Ърскин Колдуел
Земя на страдание (12)

12

Късно следобед те привършиха пренасянето на цялата мебелировка в къщата на Флойд. Единственото нещо, което Спенс си остави, беше кухненската печка. Тъй като тя беше собственост на хазаина, той се страхуваше да я даде на Флойд. Когато дойде време да се пренася леглото, на което спеше Мод, тя енергично запротестира и наруга и двамата с всичко, което й дойде наум. Отначало Спенс се опита да спори с нея, изтъквайки, че е трябвало да продаде мебелите, преди да заминат, но когато разбра, че нищо не й прави и най-малко впечатление, той я грабна през кръста и я държа, докато Флойд вземе леглото и побегне с него навън. Мод остана да лежи само на купчина стари дрехи и когато започна да се оплаква, той й каза, че една нощ би могла да мине и без легло, тъй като рано-рано другата сутрин заминават. Обаче перспективата за заминаването и връщането в Бийсли Каунти не можа да измести леглото от ума й и тя продължи да скимти и дращи, докато не й останаха сили да се бори повече за него. След като това приключи, Спенс отиде в задния двор и прибра дрехите на Бъбър от скривалището под стълбите на верандата. Той забърза към къщата на Флойд и почака на двора, докато Флойд подреди новите мебели в двете стаи така, както му харесваше. С доста мъки той настани голямото двойно легло в стаята заедно с всички останали кревати и походни легла и едва когато се сети да освободи едната от стените, като я откачи от перваза на прозореца и я отмести на около един фут^[1] от пода, успя да постави леглото на четирите му крака. Щом свърши това, излезе при Спенс, който го чакаше.

— Сега за пръв път имам достатъчно легла вкъщи, та всички да си намерят място за спане по едно и също време — каза Флойд, като седна на края на верандата.

Слънцето залязваше и златистият блясък омекотяваше дълбоките бръчки, изрязани по лицето му от безпокойства и тревоги. Спенс го наблюдаваше с чувство на дълбоко състрадание. Флойд бе единственият му познат, чиято борба за съществувание беше по-безнадеждна и отчайваща от неговата.

— Само като си помисля колко бързо идват, знам, че няма да мине много време и следващата партида хлапетии пак ще ни накачули. — Флойд обърна глава и погледна огнения къс на хоризонта. — Моля се на Бога старата да спре някак за малко. С тая скорост след десет години ще бъда с повече дъщери, отколкото някога е имала която и да било двойка. Като си помисля за това в тия времена, мога само да кажа, че е божие проклятие за един беден човек. Богатият има повече шансове децата му да излизат момчета. Бедният като мене получава момичета. Това просто не е честно.

— Същото стана и с мене — съгласи се Спенс. — Едничкото, което никога не съм могъл да разбера, е дали имам момичета, понеже съм беден или съм обеднял понеже имам момичета. Както и да го погледнеш обаче, на края излиза все това. Едно е сигурно, че бедняците като тебе и мене са вътре, каквото и да правят и затова съм решил да не правя вече нищо. Не си струва цял живот да се блъскаш и тровиш, като накрая все ще свършим зле.

После двамата се умълчаха за дълго. Когато най-после слънцето изчезна от погледа им, Спенс стана и сви дрехите в стегнат вързоп, мушна го под мишница и се упъти към малката барака зад къщата.

— Искам да се отърва от дрехите на Бъбър — каза той на Флойд. — Бъбър не ми е нужен повече и ще ми е драго да му върна нещата, та да може да се прибере.

Флойд стана и последва Спенс зад ъгъла на къщата през бурените, избуяли край бараката. Вратата й беше затворена и преди да я бутне, Спенс се повдигна към прозореца и надзърна вътре. Отначало не можа да види нищо, затова обърса праха от стъклото и надникна пак. Вързопът с дрехите падна на земята, докато той притискаше лице до стъклото.

— Какво става? — пошепна тихо Флойд.

Без да сваля поглед, той замахна с ръка към Флойд с бързи, развълнувани движения.

— Ела, Флойд, бързо! — пошепна той.

Флойд се надигна към прозореца и притисна нос о стъклото.

— Видя ли? — попита Спенс, като го мушкаше с лакът.

Флойд обърса праха от стъклото и погледна отново, преди да отговори.

— Това е Джюстин! — каза той с разтреперан глас, като се обърна и погледна Спенс в очите. — Това е тя, наистина!

Флойд тръгна към вратата, но Спенс го сграбчи за ръката.

