Ърскин Колдуел
Земя на страдание (9)

9

Мейвис стоеше на прага и оглеждаше стаята с присвити очи. Когато Спенс вдигна поглед и я видя пред себе си, помисли, че е заспал и сънува. Тя влезе в стаята и се огледа внимателно, преди да приближи.

— Дявол да го вземе, Мейвис, това си ти, нали? — попита той, като ставаше от стола.

Тя му се усмихна.

— Ти си, нали?

— Здравей, татко — каза тя.

Спенс изтича към леглото и разтърси Мод.

— Мод! Събуди се! Виж кой е тука!

— Къде? — попита Мод, като отваряше сънливо очи.

Спенс веднага забеляза, че Мейвис се е променила много малко откак беше изчезнала. Беше все така по младежки недодялана, а краката и ръцете й висяха от високото й тяло, сякаш не знаеше какво да прави с тях. Тя уви единия си крак около другия и сключи ръце зад гърба си. Беше тъмнокоса и стройна като Либи, но не притежаваше нито нейната синкавочерна коса, нито пълната и закръглена фигура. Малко пълните й устни бяха постоянно разтворени, като че ли беше объркана от нещо и в същото време очарована от всичко, което виждаше и чуваше. Това лято тя навърши тринадесет години, но повечето хора, които я виждаха за пръв път, мислеха, че е на седемнадесет или осемнадесет. Понякога тя изглеждаше млада и скромна, друг път — зряла и дръзка.

Спенс се втурна към Мейвис и я тикна напред, като размахваше ръце.

— Мейвис, сладката ми! — извика Мод, като се подпря на лактите си.

Мейвис недодялано пресече стаята.

— Как си, мамо? — попита тя, наблюдавайки родителите си с подозрение.

— Мейвис, просто ще се разплача, толкова съм щастлива, че те виждам! — възкликна Мод и се протегна да хване ръката на дъщеря си.

Мейвис седна на края на стола, като все още наблюдаваше баща си. Спенс застана до ръба на леглото.

— Видя ли Бъбър да бяга презглава оттук надолу по улицата? — я попита той.

— Бъбър ли? — попита Мейвис изненадана. — Какво търси той тука?

— Познаваш ли го? — запита Спенс. — Познаваш ли Бъбър?

— Не е ли един такъв кльощав келеш, глупаво ухилен?

— Точно той е! — каза Спенс възбудено. — Откъде го познаваш? — Той замълча за момент. — Всичко бях нагласил, за да се омъжиш за него.

— Ама че майтап — разсмя се Мейвис. — Бъбър ми намери работата в „Бялата пуйка“. На него му плащат за всяко момиче, което доведе. Бъбър на всяка обещава да се ожени за нея, а после я завежда в „Бялата пуйка“ и прибира парите от шефа. Това му е на Бъбър цялото женене.

Дълго време Спенс стоя, обезкуражено вперил поглед в пода.

— Нищо де, все едно, той печели добре и аз бих могъл да го уговоря да се ожени за тебе. Във всеки случай, още не съм се отказал. Ако успея да го намеря, смятам да го доведа. Той може да се крие някъде и си струва труда да изляза и да погледна след малко.

Спенс се упъти към вратата.

— Флорабел е вънка на предната веранда — каза Мейвис. — Да не я уплашиш, татко, че ще си иде.

— Кой?

— Флорабел. Приятелката ми. Ние ходим навсякъде заедно.

— Ами, доведи я тука! — каза Спенс сърдечно. — Не се отнасяй така с приятелите си! Доведи я вкъщи!

Мейвис отиде до вратата.

— Ела тука, Флорабел — каза тя, като хвана момичето за ръка и го въведе в стаята. — Всичко е наред!

Влезе високо кестеняво момиче, което изглеждаше на същата възраст като Мейвис и като нея носеше деколтирана памучна рокля и изрязани сандали. Не беше ни най-малко уплашено от непознатите лица и обстановка, а се държеше много по-свойски и от Мейвис. Тя смело се усмихна на Спенс.

— Здрасти, мис — каза той приятелски. — Много ми е драго да ви посрещнем у дома. Наистина от дълго време не сме имали свястна компания.

