Ърскин Колдуел
Земя на страдание (6)

6

След като мис Сондърс си отиде, Спенс седя дълго на верандата. Той мислеше за всичко, което тя бе казала и се чудеше защо човек като нея, без да го е виждала нито веднъж през живота си преди, проявява толкова голям интерес към неговите беди и предлага да му помогне, когато в същото време светът бе пълен с толкова хора, подобни на търговците и инкасаторите на наеми, които дори не си правеха труда да го изслушат.

С изключение на Флойд Шарп, който би дал на Спенс последната си стотинка, ако сметнеше, че Спенс се нуждае повече от него, никой никога не му бе симпатизирал досега, камо ли да му предложи някаква помощ. Мисис Джует беше коравосърдечна многознайница, мис Сондърс бе мила и разбрана.

Когато той дойде за пръв път тук, намираше отворени врати навсякъде, където отиде. Търговците му махаха с ръка, когато вървеше по улиците, дори сами предлагаха да му дадат на кредит всичко, което иска. Инкасаторите по наемите никога не го преследваха, когато закъсняваше месец или два с плащането и даже стигаха дотам, че му казваха да не бърза. Той дори си купи кола на старо от един търговец, който не поиска никаква друга гаранция освен неговия подпис и този на Мод, надраскани на лист хартия. Всичко това се бе случило, разбира се, защото той работеше в барутния завод и взимаше всеки четвъртък по шестдесет и два долара и петдесет десет цента. Тогава Спенс мислеше, че на земята няма по-добри хора от жителите на Саут Сайд. После затвориха барутния завод и той остана без работа, а отношението на всички като че ли се промени за един ден. Колата му, както и повечето от мебелите, бяха иззети; инкасаторите по наемите идваха всеки два-три дни и го заплашваха, че ще го изхвърлят, а когато той и семейството му започнаха да гладуват, търговците отказаха да му дават храна на кредит.

Оттогава нещата тръгнаха от зле по-зле. Когато видеше на улицата някой, който преди е бил сърдечно и приятелски настроен към него, знаеше какво си мисли той. Човекът се чудеше още колко дълго градът ще трябва да понася тези преселници-хайдуци и парцаливи нередовни наемоплатци в Пуър Бой. За Спенс не беше нужно да му се казва, че вече не е желан тук; той можеше да прочете открита неприязън почти върху всяко лице, което срещаше. Веднъж мина край група бизнесмени, които приказваха пред една дрогерия, и дочу част от разговора им: „Още колко ще търпим тези отвратителни копелета тук в Пуър Бой?“ — каза един. — „Не мога да отговоря на това — каза друг. — Но ще ти кажа едно. Ако не се отървем скоро от тези кучи синове, някоя нощ ще ида да поставя динамит под всяка барака и след като гръмне, ще извлека всичко, което е останало от копелетата, извън града.“ Никой от тях не бе познал Спенс и той се позавъртя на ъгъла няколко минути, за да слуша. „Смешното е, че преди тази паплач да дойде и нарече мястото Пуър Бой, там живееха доста приятни хора“ — каза друг. — „Разликата е, че те си бяха наши бедни хора, а не тези нехранимайковци от баирите.“

Спенс си бе тръгнал, чудейки се какво биха правили същите тези хора, ако загубят работата си и имота си и се наложи да се преселят в Пуър Бой. Самата мисъл, че това би могло да се случи, го караше да се чувствува много по-добре, защото в края на краищата той имаше Бийсли Каунти, където би могъл да се върне.

Чак след залез-слънце Спенс стана от стола си на верандата и влезе вътре. Жегата на деня още витаеше по стените и таваните на къщата, но вечерният бриз от Залива вече духаше през отворените врати и прозорци. Мод, напълно будна, седеше на леглото с глава и рамене, облегнати на стената. Тя го видя да минава няколко пъти през стаята. Най-после той седна на стола до нея.

— Отивам да търся Мейвис — каза й той. Спря и зачака тя да отговори нещо. Мод се втренчи в него с безразличие. — Надявам се да я намеря и да я върна право вкъщи, Мод. Разбира се, може да загубя доста време, докато я открия, но едно е сигурно — че няма да се върна без нея.

