Ърскин Колдуел
Земя на страдание (3)

3

Чет Митчел, едър, червендалест мъж на четиридесет и две години, чийто висок, дрезгав глас можеше да се чуе от единия до другия край на улицата, излезе на задната веранда и закачи ремъка за точене на бръснача си на една от подпорите. Щом го чу да подсвирква, Спенс се запъти към задната страна на къщата, откъдето можеше да викне на Чет да се върне обратно в двора си, ако е преминал въображаемата линия, разделяща двата имота.

Къщите им, подобно на всички жилища в тази част на улицата, бяха еднакви по разположение и външен вид. Всяка беше с по три стаи, включително кухнята, и имаше предна и задна веранда. Къщите бяха по на около двадесет и пет години и наемът им беше тридесет и пет долара месечно, когато парите стигаха, но сега собственикът, който живееше в тухлена къща с двадесет стаи в северното предградие на града, се задоволяваше и с петнадесет долара. Парцелите бяха тесни и сградите стояха само на осем стъпки една от друга, но наемът бе малък и онези, които можеха да го плащат, се чувствуваха над останалите хора в Пуър Бой, настанени в бараки за преселници край канала. Всички къщи бяха овехтели и се нуждаеха от ремонт, а веднъж, когато Спенс каза на служителя, който събираше наемите, че счупените стъкла на прозорците трябва да се сменят, той му се изсмя и заяви, че къщата е твърде добра за хора, които не могат да си позволят нищо по-хубаво. След този случай Спенс не счете за нужно да се оплаква от прокапалия покрив и от поддалия ъгъл на къщата.

Спенс седна на задната веранда и започна да наблюдава с крайчеца на окото си Чет, който стоеше само на десет крачки от него. Спенс не бе проговарял на Чет откак Мейвис, по-малката му дъщеря, избяга от къщи, а и нямаше намерение да го стори сега. Той никога не бе обичал Чет. Не го обичаше, защото Чет имаше винаги достатъчно пари в джоба си и защото всеки път, когато се спречкваха, той го надвикваше с ревящия си дрезгав глас.

Чет свали ризата си и започна да точи бръснача. Беше единственият човек, който живееше в Пуър Бой по предпочитание, а не по принуждение. Всеки знаеше, че Чет печели и при това доста добре, като продава на амбулантни търговци по комарджийници и кръчми марихуана, която купуваше в големи количества.

Полицията никога не смущаваше Чет. Всеки месец той плащаше доста голяма сума на някого в града, което му позволяваше да продава толкова цигари с марихуана, колкото амбулантните търговци можеха да пласират. Един-единствен път само изпадна в беда, когато веднъж забрави да плати месечната си вноска. Същата вечер двама мъже го проследиха до къщи, опряха пистолети в стомаха му и го запитаха дали знае кой ден е днес. Чет бързо плати и мъжете се махнаха.

Мърт донесе леген с топла вода от кухнята и го сложи на полицата в ъгъла на верандата. Чет насапуниса лицето си и започна да се бръсне. Мърт го наблюдаваше очарована, докато той бръснеше едната страна на лицето си. Никой от двамата не проговорваше, но щом тя се обърна, за да влезе в кухнята, Чет изведнъж се наведе и я мушна с пръст в корема, като едновременно с това смукна звучно с устни. Мърт извика, плесна го игриво и изтича вкъщи. Спенс нервно подскочи от стола си при вика на Мърт, като че ли бяха погъделичкали него, а не нея. Чет изви глава на една страна и погледна въпросително към Спенс.

— Хей, селяк, още ли си тук? — каза той високо. — Май беше рекъл, че напускаш града. Не го ли каза още преди шест месеца? Какво те задържа тук?

Спенс всячески се стараеше да не му обръща внимание. Гледаше право пред себе си и скърцаше със зъби. Чуваше как Чет се смее, а миг след това започна отново да си свирка. След като свърши с бръсненето, той избърса бръснача, изсуши лицето си и метна пешкира на парапета на верандата. Спенс го наблюдаваше с крайчеца на окото си, като се стараеше да държи лицето си обърнато право напред. Все още подсвирквайки, Чет вдигна легена и лисна сапунената вода право в двора на Спенс. След това почака, като подсвиркваше по-силно от обикновено, за да види какво ще направи Спенс.

Спенс скочи на крака и погледна заплашително първо към локвата вода, а после към Чет.

