Ърскин Колдуел
Земя на страдание (1)

1

Спенс Даутит прекара целия ден в опити да купи отнякъде на кредит любимия на Мод тоник за стомах. Когато се завърна в Пуър Бой, горещият августовски следобед преваляше. Той вървеше уморено край канала за морски кораби, близо до посивялото от времето бунгало с ръждив ламаринен покрив, когато го сепна музиката, която долиташе от неговата къща.

Беше обиколил всички дрогерии, пазари и китайски бакалници в Саут Сайд, но макар че повечето търговци имаха в изобилие от тоника, щом узнаеха, че джобовете му са празни, поклащаха твърдо глава и оставяха шишето обратно на рафта. Когато най-после се отказа и тръгна обратно за дома, беше изморен и обезсърчен. Някога той въобще не си правеше труд да търгува с китаец, а сега китайците не искаха да търгуват с него.

Спенс спря, наведе глава настрани като куче, което наостря уши при познат звук, и се заслуша с надежда в гърмящата танцова мелодия. Либи обичаше такава музика и по всяко време на деня и нощта можеше да я хване по радиото.

Щом се увери, че звуците не идват от нито една от съседните къщи, извади ръце от джобовете, несигурната усмивка се разтегли по лицето му и той забърза ухилен към дома.

— Тя е! — каза си гласно. — Това е Либи!

Мина за по-пряко през задния двор на Чет Митчел, за пръв път след последното им сбиване, затича се, като взимаше стъпалата по две наведнъж, и блъсна телената врата. Когато влезе пъхтящ и задъхан, жена му се надигна в очакване от походното легло и подпряна на лакти го проследи с поглед, докато минаваше през стаята. Щом стигна до ъгъла, където тя лежеше, Мод го загледа умолително. Кафявите й очи бяха необичайно големи и кръгли, а кожата й бе зачервена и трескава. Тънката нощница от изкуствена коприна, единствената дреха която носеше това лято (и която струваше осемдесет и седем цента, когато бе много по-ярко розова), се свлече надолу по гърдите й. Презрамките се късаха толкова често, че тя беше престанала да ги зашива.

— Либи си е вкъщи, нали? — каза Спенс възбудено, като се обърна и огледа стаята. — Чух още долу на улицата при канала, че радиото свири. Веднага разбрах, че е Либи! Това е нейната музика!

Той се отдръпна от леглото, сякаш се готвеше да я търси.

— Къде е тя, Мод?

Мод сграби отчаяно ръката му, преди да успее да се отдалечи. Острите й нокти се врязаха болезнено в плътта му, а когато той се опита да освободи ръката си, тя се вкопчи в него още по-силно и го задърпа към леглото. Спенс хвърли поглед назад към затворената врата на другата стая и се почуди защо Либи я е затворила в такъв горещ ден. Когато по-голямата от двете му дъщери идваше вкъщи на гости, което правеше обикновено веднъж седмично, тя събличаше дрехите си като Мърт, жената на Чет Митчел, и спеше през горещата част от деня. После, щом станеше достатъчно хладно, за да се облече, ставаше и слушаше радиото с часове. Сега за пръв път беше затворила вратата и стоеше в стаята до толкова късно следобед.

Мод го разтърси рязко за ръката.

— Взе ли ми лекарството на д-р Мънди, Спенс? — попита тя уморено. Тихият й глас едва се чуваше от грохота на музиката по радиото.

Спенс нервно се размърда. Искаше веднага да намери Либи, но като забеляза отчаяния израз на Мод, разбра, че ще трябва да отложи, докато обясни защо не е успял да донесе шише тоник. Той седна на ръба на леглото и захапа върха на езика си. След малко усети, че силното стискане на ръката му отслабва. Извърна глава и се загледа в Мод. Тя прекарваше разсеяно пръсти по гърдите си, търсейки нощницата. И той се почуди защо тя изобщо си прави труд да я носи, след като презрамките не й служеха и нощницата непрекъснато се смъкваше и загубваше. Последния път, когато я изгуби, те я търсиха почти цели два дни, докато я намерят под кухненската печка.

— Отиде и се върна без него? — каза тя с укор. — Не ми донесе лекарството на д-р Мънди.