Спенс се опита да отмести поглед от момичето, но всеки път, когато се заглеждаше в друга посока, той се чувствуваше неспокоен, докато не я зърне отново. Флорабел седна и небрежно кръстоса крака. Спенс огледа хубаво дългите й, стройни нозе и отиде към вратата. Той остана там гърбом няколко минути, върна се и започна да я наблюдава стеснително.

— Май че е по-добре да изляза и да го потърся, преди да е станало много късно — каза той на трите жени.

Флорабел му се усмихна, когато Спенс излизаше от стаята, но той не се обърна. Излезе на улицата и погледна нагоре и надолу. По това време на деня по нея нямаше никой и ослепителното слънце замрежваше очите му. Спенс отиде до канала в края на улицата и огледа внимателно двата бряга. Край водата растяха високи бурени, но нямаше нито дървета, нито храсти, така че би било трудно човек да се укрие покрай канала. Един влекач пуфтеше от Залива нагоре и никъде нямаше друг признак на живот. Той почака влекачът да отмине, след това тръгна надолу по улицата и се заоглежда наляво и надясно за място, където Бъбър би могъл да се скрие. Всички къщи наоколо бяха построени високо над земята, за да не ги заливат пороите. Спенс вървеше бавно и като се навеждаше леко, виждаше всичко под къщите и в задните им дворове. Когато стигна до края на улицата и се върна назад, беше вече готов да се откаже. По това време на деня слънцето беше много горещо и обезсилващата жега, заедно с всички вълнения, го бе изтощила. Освен това искаше да погледне още веднъж Флорабел. И той побърза да се прибере.

— Намери ли го, Спенс? — попита Мод, щом той се появи на вратата и свали шапка, за да избърше потта от челото си.

— Няма го никакъв — каза Спенс, като поклати глава към Мод и свенливо погледна крака на Флорабел, който подскачаше нагоре-надолу, полюляван от коляното. — Изпарил се е като нищо.

Спенс седна и започна да си вее лицето с шапката. Флорабел отново му се усмихна.

— Защо си искал да ме видиш, татко? — попита Мейвис.

Спенс я погледна с изненада.

— Откъде знаеш, дявол го взел? — попита той. — Кой ти каза?

— Джери каза, че си бил в „Бялата пуйка“ да ме търсиш. Всъщност, тя ми каза, че снощи някой е питал къде съм и когато ми обясни как е изглеждал, разбрах, че си ти. Затова дойдох. — Тя погледна към майка си и после отново към Спенс. — Помислих си, че е по-добре да дойда и да разбера какво искаш.

— Ама че майтап — каза той, като се усмихна на Мейвис и Флорабел. — И през ум не мие минало, че ще ме запомни. Какво още ти каза тя за мен, Мейвис?

Мейвис погледна към Флорабел и двете сподавиха кикота си.

— Нищо — отвърна Мейвис. — Нищо друго не каза, татко.

— Е — продума той, като погледна в краката си, — не мисля, че имаше кой знае какво за казване. — Той погледна към леглото, за да види какво прави Мод. — Аз просто рекох да попитам за тебе.

— Точно това каза Джери — отбеляза Мейвис. Тя отправи бърз поглед към Флорабел и двете се засмяха. — Джери е наистина голяма скица!

— Каква е? — попита Спенс, като гледаше ту едното, ту другото момиче.

— О, тя е страшен терк — отговори Мейвис, като се кикотеше. — Понякога разказва такива смехории за срещите си.

— Ако ме питате, ще ви кажа, че тя върши и доста странни неща. — Спенс млъкна и погледна към Мод. Очевидно, тя не слушаше приказките му. — Никога не бих могъл да свикна с тия шамари например.

— Джери прави това с всичките си клиенти — обясни му Мейвис. — На някои им харесва.

— Е, можеш да й кажеш от мене, че има други, на които не им харесва — заяви Спенс. — И освен това…

Мод се присегна и взе ръката на Мейвис в своята.

— Трябва да ти кажа, мила, че твоето присъствие ми действува много по-добре от посещението на проповедника — каза тя, като стискаше и потупваше ръката на дъщеря си. — Не знам откога не съм се чувствувала толкова добре. Май че си дошла точно, когато това ми помага най-много. Наистина се чувствувах зле, преди да се събудя и те видя на вратата, сладката ми.