— Чакай малко, Флойд, — каза Спенс. — По-хубаво е да не нахълтваш така. Той може да направи нещо отчаяно. — Той поклати глава към Флойд. — Нека да обмислим…

— Боже господи, няма какво да се обмисля, освен това, какво ще направя аз с него! — каза Флойд.

— По-добре не прави нищо, докато не решиш какво ще правиш, Флойд — предупреди го Спенс. — Някои хора цял живот не могат да се съвземат от това, което са сторили в голямата бързина. Тук ти още не си имал неприятности и не трябва да разваляш всичко, Флойд.

Той гледаше как лицето на Флойд се гърчи нервно в припадащия сумрак. Пръстите му въртяха едно копче на ризата. Спенс стисна ръката му по-здраво.

— Божичко, Спенс, знам какво правя! — каза той. — Нищо, което ще сторя, не би било достатъчно лошо за човек, който се отнася така с едно малко момиче. — Очите му бяха студени и присвити, когато млъкна и погледна копчето, останало в ръката му. — Няма да се спра пред нищо!

— Може да не е виновен само Бъбър, Флойд — каза Спенс. — Може тя… може Джюстин…

— Това няма нищо общо. То става всеки път, когато бедните се стремят към богатите. Виждал съм го твърде често да става по всички възможни начини, та да не го разбера, като го видя в собствения си заден двор. Този път ще сложа край на това!

Флойд се освободи от Спенс, изтича към ъгъла на бараката и грабна брадвата от дръвника. Здрачът падаше бързо и Спенс видя няколко от малките дъщери на Флойд, застанали около печката в осветената кухня на няколко ярда от там.

— Чакай, стой, Флойд! — молеше той, като се опитваше да отнеме брадвата от ръката му. — Не прави неща, за които после ще съжаляваш!

Флойд грубо отблъсна Спенс.

— Отсега нататък никога няма да съжалявам — каза той, като блъсна вратата на бараката. Той изчезна вътре и Спенс бързо го последва.

Джюстин по детски изскимтя.

— Тате! — извика тя.

— Махни се от пътя ми, Джюстин! — заповяда й той. — Върви в оня ъгъл и стой там!

Спенс видя как Джюстин побягна от Бъбър и се сви страхливо в ъгъла. Тя натика края на роклята в устата си, а по лицето й потекоха сълзи. Бъбър отскочи в отсрещния ъгъл. Обичайната усмивка на младежа изглеждаше като замръзнала върху лицето му. Очите му бяха кръгли и пълни с ужас.

— Моля ви, мистър! — хленчеше Бъбър и се притискаше до стената. — Моля ви, мистър, не ме удряйте! Не съм виновен аз! Честна дума, не съм виновен! Тя дойде тука и ми поиска 50 цента. Аз й казах, че нямам стотинка, но тя настояваше. Аз не съм започвал — тя! Попитайте я, мистър. Моля ви, попитайте я! Накарайте я да ви каже истината, мистър! Моля ви, мистър!

Флойд се обърна и погледна дъщеря си, сгушена в ъгъла. Тя беше напъхала в устата си толкова много от роклята, че не можеше да издаде нито звук. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.

— За бога, накарайте я да ви каже, мистър — хълцаше Бъбър. Той завря кокалчетата на пръстите си в очите си и в отчаян опит да попречи на сълзите да го заслепяват. — Моля ви, накарайте я да ви каже истината. Не съм се опитвал да я карам да прави нещо. Тя каза, че иска. Не бях аз, мистър. Трябва да ми повярвате. Аз й казах, че нямам никакви пари. Моля ви, не ме удряйте с тая брадва, мистър… за бога, не ме удряйте!

Бъбър още се молеше, когато Флойд замахна с брадвата и я стовари върху него. Тъпият й край удари силно Бъбър над слепоочието и почти веднага младежът се свлече със слабо охкане към вратата на бараката. Флойд вдигна брадвата втори път и я задържа над главата си, като чакаше признак на живот в тялото. След малко я хвърли и тръгна към вратата.

— Всемогъщи боже, Флойд! — промълви Спенс, цял разтреперан от страх и нерви. — Боже господи! — повтаряше той непрекъснато.

Флойд стоеше на вратата с лице към вътрешността на бараката, а очите му се движеха нагоре-надолу, докато гледаше ту неподвижното тяло на Бъбър, ту дъщеря си. Ръцете му започнаха да треперят и той се облегна на рамката на вратата за опора.

— Не съжалявам — каза Флойд с равен глас, сякаш говореше на себе си. — Не съжалявам ни най-малко, че го направих. Не съжалявам въобще. И пак бих го направил, ако трябва.

