Тами Хоуг
Надпревара с похитител (47)

41.

Моли ми се обади непосредствено след Ландри. Вече се обличах. Казах й, че ще отида в болницата, въпреки че ми беше пределно ясно, че няма да ме допуснат до стаята на Ерин. Ако Брус Сийбрайт ме забележеше, щяха да ме изхвърлят от сградата. Ако беше задействал когото трябва и си беше издействал ограничителна заповед в неделя вечерта, като нищо щях да пренощувам зад решетките. Бях предупредена.

Дори да беше така, не се поколебах дори за миг дали да отида.

Когато влязох в чакалнята, Моли се втурна към мен. Беше пребледняла от страх, а очите й горяха от вълнение. От една страна бе облекчена, че сестра й е жива, ала от друга се боеше какво може да й се е случило, докато е била в болницата.

— Не мога да повярвам, че Брус ти е позволил да дойдеш — казах аз.

— Не ми е позволил. Дойдох с мама, с нейната кола. Двамата се карат.

— Браво на майка ти — измърморих аз и я поведох към канапетата в чакалнята. — Защо се карат?

— Мама обвинява Брус, защото Ерин е била наранена. Брус все повтаря, че е направил онова, което е сметнал за най-добро.

Най-доброто за него самия.

— Ти ще поговориш ли с нея? — попита Моли.

— Не разчитай да ме допуснат лесно.

— Ами мен?

Горкото дете! В очите й се таеше надежда, а в същото време изпитваше ужас, че няма да й позволят. В цялата тази каша не можеше да разчита на друг, освен на мен. Представяше си, че голямата й сестра, която обича толкова много, е всичко, което е останало от семейството й. Друг бе въпросът доколко сегашната Ерин щеше да прилича на Ерин отпреди една седмица. След всичко, което бях научила за момичето през последните няколко дни, бях убедена, че вярата на Моли в сестра й е била просто един мираж още преди отвличането.

Спомням си, че си помислих още първия ден, когато Моли дойде при мен, че малката Сийбрайт скоро ще научи, че животът е пълен с разочарования. Спомням си как си казах, че ще й се наложи да научи уроците, с които всички се сблъскват рано или късно, че ще бъде предадена от човек, когато обича, на когото има доверие.

Прииска ми се да притежавах силата да я защитя от всичко това. Можех единствено да се постарая да не бъда следващият човек, който да я разочарова. Тя бе дошла при мен, когато никой друг не се интересуваше от нея и бе заложила на една непредсказуема личност, както казваше Ландри.

— Не знам, Моли — отвърнах аз и я докоснах по главата. — Най-вероятно няма да я видиш тази вечер. Може би чак след ден-два.

— Мислиш ли, че са я изнасилили? — продължи да пита тя.

— Възможно е. Лекарката я е прегледала и е взела проби…

— Изследване за изнасилване — прекъсна ме тя. — Знам за какво става въпрос. Нали гледам „Новите детективи“. Ако е била изнасилена, ще се опитат да сравнят пробата с ДНК-то на заподозрените. Няма да се получи само ако той е бил много внимателен и е ползвал презерватив, а след това я е накарал да вземе душ. Тогава няма да намерят нищо.

— Нали Ерин е вече тук — отвърнах аз. — В момента това е най-важното. Може би тя ще успее да посочи похитителите. Дори да не успее, пак ще ги хванем, Моли. Нали ме нае да свърша работата. Няма да се откажа, докато не приключи всичко. А то няма да приключи, докато аз не преценя.

По това време думите ми звучаха много добре, ала щеше да настъпи момент, когато щях съжалявам, че съм ги изрекла.

— Елена? — Моли вдигна към мен сериозното си лице. — Още ме е страх. Нищо че Ерин се върна. Мен продължава да ме е страх.

— Знам.

Прегърнах я през раменете и тя облегна глава на мен. Това бе един от онези кратки моменти, които остават завинаги в спомените ти. Някой се бе обърнал към мен за утеха и аз бях успяла да му я дам.

Отнякъде в спешното се разнесе трясък, последван от писък и още много викове. Погледнах по коридора зад канапето, на което седяхме двете с Моли и забелязах Брус Сийбрайт да излиза заднешком, слисан и объркан. След него излезе Ландри, повел хлипащата, изпаднала в истерия Кристъл.

— Ще разбера каквото мога — обърнах се към Моли. Знаех, че е крайно време да изчезна нанякъде. — Обади ми се на сутринта.

Тя кимна.

Минах покрай рецепцията и се скрих в дамската тоалетна, защото бях сигурна, че Кристъл ще се появи в най-скоро време. Тя нахълта след половин минута, разплакана, по лицето й бе потекъл аркансил на черни струйки, червилото й без размазано около устата.

Изпитах съжаление към нея. В някои отношения Кристъл бе по-голямо дете от Моли. Цял живот бе мечтала да има уважаван съпруг, красив дом и всичко останало. Никога не си бе представяла, че животът като на кукла Барби ще бъде осеян с капаните на бедността. Сигурна съм, че никога не й бе хрумвало, че неподходящият избор на мъж пресичаше всички социални и икономически граници.

