Ърскин Колдуел
Земя на страдание (2)

2

Спенс се върна до затворената врата и натисна няколко пъти дръжката. Радиото бе пуснато отново и той разбра, че никога няма да надвика този шум. Знаеше, че може да разбие бравата, но се страхуваше, че ако Либи се ядоса още повече, можеше да си отиде и да не се върне вече. Каквото и да става, той не искаше тя да си отиде. Тя винаги му готвеше, когато идваше тук на гости, и сега, откакто чу радиото на път за вкъщи покрай канала, той все си мислеше за топлото ядене, което Либи ще му сготви довечера.

Спенс остави вратата и се запъти към кухнята да пие вода. Докато чакаше да се източи водата, опита се да измисли някакъв начин да влезе в стаята и да си поговори с Джим Хауърд. Чувствуваше, че трябва да говори с някого за Бийсли Каунти. Вече почти три години откак не бе приказвал с някой земляк и понякога носталгията му беше толкова силна, че не знаеше дали ще може да живее повече. Мод искаше не по-малко от него да се завърне в Бийсли Каунти, но тя си имаше треската, която занимаваше ума й, и прекарваше по-голямата част от времето си да се оплаква, че не може да намери достатъчно тоник. Но с него бе друго. Той бе вече почти петдесетгодишен и се безпокоеше, че може да умре тук и да го погребат в гробището за просяци заедно с всички онези, които не можеха да си позволят телата им да бъдат изпратени в родния край в ковчег. През миналата година няколко души, които познаваше, бяха умрели в Пуър Бой и всеки от тях преди това беше закъсал тук като него. Жената на един от тях се опита да събере достатъчно пари, за да пренесе останките му обратно в родния край. Когато поискаха и Спенс да даде нещо, той заяви, че щом човек не е в състояние да събере пари и се върне приживе, не може да очаква съседите му да го върнат, когато умре. Но оттогава започна да се безпокои.

Все още загрижен от мисълта какво би станало с него, ако умре далеч от родния край, той излезе от кухнята и се върна на верандата, за да поседи на хладно, докато чака Джим Хауърд да излезе от стаята на Либи.

Оставаше още около час до залез-слънце и лекият бриз, който духаше откъм Залива, беше приятен след горещия ден, прекаран в ходене из улиците. От мястото, където седеше с крака върху парапета на верандата, Спенс можеше да гледа как шлеповете и петролните танкери, а от време на време и някой тежко натоварен презокеански кораб, бавно се движат по канала към Мексиканския залив. Преди по-малко от три години той се бе преместил тук от Бийсли Каунти, за да работи в барутния завод с военновременна надница. Но от около една година вече барутният завод бе затворен и той заседна тук, безработен и обзет от носталгия. Работи известно време във фабриката за пресован памук от другата страна на канала, но това трая само няколко седмици. Когато го уволниха, надзирателят му каза, че е много слаб за тая работа и че на негово място ще наемат един силен негър. След това вече не можа да намери постоянна работа никъде в града. Известно време го наемаха като общ работник на час, но с течение на времето той откри, че има сили да върши все по-малко и по-малко неща, а непрекъснатото обикаляне и търсене на работа го изморяваше, преди още да е намерил някой, който да го наеме. Сега дължеше наема на къщата за два месеца, а след някой и друг ден щеше да дължи и за третия. Либи работеше в града, но макар че няколкото долара, които им даваше седмично, ги спасяваха от глад поне през част от времето, заплатата й не бе достатъчно голяма, за да може освен собствените си разходи, да плаща и наема на къщата.

Спенс стана, за да отиде отпред, където беше сигурен, че ще види Джим Хауърд на излизане от стаята на Либи. Не бе стигнал още до вратата, когато усети, че някой ходи вън на верандата. Спря, поколеба се за миг и се облегна на парапета. Една непозната и неприветлива на вид жена на средна възраст го гледаше с твърд и студен поглед. Тя носеше малка черна шапка, сякаш правена за мъж, тъмносив жакет и пола, плътни черни чорапи и обувки с ниски токове и широки носове. Спенс се втренчи учудено в нея, като я разглеждаше отгоре до долу и отдолу до горе и се мъчеше да отгатне коя е тя.

— Вие сте Спенсър Даутит — заяви жената с тон, който сякаш обвиняваше Спенс, че е този, който е. — Вярно, нали?

