това, което стискаше в ръка.

Ван Занд извика от изненада и едва успя да се дръпне навреме, за да избегне подковата, която трябваше да го удари по главата.

Шон скочи ужасен.

— Ирина!

Тя се хвърли към Ван Занд като звяр, като крещеше през всичкото време.

— Свиня! Мръсна свиня!

Аз стоях, без да помръдна, и наблюдавах удивена как Ирина го налага с юмруци. Беше тънка като вейка, ала имаше силни ръце и мускулите й бяха ясно очертани. Ван Занд се олюля назад, килна се настрани, докато се опитваше да се отърве от нея, ала тя не отстъпваше.

— Смахната кучка! — кресна той. — Махнете я от мен! Разкарайте я!

Шон се спусна напред и сграбчи русата опашка на рускинята с една ръка, а с другата свитият й юмрук.

— Ирина! Престани!

— Кучи син! Вонящ кучи син! — крещеше тя, докато Шон я дърпаше от Ван Занд. Продължи да нарежда на руски и се изплю злобно върху белгиеца.

— Тя е луда! — кресна Ван Занд и избърса кръвта от устната си. — Трябва да бъде затворена.

— Доколкото разбирам, вие двамата се познавате — предположих аз.

— Никога не съм я виждал! Луда руска мръсница!

Ирина се мяташе в ръцете на Шон с лице, разкривено от ярост.

— Следващия път ще ти изтръгна гръкляна и ще се изсера отгоре ти, гадино! Заради Саша!

Ван Занд се дръпна втрещено. Винаги пригладената му коса бе щръкнала във всички посоки.

— Ирина! — извика ужасен Шон.

— Позволете на нас, дамите, да се оттеглим за момент — предложих аз, хванах Ирина за ръката и я поведох към приемната.

Ирина изръмжа и направи неприличен жест към Ван Занд, но тръгна с мен.

Влязохме в приемната, облицована с махагонова ламперия, снабдена с бар и със столове с кожена тапицерия. Ирина крачеше напред-назад, без да спира да реди обиди. Минах зад бара, извадих бутилка „Столичная“ от хладилника и й сипах три пръста в кристална чаша.

— Пийни, приятелко. — Подадох й чашата. Тя я изпи като вода. — Знам, че и той ще пита, но имаш ли нещо против да ми кажеш какво става.

Тя изфуча, нарече Ван Занд с още обидни имена, след това въздъхна и се опита да се успокои. Получи се, овладя се за секунди.

— Той не струва като човек — заяви тя.

— Онзи, който доставя храната на животните, също не струва като човек, но не си спомням някога да си го нападнала. Кой е Саша?

Тя извади цигара от кутията на бара, запали я и дръпна дълбоко. Изпусна дима бавно, наклонила елегантно глава на една страна. Може би в миналия си живот е била Грета Гарбо.

— Саша Кулак. Приятелка рускиня. Отиде да работи за тази белгийска свиня, защото той я затрупа с обещания. Щял да й плаща, да я пуска да язди хубавите коне, щели да работят като партньори, щял да я превърне в звезда. Смрадлив лъжец! Единственото му желание било да я опъне. Завел я в Белгия и решил, че я притежава. Трябвало само да го остави да я чука и да му бъде вечно признателна. Тя отказала. Беше много красива. Защо й е да се чука с този дъртак?

— Едва ли някой би го пожелал.

— Държал се като изверг. Напъхал я в някаква каравана, където нямало дори отопление. Трябвало да използва тоалетната в конюшнята, а той надничал през дупките в стените.

— Защо не е напуснала?

— Беше на осемнадесет. Много се изплашила. Била в чужда страна, където не познавала никого и не говорела езика. Не знаела какво да прави.

— Защо не е отишла в полицията?

Ирина ме погледна така, сякаш бях пълна глупачка.

— Най-сетне преспала с него — сви рамене тя по начин, който нито един американец не би успял да повтори. — И въпреки това той продължил да се държи гнусно с нея. Освен това й лепнал херпес. След известно време тя откраднала пари и избягала, докато търсели коне в Полша.

— Той се обадил на семейството й и ги заплашил заради парите. Наговорил им какви ли не лъжи за Саша. Когато се прибрала, баща й я изхвърлил на улицата.

— Повярвал е на Ван Занд, вместо на дъщеря си?

Тя се намръщи.

— Всички мъже са еднакви.

— Какво стана със Саша?

— Самоуби се.

— Господи, Ирина, съжалявам.

— Саша беше нежна и крехка, като порцеланова статуетка. — Дръпна замислено от цигарата. — Ако някой мъж ми причини подобно нещо, няма да се самоубия. Ще му отрежа пениса и ще го хвърля на прасетата.

— Доста идейно.

— След това ще го убия.

