Ърскин Колдуел
Земя на страдание (8)

8

Изправена в леглото, с гръб удобно подпрян на стената, Мод говореше непрестанно през последните два часа. В такива моменти говоренето сякаш й костваше по-малко усилие дори и от дишането. Тя вече го бе обвинила за всичко на този свят, за което би могъл да се сети, ако той говореше, както и за много повече неща, които не биха му дошли наум, и все още продължаваше да говори. Спенс седеше спокойно в съседната стая с крака върху кухненската маса и с мрачна усмивка на набръчканото си от слънцето лице. След двадесет и пет години брак той се бе научил да седи неподвижно и да държи устата си затворена, когато Мод започнеше някоя от своите тиради. Лятната жега, която по това време на годината притисваше земята малко след изгрев-слънце, та чак до залез, изби в капки пот по лицето му. От време на време той предпазливо вдигаше ръка и избърсваше влажното си чело с ръкава на ризата. Роякът едри, черни мързеливи мухи, който се въртяха непрекъснато в къщата, бръмчеше в непрестанни кръгове около запушалката на каната със сорго, оставена върху масата.

— Ако не беше пустият ти мързел и некадърността ти, би направил нещо, за да ме върнеш у дома, а не само да приказваш — казваше Мод дрезгаво, защото чувствуваше, че гърлото започва да я боли, след като бе говорила цялата сутрин. — Една година вече откак каза, че си отиваме у дома, а все още сме тук, и то по-зле от когато и да било, а и с всеки изминат ден затъваме все повече. Ако се бях омъжила за жилав, трудолюбив мъж, като някой от напетите кандидати, които отблъснах, за да се омъжа за теб, нямаше да бъда в това тежко положение, в което сега съм, и това ти е добре известно. Никой от тях не би седял тук като тебе години наред, без да върши нещо. Ти ми беше казал, че ако се омъжа за теб, ще ми построиш хубава бяла къща с изба и таван, а се озовах тук, в Пуър Бой, където дори негрите и мексиканците не биха живели, та и пари да им дават. Да опустея, гдето те послушах, Спенс Даутит! Ти се оказа такъв нехранимайко, че дори собствените ти дъщери не искат да живеят под един покрив с тебе. И аз ни най-малко не обвинявам Либи и Мейвис за това, че са си отишли. Не, не ги обвинявам! Ако бях млада и хубава както на времето, с апетитна фигура като тях, аз също бих излязла да се веселя и забавлявам. Има много мъже, които биха ме задиряли, защото никога не съм имала остарели разбирания за свалянето на мъже, въпреки че сама го казвам. Само попитай някой от старите ми кандидати, ако не ми вярваш. А погледни ме сега! Нищо не е останало от външността ми след двайсет и пет годишно изхабяване заради тебе и сега трябва да лежа в това легло дни наред безпомощна и слаба и не бих могла да забавлявам никакъв мъж, дори и да можех ей сега да се протегна и да докосна някого. И отгоре на всичко снощи излезе някъде и изхарчи петте долара от трудно припечелените пари на Либи, които сглупих, че ти дадох.

Тя замълча, докато успее да си поеме достатъчно въздух, за да свърши.

— И при това все още не си довел Мейвис със себе си, след като ми проглуши ушите с твоята лъжа.

Спенс пое дълбоко въздух и кръстоса по-удобно крака върху кухненската маса. Знаеше, че само ще си губи времето и силите, ако се опита да се обади, преди Мод да му даде възможност да каже нещо. Роякът мухи забръмча в знак на протест, когато мърдането на краката му смути тяхното мирно кръжене около каната със сорго.

— Слушаш ли ме, Спенс Даутит? — извика Мод и словоохотливо повиши глас. — В кухнята ли си още?

— Точно тук съм и слушам, Мод — отвърна той меко.

В къщата настъпи кратко мълчание, преди тя да започне отново. Спенс моментално затвори очи, благодарен за няколкото минути отдих.