— Всеки, който си изхвърля помията в чужд двор, трябва да бъде заставен да си я изближе! — извика Спенс ядосано.

Чет, който тежеше двеста и тридесет фунта, се засмя толкова силно, че шкембето му се затресе.

— И ако бях горе-долу колкото теб на бой, Чет Митчел, щях да те накарам да го направиш.

Чет се наведе през парапета, все още тресейки се от смях, а Мърт се подаде за малко от вратата на кухнята, за да види какво става.

— Хей, селяко, не знаеш ли, че ако си държиш двора влажен, в него ще се завъдят червеи за стръв — каза Чет. — Човек като тебе трябва винаги да има под ръка достатъчно стръв за риба.

— Не съм селяк и ти го знаеш — отвърна Спенс, като повиши гласа си колкото може повече.

— Глупости, бил съм в Бийсли Каунти и знам какво е. Това е най-забутаното място, което някога съм виждал. Хората там са толкова бедни, че не биха се сетили какво да правят с банкнота от един долар, ако я намерят на пътя. Само като си помисля за всичките онези баири и дерета, ме втриса.

— Там е както навсякъде другаде по света — защити се Спенс. — Хората от тази равнина си мислят също като теб, че всяко възвишение е голям баир. Бийсли Каунти е благословена земя.

— Е, хубаво, дръжте си я ти и дядо господ за себе си! — подхвърли Чет. — Но аз наистина съжалявам всеки, който трябва да си вади прехраната от тези каменисти поля. Не пожелавам такава земя и на най-долния човек в града.

— Аз ще се разплатя с тебе! — извика след малко Спенс заплашително. — Само почакай и ще видиш. Ще ти го върна, па макар и цял живот да чакам за това!

— А как ще го направиш, селяко?

— Сам ще разбереш как, но ще бъде твърде късно да го спреш. Но каквото и да бе, то ще е предостатъчно. Никой не може да стори на моята дъщеря онова, което ти направи с нея, без да си плати за това. Ако не беше ти, тя нямаше да си втълпи, че трябва да избяга. Ти си виновен и аз би трябвало да те съдя за това. И все още може да го направя.

Чет прескочи верандата и изтича до стълбите на Спенс. Спенс не помръдна.

— Доста слушах този вой! — каза високо Чет, а лицето му се зачерви повече от обикновено. — Няма да те оставя само да стоиш и да ме обвиняваш за това. Ако не бях аз, някой друг щеше да го направи и то още преди да е изтекла седмицата. Тя бе узряла и ти го знаеш. Освен това тя дойде тук, в къщата ми, а не аз в твоята, нали? Това поне трябва да ми признаеш!

— Както и да е, можеше да оставиш всичко да си дойде по естествен път — каза Спенс. — Това, което стана, бе много вулгарно и долно за нейната възраст. Сега тя избяга и хукна като луда из града и нищо не може да я спре.

— Твърде добре ти е известно, че тук, в тази част на града, всеки й беше хвърлил око. Имаше поне десетина, които само дебнеха случая. И слепец дори може да ти каже, че тя искаше някой да я свали. Няма защо да ме обвиняваш, че пръв съм се възползувал и то само защото ми беше съседка. Край!

Чет се отдръпна от стълбите и тръгна към своя двор, като поглеждаше през рамо да не би Спенс да хвърли някой камък подире му, докато стигне до въображаемата линия, която разделяше двата парцела.

— Такива като тебе трябва да ги накарат да се върнат там, откъдето са се домъкнали — викна му Спенс. — Не знам откъде си, но би трябвало да те върнат в Тенеси или Алабама, или дявол знае къде!

— Ще стоя тук още десет години така, както съм стоял вече десет. Защо, да те вземат дяволите, ти не се върнеш там, откъдето си се довлякъл? Никой не те иска тук!

— Ще замина, но ще тръгна, когато съм готов и по свое собствено желание.

— Ще висиш тук, докато пукнеш, освен ако някой не те изгони — каза Чет, като се смееше подигравателно. — Виждал съм и преди нищожества като тебе, дошли от баирите да ръмжат с подвити опашки, че никой не им осигурявал прехраната. Целият град е пълен с хора като тебе, които нямат достатъчно разум, за да разберат, че тук не ги искат вече. Боже, ако аз нареждах, нещата щяха да бъдат другояче. Бих грабнал един хубав, здрав магарешки камшик и като го размахам… Или щяхте да си оберете крушите, или щях да ви счупя главите!

