Тами Хоуг
Надпревара с похитител (35)

31.

Разтреперих се, докато наблюдавах как Ван Занд се отдалечава. Той можеше да ме убие. Аз можех да го убия…

„Доскоро…“

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Шон. — Малката ти приятелка дотича и ми каза да се обадя на 911.

— Аз й казах. Мислех, че те няма. Ти обади ли се?

— Не. Изскочих веднага, за да те спасявам! За бога, няма да чакам вътре, докато се появят проклетите ченгета. Междувременно този маниак щеше да те е разфасовал.

Прегърнах го.

— Ти си моят герой.

— Чакам обяснение — настоя той.

Отдръпнах се от него и първо се огледах, за да съм сигурна, че дяволът не е променил намеренията си и не е решил да се върне.

— Имам основание да вярвам, че Ван Занд е убил момичето в конната база.

— Господи, Ел! Защо не е в ареста тогава? Какво прави тук?

— Не е в ареста, защото е успял да се отърве от доказателството. Знам, защото го видях и се обадих на ченгетата. Само че когато Ландри е пристигнал, доказателството вече го е нямало. Мисля, че Ван Занд знае, че аз знам.

Шон ме гледаше втренчено, искрено шокиран, докато се опитваше да осмисли чутото. Горкото момче! Май наистина не е имал представа с какво се захваща, когато ме прибра.

— Ще се възползвам от този момент на мълчание, за да ти напомня, че ти ме въвлече в тази работа — натякнах му аз.

Той погледна към тавана, след това извърна поглед към пътеката и Д’Артанян, който чакаше търпеливо.

— И това би трябвало да е спорт за благородници — отбеляза Шон. — Прекрасни животни, прекрасни хора, незначителна конкуренция…

— Във всеки бизнес има подводни камъни. Сама го знаеш.

Той поклати глава тъжно и сериозно.

— Да, виждал съм как хората мамят, познавам други, които са били излъгани при сделки с коне, познавам и трети, които са се измъкнали след доста съмнителни постъпки. Господи, Ел! Убийство? Отвличане? Говориш за един свят, който не познавам.

— И съм затънала до шия. — Посегнах и го погалих по гладката буза. — Нали искаше нещо интересно.

— Ако имах представа… Много съжалявам, миличка.

— Не, аз съжалявам — отвърнах, тъй като не знаех как да се извиня на приятеля си, задето го бях запознала с убиец. — Можех да се откажа. Можех да се отдръпна, когато шерифската служба пое случая. Не го направих. Това бе моят избор. Не биваше да те въвличам в тази работа.

И двамата бяхме шокирани, чувствахме се изтощени. Шон ме прегърна и ме целуна по косата.

— Моля те, Ел, внимавай — прошепна той. — Не те спасих, за да те убият.

Не си спомням кога за последен път някой ме бе прегръщал. Бях забравила колко е хубаво да се потопиш в нечия топлина. Бях забравила какво е истинската загриженост на верен приятел. Почувствах се отново щастливка — за пръв път от много време насам.

Едното ъгълче на устата ми се вирна нагоре, когато го погледнах.

— Добрите дела се наказват — заявих аз.

С крайчеца на окото си забелязах, че Моли наднича иззад ъгъла на конюшнята, уплашена и стресната.

— Той си отиде, Моли — казах аз. — Всичко е наред.

Тя се стегна, докато идваше по пътеката, освободена от страха, обладал детето, хукнало за помощ.

— Кой беше този? — попита тя. — Да не би да е един от похитителите?

— Още не мога да кажа. Възможно е. Лош човек е. Това поне е сигурно. Добре че се появи, Моли. Много ти благодаря.

Тя погледна Шон.

— Извинявай. — След това насочи очи към мен с изражение на делова дама. — Трябва да говоря с теб насаме, Елена.

Шон изви вежди.

— Ще отида да оправя Д’Ар — предложи той. — Трябва да свърша нещо, за да си успокоя нервите. Още е много рано, за да хвана чашата.

Благодарих му и поведох Моли към приемната. Ирина бе направила кафе и мирисът му изпълваше помещението. Разсеяно се зачудих защо бе слязла от апартамента си, за да го направи? Имаше си собствена кухня. Нямаше значение. Доволна, че в каната има още, аз си сипах, отнесох го до бара и си налях стабилно количество уиски.

Рано било, друг път!

— Ти искаш ли нещо? — попитах Моли. — Вода? Сода? Един двоен скоч?

— Не, благодаря — отвърна любезно тя. — Ти си уволнена.

— Моля?