— Взимаш ли още тоника, мамо?

— Когато го имам, мила. Май че просто не мога да запазя достатъчно от него под ръка. Най-голямото шише отиде тия дни толкова бързо, мила.

— Опитвала ли си да ставаш напоследък?

— Само понякога и по малко, мила. Не мога да стоя на крака дълго време. Трябва да допълзя до леглото и да наваксам почивката.

Спенс се наведе и потупа с пръст крака на Мейвис.

— Слушай, тая твоя приятелка — каза той — май не е казала нищо друго за мен, нали?

— Коя?

— Той говори за Джери — подсказа Флорабел. Двете момичета се изкикотиха.

— Точно за нея говоря! — каза Спенс нетърпеливо. — За нея!

— Не мога да си спомня нищо друго. А ти, Флорабел?

— Каза, че трябвало да се отърве от него с помощта на Мами, когато свършила — каза Флорабел. — Джери понякога наистина прави забавни неща.

— Нито едно от тях не беше забавно — заяви Спенс отсечено и се намръщи. — Спомням си я оная дърта дебела негърка, дето ме блъскаше насам-натам. И едната, и другата не даваха пукната пара за това, което исках да направя. Казах им, че искам да си остана там, където съм, докато се върнеш, но те не ме и слушаха. Казаха ми, че не мога да остана в пансиона, освен ако имам още някаква работа там. А пък всеки добре знае, че щом отидеш там веднъж, можеш да останеш известно време. Оная дърта дебела негърка наистина ме вбеси с блъскането си.

Флорабел и аз бяхме на гости — каза Мейвис. — Продължихме цяла нощ. Затова не се прибрах.

— Ще ти кажа за какво беше — каза той. — Исках да те намеря, за да си дойдеш вкъщи и да видиш майка си, преди положението й да се е влошило. И си помислих, че може да си се затъжила за дома и ще си дойдеш за малко.

Мейвис се уплаши.

— Какво искаш да правя? — попита тя, като погледна към баща си и после към вратата.

— Нищо особено. Майка ти и аз мислехме, че може да искаш да поседиш малко вкъщи. Нямаше да се сетя за това, ако не беше дамата, дето дойде тука и каза…

— Нищо подобно! — заяви тя високо и отмести стола си от Спенс, сякаш очакваше всеки момент да я хванат в капан. — В „Бялата пуйка“ ми харесва толкова много! Не бих я напуснала за нищо на света. Нали, Флорабел?

Флорабел кимна предано.

— Не се тревожи, мила — успокои я Мод. Тя потупа ръката на дъщеря си. — Всички млади момичета трябва да помислят да се омъжат и да се наредят рано или късно. Баща ти просто мислеше, че това ще ти хареса. Това е всичко, мила.

— Но той няма да ме кара да стоя тука, нали?

— Разбира се, мила — каза Мод успокоително. — Не мисли за това. Никой няма да те кара да го направиш, щом не искаш. Не се тревожи, мила.

— Един добър, грижовен съпруг не би навредил на никое момиче — каза Спенс твърдо. — И, разбира се, ако се случи да има и малко пари в джоба си или добра работа, става още по-добре. Ако си решила още тая минута да се омъжиш за такъв човек изобщо, няма да чуеш нито една дума напреки от мене и от майка си. Когато едно младо момиче като тебе разбере какво му харесва у мъжете, струва си винаги да има вкъщи един як мъж и тогава няма да е нужно да тича и да гони всеки Том, Дик и Хари по никакво време. Никога не е имало по-добро разрешение за едно младо момиче от това.

Когато баща й свърши, Мейвис изглежда се чувствуваше по-добре, не защото обърна някакво внимание на думите на Спенс, а защото беше сложила глава на рамото на майка си и беше затворила очи в дрямка.

— Страшно горещ ден, мила — каза Мод нежно, като потупваше ръката й и галеше косата й. — Трябва да полегнеш и си починеш малко. След като си била навън на това слънце, сигурно си адски уморена. И двете можете да идете в другата стая и да дремнете, докато мине жегата.