— Не знам какво си правил снощи, Спенс Даутит, но знам, че е било нещо неприлично. Каквото и да е, било е гадно, долно и неприлично нещо. Ако си направил това, което мисля, то ти си се напил с част от припечелените с труда на Либи пари, а останалите си изхарчил, за да те забавляват. Откакто те познавам, Спенс Даутит, ти винаги си търчал подир фустите като нищожна стара хрътка, неспособна за нищо друго, освен да души. Едно време напускаше работа посред бял ден, за да идеш да задиряш някоя. Още първия път, когато те видях, ти търчеше с вирната опашка и аз трябваше да сторя нещо по-умно, а не да те пусна да излезеш снощи оттук с Либините пет долара в джоба. Не ме интересува колко налудничави планове си скроил, за да върнеш тук Мейвис, и трябваше да проявя повече разум, а не да те послушам. Но не мисли, че ти си единственият, който може да се ежи, Спенс Даутит! Ако можех да си върна макар и малко част от предишната хубост, бих могла да изляза и също да бъда забавлявана. Беше време, преди около двайсет и толкова години, точно преди да оглупея и се омъжа за тебе, когато истински надарени мъже идваха отвсякъде неделен ден следобед, просто да ме погледат и размислят. И нито един от тях не би се чувствувал изигран, ако прекараше времето си с мен. Сега съм толкова изхабена, че дори една коза би изглеждала по-добре. И за всичко това си виновен само ти, Спенс Даутит!

Спенс почака Мод да продължи, но след като помълча няколко минути, реши, че тя най-после се е изтощила от говорене. Сложи крака на пода, като внимаваше да не вдига шум, и се ослуша. Чуваше се тежкото дишане на Мод и дрезгавото хриптене на гърлото й, и това го накара да се почувствува малко по-добре.

Стана и мина на пръсти през стаята, където лежеше Мод. Тя се бе проснала на леглото и изглеждаше безпомощна и изтощена. Не му обърна никакво внимание, когато той премина през стаята към вратата.

Спенс предпазливо отвори вратата на спалнята и надникна вътре — Бъбър все още спеше. Спенс го съзерцава известно време, преди да отвори съвсем вратата. След това влезе в стаята и загледа младежа. Изненада се, защото макар че устата на Бъбър бе полуотворена, чертите на пъпчивото му бледо лице все още бяха разтеглени в същото глупаво хилене. Той се почеса по главата замислено, като се чудеше как да задържи младежа тук, докато намери Мейвис и я доведе вкъщи. Когато той и Бъбър си дойдоха между три и четири тази сутрин, Спенс обеща да му покаже Мейвис веднага, щом се събуди. Сега не знаеше какво да прави. Бъбър сигурно щеше да се събуди и да помисли, че е измамен и като разбере, че Мейвис е била в „Бялата пуйка“ или другаде, ще се облече и ще си отиде, преди Спенс да може да го спре. Спенс се огледа из стаята. Като събра набързо костюма, ризата и обувките на Бъбър, той ги сви на вързоп, занесе ги при задната веранда и ги скри под стъпалата.

Когато се върна, Мод отново седеше в леглото. Тя го бе видяла как изтича навън с вързопа дрехи и любопитствуваше да разбере какво прави.

— Защо тази врата е затворена, Спенс? — запита тя. — Кой е вътре? Мейвис ли е най-после? Или може би Либи се е върнала снощи?

Той отиде до вратата на спалнята и я отвори достатъчно широко, за да може Мод да види Бъбър в леглото. Тя зяпна от учудване и Спенс бързо затвори вратата. После отиде до стола край леглото й.

— По дяволите, какво е това, Спенс? — запита тя, шепнейки уплашено, като очите й все повече и повече се разширяваха. — Кой е този мъж? Защо не ми каза за него по-рано? Какво прави тук в леглото?

— Не ти ли казах, че ще намеря някой да се ожени за Мейвис? — отвърна той добродушно, мушкайки я с пръст в корема. — Е, ето, това е той!

— Къде го намери, Спенс? — запита отново тя с напрегнат от вълнение глас. — Кой е той?

— Това е Бъбър еди-кой си. Но в момента това няма никакво значение. Ще разберем другото му име, след като всичко се свърши. Важното е, че той е един от богатите мъже, за които чуваш да се говори. Е, това не е ли работа?

— Как печели толкова много пари?

— Не зная, но така се печели понякога. Той е просто един от онези, които печелят много пари. На някои хора им идва отръки. И само такива като нас някак си не умеят да завъртят пари.

— Мейвис омъжена ли е за него вече? — запита тя с надежда, като кимна към затворената врата.

— Не, още не е — отвърна той. — Но ще стане веднага. Това е най-лесното. Важното беше да го намеря. Наистина съм горд с това.

Мод стана и изтича до вратата. Отвори я внимателно и разгледа добре Бъбър. Той бе проснат по гръб със затворени очи и отворена уста. Докато го наблюдаваше, Бъбър пропъди няколко от мухите, които лазеха и го гъделичкаха по корема, като се почеса. Мод затвори вратата и се върна на леглото.