— Ако имаше малко повече късмет с подковата, щеше да постигнеш целта си — отбелязах аз.

Ирина си сипа още три пръста „Столичная“ и отпи. Замислих се как Ван Занд е злоупотребявал с властта си над младото момиче. На повечето възрастни щеше да им е трудно да се справят с избухливия му характер. Едно осемнадесетгодишно момиче сигурно не е знаело какво да прави. Заслужаваше да му се случи точно това, което Ирина бе намислила като отмъщение.

— Иска ми се да ти предложа да го държа, докато го риташ — отвърнах аз, — само че Шон ще те накара да се извиниш.

— Може да целуне руския ми задник.

— Не е нужно да си искрена.

Тя се замисли. Ако подобно нещо ми се беше случило на мен, щях да пратя Шон по дяволите. Само че не можех да си позволя да отблъсна Ван Занд, особено след всичко, което Ирина ми разказа. Приятелката й Саша бе мъртва. Може би Ерин Сийбрайт все още бе жива.

— Хайде — подканих я аз, преди да реши нещо друго. — Да приключим по-бързо. Можеш да го пречукаш в свободния си ден.

Поведох я навън. Шон и Ван Занд бяха на тревата близо до степенката. Лицето на Ван Занд бе все още зачервено и разтриваше с длан мястото, където го бе ударила подковата. Ирина Развърза Тино и поведе жребеца навън.

— Шон, извинявам се за избухването си — започна Ирина и му подаде яздите. — Съжалявам, че те поставих в неловко впечатление. — Погледна Ван Занд с омраза и презрение. — Съжалявам, че ви се нахвърлих в имението на господин Авадън.

Ван Занд не каза нищо. Гледаше я, без да помръдне, начумерен като буреносен облак. Момичето ме погледна, все едно искаше да ми каже, че и сама мога да видя каква свиня е той. Тя се отдалечи, качи се по стълбите в беседката и се настани на един стол.

— Това е тя царицата — обадих се аз.

Ван Занд продължаваше да се муси.

— Би трябвало да извикам полицията.

— Струва ми се, че няма да го направиш.

— Трябва да я тикнат на топло.

— Както ти си затворил приятелката й ли? — попитах го невинно аз и ми се прииска да го наръгам с нож в ребрата.

Устните му затрепериха така, сякаш се канеше да заплаче.

— Нали не вярваш на лъжите, които е разказала за мен? Не съм направил нищо лошо. Дадох на онова момиче работа, осигурих й къде да живее…

За херпеса забрави ли?

— Тя ме окраде — продължи да се оплаква той. — Държах се с нея като с дъщеря, а тя бе обра, прецака ме и разправя лъжи за мен!

Ето че пак се превърна в жертва. Всички са се настроили против него. Мотивите на този човек винаги бяха бистри като сълзи. Не споменах, че в Америка, ако някой мъж се отнася към дъщеря си, както той се е отнесъл към Саша, със сигурност ще го тикнат в затвора и ако изобщо излезе, ще му се носи славата на изнасилвач, докато е жив.

— Каква неблагодарница — отбелязах аз.

— Ти си й повярвала — обвини ме той.

— Вярвам, че трябва да си гледам моята работа, а сексуалният ти живот не ми влиза в работата.

Той скръсти ръце и отново се нацупи, впил поглед в обувките си. Шон се бе качил на коня и вече бе на арената, за да разгрее коня.

— Забрави за Ирина — настоях аз. — Тя е просто наемна работна ръка. На кой му дреме какво разправят конярите? И те трябва да са като добрите деца: да ги виждаш, ала гласът им да не се чува.

— Тези момичета трябва да си знаят мястото — измърмори той, дръпна ципа на чантата си и извади видео камера. — Или поне някой да ги постави където трябва.

По гърба ми плъзна студена тръпка.

Докато наблюдавахме как Шон разгрява коня, знаех, че нито един от двамата не мисли за качествата на коня. Настроението на Ван Занд бе ужасно мрачно. По всяка вероятност си мислеше как ще пострада репутацията му, ако някой повярва на Ирина, защото аз можех да разпространя пикантната история из целия Уелингтън и той да изгуби клиентите си. Може би просто си представяше как удушава Ирина с голи ръце, как костите на врата й пращят като вейки. Ирина седеше в беседката и пушеше, прехвърлила дългия си крак през облегалката на ракитовия стол, без да откъсва гневния си поглед от Ван Занд.

Моите мисли се бяха насочили в съвсем друга посока. Чудех се дали Томас Ван Занд си е въобразявал, че Ерин Сийбрайт трябва да е благодарна, че той й се пуска, и дали не му се е наложило „да я постави на мястото й“. Мислех, че Ерин бе разкарала Чад и се питах дали Ван Занд или някой като него не й бе обещал разни работи, след което не бе спазил обещанията си. А дали всичко това не бе станало благодарение на първоначалната намеса на Брус Сийбрайт?