— Точно така — успя да каже той, като я огледа още веднъж отгоре до долу. — Откъде знаете?

— Не е важно откъде — отсече тя.

В присъствието на такова ужасно човешко създание Спенс послушно кимна.

— Аз съм мисис Джует — каза жената, наблюдавайки Спенс, сякаш го предизвикваше да й противоречи.

— Тъй ли? — кимна в отговор той.

Мисис Джует вдигна брадичката си по-високо, като че ли се готвеше да подуши някаква неприятна миризма и обходи с бърз поглед задния двор на жилището на Спенс.

— Току-що минах през къщата ви — каза тя. — Трябва да призная, че не съм никак изненадана.

— Изненадана от какво?

— От условията, при които живеете.

— Не знаех, че това влиза някому в работата.

— Тези неща са моя работа — прекъсна го тя.

— Как така? — запита той. — Ако аз почна да си пъхам носа в работите на другите…

— То е друго — отсече тя. — Само погледнете това място — каза и ръката й описа широка дъга. — Вие, хората тук, не се ли замисляте за жилищата си? Защо не съберете всички тези ръждясали консервени кутии и мръсни бирени бутилки?

Спенс се обърна и хвърли поглед към кутиите и бутилките, разхвърляни из двора. Така бе свикнал да вижда боклука, че почти го бе забравил.

— Толкова много време отива, докато намериш нещо за ядене, че за нищо друго не ти остава — отвърна той. — Аз бих събрал всички тези кутии и шишета, ако имаше къде да ги изхвърля. Преди ги хвърлях ей там, в канала, но веднъж дойде полицията и сложи край на това.

За миг тя го погледна, сякаш се канеше да му каже нещо, но вместо това поклати глава и влезе в къщата. Спенс я последва. Жената разглеждаше разхвърляната кухня, когато той приближи до нея.

— Ще определя една служителка, която ще се занимае с вашия случай, мистър Даутит — заяви тя с рязък глас.

— Какво ще направите? — запита той в недоумение.

— Ще изпратя тук една служителка, за да се заеме със случая. Надявам се, че с вас няма да си имаме никакви неприятности.

— Аз дори не се опитвам да създавам неприятности — възрази той.

— Тогава гледайте да не ги създадете — предупреди го тя.

Мисис Джует се завъртя на пета и започна да обикаля из къщата, а тежките й стъпки разтърсваха сградата, докато стигна до ъгъла, където Мод лежеше изпотена под юргана. Тя дръпна завивката и се вгледа във влажното тяло на Мод.

— Коя е тази? — запита.

— Ами, жена ми.

Мисис Джует пусна юргана и се отдръпна.

— Какво й е?

— Просто е болна, това е.

— Повикахте ли доктор да я види?

— Още не е чак толкова зле.

Мисис Джует се завъртя рязко на токовете си и отиде до предната веранда. Спенс я погледна с любопитство.

— Вие имате дъщеря, която се казва Мейвис — каза тя остро, като прелистваше страниците на малък бележник. — Детето е на тринадесет години.

— За пръв път от не знам кога чувам някой да я нарича така — Каза Спенс. — Мейвис е голямо момиче вече. Тя просто се източи изведнъж.

Той наблюдаваше как мисис Джует прелиства бележника и се чудеше дали не продава нещо, което би било необходимо за едно тринадесетгодишно момиче. Тя погледна няколко страници, преди да затвори тържествуващо бележника. След това вдигна очи и хвърли гневен, обвинителен поглед към Спенс.

— Защо не отидете да работите и намерите прилично жилище за семейството си? — запита го тя.

Спенс не можа да отговори веднага. Устните му нервно потрепваха, докато се мъчеше да измисли какво би могъл да каже на една непозната жена, която му задава такъв въпрос. Мислеше, че всеки знае за бедите му и се ядоса, че мисис Джует или някоя като нея идва неканена в къщата му и му говори по такъв начин.

— Може би не знаете — отвърна той спокойно, — но на този свят има много хора, за които е твърде трудно да свързват двата края, и смятам, че аз съм един от тях. И на мен ми се иска да съм добре както всеки друг, но просто не ми върви. Роден съм беден и ще умра беден, а дотогава ще си остана пак бедняк. Тъй че няма никакъв смисъл да обикаляте тук и да се опитвате да ми приказвате друго.