— Съжалявам, но трябва да прекратим това споразумение — настоя тя.

Погледнах я продължително и настойчиво с надеждата да разбера какво става. Сетих се какво ми беше казал Ландри и реших, че е крайно време да се отърся от влиянието на завоалираните заплахи на Ван Занд.

— Знам за последното обаждане, Моли. Ландри ми каза.

Искреното й личице бе пребледняло от страх. Очите й се напълниха със сълзи.

— Те ще наранят Ерин заради мен. Защото аз те наех, а ти доведе полицаите.

Не бях виждала по-отчаян човек. Моли Сийбрайт стоеше по средата на стаята, облечена в червени панталони и тъмносиня фланелка, стиснала малките си ръце пред себе си, докато се опитваше да не заплаче. Зачудих се дали и аз съм изглеждала толкова нещастна, когато казах почти същите думи на Ландри.

Заобиколих бара и й посочих един от тапицираните с кожа столове, а аз се настаних на другия.

— Моли, не се обвинявай за казаното при обаждането. Ти постъпи правилно, като потърси помощ. Какво щеше да стане с Ерин, ако не бе ме намерила? Какво щеше да направи Брус, за да я върне?

Сълзите й закапаха.

— Т-те к-к-казаха да няма полиция. Може би ако… ако беше само ти…

Стиснах ръцете й. Бяха леденостудени.

— Това не е работа за сам човек, Моли. Трябват ни всички ресурси на полицията, за да върнем Ерин и да заловим хората, които са я отвлекли. Шерифската служба има достъп до телефонни разговори, до досиета на престъпници. Те могат да подслушват, да анализират доказателствата. Щеше да е грешка, ако не им се бях обадила. Моли, ти не си направила нищо лошо. Нито пък аз. Единствените, които са виновни, са хората, при които е сестра ти.

— Ама гласът непрекъснато повтаряше, че тя ще плати, защото сме нарушили правилата.

Тя се отдръпна от мен и бръкна в чантичката на кръста си. Извади малък диктофон и ми го подаде.

— Трябва само да чуеш.

— Ти си записала разговора?

Тя кимна, извади листче и също ми го подаде.

— Записах и номера, от който се обаждаха.

Взех диктофона и листчето и пуснах записа. Металическият глас, променен до неузнаваемост от специално устройство, се разнесе от малките колони: „Ти наруши правилата. Момичето ще плати.“ Думите се повтаряха отново и отново, прекъсвани единствено от недодяланите оправдания на Брус Сийбрайт. След това дойде ред на инструкциите: „Донеси парите на уреченото място. В неделя. Точно в шест. Никаква полиция. Никакви детективи. Сам. Ти наруши правилата. Момичето ще плати. Ти наруши правилата. Момичето ще плати. Ти наруши правилата. Момичето ще плати.“

Моли бе притиснала ръка към устата си. По лицето й се стичаха сълзи.

Прииска ми се да превъртя касетата, за да я изслушам отново, но не биваше да го правя пред нея. Тя и без това щеше да чува този глас в кошмарите си.

— Замислих се над казаното и начина, по който беше казано.

„Никаква полиция, никакви детективи.“

Да не би да говореха за Ландри? Може би за мен? Как бяха разбрали? Нямаше нито патрулни коли, нито пък униформени полицаи бяха влизали в дома на семейство Сийбрайт. Никой не бе имал пряк контакт с похитителите. Ако са наблюдавали къщата от разстояние, значи са видели различни мъже да влизат и излизат в събота.

„Никаква полиция. Никакви детективи.“

Ландри и Уайс бяха говорили с повечето познати на Джейд, бяха разпитвали както за Джил Морон, така и за Ерин. Всички би трябвало да знаят, че се води разследване за убийство. Обзалагам се, че никой не бе споменал нищо за отвличане, само че Ерин е изчезнала, че никой не я е виждал.

„Никаква полиция. Никакви детективи.“

Защо е подчертано „детективи“? За Ландри ли само ставаше въпрос? Кой знаеше, че и двамата сме замесени?

— По кое време се обадиха? — попитах аз.

— В три и дванадесет след полунощ.

След фиаското в къщата на Ван Занд.

Като изключим Ван Занд кой знаеше, че съм замесена? Семейство Сийбрайт, Майкъл Бърн и Ландри. Изключвах Моли. Изключвах и Кристъл. Беше се обадил Брус, следователно не бе възможно той да звъни. Това не го изключваше, тъй като бе ясно, че похитителят не е сам, а вече се знаеше, че Брус излъга къде е бил по време на отвличането.