Джюстин беше забила ноктите в лицето си и се опитваше да издърпа памучната рокля от устата си. Тя я беше напъхала толкова много, че се задушаваше и не можеше да си поеме въздух. Флойд се приближи до нея и внимателно издърпа плата. После й помогна да нахлузи роклята през главата и закопча яката. След това я задържа в прегръдките си, докато тя плачеше с хълцания.

— Моля ти се, не ме бий! — истерично повтаряше тя. — Моля ти се, тате, недей! Няма да правя вече така, никога няма да правя така. Моля ти се, не ме бий! За последен път, тате!

Флойд избърса сълзите от лицето й и нежно я притисна.

— Малкото ми момиче, — каза той, като я галеше по косата и лицето. — Скъпото ми малко момиче. Милото ми скъпо, малко момиче. Джюстин… Джюстин… Джюстин…

— Обещавам ти, тате! — плачеше тя с благодарност. — Обещавам, тате! Моля ти се, тате, обещавам!

Флойд изправи Джюстин на краката й и я поведе през вратата в звездната, лунна нощ. Тя се сгуши до него, като все още плачеше кротко, а той я отправи към осветената кухня.

— Отивай вкъщи и вечеряй, Джюстин — каза той и я побутна нежно.

— Добре, тате — отвърна тя и изтича през буренака. Той я изпрати с поглед, докато тя влезе в къщата и след това тръгна бавно към бараката. Вече беше тъмно, но ярката лунна светлина му помогна да намери пътя. Спенс го последва вътре, почака докато той запали клечка кибрит и я надвеси над тялото на Бъбър. Пламъкът на клечката обгори пръстите на Флойд и той я разклати, докато светлината угасна. Спенс чакаше да разбере какво ще прави.

Флойд драсна нова клечка.

— Флойд — попита Спенс, — какво ще правиш?

— Трябва първо да си помисля — каза той спокойно. — Преди да сторя нещо, трябва да престана да мисля какво направи той с Джюстин. Това нямаше да стане, ако бях ги удавил всичките, както ти казах. Чаках твърде дълго, това е всичко. Знаех си, че рано или късно ще стане, понеже тя цяло лято беше на улицата и просеше пари от мъжете. Знаех това и аз съм крив, че не заведох нея и всички останали на канала да направя каквото казах. Аз съм виновен за това. Чаках прекалено дълго.

— Точно сега е по-добре да се стегнеш и да направиш най-напред нещо с него — каза Спенс развълнувано. — Не можеш да го оставиш тука така.

— Умрял е, нали? — каза вцепенено Флойд.

— Хептен си е отишъл — отговори Спенс. — И ти трябва да направиш нещо с него. Той не може да остане тука.

— Трябва да се отърва от него, наистина. Може да ме хванат рано или късно, но точно сега не ме интересува какво ще направят с мене. Аз изпълних дълга си.

Той излезе навън и застана в лунната светлина. Спенс почака на вратата и наблюдаваше децата, които играеха в кухнята. Видя как Джюстин се приближи до прозореца и погледна за миг към бараката.

— Май че това е само началото — каза Флойд. — Ето ги всички останали, дето идват след нея и скоро ще правят същите неща. Щом станат на единайсет или дванайсет, трябва да го очаквам. Доколкото знам, няма начин да ги спра, щом ги държа тука, в Пуър Бой. Те ще ходят по улиците точно като Джюстин и щом започнат да вземат пари от мъжете, няма да има край това, дето ще го вършат после. — Той се обърна и погледна Спенс. — Спенс, най-голямото наказание, което господ може да прави на един човек, е да го направи беден и да му даде пълна къща с дъщери като на мене.

Той се върна в бараката и драсна нова клечка. Спенс го чу да пухти, като вдигаше тежкото тяло на Бъбър и го влачеше навън.

— Ти стой тука, Спенс — нареди той. — Аз ще се погрижа за това. Не искам да те замесвам в нещо, което не е твоя работа. Ти чакай тука, докато се върна. Няма да се бавя.

Той изчезна в нощта с тялото на Бъбър, преметнато на гърба му. Спенс го видя потънал до коляно в бурените да се отправя към канала, стотина ярда по-нататък. Няколко кучета лаеха нагоре по канала, но те бяха достатъчно далеч, за да му сторят зло. Най-близката къща, освен тази на Флойд, беше на петдесет ярда в обратна посока и никой от съседите не можеше да види какво става.

