Ърскин Колдуел
Земя на страдание (16)

16

По някое време през нощта Спенс се събуди, разтреперан от студ. Бурята беше охладила въздуха и мразовитият вятър откъм Мексиканския залив свистеше в ръждясалите мрежи. Спенс лежеше полубуден, присвил колене към стомаха си, за да се стопли, и се чудеше къде ли са панталоните му. Знаеше, че ще му бъде по-топло с дрехите, но беше твърде сънлив, за да стане да ги търси в тъмнината. Когато не можа да издържа повече студа, той опипа леглото за юрган. В него спяха няколко деца на различна възраст и всички бяха сгушени заедно под една завивка. Спенс повдигна края на юргана и се пъхна отдолу. Някои от децата ритаха и се свиваха, когато ги разбутваше с лакти от затоплените им места, но той не обърна внимание на протестите им. Изпълзя към горния край на леглото, докато намери възглавница, която измъкна бързо изпод едно от децата. След това полежа със сънливо притворени очи, докато попиваше топлината от телата край него. В кратко време той беше уютно затоплен и после заспа без всякакъв труд.

Събуди го бледата светлина на зората, която хвърли сив блясък в стаята. Той лежеше затоплен и доволен, загледан в големите черни мухи, който още спяха на тавана. Чувствуваше се умиротворен, докато едно от Клейборновите деца, което през нощта беше избутано в края на леглото, пропълзя под юргана и се сгуши до него. Ръцете и краката на момчето бяха леденостудени и когато то се опитваше да стопли треперещото си тяло в стомаха на Спенс, той удари детето с всичка сила на двете си колена и го избута под юргана към долния край на леглото. Треперещото дете изхленчи, докато накрая отново заспа.

Спенс се обърна на страна, като си казваше колко е щастлив, че има топло легло в тая студена нощ. Отвори очи за момент, но стреснат от това, което видя ги отвори отново. Беше лице с лице до Джесика. Отмести главата си и се втренчи в нея. Момичето го гледаше ужасено и уплашено.

— Дявол го взел, това си май ти! — каза той изненадано. Повдигна се на лакът и се усмихна на треперещото момиче. Той й се хили няколко мига, докато търкаше студените си пръсти в топлите й крака. — Дявол го взел, ако това не е най-топлият ми сън, откак съм дошъл — каза той на Джесика, като се изтегна удобно край нея. — Беше ми топло и удобно като на бълха в гащи, щом се вмъкнах тука под юргана снощи. — Спенс се сгуши до нея. — Та, като дойде тая нощ…

Джесика започна да се движи към края на леглото, а Спенс се надигна и я дръпна грубо към себе си. Тя не протестира, но скоро след това взе да се отдръпва от него. Той я обгърна с ръка, като я сключи в прегръдките си и я притисна алчно.

Точно тогава чу, че вратата на спалнята се отвори, но си помисли, че това е просто някое от Клейборновите деца и дори не си направи труд да погледне. В тишината на стаята обаче чу безпогрешно как някой върви тежко към леглото и той се озова втренчен безучастно в студеното и безизразно лице на мисис Джует. Спенс премига няколко пъти. После, като осъзна напълно, че тя наистина стои там, дръпна юргана над главата си с бързо движение и се опита да се плъзне надолу, далеч от погледа й. Мисис Джует бързо го отви. Тялото на Спенс трепереше от главата до краката.

— Мистър Даутит! — каза мисис Джует остро със заповеднически тон.

— Да, мадам! — отговори той меко, като отклони погледа си.

— Мистър Даутит, какво правите, за бога?

— Това, което виждате, мадам.

— Трябва да се засрамите… че се криете от мен по такъв начин.

— Да, мадам.

— Кои са тези хора?

— Екстра народ, мадам. Това са Клейборнови, тъй се казват. Няма къде да живеят и всичко се нареди от хубаво по-хубаво, защото те имат легла, пък аз продадох моите на Флойд Шарп, понеже мислех да заминавам…

— Кое е това момиче… и тя ли е от Клейборнови?

— Трябва да е тъй, мадам. Тя дойде, когато останалите се нанесоха снощи.

В стаята влезе Джим Хауърд, спря зад мисис Джует и се загледа любопитно в Спенс. Спенс го погледна умолително.

— Джим, моето момче — каза той развълнувано, — толкова се радвам да видя познато лице в такъв момент. Кажи на тази дама колко трудно е понякога да намериш място за спане, особено в студ като тоя. — Той започна да клати глава с бързи движения, като чакаше с надежда Джим Хауърд да заговори вместо него. — Хайде, кажи й, моето момче!

Мисис Джует се обърна рязко и отиде в средата на стаята, където разгледа очертанията на спящите Клейборнови в другите две легла. През стържещото хъркане на Том Клейборн Спенс можеше да чуе стъпки и развълнувани гласове в съседната стая. Високият глас на Мод изпълваше къщата.

