Тами Хоуг
Надпревара с похитител (6)

3.

Конната база в Палм Бийч е нещо като малка суверенна нация с кралските особи, охраната и високите порти. Говоря за парадния вход. Задната врата е отворена през деня и от имението на Шон се стига за не повече от пет минути с кола. Когато има състезания, съседите наоколо редовно влизат тайно, за да си спестят таксата за конюшня — деветдесет долара за целия уикенд за импровизиран бокс в кръгла палатка, където са събрани поне още деветдесет и девет коня. Дежурният нощен пазач заключва задната врата късно вечер. Тази вечер обаче все още не бе тръгнал на обичайната си обиколка.

Вкарах колата и оставих на таблото жълтия пропуск, който за всеки случай взех от мерцедеса на Шон. Паркирах до други коли, спрели до оградата край последната от четиридесетте палатки с боксове.

Карах морскозелено беемве кабриолет 318 инжекцион. Купих си го на търг, организиран от службата на шерифа. Когато плиснеше дъжд, понякога покривът течеше, ала бе снабдено с една екстра, която едва ли е била предвидена от баварските производители: малка метална кутия, уплътнена със силиконова пяна зад панела на вратата от страната на шофьора, достатъчно голяма, за да побере един натъпкан пакет кокаин или пистолет. Деветмилиметровият глок беше затъкнат отзад в колана на джинсите ми, скрит под пуснатата отгоре риза.

Когато има състезания, тук цари същата лудница като в Калкута. Колички за голф и малки мотоциклети бръмчат напред-назад между конюшните и манежите, наоколо са плъпвали кучета, камиони и каравани, пръснати са тежки амуниции за конете, провират се ягуари и поршета, разхождат се ездачи и деца с понита, подтичват коняри, готови да се заемат със сплитането на грива или опашка по желание на клиента, облечени в непромокаеми мушами по за двеста долара с емблемата или цвета на съответната конюшня. Палатките с боксовете приличат на бежански лагери, отпред са инсталирани химически тоалетни, разни хора пълнят ведра с вода от помпите отстрани на непавирания път, а незаконно пребиваващи в страната чужденци, цанили се за общи работници, изхвърлят кофи с оборски тор на купчини, за която по два пъти на ден идва специален камион. Хората тренират конете си във всяко свободно ъгълче, треньорите крещят инструкции, насърчават учениците си или бълват обиди. От високоговорителите на всеки няколко минути се разнасят съобщения.

Вечер е съвсем различно. Настъпва тишина. Не се мярка жива душа. Алеите са пусти. Охраната обикаля непрекъснато около конюшните. Някой коняр или треньор може случайно да се отбие за обичайната си вечерна проверка или за да нагледа болно животно. Някои конюшни са си осигурили собствена охрана, настанена в луксозните приемни. Накратко казано, бавачки за коне на стойност милиони долари.

Кофти работи могат да се случат под плаща на нощта. Съперниците се превръщат във врагове. Завистта прераства в отмъщение. Едно време познавах жена, която изпращаше частен детектив да придружава конете й, след като един от най-обещаващите й жокеи бе надрусан в нощта преди състезание с награда петдесет хиляди долара за победителя.

Бях направила два много яки ареста в конната база, докато работех към отдел „Наркотици“. Можете да си осигурите каквато пожелаете дрога — както за хора, така и за животни, както за възстановяване, така и за укрепване — стига да знаете от кого да поискате. Тъй като едно време бях част от този свят, нямаше проблем да се слея с обстановката и да остана незабелязана. Не се бях мяркала достатъчно време и никой не ме познаваше. Знаех къде да надникна и какво да кажа. Надявах се само нескопосаната шегичка на Шон в „Сайдлайнс“ да не ме провали.

Заобиколих отзад, през така наречената „Ливада“ — палатковото гето, където управата винаги завираше конете за обездка, изпратени за някое и друго състезание през сезона. От тези палатки, разположени най-отзад, се вървеше двадесет минути, за да се добере човек до центъра на базата. Отстрани бяха зарязани изкопни машини, паркирани край изсечени шубраци. Май отново се канеха да разширяват терена.