Мод пак не каза нищо. Спенс се надяваше, че перспективата да върне Мейвис вкъщи би подобрила настроението на Мод и би направила по-приемливо предложението, което се готвеше да направи. Знаеше, че Мод има пари, защото бе сигурен, че Либи е оставила малко под възглавницата й тази сутрин, но знаеше също така, че тя подозира намерението му да вземе за себе си част от тях. Мод го гледаше студено.

— Ще бъде много хубаво, когато Мейвис се върне отново вкъщи — добави той, сякаш говореше на себе си. — Тя ще е капнала от умора и доволна да те види този път. Момиче като Мейвис чувствува липсата на майка си много повече от някои други. В много отношения тя е все още дете. Нали, Мод?

Мод продължи да го гледа втренчено и подозрително.

— Дотам, където е тя, се пътува дълго с автобуса и трябва да тръгна скоро, за да не стане късно. Може би ще е гладна и щом стигна, трябва да съм в състояние да й дам нещо за ядене. Не бих искал да се върне гладна. А ти, Мод?

Спенс бързо вдигна глава и погледна Мод, но когато очите му срещнаха нейния твърд, неотстъпчив поглед, не можа да долови никакво насърчение в израза й. Той помисли колко много пъти в миналото се е опитвал да убеди Мод да му даде малко от парите, които Либи оставяше за нея, но нито един от аргументите, които бе използувал преди, не му изглеждаше подходящ. Той дълго мисли за това, като се опитваше всячески да измисли нещо, което би трогнало каменното сърце на Мод. По лицето му бавно се разля усмивка.

— Знаеш ли, Мод — подхвана Спенс, без да бърза. — Много съм мислил откак Мейвис избяга и да пукна, ако не съм абсолютно прав. Не смятам, че въобще някога би ми минало през ума, ако не беше онова, което се случи тук вчера следобед.

Той направи многозначителна пауза и погледна към Мод, като й кимаше убедително. Мод не можа да скрие любопитството си.

— За какво говориш, Спенс?

— Колкото повече го премислям, толкова по-правилно ми изглежда.

— Кое, Спенс?

— А и не би било никак трудно да се направи.

Мод се протегна и сграбчи ръката му. Разтърси го решително.

— Няма ли да ми кажеш, Спенс? — замоли се тя.

Спенс я погледна за миг и се изправи на крака.

— Дявол да го вземе, защо не помислих за това преди? — каза си той и силно се плесна по бедрото.

— За Мейвис ли е, Спенс?

Той обиколи стаята няколко пъти и накрая дойде до леглото, като погледна Мод замислено. Поклати глава, сякаш едва сега бе намерил време да отговори на нейния въпрос.

— Какво ще стане с нея, Спенс?

— Ще омъжим Мейвис за някого, както Либи се омъжва за Джим Хауърд — каза той и седна до нея. — Но този път ще намерим някой, който има малко пари или добре платена работа. Тогава, веднага щом се омъжи, ще го накараме да ни даде пари, за да се върнем у дома. Никак няма да е трудно да се направи, защото има много мъже, които можем да накараме да се оженят за Мейвис. Тя е достатъчно млада, за да се хареса и на най-придирчивия, и тъй като е бягала, видяла е и сигурно е научила много трикове. Сега ми се струва, че туй, което й направи Чет Митчел, в края на краищата е добро, защото иначе Мейвис нямаше да си втълпи да избяга и аз никога нямаше да се сетя за това. Но както и да е, това няма да ме спре да си разчистя сметките с него, защото точно това трябва да се направи.

Когато спря, за да си поеме дъх и да види какъв ефект е произвел върху Мод, той веднага забеляза, че тя мисли по предложението му. Вече не го гледаше със стъклен поглед, сякаш да покаже, че няма да се хване на въдицата; изглеждаше да мисли сериозно. Докато я наблюдаваше, Спенс разбра, че и той също го взема на сериозно и колкото по-дълго седеше там, толкова по-силно се убеждаваше, че нещо би могло да се направи.