Спенс седна на земята и се облегна на бараката, докато чакаше Флойд. Той се заслуша в лаещите кучета. Каза си, че би направил същото, ако Джюстин беше негова дъщеря, но като си мислеше за това, започна да се чуди дали наистина би могъл да се докара до състоянието да убие човешко същество. Той не можеше да вини Флойд за стореното и знаеше, че каквото и да се случи, няма да проговори нищо на никого, но не можеше да преодолее чувството, че убийството на Бъбър от страна на Флойд беше безполезно и нямаше много да промени положението. Докато младите момичета живееха в Пуър Бой, други мъже щяха да ги изкушават с пари и подаръци, а щом станат на 12 или 13 години, ще бягат от къщи точно като Мейвис. До това време навикът да искат пари от мъжете ще бъде толкова силно вкоренен, че няма да могат да го преодолеят, докато са живи. Спенс поклати уморено глава. Той не виждаше никакъв смисъл в опита да подхранва вяра, с която да живее, щом сам не можеше да контролира съществуванието си. Той никога нямаше да успее да овладее съдбата си, независимо от това, колко силно се бори срещу нея. В същото време обаче не можеше да не се възхищава от опита на Флойд да промени руслото на своя живот. Независимо от успеха или провала на Флойд, Спенс все пак вярваше, че да предскажеш живота в Пуър Бой е толкова лесно, колкото изгряването и залязването на слънцето и дори убийството малко можеше да го промени. Приел бедността като неизбежна, той се беше примирил да преживее остатъка от годините си чрез помощи и късмет било в Пуър Бой, било в Бийсли Каунти. Съжаляваше, че Флойд не беше дошъл до същото заключение, преди да убие Бъбър. В безплодния си бунт против бедността той беше извършил престъпление.

Чу, че Флойд се промъква през буренака и скочи. Флойд едва си поемаше дъх след бързото си връщане от канала.

— Какво стана, Флойд? — попита той.

— Стоварих го в канала — каза Флойд и спря да си поеме въздух. — Тази нощ течението е достатъчно силно и ще го отнесе, дори ако отливът не успее. До сутринта трябва да бъде в Залива.

— Видя ли някой… някой видя ли те?

— Аз поне не знам. — Той се облегна на бараката. — Ние сме единствените, които знаем, Спенс.

— Джюстин беше тука, когато го направи. Не забравяй това. Тя знае.

— Аз ще й говоря. След това тя няма да каже никому. Не се страхувам от това.

— За мене не се кахъри, Флойд — каза той бързо. — Нищо и никой няма да ме накара да проговоря.

Флойд кимна, но не каза нищо. Той обърна глава на една страна и се втренчи в лунната светлина по посока на канала. Кучетата се бяха умирили и наблизо не се чуваше нито звук. След известно време се изправи и влезе в бараката. Когато излезе, носеше брадвата.

— Не мога да се лиша от нея — каза той, като гледаше към Спенс. — Не ще мога да си купя друга, а няма да има с какво да сека дърва за печката.

Драсна клечка кибрит и огледа брадвата.

— Ще си я запазя — каза той решително. — Нищо по нея не издава какво е станало.

Без да изчака Спенс да каже каквото и да било, той я отнесе към дръвника. Връщайки се назад, Флойд се спъна във вързопа с дрехи край прозореца.

— Това са дрехите, които ти донесе, Спенс — каза той и подритна вързопа към него.

— Ще се отърва от тях — каза Спенс и го повдигна. — Те също могат да идат в канала.

— Ще дойда с тебе — каза Флойд и тръгна след него.

Те се провряха през високите до коляно бурени колкото може по-тихо, без да продумат по пътя. Когато стигнаха до брега, Спенс запрати с всичка сила вързопа във водата. Стегнатата топка цопна леко някъде в канала и след това не се чу никакъв звук освен тихия плясък на тъмната вода о брега. Флойд докосна ръката на Спенс и двамата тръгнаха един зад друг през буренака към къщата. Никой не продума, докато стигнаха в двора на Флойд.

— Какво ще правиш сега, ще вечеряш ли? — попита Спенс неловко.

— Не. Не съм гладен тази вечер. Ще мина и без това. — Той седна на края на верандата. — Малко ме тресе, Спенс. Просто не мога иначе. Ще ми се да се разходя някъде.

— И на мен също — отговори веднага Спенс. Той бързаше да се измъкне от къщата на Флойд. — Ходенето ще ни помогне.

