Ърскин Колдуел
Земя на страдание (15)

15

Един голям, черен облак пълзеше от Залива към сушата и бързо прибулваше земята. Вятърът ревеше по канала, а децата тичаха към къщи. Малки вихрушки изпълваха улиците и носеха прах и парчета хартия. Спенс беше тръгнал към верандата точно когато един порив на вятъра изтръгна парче ръждясала тенекия от покрива и я запрати с трясък в стената на къщата на Митчелови. Закапаха едри, кръгли капки дъжд и една светкавица освети града с ослепителен блясък. Миг след това тресна оглушителна гръмотевица. Спенс се затича към къщи. По покрива вече се лееха потоци вода, а по стените потекоха струи от тавана. Мод дръпна юргана над главата си и затисна ушите си с ръце, за да не чува шума на вятъра и гръмотевиците.

Бурята премина, но небето беше все така тъмно и без слънце. Спенс отиде на задната веранда и погледна дъждовните локви, които покриваха двора и празните места край канала, обрасли с бурени. По брега крякаха жаби, нощта се спускаше. Той реши, че днес е твърде късно за заминаване, а пък и утре би могло да се замине, както и всеки друг път. Той потръпна от необичайния хлад и прекрачи внимателно дъждовната локва пред площадката. Уискито и бирата бяха все още в скривалището, когато той пропълзя под верандата, но бутилките бяха кални и преди да ги отвори, трябваше да ги мие в дъждовната вода. След това седна на края на верандата и пийна няколко глътки. Мод го извика, той бързо пъхна бутилката под стълбите и влезе вътре.

— Искам да излезеш и да кажеш каквото трябва, Спенс — каза му тя, щом той влезе в стаята. — И не искам този път да се свиваш срамежливо.

— Какво, по дяволите, говориш? — попита той объркано.

Тя стана, хвана го здраво за ръката и го поведе към предната врата. — Искам да сложиш край на това — каза тя с многозначително поклащане на главата.

Един голям камион се движеше на заден ход към предната веранда. Мод побутна Спенс напред и той тръгна през вратата.

— Не знам кои са и не ме интересува какво искат — каза тя, — но ти ще излезеш навън и ще му сложиш край, каквото и да е. Хайде, излизай и приключвай!

Тежкият камион се наклони, когато гумите му потънаха в размекнатия влажен пясък и се опря със задницата си о верандата. Къщата изпъшка и изскърца, когато гредите се търколиха в основите. Задната част на камиона изскриптя в чамовото дюшеме и няколко дъски се изметнаха и нацепиха.

— Не стой там като глупак! — извика Мод. — Направи нещо!

Шофьорът скочи на земята и тръгна, джапайки през застоялата дъждовна вода към задницата на камиона. С едно движение на ръката той откачи капака на каросерията. Купчина мебели, кутии, бохчи и един кош с бели зайци се изсипаха на верандата. Когато кошът със зайците се търколи към него, Спенс отскочи назад. Щом кошът се спря, той се наведе и се втренчи объркано в купчината розови очи и мърдащи носове.

Мод го ритна с всичка сила по задника.

— Направи нещо, шантав глупако! — извика тя. — Спри тази паплач!

Той погледна нагоре и видя един набит човек на около 45 години, облечен в износен комбинезон. Той носеше опърпана сламена шапка, каквато и Спенс носеше винаги през лятото в Бийсли Каунти. Човекът не обърна на Спенс никакво внимание. Едрата руса жена с него държеше над главата си мушама за маса, за да се пази от редките дъждовни капки, които падаха от време на време. Човекът и жена му дойдоха, подхлъзвайки се от камиона към верандата и веднага след тях се проточи половин дузина деца с кълчищни коси, от всички възрасти и, без да губят време, започнаха да се боричкат и да скачат по кутиите и бохчите.

— Хей, вие там, я спрете! — викна Спенс решително. — Сбъркали сте адреса. Тук живея аз.

Три от по-малките деца се изправиха в полукръг пред Спенс и го зяпнаха, сякаш никога в живота си не бяха виждали човешко същество. Спенс се опита да ги разпъди с шъткане, но те не му обърнаха внимание. Най-голямото момиче, което изглеждаше на около 15 години и което стоеше настрана, отклоняваше очи всеки път, когато той я погледнеше. Едно десетгодишно момче се зае със зайците, като изправи коша, а животните се скупчиха в подвижна маса от бяла козина. Всички деца, с изключение на голямото момиче, бяха боси и с мърляви лица. Момичето носеше обувки с високи токове и жълти къси чорапи.