Мейвис отвори очи и сънливо погледна под натежалите си клепачи.

— Ще бъде наистина чудесно да дремнем малко, нали, Флорабел? — попита тя лениво. — Снощи цяла нощ не сме мигнали.

— Можете да спуснете транспарантите и стаята ще се разхлади — каза Мод, като прекарваше пръстите си през дългата коса на Мейвис. — Наистина ще бъде чудесно, мила.

— Хайде, Мейвис — каза Флорабел. Тя стана и хвана Мейвис за ръка. Двете момичета отидоха до вратата и погледнаха в стаята. — Мога да заспя и да не се събудя вече — каза Флорабел. Те влязоха вътре. — Сякаш от години не съм си лягала.

Щом затвориха вратата и си легнаха, Спенс се залута безцелно из къщата. Мод се обърна и заспа, а Спенс отвори вратата на спалнята и влезе вътре. Момичетата се бяха изтегнали на леглото, говореха си и се кикотеха за нещо с детски гласове. Спенс дръпна транспаранта, за да види дали са отворили прозореца.

— Бъдете спокойни, момичета — каза той, като бутна прозореца колкото може нагоре. — Започва най-горещата част от деня и няма никакъв смисъл да шарите нагоре-надолу.

Когато мина покрай леглото, той погледна надолу и видя, че Флорабел пак му се усмихва. Тя изглеждаше още по-малка, отколкото му се стори, когато я видя за пръв път. Той се наведе над леглото в долния му край, откъдето можеше да я види хубаво.

Бога ми, голямо движение става там, в „Бялата пуйка“, нали? — каза той, без да се обръща специално към някоя, а очите му играеха насам-нататък. — Никога през живота си не съм виждал такова влизане-излизане. Всичките ми пари се изнизаха, преди да си опитам късмета в заровете, но стоях край масите, преди да си тръгна и ги гледах как се въртят.

— Гледахте ли програмата? — попита го Флорабел.

— Дали съм я гледал?! — възкликна той и седна на кревата до нея. — Не я пропуснах! Дявол да ме вземе, ако това не беше чудна гледка.

Мейвис и Флорабел се изкикотиха детински.

— Онова момиче с малкия кожен маншон ги би всичките… — той спря и погледна към Флорабел. Тялото й се тресеше от смях. — Не съм виждал такова нещо по-рано — заключи той.

— Ние го наричаме „повдигане на вдовишкия воал“ — сериозно обясни Мейвис.

— Защо му викате така?

Мейвис и Флорабел се спогледаха едновременно и отново избухнаха в кикот.

— Сигурно има сериозна причина да му викате така — каза той, като наблюдаваше Флорабел.

— Според мен то е точно това, което му викаме — каза Мейвис. — Флорабел го прави най-добре от всички. А освен това го е правила само един месец.

— Истина ли? — бавно попита той, като наблюдаваше момичето. — Дявол го взел!

— „Повдигането на вдовишкия воал“ не е много трудно — каза Флорабел нехайно. — След първите няколко пъти то е съвсем лесно. Аз обичам да го правя.

Спенс кимна. Флорабел подпря главата си на възглавницата и му се усмихна.

— Ти изглеждаш много млада, за да живееш извън къщи — отбеляза той. — Вашите не се ли безпокоят?

Тя сериозно поклати глава.

— Смешна работа — каза той. — Не бих казал, че си достатъчно възрастна, за да живееш отделно.

— Баща ми е убит във войната — каза тя и го погледна затрогващо. Големите й кафяви очи примигваха едва забележимо. — А майка ми замина.

— Защо не отиде и ти с нея?

— Тя не ми позволи.

— Къде отиде?

— В Ню Орлеан.

— Сама ли?

— С един мъж.

— Кога ще се върне?

— Никога.

— Никога ли? — повтори той изненадано, като погледна към Мейвис и след това отново към Флорабел. — Защо пък?

Мейвис седна в леглото.

— Татко, стига си разпитвал — помоли го тя. — Това я кара да се чувствува зле и понякога, като си мисли за тия работи, почва да плаче и просто не може да спре. Остави я на мира, татко.