— Мейвис не е с него в кревата — каза тя загрижено. — Защо не е, Спенс?

— Там е бедата, Мод — призна той тъжно. — Просто не можах да намеря Мейвис. Излязла някъде и не се върна. Всеки, когото питах за нея, ми казваше, че е излязла за цялата нощ. Какво можех да направя, като тя не беше там?

— Тогава защо не я изчака? — запита Мод с раздразнение в гласа. — Това би могъл да сториш.

— Не, и това не можех. Бъбър каза, че искал да спи и реших, че най-добре ще е да го доведа тук, където бих могъл да го държа под око. Той е твърде едра риба, за да го изпусна. Освен това, като го имаме тук вкъщи, разрешаваме неприятната част от въпроса за омъжването на Мейвис.

— Но какво ще правиш сега с нея?

— Смятам да се върна пак там довечера и да я доведа. Казаха ми, че сигурно ще се върне дотогава.

Вратата внезапно се отвори и Бъбър се показа със слисан израз на ухиленото си лице. Засмя се до уши със странната си усмивка.

— Хей! — извика той ухилено. Разтърка очи с опакото на ръцете си и се огледа отново из стаята. — Това ли е тя? — запита, мигайки с очи към Мод. — За тая ли ми разправяше?

Спенс скочи бързо и изтича до Бъбър.

— Почакай само за минутка, Бъбър! — замоли той отчаяно, докато младежът се опитваше да се дръпне от него. — Не се ядосвай само защото си видял Мод. Не е Мод. Мод е майка й.

— По дяволите! — извика Бъбър. За пръв път глупавото хилене изчезна от лицето му. — Не можеш да ме накараш да се оженя за тази стара кранта! — Той се изскубна от Спенс и избяга обратно в стаята. — Къде са ми дрехите? Кой ми взе панталона? Всичко е изчезнало!

— Е, почакай само и чуй какво ще ти кажа — замоли се отново Спенс и се опита да го сграбчи за ръката. — Ти се събуди тук и се ядоса, щом видя Мод. Признавам, че Мод не е за гледане. Но тя не е тази! Мейвис съвсем не изглежда така!

— Мейвис ли! — извика Бъбър. — Името й Мейвис ли е?

— Точно така — отвърна Спенс. — Не ти ли харесва името? Винаги съм мислил, че това е наистина хубаво име за момиче.

— Да ме вземат мътните! — крясна Бъбър. — Каква е тази шега най-после? Зная всичко за нея, ако е същата, която е в „Бялата пуйка“.

— Тя е — призна Спенс. — Мейвис е там, но какво лошо има в това?

Бъбър седна на леглото и се загледа унило в изхабения гол под.

— Още не си се женил за нея, нали, Бъбър? — запита Спенс.

— Не, по дяволите! — извика Бъбър.

— Тогава всичко е наред, сине! — възкликна Спенс обнадеждено. — Това урежда нещата отлично.

— Защо да ги урежда?

— Защото ако не си се женил, скоро ще се ожениш.

— Как не, ще се оженя! Изчезвам оттук!

Той скочи и изтича към вратата. Мод, която стоеше отвън точно до прага, пристъпи и го сграбчи през кръста. С помощта на Спенс тя го изблъска обратно в стаята. Бъбър се отдръпна в един ъгъл.

— Не можете да ме накарате да го направя! — изкрещя той.

Мод се засмя престорено свенливо.

— Само като ме погледнеш и ще разбереш какво хубаво момиче е Мейвис, защото аз съм майка й.

Спенс и тя стояха пред него, препречвайки пътя му за отстъпление.

— Всичко ще стане като по ноти, стига само да можем да го задоволим, докато дойде Мейвис — каза й Спенс. — Вече съм решил как! — Той подъвка върха на езика си. — Знам точно как ще стане, Мод. Ще се върна веднага! Ти го дръж в този ъгъл.

Спенс изтича през къщата до задната веранда. Спря при стъпалата и напрегнато се ослуша. Нямаше признаци Чет да си е вкъщи, затова той забърза през двора и силно почука по прозореца на Митчелови.

Мърт подаде глава през вратата на кухнята.

— Какво има? — запита тя гневно.

— Ела, Мърт! — грубо заповяда той. — Ела тук, ти казвам! Бързо!

Мърт излезе само до стъпалата на верандата.

— Чет не е вкъщи, нали?

Мърт поклати глава, все още озадачена от поведението му.

— Тогава бързо идвай вкъщи! — настоя Спенс, после я сграбчи за китката на ръката и я затегли надолу по стъпалата и през двора.