— Хей, вие, я спрете — проговори авторитетно Спенс. — Никой да не е посмял да направи крачка!

Шофьорът, който изхвърляше покъщнината от камиона, спря и тръгна към Спенс.

— Тук е Саут Мейбенк 720, нали? — попита той намусено, като в същото време сочеше ръждивия номер над вратата. — Тука е 720, нали, татенце?

— Тука е, но…

— Тогава защо грачиш, татенце?

— Трябва да е станала грешка — настоя Спенс, — защото на това място…

— Какво има? — попита нетърпеливо шофьорът.

— Ами, тия хора нямат право да се намъкват тука така.

— По-хубаво говори с едрия мъж с комбинезона, татенце. На мене не ми плащат да те слушам.

Две от децата се втурнаха към входната врата и когато профучаха край Мод, тя ги плесна. Втора двойка, като видя, че Мод пляска ония, скочиха от верандата и се затичаха към задната част на къщата.

— Джесика — извика майката, — бързо помогни да внесем тия работи, за да вечеряме.

Очите на момичето срещнаха погледа на Спенс, но тя бързо ги отклони встрани. Докато я наблюдаваше как се навежда и вдига част от бохчите, той забрави, че трябваше да попречи на семейството да се нанася в къщата му. Шофьорът на камиона дръпна Спенс за ръкава.

— Татенце, я по-добре се разбери с оня, дебелия приятел там — каза той на Спенс, — или ще продължавам да разтоварвам. Не мога да вися тука цяла нощ.

Спенс прекрачи коша със зайците и се упъти към човека с комбинезона.

— Може и да не е моя работа — каза Спенс, — но все пак ми е любопитно да узная защо пренасяте тия боклуци тука.

— Аз съм Том Клейборн — каза човекът със сърдечна усмивка. Той беше добродушен и приятелски настроен и Спенс усети, че стиска протегнатата му ръка. — Аз и семейството ми се пренасяме да живеем тука — каза той и се изкиска.

— Така ми изглежда и на мене — каза Спенс, като продължи да стиска ръката на човека. — Само че има нещо объркано. — Спенс успя да освободи ръката си от хватката на Клейборн. — Тука живеем аз и моето семейство и няма достатъчно място за моето и за твоето, особено с тая глутница малчугани.

— Днеска платих наема за тая къща за месец напред — каза гордо Клейборн. — Ако и така човек не може да се чувствува у дома си, не знам как.

Клейборн вдигна няколко тежки кутии и тръгна към вратата. С къдрава черна брада, небръсната от няколко дни, която покриваше лицето и врата му, той изглеждаше страшен и безсърдечен и Спенс бързо отстъпи от пътя му. Когато стигна до вратата, той спря с любезно кимване на главата и остави на Мод достатъчно време да се махне от пътя му, ако пожелае да стори това. Мод не се отмести ни сантиметър, а Клейборн се поклони с кратко кимване и влезе в къщата. Мод се бутна в стаята.

Докато Клейборн трупаше кутиите в средата на стаята, Мод изтича към купчината дрехи в ъгъла. Тя седна със собственически вид.

— Никой не може да ме мръдне оттука! — заяви тя предизвикателно. — Аз си знам правата.

Мисис Клейборн и Джесика минаха през стаята на път за кухнята с кутии храна и кухненски принадлежности. Мод изкриви грозно лицето си и се изплези.

— Ще стоя тука, докато пукна и няма да позволя никому да ме изхвърли — каза тя на Клейборн.

— Няма да ни попречите ни най-малко, ако искате да клечите там в ъгъла, мадам. Ние нямахме и намерение да ползуваме тоя ъгъл. В него сте добре дошла докогато искате, без да става нужда да умирате в него.

Две от децата препуснаха през стаята, като скачаха върху кутиите и се изплъзваха от баща си. Те минаха покрай Мод. Въпреки че бяха далеч от нея, тя замахна към главите им с широко отворена ръка.

— Ще напердаша тези глупави изчадия! — извика Мод.

— Ако трябва да се пердаши, мадам, ще го направя сам! — каза Клейборн.