В палатките светеха лампи. Мелодичен женски смях се разнесе някъде наблизо, последван от сподавен мъжки кикот. Забелязах двойката в края на десета пътека, край деветнадесета палатка. Виждаше се сложна емблема в единия ъгъл на палатката, а под нея блестеше надпис в златно с една-единствена дума на масленозелено поле: „ДЖЕЙД“.

Заобиколих ги. Бях открила конюшнята на Джейд, а нямах представа какво да правя. Дори не се бях замисляла. Завих към осемнадесета палатка, направих кръг и се появих откъм деветнадесета по посока на гласовете.

— Чу ли?

Гласът беше на мъж. Имаше акцент. Може би холандец или фламандец.

Застинах на място и дори не посмях да си поема дъх.

— Стомахът й къркори — отвърна жената. — Нищо й няма, въпреки че мисля пак да повикаме лекаря. Не можем да рискуваме да ни обвинят в небрежност след Ярка звезда.

Мъжът изсумтя.

— Хората вече са си съставили мнение. Вярват в каквото решат.

— И естествено в най-лошото — отвърна жената. — Джейн Ленъкс звъня днес. Замисля се дали да не прехвърли Парк Лейн при друг треньор. Убедих я да остане при нас.

— Сигурен съм, че си се справила. Много си убедителна, Парис.

— Така е в Америка. Невинен си до доказване на противното.

— Винаги си оставаш невинна, ако си богата, красива или имаш достатъчно чар.

— Дон е хем красив, хем очарователен, а всички го смятат за виновен.

— И О’Джей Симпсън беше виновен, нали? А той просто обичаше да играе голф и да чука бели жени.

— Как можеш да го кажеш!

— Истина е. А пък Джейд има конюшня, пълна с коне. Тези американци…

В последното прозвуча нескрито презрение.

— Аз Съм американка, Ви. — В женския глас се появи остра нотка. — Да не би да се опитваш да ми кажеш, че съм глупава.

— Парис… — Мазно разкаяние.

— Тъпите американци купуват конете ти и ти пълнят джобовете. Прояви малко уважение. Или тъкмо това е доказателството колко сме глупави?

— Парис… — Гласът зазвуча още по-мазно и разкаяно. — Не ми се сърди. Не искам да ми се сърдиш.

— Не е вярно.

Отнякъде изникна териер и започна да души около ъгъла, вирна крак към бала сено и ме зяпна, докато обмисляше дали да ме изпорти. Отпусна крак и квикна като аларма на кола. Останах неподвижна.

Жената се провикна:

— Майлоу! Майлоу, ела тук.

Майлоу не трепна. Подскачаше като играчка на пружина при всяко излайване.

Жената се показа зад ъгъла и остана изненадана, когато ме забеляза. Беше руса красавица с тъмни бричове и зелена блуза с три копчета на деколтето, под която се показваха няколко златни верижки. Усмихна ми се лъчезарно, сякаш позираше за реклама на паста за зъби, но беше очевидно, че това не е нищо повече от упражнение на лицевите й мускули.

— Извинете. Въобразява си, че е ротвайлер — обясни тя и пое на ръце териерчето. — Мога ли да ви помогна?

— Не знам. Търся едно момиче. Казаха ми, че работи за Дон Джейд. Казва се Ерин Сийбрайт.

— Ерин ли? Защо ви трябва?

— Чувствам се неловко — започнах аз. — Чух, че си търсела нова работа. Имам един приятел… Търси си коняр. Нали знаете как е през сезона?

— И още как! — въздъхна тя дълбоко и театрално изви нагоре огромните си кафяви очи. Истинска актриса. — И ние си търсим коняр. С искрено съжаление трябва да ви кажа, че Ерин напусна.

— Не може да бъде! Кога?

— В неделя. Заряза ни без много да му мисли. Била си намерила нещо в Окала. Дон се опита да я разубеди, а после каза, че тя твърдо била решила да замине. Много ми стана мъчно. Харесвах Ерин, но нали знаете какви празноглавки са тези момичета.

— Я! Много ме изненадахте. Доколкото разбрах, искала да остане в района на Уелингтън. Случайно да ви е оставила адрес… Къде ще й изпратите чека със заплатата?