Чет се изплю през линията в двора на Спенс и си влезе вкъщи да вечеря. Спенс тъкмо се готвеше да отиде до вратата на Чет и да му каже какво мисли за него, когато чу, че телената врата се тръшна зад гърба му. Извърна се и видя Либи да прекосява верандата.

— Къде е Джим Хауърд? — загрижено запита той, като се изкачи тичешком по стъпалата към нея.

— Той трябваше да тръгне, татко — каза тя. — Не можеше да остане нито минута повече.

Лицето му се изкриви от разочарование.

— Но ти каза…

— Знам, татко, но беше много късно и се страхувах да не си има неприятности в болницата.

Тя прекоси верандата и седна на ниското столче, загледана в буренясалите празни парцели между тях и канала. Залязващото слънце беше като голямо огнено кълбо, чиито пламтящи лъчи обагрят всичко, до което се докоснат. Спенс мина покрай дъщеря си и седна на стола до парапета. Чувствуваше, че го бяха измамили и се обърна ядосано към нея:

— Струва ми се, че това, което направи, е подло — упрекна я той.

Либи потупа ръката му и се усмихна.

— Хайде, хайде, татко — каза тя умолително.

Сега той вече не можеше да й се сърди и се усети, че поклаща глава за прошка. Тя винаги е била красиво момиче, дори още преди да напуснат Бийсли Каунти, но никога досега не я бе виждал толкова хубава. Тъмната й коса бе синкавочерна, а стройното й тяло — заоблено и твърдо. Спенс се вгледа в нея с възхищение. Мод бе почти толкова красива, когато бе на двадесет години.

— Слушай, Либи — каза той високо. — Не съм забравил как ме блъскаше преди малко. Хич не беше хубаво, а знаеш, че съм ти баща и имам право да се обадя, когато те заваря в леглото с мъж. Разбрах всичко, което ми каза за това, че ще се ожените, но всъщност все още не сте!

— Ще се оженим — отвърна тя спокойно.

— Ще се ожените! — възрази той, като повиши глас. — Какъв смисъл има да се жените, след като вече сте били заедно в леглото. Когато човек направи това, което ти правеше, не му остава нищо повече да върши! Виждал съм подобни сцени по мое време, но и през ум не ми е минавало, че един ден ще се върна вкъщи и ще те заваря така.

— Татко, не забравяй! Ние имаме разрешително за брак. Това е много повече, отколкото някои момичета получават въобще.

— Мисля, че тук си права — призна той. — Освен това, Джим Хауърд Венс е доста симпатичен. Преди малко вътре той говореше така, сякаш разбира някои работи. Не са много тези, на които бих имал вяра, че след като вземат разрешителното, ще го използуват, но Джим е от тях. Щом казва, че ще се ожени за теб, аз му вярвам.

Либи мълчеше. Той се обърна и видя, че тя се е загледала в залеза. Топлата златиста светлина блестеше в очите й.

Спенс почака, докато слънцето съвсем потъна и се изгуби от погледа му. Когато докосна ръката й, тя се обърна сепната. Той забеляза, че очите й са влажни от сълзи.

— Какво има, Либи?

Тя отпусна глава на рамото му, като притисна о него топлото си мокро лице.

— Ужасно е, татко — промълви тя съкрушено. — Все едно че сме се оженили, но Джим Хауърд трябваше да тръгне тъй скоро. Само да можеше да остане тази нощ…

Спенс извърна глава от нея, докато тя хлипаше на рамото му. Той се втренчи в канала, а грубата му ръка галеше косите й. Това му напомни първия път, когато взе Мод в обятията си, опитвайки се да я утеши. Тогава Мод бе млада като Либи и в деня на сватбата им щом слънцето залезе и мракът се сгъсти край тях, Мод се разплака като дете и поиска да се върне вкъщи при родителите си.

Един петролен танкер се движеше бавно към Залива и светлините му блещукаха като звезди на фона на бледото небе. Спенс проследи с очи танкера, докато той се скри от погледа му. След това един влекач, който бълваше облаци черен пушек и теглеше празен шлеп, се провлече по канала към останалите, отдалечени на една миля. Спенс усети, че ръката на Либи стиска неговата.