Когато Клейборн тръгна към верандата, за да внесе вътре леглата, Спенс започна да наблюдава как ще ги нагласи в двете стаи. След това той тръгна през къщи към кухнята. Джесика беше запалила огън в печката, а мисис Клейборн сложи да вари тенджера с боб. Спенс погледа приготовленията за вечерята, докато можа, а после започна да се разхожда нагоре-надолу по верандата, като мислеше как да получи и той малко храна. Мъчно можеше да устои на миризмите, които идваха от кухнята, без да се опита да получи нещо за ядене. Затова той се върна в кухнята и седна на масата. Мисис Клейборн погледна, но в поведението й нямаше нищо окуражително. Джесика го наблюдаваше срамежливо.

— Май че ще ни бъде тесновато тука с толкова малко кревати за всички — каза той, като гледаше мисис Клейборн. Той я почака да направи някаква забележка, но тя продължи да приготовлява вечерята, сякаш не го чуваше. — На моята жена й стига мястото, което има за спане — каза той, — но аз ще трябва да потърся нещо. Никога не ми е било удобно без легло.

Мисис Клейборн все така не му обръщаше внимание, а Спенс се облегна назад и зачака. Джесика сложи масата и постави в средата кана с черна меласа^[1]. Спенс се наведе напред и избърса с пръст устието на каната. Той облиза пръста си, като мляскаше шумно с устни. След малко мисис Клейборн сложи това с царевичен хляб на масата и Спенс си взе едно голямо парче. Той си наля чаша от черната меласа и се приготви да я изпие. Том Клейборн влезе и седна на отсрещния край на масата.

— Как се казваш? — попита Клейборн.

— Спенс Даутит — отговори той и натъпка хляба в устата си. Задъвка с апетит, като наблюдаваше Клейборн през масата. — Ако изобщо някога си живял по тия места, щеше да си чувал за мене. Почти всички тука са ме чували един или друг път.

— Не съм живял тука по-рано и не съм чувал за тебе — каза Клейборн. Жена му донесе блюдо горещ боб, който вдигаше пара, и го сложи пред Клейборн. Той си сипа боб и отчупи от хляба. Децата тичаха непрекъснато в кухнята, грабваха парче хляб от масата и изхвръкваха отново навън. Спенс ядеше колкото може по-бързо, като се опитваше да напълни стомаха си преди храната да се е свършила.

— Откъде идвате? — попита го Спенс.

— От Тенеси.

— Отдавна ли сте тука?

— От два дни.

— От два дни ли?

— Точно тъй.

— Защо сте дошли?

— Търся работа.

— Тук няма работа. Добре си се наредил.

— Не може да бъде по-лошо оттам, откъдето идвам. И там също нямаше работа.

Спенс отмести чинията си и обърса устата си.

— Ако не си отваряш очите, ще закъсаш като мене — каза той на Клейборн.

— Не ме е страх — каза Клейборн със смях. — Вече съм хвърлил око на една работа.

— Каква?

— По поддържането на града.

— Колко ли ще продължи такава работа?

— Как колко? — каза Клейборн. — Доколкото знам, тя никога няма да свърши. Ще продължава, докато сме живи и аз, и градът.

— Ти май прекалено много вярваш — каза Спенс и поклати глава. — И аз бях така, когато имах работа в барутния завод. Но скоро престанах да говоря големи приказки, когато нещата тръгнаха зле. Ако бях на твое място, щях да внимавам. Работата тука сякаш се стопява, когато най-малко го очакваш. Ако слушаш здравия си разум, ще се вдигнеш и ще се върнеш вкъщи, щом можеш.

— Не ме е страх — засмя се Клейборн.

— Чувал съм хора по-умни от тебе и мене да казват точно същото — каза Спенс — и ако искаш да ти ги посоча, ще трябва да се ровя до дъното на купчината, за да ти ги покажа. Те са толкова закъсали, колкото въобще може да закъса човек и още да ходи на два крака.

— Това може да се отнася за някои хора, но не и за мене. Аз мога да си изкарам прехраната и тука, и там, и дори при дяволите. Не ме е страх.

— Ще те бъде, когато момичетата ти пощуреят да скитат насам-натам — каза Спенс с тон на познавач. — И тогава ще ти се иска да си ми обърнал малко внимание.