— Не се наежвай, преди да съм ти обяснил колко ми беше трудно, Мод — каза той бързо.

Мод се отпусна обратно на леглото, главата й падна тежко на възглавницата и тя остана да лежи там, като дишаше на пресекулки. Спенс се чудеше какво да й каже. Съжаляваше я, защото знаеше колко е разочарована, но не можеше да измисли нищо, което да замени тоника. Сложи ръка на рамото й и я потупа нежно. Мод отвори очи, изненадана от неочакваното внимание.

— Обиколих всички магазини, които можах да намеря в целия Саут Сайд — от първия до последния — каза й той искрено, като се стараеше гласът му да звучи извинително. Надяваше се да я успокои донякъде с факта, че се е помъчил да намери шишето. — Дявол да го вземе, не намерих никой, дори и китаец, който да ми даде на кредит такава дреболия. Наистина е отчайващо, когато дори и китайците не ти вярват поне малко.

Тя хвана ръката му и я отблъсна далеч от себе си, сякаш искаше да удари с нея отсрещната стена на стаята.

— Трябваше да проумея досега, че не можеш да ми намериш дори такова дребно нещо като тоника, който ми е така необходим — каза тя примирено, останала съвсем без дъх накрая.

Спенс си играеше с разшитите конци на юргана и тя затвори безпомощно очи.

— Мод, може и да не ти е известно, но хората тук не са като нашите — каза той, като се наведе към нея. — Разбира се, никой нормален човек не може да очаква мексиканците или китайците да са по-различни от това, което са, защото като чужденци не са видели нищо по-добро, но тук дори негрите са дребнави, а и белите не са стока. Те са съвсем различни от нашите хора и човек не може да свикне с тях. Там, в Бийсли Каунти, търговците често спореха и се сърдеха, когато вересиите ни нараснеха много, но да пукна, ако накрая са ни отказвали това, което искаме. Разбира се, следващия път, щом заговорех за нещо дребно на кредит, спорът започваше пак оттам, откъдето е спрял, но винаги свършваше така, че получавах това, което искам. Тук търговците не те оставят дори да започнеш спор. А китайците, за които би помислила, че умират от удоволствие да търгуват с човек като мен, започват да бръщолевят на някакъв странен език, като че ли не разбират този, на който всеки говори. В такива моменти ми се струва, че не съм желан тук, в тази част на земята. Мисля, че просто не съм роден да живея по-далеч от един хвърлей от дома.

Мод въздъхна уморено, обърна се на една страна и притисна слабото си лице о стената. Вече почти седмица откак не бе вкусвала тоника и почти толкова, откакто не ставаше и не ходеше из къщи. Когато за пръв път усети тръпки и я втресе, продавачът в една дрогерия и предложи кутия червени хапчета, като и обеща, че те ще я излекуват. Тя изгълта всичките хапчета, но след една седмица не се почувствува по-добре, отколкото преди да ги вземе и затова започна да се налива с тоника. Още рано тази пролет, когато почна треската, тя взимаше лекарството на д-р Мънди винаги, щом успееше да си го купи. Тоникът не можеше да излекува треската, но въпреки това скоро след като изпиеше четвърт или повече от шишето, тя винаги се чувствуваше тъй добре, както никога дотогава; и това усещане, което обикновено траеше 3–4 часа, бе едно от малкото удоволствия в живота, които можеше да си позволи. Единственото нещо, което предпочиташе, бе да изпие цяло шише наведнъж, но цената бе обезсърчаваща. В дрогериите с намалени цени трябваше да плащат по 65 цента за шише от 1 долар.

— Мод, направих всичко, което можах — каза Спенс успокоително. Постави ръка на гърдите й и поглади трескавата кожа. — Може би утре ще измисля начин да ти намеря едно шише.

Мод не каза нищо. Отхвърли ръката му от рамото си, притисна колене до гърдите си и придърпа влажния юрган върху себе си. Леглото започна да се люлее от силните тръпки, които я разтърсваха. Спенс се изправи.

Музиката, която идваше от съседната стая, изведнъж спря със силен, пронизващ вой и Спенс се втурна към вратата. Наведе се напред, като притисна ухо до цепнатината, и се заслуша. Не можеше да долови никакъв звук в съседната стая и се чудеше дали не се е излъгал, че Либи е тук. Докато мислеше за това, той си каза, че Мод не бе споменала нищо за присъствието на Либи; пък можеше и самата Мод да е пуснала радиото. Музиката започна почна отново и с друга танцова мелодия в ушите си Спенс отвори вратата и влезе.