— Дон й плати, преди да замине. Между другото, аз съм помощник-треньорът на Дон. Парис Монтгомъри. — Без да пуска кучето, тя протегна ръка и стисна моята. Ръкостискането й беше здраво. — А вие коя сте?

— Ел Стивънс. — Бях използвала това име, когато работех под прикритие в миналия си живот. Опомних се бързо. — Значи си е тръгнала в неделя. Преди или след историята с Ярка звезда?

Усмивката на жената угасна.

— Ами… недоволна служителка напуска и най-неочаквано с един от конете се случва нещастие…

— Ярка звезда е прегризал електрически кабел. Било е нещастен случай.

Свих рамене.

— Че аз откъде да знам. Просто чувам приказки оттук-оттам.

— Хем не знаят нищо, хем приказват.

— Някакъв проблем ли има?

Появи се и мъжът. Беше към средата на петдесетте, висок, елегантен, с гъста черна коса, подчертана от посребрени слепоочия. Държеше се с аристократична надменност. Беше с грижливо изгладени бежови панталони, розова фланелка „Лакост“ и черно копринено шалче на врата.

— Абсолютно никакъв — отвърнах аз. — Просто търсех едно момиче.

— Ерин — обърна се към него Парис Монтгомъри.

— Ерин ли?

— Да, Ерин. Конярчето. Онази, която напусна.

Той веднага се намръщи.

— А, онова момиче. За нищо не ставаше. Защо ви е?

— Няма значение — отвърнах аз. — Вече не е тук.

— Как се казва приятелят ви? — полюбопитства Парис. — Може да чуя нещо.

— Шон Авадън. Имението „Авадонис“.

Студените сини очи на мъжа заискриха.

— Той има много хубави коне.

— Така е.

— За него ли работите? — продължи да ме разпитва.

Сигурно приличах на работничка с късо подстриганата си коса, старите джинси и работните ботуши.

— Стар приятел ми е. Ползвам под наем негов кон, докато открия каквото ми трябва.

Той се усмихна доволно като котарак, приклещил мишката в ъгъла. Зъбите му бяха искрящо бели.

— Мога да ви помогна.

Търговец на коне. Третата най-стара професия на този свят. Та нали тъкмо тези хора са предшественици на съвременните дилъри на коли по цял свят.

Парис Монтгомъри изви очи. Край палатката спря пикап.

— Това е доктор Ритър. Трябва да вървя.

Отново ми отправи сияйната си усмивка и ми стисна ръката.

— Беше ми приятно, Ел — заговори тя така, сякаш не я бях поставила в неловко положение само преди миг, като споменах смъртта на Ярка звезда. — Успех в търсенето.

— Благодаря.

Пусна териера на земята и последва джафкащото зверче към ъгъла, където я чакаше ветеринарят.

Мъжът протегна ръка.

— Томас ван Занд.

— Ел Стивънс.

— Приятно ми е.

Задържа ръката ми малко по-дълго, отколкото трябваше.

— И аз трябва да вървя — заявих аз и отстъпих крачка назад. — Май са ме пратили за зелен хайвер.

— Ще ви изпратя до колата — предложи той. — Красивите жени не бива да обикалят сами в тъмното. Не се знае какви хора се въртят наоколо.

— Имам доста добра представа, но ви благодаря за загрижеността. Жените не бива да се возят и с мъже, с които току-що са се запознали — пошегувах се аз.

Той се разсмя и постави длан върху сърцето си.

— Аз съм джентълмен, Ел. Напълно безобиден. Не си падам по игрите. От теб не искам нищо друго, освен една усмивка.

— Ще ми продадеш някой кон. А това ще ми струва доста.

— Но ще ти предложа най-добрият — обеща той. — Ще открия точно какво ти трябва и ще бъде твой на много изгодна цена. Приятелят ти Авадън обича хубавите коне. Защо не ни запознаеш?

Това са те търговците на коне. Извих очи и му се усмихнах криво.

— Май ще приема да ме закараш до колата.

Той охотно ме поведе към черен мерцедес и отвори вратата.

— Сигурно клиентите ти са доволни, щом си наел такава кола за сезона — отбелязах аз.