Беше съмнително Ван Занд да се обади от тях, след като знаеше, че полицията е по петите му заради убийството и задават въпроси и за Ерин. Може да е излязъл и да се е обадил от уличен телефон. Може да се е обадил, докато си е лежал удобно в спалнята, ако е използвал мобилен телефон, докато е гледал някой от любимите си порнофилми. Лоринда Карлтън сигурно е била в съседната стая с противното си куче.

— Искаше ми се да се обадя на този номер, но ме беше страх — призна Моли. — Знаех, че полицаите подслушват. Прецених, че така само ще си навлека неприятности.

Станах, отидох до телефона на бара, набрах номера и се заслушах в свободния сигнал. Погледнах бележката на Моли и грижливо написаните с момичешки почерк цифри. Невероятно дете — записала бе и разговора, и номера. На дванадесет години вече бе по-отговорна от всички останали в това семейство.

Зачудих се какво ли прави Кристъл, докато Моли беше тук и ми спасяваше живота, а също и живота на сестра си.

— Ела с мен.

Отидохме в къщата за гости и аз извадих списъка с номерата, който бях преписала от телефона на Брус Сийбрайт, за да сравня. Номерът бе същият като два от старите телефони. Кодът показваше, че обаждането е от Роял Палм Бийч.

Бях дала на Ландри номерата. Вече имаше имената на всички, ако на тези телефони изобщо отговаряха имена.

Възможно ли е Дон Джейд да е партньор на Ван Занд в тази работа? Та това бе отвличане!

Дали Ландри бе успял да проследи номера до Джейд? Това ли не ми беше казал?

За мен беше недопустимо Джейд да е толкова несъобразителен и небрежен, че да използва номер, който лесно може да бъде проследен? Всеки глупак щеше да се сети, че трябва да звъни или от най-обикновен мобилен телефон, който след това да изхвърли, или от уличен.

Ако обаждането беше от онези обикновени телефони с картите, какъвто купих на Моли, тогава полицаите трябваше досега да са проследили телефона до магазина, от който е бил купен, за да вземат номера на личната карта на купувача.

— Сега какво? — попита Моли.

— Първо вземи това. — Подадох й телефона, който й бях купила, заедно с листче, на което бяха номерата ми. — Така ще можеш да се свързваш с мен. Картата е за един час, след това престава да работи. Това са номерата ми. Ако чуеш или видиш нещо за Ерин, веднага ми се обади.

Тя погледна евтиния телефон, все едно че й давах златно кюлче.

— Вашите знаят ли, че си излязла?

— Казах на мама, че отивам да покарам колело.

— Тя беше ли на себе си, когато й го каза?

— Горе-долу.

— Ще те закарам до вас — предложих аз. — Остава и теб да тръгнат да те търсят.

Бяхме до вратата, когато Моли се обърна и ме погледна.

— Ти ще отидеш ли на мястото на размяната? — попита тя.

— Не ме допускат, но имам други следи, които трябва да проверя. Все още ли работя за теб?

Тя не беше сигурна.

— Искаш ли?

— Да — потвърдих аз. — Искам. Дори да ме беше уволнила, щях да остана до самия край. Когато започна нещо, го довършвам. Искам Ерин да се върне жива и здрава.

Моли все още стискаше телефона в ръка, но приближи, прегърна ме през кръста и се притисна към мен.

— Благодаря ти, Елена. — Вдигна очи и ме погледна по-сериозно, отколкото се полага на едно дванадесетгодишно дете.

— Благодаря ти, Моли — отвърнах аз по-искрено, отколкото тя предполагаше. Надявах се да се окажа достойна за доверието и благодарността й.

— Ти си много специален човек — заявих аз и отстъпих назад. — За мен е чест, че те познавам.

Тя не знаеше какво да отговори. Беше наистина специално дете, което хората не забелязваха, а трябваше да ценят. Може би така бе по-добре. Моли се бе възпитавала сама и се бе справила много по-успешно, от майка си.

— Иска ми се да не бях специална — призна тихо тя. — Иска ми се да бях нормална, с нормално семейство и нормален живот.

Думите й ме жегнаха в сърцето. И аз бях на дванадесет едно време, и на мен ми се искаше да имам нормално семейство и все мечтаех да не съм трън в очите на близките си, да не съм аутсайдер. Мъжът, който се предполагаше, че ми е баща, не ме искаше. Бях бреме за жената, която се предполагаше, че ми е майка. На дванадесет вече бях загубила стойността си на аксесоар в живота й.

Признах на Моли единственото, което можех.

— Не си сама, Моли. Ние, специалните момичета, трябва да се поддържаме.