— Всичко ще се нареди — говореше тя тихо. — След два-три дни ще го изпишат, той ще си дойде при мен и тогава всичко ще бъде друго, и ние ще си отидем. Него го нямаше почти две години, а аз го чаках през цялото време, значи ще мога да почакам още два-три дни. Не е същото, както ако беше убит във войната. Той е тук. Не го убиха. Вече ще бъдем заедно до края на живота си… Само два или три дни още и ще се върнем в Бийсли Каунти. И всичко това ще свърши. Няма да чакам нито секунда повече. Ще се върнем вкъщи.

Спенс почувствува как тялото му трепери от безпокойство.

— Ами ние, Либи? — запита той със страх. — Майка ти и аз? Знаеш, че нямаме пукната пара освен това, което ни даваш. Ами Мейвис? Тя отиде някъде само заради онзи Чет Митчел и няма да се върне. Не е справедливо и ти да си идеш. Ако само аз влизах в сметката, бих могъл да дойда с тебе и Джим Хауърд в Бийсли Каунти. Но не е честно, ако замина и оставя Мейвис и майка ти да се блъскат тук сами.

Либи се изправи и избърса сълзите си. Спенс видя как изразът на лицето й се промени почти веднага.

— Джим Хауърд е прав, татко — каза тя с равен глас. — Ти трябва да се измъкнеш от това ужасно място и да вземеш мама и Мейвис със себе си. Няма никакво оправдание за оставането ти тук повече. Можеш да намериш Мейвис, ако тръгнеш да я търсиш, а мебелите ще продадеш за толкова пари, колкото трябват за билетите за автобуса до къщи. Когато престана да работя в града и си замина с Джим Хауърд, няма да мога повече да ви давам пари. Тогава ще трябва ти сам да вършиш нещо.

— Но всеки знае, че не мога да си намеря работа, Либи — запротестира Спенс. — Просто нямам физически сили да се справям повече с това.

— Има много неща, които би могъл да вършиш, ако наистина искаш да се върнеш в Бийсли Каунти. Понякога ми се струва, че не ти се иска да напуснеш Пуър Бой, независимо от това, което говориш.

— Странни думи казваш, Либи. От къде накъде ти дойде такава мисъл в главата? За мен Бийсли Каунти е най-хубавото място и аз не бих се поколебал да го кажа!

— Може би наистина го мислиш, но знаеш, че тук животът е много по-лесен. Ако се върнеш там, ще трябва през лятото да обработваш земята, а през зимата да режеш дърва. Тук не е нужно да вършиш нищо, щом някой те наобикаля всяка седмица и ти дава по няколко долара.

— Казвам ти, Либи, ти понякога имаш съвсем странни мисли.

— Време е да се замислиш върху някои от тези странни мисли — отвърна тя, като стана и се изправи пред него до парапета.

Спенс се вгледа в лицето й. Щом видя суровия й израз, бързо сведе поглед.

— Можеш да направиш нещо, ако искаш. И по-добре го направи, преди да е станало късно.

Спенс задъвка върха на езика си. Умът му трескаво и загрижено работеше. След малко вдигна очи към дъщеря си.

— Възможно е всяка дума, която казваш, да иде направо от божите уста, Либи — съгласи се той, но може би ако бе изчакала година-две, нещата тук щяха да се подобрят, аз щях да намеря някоя работица и тогаз ти би могла да се омъжиш за Джим Хауърд. Басирам се, че той би почакал и дотогава, а междувременно ти можеш да си запазиш работата в града, за да имаме с майка ти по няколко долара.

— Страх ме е, че това няма да стане, татко — забеляза тя със смях. — Един мъж ще чака едно момиче точно толкова, колкото трябва, но не и повече. Има много други, готови да се омъжат за него.

Тя го остави и отиде до вратата на кухнята.

— Време е да приготвя вечерята, нали, татко?

— Нямаме кафе — каза Спенс, като скочи на крака. — От три дни варя старата утайка.

Либи разкопча отпред роклята си и извади няколко зелени банкноти.

— Майка ти има голяма нужда от малко тоник, Либи — предложи той, като я наблюдаваше как разгъва парите. — А и аз съм без тютюн.

Тя му даде пет долара.

— Имаме по-голяма нужда от храна, отколкото от тоник или тютюн — отвърна Либи. — Помни това, когато отидеш в магазините.

— О, ще го имам предвид — обеща той. — Сигурен съм, че ще се запася добре с тези пари. Хайде, затопли печката, а аз ще се върна веднага.