— По-добре излез от това легло! — каза настойчиво Джим Хауърд, като наблюдаваше мисис Джует.

Спенс кимна послушно и изпълни нареждането. Той прескочи таблата на леглото и намери панталоните си на пода. Докато ги намъкваше, мисис Джует се върна към леглото и се втренчи сурово в Джесика.

— Трябва да се засрамите — каза тя обвинително. — Къде са родителите ви?

Джесика се сви и започна да хленчи.

— Тя не е крива, мадам — проговори Спенс в защита. — Момичето не е направило нищо, за да му се карате. Мога да ви гледам право в очите и да ви го кажа.

— Мълчете, мистър Даутит! — каза мисис Джует, като го погледна остро. — Вече сте ни създали достатъчно неприятности. — Тя се обърна и закрачи навън.

— За какво е тая тупурдия, Джим? — попита Спенс. Челото му се сбърчи от безпокойство. — Защо всички сте дошли толкова рано сутринта и заповядвате така на хората?

— Заминаваме, татко — отговори той. — Всички.

— Ами, аз си мислех, че ти и Либи сте се оженили и вече сте заминали. Нали така каза, когато беше тука последния път?

— Либи и аз не можем да заминем и да ви оставим в тая дупка, татко — каза той меко. — Мислил съм за това цялата минала седмица и просто не е справедливо да заминем и да ви оставим в тая каша. Снощи научихме, че Флойд Шарп е отишъл в полицията и е признал убийство на един човек тука, в Пуър Бой, и че е хвърлил тялото в канала. Щом го чух, разбрах, че трябва да направя нещо за вас, защото ако не ви отведа, рано или късно и ти сигурно ще се забъркаш в нещо подобно.

— Флойд казал, че е убил човек? — проговори Спенс. — Той сам е казал това, така ли?

— Да.

— Боже мой! — каза Спенс. — Какво ли ще сторят на Флойд за това?

— Сигурно ще го пратят на електрическия стол — каза Джим Хауърд.

— Ами, той сигурно е имал сериозна причина — каза Спенс. — Флойд не е такъв човек, та да убие някого, без да има много сериозна причина.

Джим Хауърд хвана Спенс за ръката и го поведе към вратата.

— По-бързо се пригответе за заминаване — каза той на Спенс. — Ще вземем автобуса в седем. Нямаме много време.

Те отидоха в съседната стая, където Либи и мис Сондърс помагаха на Мод да се облече, докато мисис Джует чакаше нетърпеливо с ръце на хълбоците.

— Ами Мейвис? — попита Спенс. — Няма да е право да заминем и да я оставим тука съвсем сама.

Джим Хауърд погледна мисис Джует.

— Той иска да знае защо Мейвис не може да дойде, мисис Джует!

— Аз имам право да я заведа вкъщи — заяви Спенс настойчиво. — Тя е моя дъщеря и аз няма да направя нито крачка без нея.

Мисис Джует гледаше как Либи и мис Сондърс нахлузват роклята на Мод през главата й.

— Мейвис остава, мистър Даутит — каза тя. — Съжалявам, но тя не може да дойде с вас.

Спенс изтича към мис Сондърс.

— Мис, кажете на тази дама, че искаме Мейвис да се върне в Бийсли Каунти! — Той се обърна и ръгна Мод с пръст. — Нали, Мод? Не е ли вярно? Нали искаме и Мейвис да дойде?

— Страхувам се, че е невъзможно, мистър Даутит, — каза сериозно мис Сондърс. Тя поклати бавно глава.

— Защо? Нали вие казвахте през цялото време, че искате да прибера Мейвис вкъщи? Няма да излъжете за това, нали?

— Не, мистър Даутит, казвам ви истината. Вчера следобед Мейвис беше изпратена в Дома за безпътни момичета.

Спенс погледна недоверчиво към мис Сондърс и с отчаяние се обърна към Джим Хауърд.

— Те не казват истината, нали, Джим?

Джим Хауърд кимна.

— Истина е, татко. Всяка дума е вярна.

Спенс беше изумен. Накрая извика на Мод:

— Чуваш ли, Мод? — Като се въртеше наоколо, той се обърна към мис Сондърс. — Това не е никак право, мис! Вие ми казахте, че ако заведа Мейвис в Бийсли Каунти, няма да я пращате в Дома! Нали казахте? Нали?

— Но вие не я заведохте, мистър Даутит. Ние ви чакахме ден след ден да направите нещо, но вие пропуснахте. Предишната нощ тя е била арестувана с нейна приятелка в един хотел. След това нямахме никакъв избор. Полицията я е предала на съда за малолетни. Ние ви дадохме достатъчна възможност да я отведете. Съжалявам.

— За колко време? Кога ще излезе? — настояваше той. — Ще седна тука и няма да мръдна нито сантиметър, докато не я освободят!

