Тами Хоуг
Надпревара с похитител (40)

35

Трей Хюс не се върна в конюшнята на Дон Джейд.

Чаках в колата и поглеждах към часовника си на всеки три минути, поне така ми се струваше. Наближаваше шест. Хавиер поведе сивия кон извън конюшнята, покрит с чул, за да не настине, и се върна с Парк Лейн. Парис и Джейн Ленъкс дойдоха с електромобила, после Ленъкс се качи в златист кадилак и потегли.

Погледнах отново часовника. Беше станало 5:43.

В друг конен парк, на няколко километра, Ландри и екипът му от „Кражби и убийства“ сигурно вече бяха заели позиция и очакваха появата на похитителите.

Искаше ми се да отида, за да видят как ще протече всичко, но ми беше пределно ясно, че няма да ме допуснат. Исках да разбера къде бяха Джейд и Ван Занд, какво вършеха, кой ги наблюдаваше. Освен това много държах да научи къде се беше дянал Трей Хюс. Трябваха ми хора, които да следят тези неща и да ми докладват. Исках аз да ръководя разследването.

Старият прилив на адреналин отново бе нахлул и раздвижил кръвта ми. Усещах как кожата ми тръпне. Чувствах се жива.

Парис се появи от конюшнята, облечена в ежедневни дрехи, качи се в яркозелено инфинити и пое към служебния изход. Запалих колата и дадох газ след нея, като пуснах един камион да застане между нас. При Пиърсън зави наляво по криволичещ път към покрайнините и мина през Бинкс Форест.

Моли сигурно бе вкъщи, свита в някой ъгъл като мишле, ококорила очи, докато се вслушва във всеки шум и чака, изпълнена с отчаяние, да научи някакви вести за Ерин. Беше нетърпелива да разбере какво се е случило по време на насрочената размяна.

Искаше ми се да бъда при детето и заради нея, и заради себе си.

Намалих, когато Парис спря на Съдърн — натоварено кръстовище, което водеше към Палм Бийч в едната посока и към провинцията в другата. Тя се насочи към Локсахачи и продължи по пътя към тъмната гориста местност.

Следях внимателно задните светлини на инфинитито, убедена, че е поела към конния парк.

Злокобно усещане за deja vu пролази по гърба ми. За последен път бях пътувала по тези пътища през нощта, когато все още бях наркоченге. Караваната на братята Голъм бе спряна недалече.

Стоповете на автомобила блеснаха. Парис не даде мигач.

Намалих и вдигнах поглед към огледалото за обратно виждане, когато нечии фарове осветиха купето. Сърцето ми лудо заблъска.

Не ми беше никак приятно, че има някой зад мен. По този път рядко се мяркаха коли. Тук не се минаваше случайно, всеки идваше насам с определена цел, освен ако не работеха или не живееха някъде наоколо.

Отново стомахът ми се сви, също като сутринта, когато Ван Занд се появи в имението и аз се уплаших, че съм сама с него.

Доскоро, каза той, когато ме целуна по бузата.

Парис зави по някаква алея. Минах покрай нея и хвърлих бърз поглед. Както повечето отдалечени имения, и тук къщата бе в стила на фермерските домове, строени през седемдесетте с обрасъл, неподдържан двор. Вратата на гаража се вдигна и тя вкара автомобила вътре.

Защо живееше чак тук, запитах се аз. Бизнесът на Джейд вървеше успешно. Парис със сигурност изкарваше добри пари, достатъчно, за да се настани в Уелингтън, близо до конната база и да си позволи апартамент в някой от комплексите, където живееха главно ездачи.

Нямаше да се учудя, ако някой коняр бе пратен тук. Наемите наоколо бяха евтини — сравнително евтини. Парис Монтгомъри със зеленото си инфинити и наследствения пръстен с диаманти и смарагди определено не пасваше на това място.

Фаровете отзад ми подсказаха, че автомобилът зад мен е скъсил дистанцията.

Натиснах рязко спирачките и завих надясно по друг страничен път. Оказа се, че не е никакъв път, а задънена улица с наскоро почистени терени. Фаровете ми осветиха къща в строеж.

Колата зад мен също зави в задънената улица.

Дадох газ на завоя на алеята, за да обърна по посока на главния път, след това набих спирачки, беемвето поднесе и блокира изхода.

Нямаше да позволя на копелето да ме преследва като заек.

Извадих глока от тайника на вратата.

Отворих със замах тъкмо когато другата кола се изравни с мен и някой спусна прозореца.

Насочих пистолета право в лицето на шофьора. Очите му щяха да изскочат, а устата му застина широко отворена.

Не беше Ван Занд.

— Кой сте вие? — изкрещях аз.

— Господи! За бога! Не ме убивай!

— Млъквай, мама ти стара! — продължих да крещя аз. — Да ти видя документите! Веднага!

— Аз просто… просто… — заекна той. — Изглеждаше на около четиридесет, слаб, с гъста коса.

— Слизай от колата! Да ти виждам ръцете!

— Господи! — продължи да хленчи той. — Моля те, не ме убивай. Ще ти дам всичките си пари…

— Млъквай. Аз съм ченге.

— Господи!

Очевидно това му се стори значително по-зле, отколкото възможността да го ограбя или убия.

Слезе от колата, протегнал ръце напред.

— Десняк или левак?

— Какво?

— Десняк ли си или левак?

— Левак.

— С дясната ръка извади портфейла и го остави на капака на колата.

Той послушно извади портфейла и го постави върху колата, а сетне го плъзна към мен.

— Как се казваш?

— Джими Манети.

Отворих портфейла и се престорих, че виждам на мътната светлина, която разпръсваха фаровете на автомобилите.

— Защо ме следиш?

Той се опита да свие рамене.

— Мислех, че и ти се оглеждаш.

— Защо да се оглеждам?

— За купона. На Кей и Лиса.

— Кои са Кей и Лиса?

— Не знам. Просто Кей и Лиса. Сервитьорки са. В „Стимърс“.

— Мили боже — измърморих аз и подхвърлих портфейла на капака. — Ти малоумен ли си?

— Май да.

Поклатих глава и свалих пистолета. Цялата треперех. Чувствах, че се отпускам и осъзнах, че съм щяла да пръсна главата на един невинен глупак.

— Стой настрана, за бога — наредих аз и се отправих заднешком към колата. — Следващият, на когото се натресеш, може и да не се окаже сговорчив като мен.

Оставих Джими Манети с вдигнати ръце, излязох от задънената улица и се отправих обратно в посоката, от която бях дошла. Опитвах се да дишам дълбоко и да успокоя сърцето си.

Къщата, в която влезе Парис Монтгомъри бе вече осветена. Кучето й си гонеше опашката пред вратата. На алеята отпред бе паркирана кола.

Класическо порше кабриолет със свален гюрук и име вместо регистрационен номер. ГОТИН ПИЧ!

Колата на Трей Хюс.