Той изтича надолу по стълбите и забърза към улицата. До малката група магазини имаше четвърт миля, но той знаеше няколко по-преки пътища през празните терени, които му спестяваха доста време, когато бързаше. Пуър Бой нямаше други магазини, освен малки лавки за безалкохолни напитки и цигари, пръснати из околността, а главната търговска част на Саут Сайд бе отдалечена на една миля. Самият град се бе разпрострял на много мили равнинна земя и като подтичваше през тъмните, неосветени улици, той виждаше светлините на север, отразени в небето като провлечен залез.

Преди да купи каквото и да било с парите, Спенс си взе шест пакета тютюн от дрогерията. Страхуваше се, че ако почака повече, всичките пари ще отидат за храна.

Беше на средата на пътя към дома, когато се сети за тоника на Мод. Обаче всички пари бяха изхарчени и не му оставаше нищо друго, освен да се върне вкъщи без него.

Либи дойде до задната врата, щом я повика. Кухнята бе осветена и се виждаше силният огън през решетката на готварската печка.

— Купих всички продукти, Либи — каза той, задъхан от усилието, докато й подаваше пакетите. — Бедата е, че купих толкова много за ядене, че не ми остана пукната пара за тоника на майка ти. Тя ще се разстрои ужасно, ако не получи малко от него тази вечер.

Либи занесе пакетите на масата, без да продума. После се върна пак до вратата и му подаде един долар.

— Не си забравил да си купиш тютюн, нали, татко? — попита тя без усмивка.

— Не — отговори той бавно, като наблюдаваше лицето й. — Защо?

— Защото този долар е всичко, което ще получиш — каза му тя, като се обърна и влезе обратно в кухнята.

През целия път до дрогерията Спенс се изкушаваше да отиде до частния клуб на Бил Терънт и да се опита да удвои долара. Обаче, когато стигна до магазина, бе уморен и гладен и знаеше, че няма да може да се върне вкъщи тази вечер, ако загуби долара на зарове. Последния път, когато се опита да удвои пари в клуба на Бил Терънт, напълно уверен, че ще спечели, той изгуби още при първото хвърляне на заровете. Тъй като беше изгладнял, реши, че не си струва да рискува този път. Влезе в дрогерията и купи една голяма бутилка тоник, а остатъка от парите похарчи за още тютюн.

Щом се върна вкъщи, отиде направо в спалнята, за да събуди Мод. Когато запали лампата, видя, че още лежи с лице към стената, но тръпките бяха преминали и тя бе изритала юргана. Той размаха шишето пред очите й, като гледаше как се протяга за него. Спенс го дръпна, преди Мод да го достигне, а тя седна, опулена от учудване. Започна да хленчи като дете, което едновременно се смее и плаче за бонбон.

— Взимам си обратно всички омразни думи, които казах, Спенс — рече тя възбудено, като гледаше шишето.

Спенс го отвори и наля малко от тоника в чаша. После протегна ръка, но все още далеч от нея. По бузите й се стичаха сълзи.

— Не съм мислила всички тези лоши неща наистина, Спенс. Знаех, че ще намериш начин да ми намериш лекарството на д-р Мънди.

Спенс седна на края на леглото и й подаде чашата. Тя я доближи до устните си и я изпи до капка, като мъркаше от удоволствие.

— Това е от големите бутилки за по един долар, Мод — каза й той, като вдигаше шишето, за да може да го види. — От доста време не си имала голямо шише, нали? Всички други напоследък бяха от онези нищо и никакви шишета по 50 цента.

— Благодаря на добрия Бог, Спенс! — промълви Мод с трептящи устни, като все още дишаше тежко, и облиза ръба на чашата. — Не знам просто какво щях да правя без лекарството на д-р Мънди. — Тя легна по гръб и му се усмихна, докато изтриваше сълзите от очите и бузите си с опакото на ръцете. — Това е единственото нещо, което ми поддържа живота.

Спенс я потупа по рамото и остави шишето на пода до леглото, където тя можеше лесно да го достигне.

— Сега, да ти кажа право, Мод, Либи плати за него — призна той. — Даде ми един долар, за да го купя. Това, което направих аз, бе да отида и да го купя.

— Бог да я благослови — промълви Мод одобрително. Затвори очи и доволна усмивка се появи на лицето й, докато топлината на течността се разливаше в жилите й. — Не всеки има такава грижовна дъщеря, която носи лекарството на д-р Мънди в голямо шише.