— Стига си се дърпала! — викна той и силно разтърси ръката й, защото тя се опитваше да се противи.

— По-добре бъди внимателен с мен — предупреди го тя. — Познаваш Чет. Няма да се спре пред нищо, ако го хванат дяволите.

— Туй е нищо в сравнение с онова, което аз ще му погодя — отвърна Спенс, като я дърпаше нагоре по стъпалата на къщата си. — Някой ден, когато ръцете ми не са заети, ще го пипна него!

Той нахълта вкъщи, като все още държеше здраво Мърт за китката. Когато стигнаха до спалнята, блъсна вратата и я набута вътре. Мод, с голяма кана за вода в ръка, държеше Бъбър опрян о стената.

— Ето! — извика Спенс възбудено. — С това ще стане работата!

Той сграби Мърт за кръста и я тласна към Бъбър.

— С един куршум два заека. Хем Бъбър ще е доволен и ще остане, хем ще си разчистя сметките с Чет. Хайде, Мод!

Той запрати Мърт към Бъбър и изтича към вратата. Мод излезе от стаята и Спенс затвори. Миг по-късно завъртя дръжката и пъхна глава в стаята.

— А сега, вие двамата, бъдете по-общителни! — извика Спенс на Мърт и Бъбър.

След като заключи вратата, той и Мод се вслушаха напрегнато за някакъв звук. Не се чуваше да говори нито Мърт, нито Бъбър и доколкото Спенс можа да определи, те не бяха мръднали. Той се усмихна на Мод.

— Това ще го задържи известно време — каза й той. — Няма за какво да се безпокоим.

По разтревоженото лице на Мод можа да разбере, че не вярва в това колкото него. Тя си легна в леглото, без да продума. Спенс седна на стола.

— Хубаво стана, че се сетих за това — подхвърли той, като кимна към затворената врата. — Ако нещо може да накара Бъбър да не буйствува, това е Мърт.

— Е-е, не съм толкова сигурна — рече Мод скептично.

— Защо не си?

— Защото!

— Ако познаваше Мърт тъй, както аз я познавам, не би говорила така. Мърт може да бъде наистина много общителна, когато иска.

Мод се надигна на лакти и го загледа свирепо. Тъкмо щеше да заговори, когато един автомобил изскърца и спря пред къщата. Някой излезе и тръшна вратата.

— Ако е онази женска… — извика Мод.

Спенс й кимна да мълчи. Някой тичаше по твърдата песъчлива земя към къщата. Спенс стана от стола и отиде до предната веранда. Миг по-късно той се отдръпна, за да даде път на Джим Хауърд Венс. Мод беше легнала отново.

— Е, Джим, момчето ми! — извика Спенс ентусиазирано. Той сграбчи ръката на младежа и я стисна. — Наистина се радвам да те видя. Исках да говоря с теб, когато беше тук онзи ден, но знаеш какво става, когато Либи си втълпи нещо. Никой не е в състояние да го промени. Сядай на стола тук и се чувствувай като у дома си.

— Нямам време — възрази Джим Хауърд, отдръпвайки се от стола. — Бързам.

— Пак ли си избягал от държавната болница?

— Не. Този път не се наложи! Преди един час ме изписаха.

— Тогава защо бързаш толкова много, Джим, момчето ми? Откак съм тук, всеки ден ми се иска да си поговоря с някого за Бийсли Каунти.

Джим Хауърд огледа стаята и като видя Мод на леглото, нервно й кимна.

— Как сте, мисис Даутит? — запита той.

Мод поклати няколко пъти глава нагоре-надолу.

— Защо бързаш, Джим, момчето ми? — настоя Спенс.

— Либи ме помоли да дойда да взема някои нейни неща — отвърна той бързо. — Каза ми да видя в един стар куфар.

— Защо? — запита Спенс. — Нима си отива, без самата тя да дойде тук?

— Ами, днес следобед ще се оженим — заяви Джим Хауърд с лека усмивка, като погледна първо Мод, а после Спенс. — Ето защо толкова бързам. Вън ме чака такси.

— Това е подло! — възнегодува Спенс. — Либи се връща в Бийсли Каунти, а нас ни оставя тук закъсали с майка й. Наистина е подло!

Джим Хауърд се придвижи неловко от мястото, където стоеше, до средата на стаята. Той тръгна заднишком към затворената врата на спалнята. Спенс го последва.