Те излязоха на улицата и свърнаха към града. Вървяха безмълвно, забързано, близо един до друг. Стигнаха първата група магазини и Флойд спря в сянката на едно дърво. Уличната светлина изглеждаше по-ярка от обикновено.

— Какво става, Флойд?

— Тая работа ми се отрази, Спенс. — Дишането му беше учестено. — Може би сгреших все пак.

— Защо Джим Хауърд не е тука! Той има акъл. Щеше да ни каже какво е най-добре да сторим.

— Кой е той, Спенс?

— Войникът от Бийсли Каунти, който се жени за Либи. Джим Хауърд участвува във войната и смята също като тебе, Флойд, че Пуър Бой е дупка за плъхове, даже по-лошо. Ти и той заедно щяхте да измислите много работи.

— Това няма да помогне сега, защото аз вече убих Бъбър. Никога по-рано не съм убивал човек и се потърсвам, като си помисля, че убих някого. Това, което направих в края на краищата, няма да спре Джюстин и останалите. Джюстин ще се измъкне от къщи и ще прави пак същото, щом й падне случай. — Той погледна безпомощно Спенс. — Иска ми се да не го бих направил, Спенс.

— Мъртвият си е мъртъв.

— Боже господи, там е работата! Иска ми се да не го бях направил.

Спенс го хвана за ръка и го поведе по улицата към града. Флойд вървеше до него като в унес и когато стигнаха до ъгъла, Спенс трябваше да го хване и обърне в правилната посока.

— Да идем в клуба на Бил Терънт — предложи Спенс. — Аз имам пари… и то, трийсет долара.

Флойд вървя до него няколко минути, без да проговори. Те бяха почти стигнали до Бил Терънт, когато Флойд отново спря и се облегна на едно дърво.

— Ти заминаваш утре — каза той. — И повече няма да те има.

— Така е — каза Спенс. — Това ще бъде голям ден за мене. Нещо такова ще ти падне и на тебе някой ден, Флойд. Само си отваряй очите.

Флойд го погледна право в очите и поклати решително глава.

— Няма да ми се падне — каза той. — Не може на всички в Пуър Бой да им се платят дълговете и да им се дадат трийсет долара, Спенс. Просто на света няма достатъчно пари, за да стане това с всички, а пък ако има, никой няма да си прави труд за хора като мене. Късметът, дето ти се падна, не е толкова голям, че да се падне на всички бедняци по света. Едничкото нещо, което ще помогне малко, е някой да дойде и да изличи Пуър Бой от картата. И едничкият начин да накараме някого да стори това, е да станем и вдигнем голям шум. Щом това стане, няма да има нужда да се тревожа за моите малките, понеже всички ще бъдем някъде другаде, където ще им осигуря приличен живот.

— Тая ще стане, ако намериш начин да вдигнеш шум — съгласи се Спенс, — но на мен не ми е известен такъв начин. Ако застанеш на средата на улицата и започнеш да викаш, сигурно ще те пъхнат в затвора. Тогава няма да ти е по-добре, Флойд.

— Това си мисля и аз. Не знам как, ама ще намеря начин. Просто не мога цял живот да убивам хора, понеже момичетата ми растат и започват да скитат из улиците. Ако стане така, рано или късно ще ме хванат, а като ме няма, те ще го правят още повече.

Те тръгнаха надолу по уличката и отвориха вратата на клуба на Бил Терънт. Флойд си нахлупи шапката на очите и последва Спенс на бара. И двамата си поръчаха уиски и бира.

— Мислех си тази вечер да ида пак в „Бялата пуйка“, — каза Спенс, — но ако мога да си удвоя парите на зарове тука, ще бъда доволен.

Той извади пачката с банкнотите и отброи пет долара, за да плати напитките, които барманът постави пред тях. После сви петнадесет долара в стегнато снопче и сложи парите в малкото си джобче.

— Ще опитам да удвоя първо тези — каза той на Флойд — и ако стане работата, ще продължа и ще удвоя и парите от малкото джобче. Ще бъде лошо, ако изгубя всичко до стотинка при първото хвърляне на зара. Рискът е много голям така. Хайде.

Те отидоха до една от игралните маси и погледаха как зарът се завъртя няколко пъти. След малко Спенс извади парите си и ги преброи отново.

— Никога няма да станем богати, ако не поработим за това — каза той на Флойд. — На̀, вземи този долар и ще видиш, ако не направиш големи пари с него.

Флойд развали долара на четири монети и заложи едната. Спенс допи питието си и си проби път през тълпата към другата маса за игра. Той обърна шапката си обратно и заложи един долар.