— Познаваш ли някой, който би се оженил за нея? — запита Мод.

— Не, в момента не, но при толкова мъже наоколо, сигурно ще се намери някой, който да го направи веднага — отвърна той възбудено. — Не всички биха могли да й устоят, особено онези, които искат да се оженят за толкова млада като Мейвис. Във всеки случай, невинаги се падат по-млади от нея. Ще бъде наистина лесно.

— Как можем да бъдем сигурни, че има пари?

— Ще се погрижа да разбера, преди да я пусна да се завърти наоколо. Освен това, ще я предупредя, че да обича богат мъж, не е по-различно от това, да обича беден, само дето богатият ще иска повече за парите си. Във всеки случай, за една жена е еднакво лесно и да даде, и да не даде нещо в замяна.

— Жалко, че не знаех това преди двадесет и пет години! — възкликна Мод с горчивина. — Вместо да съм тук сега, щях да живея някъде в охолство.

Спенс стана и намери по-чиста риза от тази, която носеше. След като я облече, намокри косата си с вода и я заглади с четката на Мод.

— Сега можеш да ми дадеш малко от тези пари, Мод — каза той уверено. — Ще ми трябват, за да започна добре.

Отиде до леглото и протегна ръка.

— Ако похарчиш всичките ми пари и видя, че това не е нищо друго освен измама, повече няма да получиш нито пени от мен, докато съм жива — предупреди го тя. — Имам предвид точно това, което казвам, Спенс Даутит!

— О, няма за какво да се безпокоиш, Мод — отвърна той, като пъхна отворената си длан в нейната и зачака. — Твърдо съм решил да омъжа Мейвис. Това ще ни върне обратно у дома в Бийсли Каунти.

Мод мушна ръка под възглавницата и измъкна пет долара. После ги погледна, сякаш мълчаливо преценяваше дали това, което върши, е разумно или не.

Спенс ги сграбчи, преди тя да е успяла да промени решението си и грижливо ги сложи в малкото джобче на панталона си.

— Сега само си лежи и не се тревожи за нищо, Мод — каза й той успокоително. — Всичко ще стане точно така, както ти казах. Докато се усетиш и аз ще се върна тук с Мейвис.

Без да губи повече време, той взе шапката си и излезе от къщи. През целия път по улицата до автобусната спирка мислеше за възможността да намери някой, който да се ожени за Мейвис, и когато стигна, бе успокоен от убеждението, че това може да се осъществи.

Пътуването през града бе дълго и той трябваше два пъти да сменя автобуса, веднъж на Саут Сайд и отново на последната спирка. Качването на различни автобуси и споровете с шофьорите за прехвърлянията го бяха изтощили и когато стигна края на автобусната линия в покрайнините на града, чувствуваше се тъй, сякаш бе работил цял ден.

Всички други пътници станаха и забързаха в нощта веднага щом автобусът спря. Повечето от тях бяха чиновници и служители в кантори, които бързаха да се върнат вкъщи за вечеря. Спенс, несвикнал с блъсканицата и бутането, почака, докато всички слязат и чак тогава отиде до вратата. Когато стигна там, шофьорът броеше билетите и записваше цифрите в малка червена книжка.

Спенс го побутна с лакът.

— Нали е онова място, отсреща на пътя, синко? — запита той. — Нали това е „Бялата пуйка“?

Шофьорът остави книжката за билетите и вдигна поглед. Беше млад човек на около двадесет и три или двадесет и четири години с тънки кестеняви мустачки. Извади цигара и я запали.

— Това е, байно — отвърна той, като кимна и издиша дима. — За пръв път идваш, а?

— За пръв път съм въобще наблизо — отговори Спенс. — Нямаше да дойда дотук, ако мис Сондърс не бе ме накарала. Отдавна съм чувал за „Бялата пуйка“, но никога не съм допускал, че ще дойда насам.

— Коя е тя, байно? Някое от момичетата?