Ван Занд се усмихна като котарак пред канарче, гарнирано със сметана.

— Клиентите ми са толкова доволни, че един дори ми преотстъпи тази кола за зимния сезон.

— Мили боже! Ако бившият ме оставяше толкова доволна, сигурно все още щях да говоря за него в сегашно време.

Ван Занд се разсмя.

— Къде си паркирала, госпожице Ел?

— На задния вход.

Поехме към Ливадите.

— Ти познаваш това момиче, нали? За Ерин говоря. Не се ли справяше добре с работата?

Той стисна устни така, сякаш бе помирисал нещо развалено.

— Кофти отношение. Флиртуваше с клиентите. От американските момичета не стават добри коняри. Всичките са разглезени и мързеливи.

— И аз съм американско момиче.

Той не обърна никакво внимание на думите ми.

— Намери си някое полякинче. Силни са и не се налага да им плащаш много.

— Жалко, че не ги продаваха в евтините магазини. В момента използвам една рускиня. Има се за царица.

— Рускините са арогантни.

— Ами холандците какви са?

Той спря мерцедеса, когато му посочих беемвето си.

— Белгиец съм — уточни. — Белгийците са чаровни и знаят как трябва да се държат с жените.

— По-точно казано, зализани негодници — поправих го аз.

— Дамите трябва да са нащрек.

Ван Занд се изкиска.

— Голяма работа си, Ел Стивънс.

— Не можеш да ми завъртиш главата с единия акцент и усмивката. Ще те накарам доста да се поизпотиш.

— Предизвикателство значи! — възкликна той, очарован от възможността.

Слязох от колата, без да го изчакам да дойде да ми отвори, и измъкнах ключовете от джоба на бедрото си. Пръстите ми се отриха в дръжката на пистолета, затъкнат на колана.

— Благодаря ти, че ме докара.

— Аз ти благодаря, Ел Стивънс. Ти разнообрази скучната ми вечер.

— Внимавай да не те чуе госпожица Монтгомъри.

— Тя сега е тъжна, защото й се налага да говори за мъртвия жребец.

— И аз ще се натъжа, ако изгубя кон за толкова пари.

— Парите не са нейни.

— Може да е харесвала коня.

Той сви рамене.

— Ако не е едно, ще е друго.

— Затова пък съм сигурна, че ти с огромна радост ще предложиш на опечаления собственик нов кон.

— Разбира се. Защо не? Това ми е работата — както моята, така и нейната.

— Какъв сантиментален глупчо си ти.

Охраната запали лампите и аз забелязах как мускулите на челюстта на Ван Занд се стягат.

— Занимавам се с този бизнес вече тридесет години, Ел Стивънс — обясни той и в гласа му се прокрадва раздразнение. — Не съм безсърдечен, но професионалните коне идват и заминават. Жалко е, че жребецът вече го няма, но когато става дума за професионализъм, сантименталният глупак не е нищо повече от глупак. Хората трябва да продължават напред. Също и собствениците. Застраховката ще покрие сумата за мъртвия кон и собственикът ще си купи нов.

— А ти с радост ще предложиш нов.

— Разбира се. Вече имам предвид един кон в Белгия — чисти рентгенови снимки и два пъти по-добър на препятствия.

— И за не повече от един милион и осемстотин хиляди ще стане собственост на някой щастлив американец, а Дон Джейд II ще може да го язди.

— Хубавите са скъпи, а добрите побеждават.

— А останалите могат да прегризват електрическите кабели посред нощ и да се изпържат, така ли? — попитах аз. — Внимавай пред кого говориш, Ван Занд. Някой застрахователен следовател може да те чуе и да си направи погрешен извод.

Този път той не сви рамене. Усетих го как се напрегна.

— Не съм казал, че конят е бил убит — отвърна той приглушено и дрезгаво.

Беше ядосан. Не очакваше да имам акъл. Трябваше да съм просто една богата американка, която не знае какво е това здрав разум, готова да се остави да бъде очарована и завлечена в Европа, за да напазарува от него.

— Не си, но на Джейд му се носи славата, нали така?