Клейборн се засмя и се облегна на стола си. Той сключи ръце зад главата си и загледа Спенс с учудена усмивка.

— И още нещо — каза Спенс. — Всеки, който дойде в Пуър Бой, е направил първата стъпка надолу. И аз бях наперен като тебе, когато най-напред дойдох тука. Ама имам повече акъл, за да не го направя пак. Но ти нямаш!

Той забеляза, че Клейборн гледа към вратата. Спенс се обърна и видя Флойд Шарп.

— Ти май имаш компания, Спенс? — каза Флойд. — Не знаех, че имаш гости.

Спенс стана и заведе Флойд към задната веранда.

— Голяма каша, Флойд — обясни той небрежно. — До сутринта всичко ще се оправи.

Те седнаха на стъпалата в тъмнината. И двамата мълчаха дълго време.

— Спенс — пошепна Флойд пресипнало.

— Какво?

— Имам да ти казвам нещо, Спенс.

— Казвай, Флойд. Знаеш, че можеш да ми се довериш.

Спенс почака известно време. Флойд се беше загледал в тъмнината на нощта.

— Мислиш, че някой знае ли, Флойд… някой освен мене?

— Не е това — отговори Флойд. — Има нещо друго.

— Какво?

— Преди малко сякаш си изгубих ума, Спенс — започна той бавно. — Точно след като се стъмни, си втълпих, че трябва да запаля всички къщи в Пуър Бой и да го изгоря. Отидох до съседната къща и запалих огън под задната веранда. След това изтичах и се скрих в буренака. Щом хората разбраха, че къщата гори, побягнаха навън, започнаха да изливат вода и да се опитват да гасят. Жената, мисис Уилямс, взе да плаче, а децата се разкрещяха. От мястото, където бях, можех да чуя всяка тяхна дума. Когато се разплакаха, понеже къщата им гореше, не можах да издържа повече. Изтичах, скочих върху огъня и помогнах да поливаме с вода, докато изгасна. След това не можех да запаля нито една къща. Просто не беше честно, Спенс.

За няколко минути на верандата се възцари тишина. Спенс виждаше как Флойд гледа блясъка на светлината, отразена в облаците над града.

— Истински се радвам, че не запали и тая къща, Флойд — каза той, като въздъхна с облекчение. — Не е нещо особено, но тя е единственото място, където Мод и аз можем да стоим, докато заминем.

Флойд кимна, но не каза нищо.

— Не се тревожа повече за това, Флойд — каза Спенс. — Къщата не изгоря. — Той шляпна Флойд по коляното. — Иди си у вас и поспи малко.

— Не — каза твърдо Флойд. — Не мога да сторя това. Не бих могъл да заспя, и да се опитвам. Трябва да направя нещо за тия мои деца!

— Какво можеш да направиш, Флойд? Започнал си да палиш Пуър Бой, но си се размислил. Какво друго можеш да сториш?

— Има само едно нещо, Спенс — каза той. — Трябва да ида и да кажа в полицията за Бъбър. Ако сторя това, то е едничкият шанс, който ще имам, за да кажа защо съм го направил. Вече съм намислил всичко. То трябва да хване място. То не е просто скок в тъмното. Някой ще ме чуе. Някой ще разбере защо трябваше да го убия. Просто не мога повече да живея и да гледам дъщерите ми да растат в Пуър Бой. Зная какво правя. Те ще ме изпратят някъде за известно време, но ще приберат момичетата ми в някой дом и ще се грижат за тях. Точно това трябва да се направи, Спенс. Ако не бях убил Бъбър, нямаше толкова да бързам да направя нещо, което ще помогне на моите момичета. Сега имам добра причина. Просто не мога да понеса да заведа тези малки момичета на канала и да ги удавя, както казвах, че ще направя. Това няма да е справедливо, Спенс. Просто няма да е справедливо.

— Ако се чувствувам виновен за нещо, то е, първо, че доведох тоя Бъбър тука — каза Спенс. — Ако не бях сторил това, ти нямаше да го убиеш и сега нямаше да искаш да се предаваш на властта.

— Това не е вярно — каза твърдо Флойд. — То е най-доброто, което въобще можеше да се случи. Сега мога да се опитам да направя нещо за всички тия мои момичета. Просто не мога да издържа нито ден, докато те живеят от мъжете, които хващат.