Тя се облегна на мивките и се наведе, лицето й разкривено от мъка.

— Кристъл? Мога ли да помогна? — попитах аз, въпреки че знаех, че не мога.

Тя ме погледна, избърса първо сълзите, а след това и носа си с ръка.

— Какво правиш тук?

— Моли ми се обади. Знам, че са открили Ерин.

— Тя ме мрази. Мрази ме, а аз нямам право да я обвинявам — призна жената. Погледна се в огледалото и заговори на отражението си: — Всичко е съсипано. Всичко!

— Върна си детето.

Кристъл поклати глава.

— Не. Всичко е съсипано. Какво ще правя?

Аз лично бих завлякла Брус на часа в съда, за да се разведа с него, но истината е, че съм от огорчените отмъстителни жени.

— Тя обвинява Брус — продължи Кристъл.

— А ти не го ли обвиняваш?

— Обвинявам го — прошепна тя. — Истината е, че вината е моя. Всичко стана по моя вина.

— Кристъл, на мен не ми влиза в работата как подреждаш живота си — отвърнах аз. — А и ти едва ли би ме послушала, но въпреки това ще ти кажа каквото мисля. Дори всичко да е станало по твоя вина, дори цял живот да си правила погрешни избори, животът не е свършил, животът на Ерин също не е приключил, както и животът на Моли. Все още имаш време да оправиш нещата. Ти не ме познаваш — продължих аз, — затова нямаш представа, че пред теб стои експерт по съсипването на собствения му живот. Съвсем наскоро открих, че всеки ден се появяват нови шансове. И при теб ще стане така.

На това му се казва безплатна психотерапия в дамската тоалетна. Чувствах се така, сякаш трябваше да й предложа ленена кърпа за ръце и да се надявам на излизане да се сети да ми остави бакшиш в кошничката пред вратата на тоалетната.

Влезе едра жена в алена хавайска роба муму и ни изгледа презрително, все едно че се бяхме пъхнали в тоалетната, за да се отдадем на лесбийски удоволствия. Аз я погледнах с не по-малко презрение, а тя се обърна и се скри в една от кабинките.

Излязох в коридора. Брус Сийбрайт бе в чакалнята близо до изхода и се караше за нещо с детектив Уайс и лейтенант Дугън. Ландри не се виждаше. Запитах се дали някой се е сетил да уведоми Армеджиън, че Ерин е избягала. Той щеше да иска да я разпита с надеждата момичето да посочи Ван Занд като един от похитителите.

Май не ми оставаше друго, освен да чакам, докато враждебно настроените елементи се разкарат. Щях да постоя на паркинга и да наблюдавам колата на Ландри. Ако имаше как да остана насаме с него за момент, щях да се възползвам.

Обърнах се и влязох в коридора, за да открия машината, която правеше изключително гадно кафе.

Лекарката даде на Ерин Сийбрайт по-силно успокоително. Ерин се сопна на жената да я остави намира. Крехкото цвете вече наостряше бодли, каза си Ландри. Той чакаше в ъгъла и не се обаждаше, докато наблюдаваше как момичето нарежда на жената да изчезва от стаята. След това се обърна и го погледна.

— Искам всичко това да свърши — заяви тя. — Просто искам да си легна и когато се събудя, да е вече минало.

— Няма да е толкова лесно, Ерин — обясни той, пристъпи напред и седна. — Ще бъда напълно откровен с теб. Половината трудности вече минаха. Боже, иска ти се никога да не се беше случвало, нали? И с мен е така. Само че сега трябва да ни помогнеш да заловим виновниците, за да не причинят същото на някой друг. Знам, че имаш по-малка сестра, Моли. Знам, че не би искала с нея да се случи същото, което се случи с теб.

— Моли… — Тя произнесе името на сестра си и за момент затвори очи.

— Моли е страхотно хлапе — каза Ландри. — Най-съкровеното й желание още от самото начало бе ти да се върнеш.

Момичето попи подпухналите си очи с хартиена салфетка, пое си дъх на пресекулки и се подготви да разказва.

— Знаеш ли кой ти причини това, Ерин? — попита Ландри.

— Бяха с маски — отвърна тя. — Така и не видях лицата им.

— Въпреки това са говорили с теб. Чула си гласовете им. Може би си разпознала някой от тях по жестовете, нещо характерно.

Тя не каза нито да, нито не. Седеше притихнала, впила очи в стиснатите си в скута ръце.

Ландри чакаше.

— Струва ми се, че знам кой е единият — заяви тихо тя.

Нови сълзи напълниха очите й, предизвикани от разочарование, тъга и болка.

Докосна челото си с ръка и се опита да скрие очи. Опитваше се да скрие истината.

— Дон — прошепна тя най-сетне. — Дон Джейд.