— Защо, не искам да сторя нищо лошо — запротестира той. — Чини ми се, че никой няма право да остави момиче на нейната възраст да скита в големия град. Не е толкова лошо все пак, когато една зряла жена поеме своя път, но не е редно да си замине и остави едно тринайсет-четиринайсет годишно момиче да се мотае само̀. Ако можех, бих й казал туй-онуй. Просто не е редно! Не, братче, никак!

Той стана и закрачи из стаята. Беше сърдит. Има родители, които допускат децата им да растат без контрол, но той никога не беше чувал жена да изостави малко момиче на улицата, а тя да избяга в Ню Орлеан с мъж. Знаеше, че не се е случвало да зареже Либи или Мейвис да се оправят сами, независимо доколко е бил затънал в дългове и немотия. Съзнаваше, че е виновен за леността и неспособността си да осигури прехрана за семейството, но смяташе, че е светец в сравнение с майката на Флорабел.

— Може да не е моя работа — каза той, като се върна към леглото, — но за жена, която направи това, трябва да има съд.

— Мама ме научи как да се оправям без нея — проговори момичето невинно.

— Как, по дяволите, направи това?

— Преди да замине, ме заведе на кино и ми показа как да хващам мъжете.

— Какво?

— Как да хващам мъжете.

— И ти?

— Хванахме двама — единия за мене, другия за нея. Беше много лесно.

— Това е най-лесният начин, който знам, да се забъркаш в някоя каша — каза той.

— Тя ми показа и как да се пазя — рече Флорабел.

— И твоята собствена майка стори това? — попита той.

Флорабел кимна.

Спенс я погледна втренчено и не можа да измисли какво да каже. Искаше му се майка й да е там, за да й надума всичко, което мисли за нея. И тогава той реши да направи всичко възможно и да заведе Мейвис отново в Бийсли Каунти. Ако не можеше да намери някой, за да я омъжи веднага, щеше да направи всичко, за да открие някакъв друг начин и да набави парите за пътуването.

— Не трябва да се тревожите толкова — каза Флорабел закачливо. — Вече свикнах. Нямам никакви неприятности и имам мъж почти всеки път, когато опитам.

— Може и да си свикнала — отвърна той грубо, — но бас държа, че баща ти нямаше да може да свикне, ако беше жив и знаеше това. Жалко, че мъже с малки дъщери трябва да отиват на война и да бъдат убивани. Просто не си струва.

Тя тихо заплака. Спенс не разбра, че плаче, докато не видя, че е закрила лицето си с ръце и се мъчи да не издаде звук. Когато я погледна, сълзите се стичаха по бузите й. Той я съжали.

— Виж сега какво направи, татко! — скара му се Мейвис. — Казах ти, че ще заплаче, ако говориш за майка й. Ето каква я свърши!

Мейвис прегърна хълцащото момиче и го притисна към гърдите си. Флорабел хълцаше на пресекулки, сгушила лицето си о Мейвис и се държеше за нея като уплашено дете, което търси закрила и утеха в прегръдките на майка си.

— Всеки път, щом някой й заговори така, тя плаче — каза Мейвис. Тя прегърна момичето, долепи бузата си до нейната и я погали по косата. Държеше Флорабел като кукла, която нежно обича и беше бавила дълго време. Флорабел откликваше с благодарност на всичко, което Мейвис правеше.

— Затова, татко — каза му Мейвис, — никога не й говори нищо за баща й. Просто не може да понесе мисълта за него.

Спенс избърса очи с опакото на ръката си и се отдалечи. Той отиде до прозореца и се втренчи, без да вижда, в прашната, напечена от слънцето улица. Утешителните думи на Мейвис, която люлееше Флорабел в ръцете си, се чуваха и тук.

Той се канеше да се дръпне от прозореца, но по улицата се зададе кола и спря пред къщата. Спенс я погледна с безразличие, но когато видя, че вратата й се отваря и от нея излиза мис Сондърс, подскочи от изненада. Погледна още веднъж, за да се увери, че е тя и изтича към вратата.

— Мис Сондърс! — извика той възбудено към Мейвис. — Дойде пак, както беше обещала!

Той тръшна вратата на спалнята зад себе си и забърза към верандата.