— Мейвис сега е тринадесетгодишна. Това значи, че ще остане в Дома пет години, мистър Даутит.

— Пет години?

Мис Сондърс и мис Джует кимнаха, когато той погледна въпросително от едната към другата. Спенс бавно се облегна на стената. Остана там, а лицата в стаята заплуваха объркано пред очите му.

— Мейвис няма да е при мен пет години — чу той гласа на Мод, който сякаш идваше отдалече. — Искам да съм по-близо до Дома, за да можем да я навестяваме в неделя. Така ще бъде чудесно. Винаги съм искала да познавам някого в някой Дом, та да има къде да ходя в неделя.

Спенс тръгна към предната веранда, понеже не искаше да слуша повече.

Две от децата на Клейборнови се втурнаха в стаята. Когато се опитаха да минат край Мод, тя посегна внезапно и с всичка сила плесна по ухото по-близкото. Децата, крещящи с цяло гърло, изтичаха обратно в спалнята. Мисис Джует грабна грубо Мод за ръката и я блъсна така, че я запрати олюляваща се към вратата. Щом се задържа на краката си, Мод изтича обратно към ъгъла, където спеше, и взе кафявата си чанта от крокодилска кожа. След това тръгна високомерно към верандата.

Спенс се беше облегнал на една от подпорите и гледаше с копнеж към бреговете на канала и редицата дървета на улицата. Като мислеше, че наоколо няма никой, той вдигна ръка и избърса сълзите, които го заслепяваха. Зад гърба си чу гласове и стъпки и бързо мушна ръце в джобовете си.

Том Клейборн, сънлив и намусен, изтича на верандата. Мод, стискала здраво устни, не отстъпваше от позициите си. Двете плачещи деца на Клейборн сочеха към нея.

— Тя беше, татко! — виеха те. — Тя беше!

— Затваряйте си мръсните устни! — извика Мод, като скочи към тях.

Мис Сондърс и Либи я хванаха, преди тя да успее да удари отново някое от тях.

— Разбира се, че бях аз! — извика Мод на Клейборн. — И щях да го направя с всяко от тия изчадия, ако имах време!

Докато всички гледаха Мод и Клейборн, Спенс скочи на земята и бързо грабна шепа гладки кръгли камъчета, полирани от дъждовната вода, която капеше от покрива. Сложи ги в джоба си, преди някой да го види какво прави. Той трябваше да притежава нещо, което да докосва и гледа като спомен.

Мисис Джует стоеше между Мод и Клейборн, като ги разбутваше ожесточено един от друг.

— Слушайте, хора! — каза тя отчаяно. — Вие можете да изкарате и светец от кожата му! Щом като изселим едно семейство от града, друго се нанася! Откъде идвате, боже мой!

— Не мисля, че това е справедливо, мисис Джует — каза Джим Хауърд с решително поклащане на главата. Той прегърна Либи и я притисна здраво. — Не сме криви ние, че всичко тука е такава каша. В родния край хората като нас са добри, както всички останали по света. Ако искате да направите това, което трябва, ще стоварите цялата вина на Пуър Бой, защото Пуър Бой е причина за всички теглила. И най-свестните хора на света ще станат лоши и подли, ако трябва да живеят на такова място. Затова трябва да премахнете Пуър Бой от града, вместо да изселвате хората.

Известно време мисис Джует гледаше втренчено Джим Хауърд със зяпнала уста. След това махна с ръка и подкани всички към голямата черна кола, която чакаше пред къщата. Насред път Мод се обърна и направи гримаса към Клейборн, който още стоеше на вратата.

— Надявам се, че това, което ни се случи на нас, ще се случи и на тия Клейборнови! — извика тя достатъчно силно, за да я чуе Том Клейборн.

Либи и мис Сондърс, хванали я от двете страни, я поведоха бързо към колата.

Спенс почака, докато Мод се качи и после седна до нея на задната седалка. Другите също се качиха и затвориха вратите. Когато колата тръгна надолу по улицата, Спенс се наведе от прозореца, за да погледне за последен път къщата и обраслите с бурени брегове на канала.

Той се притисна до Мод и тихо й пошепна:

— Джим Хауърд е цяла находка за нас, Мод. Наистина е голям късмет за нас, че взе Либи. И освен това, бях много справедлив, че не го закачих, като го хванах в леглото с Либи. Щом поседим малко в Бийсли Каунти и се видим с всички роднини и съседи, ще ида при Джим Хауърд и ще му кажа, че трябва да ми даде малко пари, та ти и аз да можем да се върнем тука. Аз май свикнах вече с Пуър Бой и много ме е страх, че ще тъгувам за него в Бийсли Каунти, ако трябва да остана там по-дълго време.

Мод видя широката усмивка, разляла се по лицето му.

— Така е, Мод — кимна той убедително. — Просто не можеш да изтръгнеш човека от корените му, да го посадиш на друго място и да очакваш от него да бъде доволен през остатъка от живота си.