— Кой? Мис Сондърс? Не, не ми изглежда. Но говори тъй, сякаш знае много за това.

Шофьорът на автобуса смукна бързо няколко пъти от цигарата и изпълни въздуха с дим. Спенс заслиза по стъпалата към улицата.

— Е, не си давай зор, байно — предупреди го шофьорът. — Не се оставяй момичетата да те изгорят!

Спенс се обърна и погледна към момчето през отворената врата. То се изхили, като клатеше глава.

— Няма защо да се безпокоиш, синко — каза му той. — Дъщеря ми работи тук, в „Бялата пуйка“.

Шофьорът отвори уста, сякаш да отговори, но минаха няколко минути, преди да каже нещо.

— Е, проклет да съм! — възкликна той, гледайки Спенс съсредоточено. — Може би ти си прав, а аз греша, байно.

Спенс се готвеше да тръгне по шосето, когато се сети за това, което бе намислил да стори. Върна се и се протегна през вратата.

— Ти сигурно имаше добра заплата, като караш автобус, нали сине? — запита той.

— Добра — отговори момчето. — Би могла да бъде по-малка.

— Какво ще кажеш, би ли се оженил?

— Някой ден, байно. Не бързам. Тъй както съм сам, ми е много добре.

— Не би ли искал да се ожениш за едно хубаво момиче, което ще се държи с теб добре, но да го направиш веднага?

Шофьорът смукна няколко пъти от цигарата и запрати фаса през вратата над главата на Спенс.

— Какъв е номерът, байно? — попита той.

— Няма никакъв номер, синко — отвърна Спенс с надежда. — Ако си съгласен, мога да уредя това веднага. Само да кажеш и се заемам.

— Сигурно е нещо много напечено, за да не можеш да се оправиш сам?

— Просто се опитвам да ти направя услуга, сине.

— Слушай, на теб сигурно ти хлопа някоя дъска — засмя се той. — Какво се опитваше да направиш, да ми продадеш булка, поръчана по пощата?

— Това е Мейвис, дъщеря ми — отвърна Спенс бързо.

— Тази, дето каза, че работи в „Бялата пуйка“?

— Точно тъй! Е, какво ще кажеш за това, сине?

Момчето запали мотора и включи на скорост. Автобусът бавно потегли.

— А бе, байно, ти сигурно си откачил, ако мислиш, че ще се оженя за някоя от тези кукли! — извика той през вратата. — Другояче ще гледам да се закопая.

Спенс гледаше как автобусът обърна и тръгна с рев надолу по посока на града. Когато червените му и зелени стопове изчезнаха в нощта, той се запъти към малкия електрически надпис стотина метра по-долу. Като приближи дългата ниска сграда, видя петнадесет или двадесет автомобила, паркирани от двете й страни. Няколко мъже слязоха от една кола и влязоха вътре.

Спенс се изкачи до входа и блъсна вратата. Ярък прожектор блесна право в лицето му и го заслепи моментално. Той засенчи очи с двете си ръце, мина покрай вратата и влезе в малък тесен хол. Някой пристъпи от мрака и сграбчи ръката му. Спенс успя да забележи едно сурово лице със стиснати устни, което гледаше втренчено в него, а после още едно — тъмно и с белези — се появи пред него.

— Как се казваш? — запита грубо един от мъжете.

— Ами, аз съм Спенс Даутит.

— Откъде си?

— Ами, живея в Саут Сайд.

— Как си изкарваш прехраната?

— Работих в барутния завод, преди да го затворят — отвърна Спенс.

Един от мъжете го изблъска отново пред прожектора.

— Това е частен клуб, само за членове — каза мъжът с белязаното лице.

— О, няма значение — заговори Спенс. — Аз ходя до Бил Терънт в Саут Сайд от време на време. Това е също частен клуб.

— Претърси го, Джейк! — извика мъжът с белязаното лице. — Имаш ли пистолет или нож в себе си? — запита той Спенс.

— Нямам — отвърна Спенс.

Усети две ръце, които го потупваха под мишниците, около бедрата и надолу по двата крака.

— Няма нищо — потвърди мъжът с тънките устни.