— Глупости! — каза мисис Джует нетърпеливо. — Няма никакво извинение за мъж, който е закъсал в днешно време. Не мога да съчувствувам на човек, който не иска да отиде и да си намери работа.

Спенс прехапа устни и спря дъха си за миг.

— Хората, които накараха такива като мене да напуснат домовете си и да дойдат тук, трябва да се държат отговорни за това, което се случи — каза той ядосано. — Те ми извадиха душата да дойда тук и да работя във военните заводи. Пренесох се преди около три години, за да работя в барутния завод, а на вас ви е много добре известно, че той е затворен вече почти цяла година. Изкараха всички машини и ги изпратиха някъде другаде и затова той никога вече няма да заработи, а аз не мога да си намеря работа.

— Нямам нищо общо с това — грубо отговори мисис Джует. — Във всеки случай, трябвало е да си стоите вкъщи.

— Да си стоя вкъщи! — повтори Спенс. — Можеше ли въобще някой да си стои вкъщи, когато кръстосваха из цялата страна да събират хора и раздаваха на мъжете големи бутилки уиски, а на жените — черни дантелени гащи? Ако беше само до мен, бих им изпил алкохола и пак не бих отишъл, но сама знаете, че нищо на света не побърква жените така, както луксозните гащи. Разбира се, уискито и черните дантелени гащи изчезнаха веднага, щом дойдохме тук на работа, а оттогава не съм виждал и тия приятели. Предполагам, че са отишли някъде другаде да объркват хората, за да ги пращат в друг голям град да теглят като мен.

— Не е трябвало да идвате тук — заяви тя.

— Да, но те казаха, че ще извършим патриотично дело.

— Е, да, но сега също ще бъде патриотично, ако се върнете там, откъдето сте дошли.

— По дяволите! Какво друго мислите, че съм се опитвал да направя всеки един ден от цялата изминала година?

— Жалко е, че барутният завод е закрит — призна тя, като кимна на Спенс, сякаш принудена да се съгласи с него.

— Ако питате мен, ще ви кажа, че е жалко първо, гдето въобще започна всичко това — каза Спенс разгорещено. — Ако не беше то, тия приятелчета от големите градове нямаше да идват да ни измъкват от Бийсли Каунти и да размахват денонощно черни дантелени гащи пред жените. Та даже им показваха как да ги пробват. Веднъж, като се прибирах вкъщи, заварих двама в предния двор. Те вече бяха наконтили Либи с един чифт, а един от тях показваше на Мод как да ги закопчае. Но най-лошото бе, че след като тези рекламаджии натруфиха жена ми, я накараха и да обещае, че няма да ги свали, докато не се съглася да дойда на работа в завода. Аз се противих цял един ден и част от нощта, преди да кажа, че ще подпиша малкия къс хартия и ще взема билети за влака, но просто не можех да издържам повече. Ако питате мен, тогава ми изиграха много долен и кален номер и заради цялата тази бъркотия сега съм на този хал.

— Нямам повече време да разговарям с вас — заключи мисис Джует, като се извърна и заслиза по стъпалата към двора. Тя се запъти бързо към улицата, но изведнъж спря и се обърна.

— Впрочем, мистър Даутит — подхвърли тя, — какво работехте в барутния завод?

— Не е много за хвалене — отвърна Спенс.

— Но аз искам да знам! — настоя тя. — Какво вършехте?

— Е, добре, седях на столче край малък улей с нещо, което миришеше на развалени яйца и май че течеше сяра и меласа. Всеки петнадесет минути звънваше звънец: дзън-дзън-дзън, и светваше червена светлина. Тогава скачах, свирвах със свирка, гребвах издълбоко от сместа и я наливах в бутилка. След това пак сядах и чаках нови петнадесет минути, за да повторя същото.

— Защо свирехте със свирка?

— Казваха, че било, за да ме разбужда, да не би случайно да излея сместа в гърлото си, вместо в бутилката.

— И това ли е всичко, което вършехте в барутния завод?

— Това. Но след време ставаше изморително. Ако знаех някакъв занаят, като дърводелския или бръснарския или нещо подобно, не бих се поколебал да се махна от тая работа. Тя бе много изморителна и само за шейсет и два и половина долара седмично.

— Служителката скоро ще дойде тук, мистър Даутит — каза жената, като се обърна и си тръгна забързано.