Ван Занд пристъпи по-близо. Гърбът ми бе притиснат до тавана на колата. Трябваше да вдигна поглед към него. Наоколо нямаше жива душа. Зад вратата се бе ширнало голото поле. Плъзнах ръка назад и напипах пистолета.

— Ти да не би да си от някоя застрахователна компания, Ел? — попита той.

— Аз ли? — Изсмях се. — Господи, не. Аз не работя. — Казах го с презрението, с което би го изрекла майка ми. — Просто обичам пикантериите, нищо повече. А Дон Джейд е потаен мъж. Нали ни знаеш какви сме в Палм Бийч. Не можем да устоим на един хубав скандал. В момента най-голямата ми грижа е откъде да си намеря хубав кон. Какво правят треньорите и състезателите за мен не е нищо повече от добра клюка.

Той се отпусна, защото реши, че се интересувам главно от себе си. Подаде ми визитката си и отново пусна в действие чара си. Разчитай на алчността на мъжа.

— Да ми се обадиш, Ел Стивънс. Ще ти намеря кон.

Опитах се да се усмихна, въпреки че знаех, че само едната половина на устата ми ще се извие.

— Може и да се възползвам, господин Ван Занд.

— Наричай ме Ви — предложи той и гласът му стана твърде интимен. — „Ви“ като вихрени коне, „ви“ като висококачествен.

„Ви“ като виновен.

— Сега вече сме приятели — заяви той. Наведе се и ме целуна по дясната буза, след това по лявата и отново по дясната. Устните му бяха сухи и студени.

— Три пъти — напомни ми господин Изтънченост. — Също като холандците.

— Ще запомня. Още веднъж ти благодаря, че ме докара.

Качих се в колата и изкарах на заден. Портата вече бе заключена. Обърнах и подкарах през базата към палатка деветнадесет. Ван Занд ме последва до входа за камиони. Четирите постоянни конюшни отдясно бяха ярко осветени. В малка кабинка край портата бе седнал човек от охраната, надул радиото, поставено пред него. Махнах му. Той ми даде знак да мина, без да задава въпроси, насочил вниманието си към огромния превозвач на коне. Дори да бях натъпкала крадени седла в багажника, или да бях скрила труп, никой нямаше да разбере. Можех да съм коя ли не, можех да съм извършила какво ли не. Доста притеснителна мисъл, която щеше да ме трови, докато се прибирах.

При Пиърсън завих надясно. Ван Занд също зави надясно. Наблюдавах го в огледалото за обратно виждане и се чудех дали ми е повярвал, когато му казах, че не съм следовател от застрахователна компания. Зачудих се как ли би реагирал, ако зърне снимката ми в „Сайдлайнс“ и събере две и две.

Хората са странни понякога. По-лесно е да ги излъжеш, отколкото му е приятно на средностатистическия човек. Изобщо не приличах на жената на снимката. Косата ми бе къса. Не бях се представила с името от снимката. Единствената връзка можеше да бъде Шон. А щом се каже „частен детектив“, веднага звънват предупредителни звънчета. Дано Шон да се окаже прав, че единствено треньорите по обездка четат тези страници.

При Саут Шор завих надясно. Ван Занд зави наляво.

Угасих фаровете, направих обратен завой и го последвах на разстояние покрай стадиона за поло. Той отби при клуб „Плейърс“. Сигурно щеше да похапне. Това е част от работата на търговеца на коне. Новият му най-добър приятел, с когото се е запознал в бара, може да се окаже, че има дълбоки джобове и не може да се въздържи, когато пожелае нещо.

Ван Занд бе тук, за да изкара печалба, като продаде белгийския кон на собственика на Ярка звезда, който щеше да прибере застраховката за животно, което нямаше бъдеще. Дон Джейд, треньор на Ярка звезда, щеше да продължи да тренира и представя новия кон. Той бе посредникът между двамата и щеше да измъкне пари и от двете страни. Онази вечер може да са се били събрали и тримата в „Плейърс“, за да отпразнуват умно замислената измама.

Никой не бе чувал и дума за Ерин Сийбрайт от нощта, в която бе загинал Ярка звезда.

Прецених, че не е разумно да ходя в клуба. Не бях подготвена. Дадох газ, обърнах и отпраших към къщи.

Май щях да се превърна в частен детектив.