Тя протегна ръка, като мърдаше пръсти по посока на шишето на пода, докато Спенс го сложи в шепата й. Мод отпи шумно голямата глътка и го върна на Спенс.

— Бог да я благослови! — каза тя, като затвори очи и задиша дълбоко. На лицето й се изписа блажен израз. Спенс остана до нея няколко минути, като наблюдаваше как ъглите на устата й се свиват и разпускат със задоволство.

Либи бе сложила масата и една голяма чиния димящ кафеникав грах го очакваше. Той седна и започна лакомо да яде, а Либи донесе на масата тиган със селска наденица и купа гореща овесена каша. Спенс започна да яде колкото може по-бързо, като си сипваше още грах и каша със свободната ръка.

— Не мисля, че има някой, който да обича повече от мен кафявия грах и селските наденици — ломотеше той, гледайки към Либи. — Просто жалко е, че не можеш да си стоиш тук винаги и само да готвиш. Ако има нещо на този свят, което наистина ми липсва, то е голяма паница овесена каша и свинска наденица всяка сутрин. Когато не си тук, просто няма какво да се яде. Майка ти е винаги болна или се кани да се разболее и не може да готви. Бих го правил, ако ме биваше, но просто не мога. Идвам тук и се суетя наоколо, но в края на краищата нищо не свършвам. Правя си малко кафе и това е всичко.

Либи донесе от фурната тава с топъл царевичен хляб и я постави на масата. Спенс си взе едно голямо парче и напълни чинията си с грах.

— Тук, в тоя край, човек е щастлив, ако поне от време на време има едно такова хубаво ядене — каза той, като дъвчеше с пълна уста наденица, царевичен хляб и грах. — А тук има хора, които са ми казвали, че никога не са чували въобще за някое от тези неща. Не мога да ги разбера какво намират добро за ядене, ако не каша и кафяв грах. Не си струва да се живее, ако от време на време не хапна такова нещо.

Той вдигна очи и видя Либи, загледана встрани. Взе още една хапка каша и наденица, преди да спре и разбере какво гледа тя така настойчиво. Либи стана от стола.

— Какво има, Либи? — запита я той, като посегна за ново парче царевичен хляб.

Тя посочи с глава зад него и Спенс най-после се обърна.

Мод стоеше несигурно на прага, като се усмихваше неопределено. Розовата нощница се бе свлякла до кръста й и тя я търсеше; като опипваше гърдите си. Започна да се люлее наляво, надясно, опита се да запази равновесие и щеше замалко да падне, но протегна ръка и потърси опора във вратата. Усещането от мърдащите по гърдите й пръсти я накара да потрепери и нощницата се свлече около краката й, като я остави напълно гола. Тя я прекрачи и се изкикоти.

Спенс беше слисан от поведението й, но Либи отиде до майка си и се опита да я хване за ръката. Мод се отдръпна и я удари с разтворена длан. Либи се дръпна и избяга обратно до масата.

— Виж какво, Мод — каза Спенс, като стана и я сграбчи за ръката. — Не трябва да се пъчиш така. Върни се обратно в леглото, където ти е мястото.

Мод замахна и към него. Разтворената й длан го удари право по главата, така че ухото му писна. Той седна бързо и разтърси глава като куче, залято с кофа вода.

— Нека ти е за урок, да знаеш как се оставя жена, когато я е хванал меракът! — каза му Мод и отметна глава към него с тържествено движение.

Известно време тя наблюдава Спенс и Либи, после тръгна към масата, като повдигаше колене и пристъпваше изискано напред. Спря се по средата.

— Чух някой да говори за грах и овесена каша — подхвърли тя, като гледаше ту единия, ту другия, и неочаквано изкрещя с пълен глас: — Това ми се искаше да чуя! — После млъкна, докато чистеше с пръсти въображаеми прашинки от гърдите и корема си. — Ако говорите за грах и каша, това сигурно значи Бийсли Каунти. Тук Бийсли Каунти ли е? — изхили се тя високо. — А?

— Либи, майка ти е изпила цялото еднодоларово шише тоник — забеляза Спенс, като клатеше многозначително глава. — Ако въобще някога се е напивала, то е точно сега.

Мод отметна глава, сякаш я бяха обидили несправедливо, обърна се и опипвайки с две ръце пътя си през вратата, излезе високомерно от кухнята.