— Това, дето го казваш, не е лесно да се направи! — каза му Спенс. — Да се предадеш за убийство, е май най-тежкото нещо.

— То ще е хиляда пъти по-лесно, отколкото да живея така. В края на краищата, ще е най-тежкият товар, от който човек някога се е отървавал. Освен това, аз така искам. Когато човек вярва, че трябва да стори нещо, той ще се почувствува повече мъж, ако наистина го стори.

Флойд се изправи. Той погледа известно време светлините над града и после, без да каже нито дума на Спенс, слезе по стълбата и изчезна в тъмнината. Спенс скочи и го извика няколко пъти, но не получи никакъв отговор. Флойд си беше отишъл.

Къщата беше тъмна, когато Спенс отвори телената врата и влезе вътре. Той тръгна през стаите, като опипваше пътя си край непознатите мебели, докато се убеди, че всички са си легнали. Той не беше виждал Мод откак се беше стъмнило, затова тръгна опипом към купчината дрехи в ъгъла и я ритна с крак, за да разбере дали е там. Едва я беше докоснал, когато усети парещ удар по крака.

— Слушай, Мод, не са ония деца! — каза той сърдито.

Мод се обърна мълчаливо и отново заспа, а Спенс се помота из къщи, търсейки легло, за да си легне. Някъде в съседната стая ръцете му напипаха долния край на креват, той незабавно пропълзя през нечии кокалести крака и легна. Гръмко хъркане идеше от другия край на леглото и никой не се обезпокои. Спенс свали ризата и обувките си и смъкна панталоните. После удобно се изтегна. След опитите му да заспи на бетонната площадка пред бакалницата предишната нощ, леглото му се струваше по-меко от всяко друго, на което беше лягал преди. Щом затвори очи, той си каза, че се радва, дето Клейборн се нанесе и докара легла.

Той беше почти заспал, когато една ръка го докосна в тъмнината. Известно време ръката остана кротко върху рамото му, но скоро се раздвижи по косматите му гърди. Това го погъделичка и Спенс неловко се размърда.

— Том! — уплашеният глас на мисис Клейборн беше настроен на високи тонове и звънна в ушите на Спенс. — Том! Някой лежи в леглото с нас! Май че е мъж.

Спенс лежеше колкото може по-тихо, като сдържаше дъха си от време на време и се надяваше, че мисис Клейборн ще го забрави и ще заспи отново. Обаче същите гъделичкащи пръсти го докоснаха отново. Спенс отмести ръката й.

— Том! — извика тя пресипнало. — Събуди се, Том!

Спенс чу как пружините на леглото изскърцаха, когато мисис Клейборн разтърси съпруга си.

— Шшшшт! — каза тихо Спенс.

— Какво? — попита тя с треперещ глас.

— Шшшшт! — повтори той.

— Том! — извика тя с висок глас. — Събуди се, Том!

Клейборн се обърна по гръб.

— Какво искаш! — попита той сънливо.

— Том, онзи мъж лежи с нас в леглото!

— Откъде знаеш?

— Напипах го!

— О, я заспивай! Ти сънуваш той не може да се промъкне в леглото.

Мисис Клейборн грубо разтърси мъжа си няколко пъти, но той не й обърна внимание и след малко отново захърка. Спенс затвори очи и протегна краката си, докато стигна до края на леглото.

— Том Клейборн, нямам намерение да спя в едно легло с този човек! — каза тя.

— Шшшшт! — каза сънливо Спенс. — Шшшшт!

Мисис Клейборн го сграбчи здраво за ръката и започна да го дърпа. Спенс се опита да се отърве от ръцете й, след като веднъж я беше отблъснал, но тя го намери отново и го удари болезнено по ръката. Той седна в леглото и подпря краката си на таблата му, но тя беше твърде силна. След миг той се озова проснат върху разбития под.

Чу я да се промъква в леглото, докато той търсеше опипом дрехите си в тъмнината. Накрая се отказа и започна да търси друго легло. Първото, което му попадна, беше пълно с три или четири деца, но беше твърде уморен и сънлив, за да търси по-нататък. Той легна напреко в края на леглото. След малко едно от децата започна да рита и когато една пета го улучи в челюстта със зашеметяващ удар, стана и се препъна в тъмнината в търсене на друго легло. Когато го намери, той се просна върху него и скоро заспа дълбоко.