— Онзи ден, когато бях тук, се ядосвахте, че Либи не е омъжена — подхвърли Джим Хауърд. — Сега, когато ще се оженим, мърморите. Не виждам смисъла, тате.

— Ти също би мърморил, ако някой, който те спасява от глад, реши да избяга и те остави.

Джим Хауърд замълча за известно време. Гледаше Спенс и Мод, като бавно поклащаше глава, сякаш не можеше да се реши да каже нещо, което много му се искаше да каже. Спенс нервно пристъпяше от крак на крак.

— Няма смисъл да ми се сърдиш, Джим — промълви Спенс. — Не съм виновен, че трябва да живея на това място. Хвърляш вината за всички неправди по света на мен. Сам знаеш, че бедните хора трябва да стоят тук, защото нямат пари да плащат наем на по-добри места.

— Либи не живее тук, нали?

— Е, да. Но…

— Значи, има основателна причина за това.

— Либи винаги е била упорита по отношение на онова, което иска. Когато реши, че не иска да върши нещо, нищо не е в състояние да я накара да го стори. Същото бе и с живеенето в Пуър Бой. Просто реши, че няма да остане тук и толкова.

— Мейвис също си отиде, нали? Може би по друга причина?

— Е, да. Но…

— Съвсем не си прав, тате — упрекна го Джим Хауърд, като гледаше как Спенс бавно клати глава. — Нито Либи, нито Мейвис бяха си отишли оттук, ако Пуър Бой беше прилично място за живеене. Онези, които са собственици на земята, са виновни, че не са построили по-добри къщи, а и градът е виновен, че не е направил нещо по този въпрос. Ти сам знаеш, че това тук не е нищо друго, освен дупка за плъхове, а хората не могат дълго време да живеят като хора в дупка за плъхове. Ако места като това не се заличат от картата, ще съжалявам, че въобще отидох на война и ми се отвориха очите. Когато се върнеш и видиш много места като Пуър Бой, пръснати из цялата страна, струва ти се, като че ли цялата онази стрелба и битки в другия край на света в края на краищата не са довели до кой знае какво.

— Мисля, че си прав за това — призна Спенс. — Но все още не мога да разбера какво общо има то с мене. Не съм аз виновен за Пуър Бой. Аз съм само един от бедняците, които трябва да живеят тук.

— Можеш да се измъкнеш — заяви Джим Хауърд. — Ако всеки като теб се махне, няма да има хора, които да живеят тук, нали?

— Именно за това мисля точно сега, Джим. Затуй, стига си се тревожил.

Джим Хауърд кимна отсечено и отиде до вратата на спалнята. Вече натискаше дръжката, когато Спенс дойде до него.

— Почакай само за минута — каза бързо Спенс. — Не влизай още!

— Защо не? — запита той изненадан. — Трябва да взема дрехите на Либи.

— Не може ли да седнеш на верандата и да почакаш? Не трябва да си отиваш тъй бързо.

— Женим се след половин час. Това ще накара всеки да бърза.

Той отключи и влезе в стаята. Спенс веднага застана до него.

Мърт скочи от леглото и се опита да стигне до вратата. Спенс я хвана за ръката.

— Къде е той? — запита грубо.

— Скочи от прозореца и избяга — отвърна тя.

— Кой това? — попита Джим Хауърд озадачен.

— Няма значение — рече Спенс. — Не го познаваш, сине. Върви и извади дрехите от куфара.

Докато Джим Хауърд отваряше куфара, Спенс извлече Мърт в съседната стая. Мод чакаше.

— Защо го остави да избяга? — запита тя ядосано.

— Не можех да го спра — отвърна страхливо Мърт.

— Защо не ми извика тогава? — попита Спенс.

Джим Хауърд излезе бързо от стаята с някои от дрехите на Либи в ръка.

— Ти си виновна, Мърт Митчел! — извика Мод. — Искаше да ни направиш номер и затова си го оставила да избяга!

— Всъщност за какво говорите вие? — запита Джим Хауърд. — Кой е избягал?

— Един непознат — отвърна Спенс, като го тупаше по ръката. — А сега събирай дрехите и вървете да се жените! — Той избута Джим Хауърд през предната врата и го последва на верандата. Това е само малка кавга между съседи, сине.

Спенс почака, докато таксито се изгуби от погледа му надолу по улицата и влезе бързо вкъщи. Мод бе сбутала Мърт в един ъгъл.

— Ако се бе отнесла с него както трябва, нямаше да избяга! — крещеше Мод. — Ти си виновна за всичко! Той бе единственото, на което можехме да разчитаме, а ти всичко провали!