Щорите бяха спуснати и отначало можа да различи само неясните очертания на стаята. Направи няколко крачки напред и спря.

— Либи! — извика с безпокойство. Спря дъха си, докато чакаше тя да отговори. — Либи! — извика отново. Сега разбра, че не може да чуе дори звука на собствения си глас сред музиката, която идеше от радиото. Отиде до най-близкия прозорец и вдигна щорите. — Либи! Какво става, дявол да го вземе! — изкрещя Спенс, посягайки към радиото.

Без да снема очи от нея, напипа ключа и спря музиката.

— Какво става, Либи? — бавно попита той, като се приближи до леглото.

— Татко! Излез! — каза тя сърдито, щом разбра, че е в стаята. — Ще излезеш ли, татко?

Спенс се взря в нея и зяпна. Тя беше в леглото с мъж с дълъг аленочервен белег на рамото, който много приличаше на рана от щик. Като се наведе над кревата, той се втренчи в него и се изненада, защото лицето на човека му се стори познато. Изглеждаше на около двадесет и пет години или поне няколко години по-възрастен от Либи, която бе на двадесет. Мъжът имаше едри мускулести рамене и широко, обветрено лице. Алената кожа на раната бе тънка и прозрачна и изглеждаше сякаш съвсем наскоро заздравяла. Той погледна към Спенс и се усмихна приятелски. Спенс отново се вгледа несигурно в него. Не знаеше дали да му се усмихне или да се скара. За пръв път виждаше Либи с мъж в леглото. Засмука върха на езика си, чудейки се какво да каже.

— Татко, моля те излез! — каза Либи смутено.

Спенс се наведе над леглото и се вгледа изпитателно в ухиленото лице на момчето.

— Това е Джим Хауърд Венс! — извика Спенс радостно. Заобиколи леглото с два скока. — Да пукна, ако не е! Откъде идеш, дявол те взел, момчето ми?

Той потупа Джим Хауърд по гърба няколко пъти, после го сграбчи за гъстата и остра черна коса и го разтърси игриво.

— Какво търсиш тук, Джим, моето момче? — запита възбудено Спенс.

— Татко! — рязко извика Либи. Тя се пресегна през Джим Хауърд и се опита да изблъска Спенс. Той не й обърна внимание. — Татко, излизай, казвам ти! — извика тя отчаяно, като го удряше с юмруци. — Хайде, излизай!

— Виж ти, да попадна тук на теб, Джим! — каза Спенс, без да обръща внимание на Либи, като разтърси Джим Хауърд за косата. — Не съм те виждал откакто те мобилизираха точно преди да напуснем Бийсли Каунти. Не знаех какво е станало с теб.

— Татко! — каза Либи ядосано. — Излизай оттук!

— Защо? — запита Спенс, като се предпазваше с лакти от нейните удари. — Защо постъпваш тъй, Либи?

— Защото! — каза тя. — А сега, излизай!

— Да, но аз искам да видя Джим Хауърд! — отвърна той и седна на ръба на леглото. — Къде си бил през всичкото това време, Джим, момчето ми? Последния път, когато чух за теб, казаха, че си изчезнал някъде през войната. Никой не очакваше да те види отново след това.

— Малко късно ме прибраха от бойното поле — каза той и се усмихна на Спенс. — Аз също не мислех, че някой ще ме види пак. Но ме докараха тук и ме оставиха в болницата, където поработиха върху мен доста дълго. Сега съм много добре изкърпен.

Спенс го шляпна звучно по гърба.

— Дявол да го вземе, Джим, момчето ми, какво не бих искал да те видя отново. Не ми харесва, дето си целият в белези по рамото, но мисля, че си имал късмет с тези спомени, които ще се заличат с времето. И — добре, вместо да те бяха убили и погребали в някоя далечна страна, сред чужди хора… Но какво правиш чак тук, тъй далеч от къщи? Защо не си се върнал в Бийсли Каунти?