— Добре, момче — каза другият на Спенс, като го смушка. — Влизай!

Спенс се препъна през вратата и влезе в голяма стая, изпълнена с миризма на тютюнев дим, бира и потни тела. Силна, проглушаваща ушите музика се носеше от един мюзикбокс, който искреше от непрекъснато сменящите се цветни светлини. Той се запъти през тълпата мъже към бара от другата страна на стаята.

Повечето от мъжете носеха отворени спортни ризи с къси ръкави, въпреки че няколко души бяха със скъпи леки летни костюми. На Спенс му се стори, че в стаята има най-малко седемдесет или осемдесет мъже и се изненада, че вижда такава голяма тълпа. У Бил Терънт рядко се събираха повече от тридесет-четиридесет души наведнъж.

Все още се мъчеше да си проправи път до бара през тълпата, когато усети, че някой се притиска до него. Погледна да разбере кой е и с изненада видя едно младо момиче, което му се усмихваше. Реши, че е на петнадесет или на шестнадесет години, въпреки че начинът, по който бе вдигнала косата си на върха на главата, я правеше да изглежда няколко години по-възрастна. Спенс се отдръпна, защото тя продължаваше да притиска тялото си о неговото. Никога през живота си той не бе виждал на обществено място момиче с толкова малко дрехи по себе си и при това така не на място сложени. Фактически роклята й едва ли започваше по-горе от кръста и стигаше до земята, а на всичко отгоре бе и цялата разцепена отпред. Тясна дантела бе преметната през рамото й, сякаш тя не знаеше какво друго да прави с нея, но той намери, че е напълно излишна, тъй като не служеше за нищо.

Спенс се вгледа със зяпнала уста в голото й тяло. В Пуър Бой през горещите летни следобеди, когато температурата се качваше до около сто градуса^[1], Мод и Мърт, Либи и Мейвис, както и останалите момичета и жени, не виждаха нищо лошо в това да ходят из къщи голи, защото това бе единственият начин да не овлажняват дрехите им от потта, но нито една от тях никога не бе излизала на улицата или на обществени места, без да облече повечето от дрехите си.

— Самотен ли си, моето момче? — запита момичето, като сложи ръка на рамото му и се облегна на него, а миглите й затрепкаха измамно обещаващо.

— Ами… сега, не знам — отвърна той неловко, като я гледаше втренчено. — Когато влязох тук преди малко, съвсем не мислех за това.

— Но ти може би си самотен, нали, моето момче? — запита отново тя и притисна коляно о неговия крак.

— Във всеки случай, това не е далеч от истината.

— Какво ще кажеш, ако се позабавляваме двамата, а?

— Ами, не съм мислил по това, но…

Спенс се озърна неловко. Мъжете стояха само на няколко крачки от него и той се изненада, че те не обръщат никакво внимание на момичето.

— Но какво? — запита тя.

— Ами, то е нещо, за което не би било трудно да се помисли — отвърна той.

Тя мушна ръка в неговата и се облегна интимно на него.

Спенс погледна към гърдите й.

— Какво има, моето момче? — запита тя, като го раздруса за ръката.

— Мис, може би това въобще не е моя работа — отвърна той, наведе се към нея и сниши глас тъй, че никой да не чуе. — Може би това съвсем не е моя работа, но гърдите ви се виждат.

Момичето отстъпи, издърпа ръката си и за момент се вгледа някак особено в него. След това изведнъж избухна в смях.

Спенс се почувствува неловко. Беше сигурен, че всички в стаята му се присмиват. Огледа бързо мъжете наоколо, но те дори не го поглеждаха и когато се обърна отново към момичето, то си беше вече отишло. Видя я да тича към друго момиче, което стоеше близо до вратата. Смеейки се още, тя сочеше към Спенс. Той се обърна и колкото може по-бързо си проби път през тълпата до другата страна на стаята. Музиката от бокса започна отново и Спенс се зарадва, че вече не може да вижда момичетата, нито да чува техния смях. Намери едно място на бара, напълно скрито от погледи.