Ерин не бе се вместила в представите му за добра дъщеря, а сега, най-сетне не му се пречкаше вече. Ако тя се окажеше мъртва, дали бе възможно той да изпита някакво чувство на вина? Ако тя не се появеше никога повече, дали щеше да се чувства отговорен? Или може бе щеше да е доволен от случилото се?

Замислих се за собствения си баща и се зачудих дали нямаше да се зарадва искрено, ако неблагодарната му дъщеря изчезнеше безследно. Сигурно. Вечно се противопоставях на всичко, което той олицетворяваше, на всичко, което бе. Натривах му носа непрекъснато и си избрах професия, която имаше за цел да тикне зад решетките хората, които той защитаваше в съда, същите хора, които му осигуряваха начина на живот, на който бях свикнала. От друга страна може би просто за него вече не съществувах. Нито се бяхме виждали, нито си бяхме говорили години наред. Може би той дори вече не си спомняше за мен.

Поне баща ми не ме бе осъдил на живота, който водех. Виновна бях единствено и само аз.

Ако Брус бе уредил Ерин при Трей Хюс, а пък Хюс я бе запознал с Джейд, а покрай Джейд тя се бе запознала с Ван Занд, то Ерин не е могла да избира съдбата си. Иронията бе, че тя си е въобразявала, че е постигнала мечтаната независимост, че контролира живота си. Колкото по-дълго време липсваше, толкова по-малка бе вероятността да е жива.

Когато Шон свърши с представянето на Тино, треньорът на Шон вече бе пристигнал за уговорения урок и се наложи аз да изпратя Ван Занд.

— Клиентът ти от Вирджиния ще прояви ли интерес, как мислиш? — попитах го аз.

— Лоринда Карлтън ли? — Той повдигна рамене, типично по френски. — Ако й кажа, че трябва да прояви интерес, тя ще прояви — отвърна той. Това е то, думата на Ван Занд е закон. Амин. — Тя не е талантлива ездачка, но има хиляди долари за харчене. Трябва само да я убедя, че този кон е нейната съдба и всички след това ще бъдем доволни.

Освен жената, която ще си купи кон, с който не може да се справи. Тогава Ван Занд щеше да я убеди да продаде този кон и да си купи друг. Щеше да пипне комисионната и от двете сделки и колелото щеше да продължи да се върти.

— Не бива да разкриваш търговските си тайни — намекнах му аз. — Ще съсипеш илюзиите ми.

— Ти си твърде умна жена, Ел. Знаеш как стоят нещата в бизнеса с коне. Тук е жестока работа. Хората невинаги са на ниво. Въпреки това аз се грижа за клиентите си. Проявявам необходимата лоялност и последователност и очаквам и те да се държат по същия начин с мен. Лоринда ми има доверие. Позволява ми да използвам лятната й вила, докато съм тук през сезона. Виждаш ли колко са ми благодарни приятелите?

— Така и трябва — отвърнах сухо аз.

Като нищо би предал доверието на благодарната си приятелка, за да сключи по-изгодна сделка с Шон Авадън. Каза го, без да му трепне окото, сякаш това не означаваше нищо за него, а веднага след това заговори за лоялност и последователност в отношенията.

— Свободна ли си за вечеря, Ел? — попита той. — Ще те заведе в „Плейърс“. Можем да обсъдим какъв кон е най-подходящ за теб.

Предложението ми се стори невероятно противно. Бях изтощена, болката ме разкъсваше, да не говорим, че нямаше да издържа противния му характер и променливото му поведение. Искаше ми се да направя същото, което Ирина вече бе сторила, да му се нахвърля и да го смачкам, да го нарека с всички обидни думи, които можех да измисля. Вместо това отвърнах:

— Няма да стане тази вечер, Зед. Боли ме глава.

Той ми се стори обиден и отново направи физиономия на нещастен човек.

— Аз не съм някое чудовище. Аз съм последователен човек, а не безхарактерно мекотело. Хората в този бизнес пускат слухове, когато се ядосат на някого. Знаеш, че не бива да им вярваш.

Вдигнах ръка.

— Престани. Просто престани. Господи! Толкова съм уморена. Главата ме боли. Единственото ми желание е тази вечер да се накисна в джакузито и да не слушам ничии приказки. Може и да ти се струва невероятно, но ти нямаш нищо общо.

Той не ми повярва, но поне смени тактиката. Изпъна гръб и кимна.

— Ще видиш, Ел Стивънс. Ще ти покажа. Ще те направя шампион — обеща той. — Ще видиш какъв човек съм.

Да, това последното определено бе обещание, което щеше да се сбъдне.