— След няколко дни ще ме изпишат и повярвай, там…

— Джим Хауърд трябва след малко да се връща в болницата, татко — заговори Либи. — Можеш да си поприказваш с него някой друг път. Моля ти се, татко!

Спенс се облегна назад, а черните му кривогледи очи ги наблюдаваха остро.

— Хей, вижте какво! — каза той. — Вие двамата оженихте ли се?

Джим Хауърд и Либи се спогледаха.

— Е, оженихте ли се? — запита Спенс настойчиво.

Джим Хауърд метна ръка през рамото и се зачеса по гърба. Либи мърдаше смутено до него.

— Не точно, татко — каза тя накрая. — Искам да кажа не напълно. Взехме разрешителното, но то ни отне толкова много време, че решихме че е по-добре да почакаме.

Джим Хауърд се наведе от леглото и измъкна от джоба на панталона си хартия, прилична на документ. Той я вдигна, за да може Спенс да я види. Спенс примигна с очи.

— Да почакате какво? — запита той Либи. — За какво има да се чака, когато ще се жените?

— Нямахме време да направим всичко в един ден, татко. Не можехме хем да вземем разрешително, хем да извършим церемонията и всичко останало. Джим Хауърд трябва да бърза да се върне!

— Къде да бърза да се върне?

— В държавната болница.

— Защо?

— Татко, нищо ли не можеш да разбереш? — каза тя сърдито. — Той не трябва да излиза от болницата, преди да е изписан. Измъкна се за няколко часа, за да можем да вземем разрешително за сключване на брак и трябва да се върне, преди да са открили, че го няма. Ако разберат, че се е измъкнал, може никога да не го изпишат.

Спенс движеше главата си бавно и замислено нагоре-надолу. Искаше да бъде приятен в присъствието на хора, но все още не можеше да разбере защо Либи се тревожи много по-малко от него за неизпълнената сватбена церемония. Тя бе единственият член от семейството, който винаги спазваше условностите.

— Ако всичко върви добре, ще ме изпишат след два-три дни — каза му Джим Хауърд. — И тогава ще са необходими само няколко минути, за да ни венчае някой свещеник. Ние ще се погрижим за всичко, татко.

— А после какво ще стане? — запита Спенс.

— После ще се върнем в Бийсли Каунти — отвърна той. — А това трябва да сторите и вие. Тук не е място за вас. Струва ми се, че ти вече сам си го разбрал. Затова и толкова бързахме да се оженим с Либи. Не искам тя да живее на такова място. И няма и да остане тук, защото я вземам в Бийсли Каунти.

— Хората все трябва да живеят някъде, Джим — възрази Спенс. — Някои тук, други — другаде.

— Може да е така, но не трябва да живеят като хората в Пуър Бой — каза твърдо Джим Хауърд. — Когато ме мобилизираха, аз се дърпах като магаре, защото исках да си остана в Бийсли Каунти. Но ме изпратиха да обикалям страната, после в Англия, Африка, Италия и сега съм доволен от това, защото си отворих така широко очите, че те почти изхвръкнаха от орбитите. Хората не трябва да прекарват целия си живот в такава дупка, закъсали, парцаливи и гладни. Наистина се радвам, че имаше война, защото иначе никога нямаше да знам, че животът може да бъде както хубав, така и лош.

В продължение на няколко минути никой не помръдна. Тогава Спенс усети, че ръцете на дъщеря му го изблъскват от леглото.

— Спри с това блъскане, Либи! — смъмри я ядосано той. — Да не мислиш, че понеже Джим Хауърд говори толкова дълго, няма и аз какво да му кажа?

— О, млъквай и излизай! — кресна тя нетърпеливо. — Достатъчно голяма съм, за да зная какво върша!

— Точно така! — извика Спенс. — Аз нямах намерение да го казвам пред хората, но ти знаеш твърде много за жена, която все още не е напълно омъжена. Джим Хауърд може да е като член на семейството, но след като не си омъжена за него, не може да бъде толкова близък, че да е в леглото с теб. Сама чувствуваш, че прекалено лесно вършиш това, та макар и с войник, ранен през войната.

Либи скочи на крака и преди Спенс да успее да я спре, го изблъска от стаята. Резето щракна и миг по-късно той чу шляпането на босите й крака, когато тя изтича обратно в леглото.