Тами Хоуг
Надпревара с похитител (63)

57.

— Добре — започна Ландри, — виж как ще го направим. Първо влизам аз с патрула.

Оставих го да говори, без да се интересувам какви са плановете му. Мислех единствено за Моли.

Ако някой наранеше детето…

Замислих се за бегълците Чад и Ерин. Ами ако се бяха върнали в къщата…

— Елена, ти чу ли ме?

Не му отговорих.

Той зави по алеята и спря на поляната. Една от патрулните коли ни последва. Изскочих от колата, преди той да успее да ме спре.

— По дяволите, Естес!

Вратата бе отворена. Нахлух, без дори да се замисля каква опасност може да дебне от другата страна.

— Моли!

Ландри бе зад мен.

— Сийбрайт? Аз съм Ландри.

— Моли?

Прескачах по две стъпала наведнъж.

Ако някой наранеше детето…

Ландри се отправи към кабинета на Сийбрайт. В къщата цареше злокобна тишина, освен някакъв тих шум, долитащ от кабинета.

— Сийбрайт?

Ландри се прокрадваше покрай стената с изваден пистолет. С периферното си зрение забеляза как Елена се втурва нагоре по стълбите.

— Сийбрайт? — извика отново той.

Шумът ставаше все по-ясен. Някой пееше. Застана до вратата, протегна ръка и стисна бравата.

Някой наистина пееше. Не, по-точно повтаряше напевно.

— Единственото ми желание бе да имам хубав живот…

— Моли!

Нямах представа коя от затворените врати е към нейната стая. Отворих първата врата. Оказа се стаята на Чад.

„Ако някой нарани това дете…“

Отворих втората врата. В тази стая не живееше никой.

— Моли?

„Ако някой нарани това дете…“

Третата врата се отвори няколко сантиметра и се удари в нещо. Блъснах силно.

— Моли!

„Ако някой я нарани…“

Вратата към кабинета се отвори и разкри грозна картина, Кристъл Сийбрайт бе застанала зад бюрото на съпруга си, цялата сплескана в кръв, полепнала и по изрусената й коса, и по лицето, и по красивата розова рокля, с която бе и одеве, когато Ландри я бе видял за последно. Брус Сийбрайт се бе строполил на безупречно чистото си бюро. От гърба му стърчеше кухненски нож, с който бе наръган поне петдесет пъти и в гърба, и във врата, и в главата.

— Мили боже… — прошепна Ландри.

Кристъл го погледна със стъклени ококорени очи.

— Единственото ми желание бе да имам хубав живот… Той го съсипа. Той съсипа всичко.

„Ако някой нарани това дете…“

Отстъпих крачка назад, поех си дълбоко въздух и блъснах вратата с рамо.

— Моли!

Препятствието от другата страна поддаде още няколко сантиметра, колкото да се вмъкна и да се опитам да го изтласкам на още няколко сантиметра. Някой бе натрупал половината мебели в стаята като барикада.

— Елена!

Моли се спусна към мен. Отпуснах се на колене, прегърнах я и я притиснах с всички сили. Притисках Моли Сийбрайт до себе си, докато тя плачеше. Останахме дълго така.

Правех го заради нея… и заради себе си.