Джилиан Филип
Непокорна кръв (5)

4

Събудих се внезапно в черното зимно безмълвие. Не знаех кое време е: дали късно, или страшно рано. В коридора пред стаята ми се чуваха стъпки и шепот. Веднага ме изпълни любопитство и почувствах приток на адреналин.

Никой нямаше причина да е буден по това време. Е, освен ако не се веселят с пиене, музика или любов. Но нямаше причина някой да говори по този начин, тихо и напрегнато. Стъпките не бяха безцелни; те бяха насочени към долния коридор на крепостта, този, който се използва за преддверие към покоите на Григар и Ленора. Това бяха леко потракващите крачки на жена, и аз познавах гласовете добре, защото ги бях чувал достатъчно често през първите седем години от живота си: Кейт и Лилит.

Същата сутрин нашата кралица пристигна в крепостта; полите на дългото й копринено палто висяха над червеникавокафявите бедра на кобилата й като мантия. Майка ми яздеше до нея, а отзад ги следваше отряд войници. Кейт не беше обявила визитата си — не беше необходимо да го прави. Ленора беше почувствала идването й.

Наблюдавах нейното — и на майка ми — пристигане от парапета. Бях полускрит и се чудех дали погледът на Лилит ще преброди двора, търсейки ме, примигвайки нетърпеливо над лицата на хората от клана. Напразно се тревожех: очите на Лилит следяха единствено Григар. Те искряха, приковани от неговата сурова красота. Самата й кожа почти блестеше. Каква красива двойка трябва да са били! Но Григар или не усещаше нейното преклонение, или го игнорираше. Той не обръщаше чак толкова голямо внимание на бившата си любовница.

За разлика от Ленора.

Баща ми пое ръката на Кейт, докато тя се плъзгаше елегантно долу от гърба на коня си, целуна я, после я притисна към челото си. В този жест имаше уважение, но не и раболепие. Все пак той беше капитан на своя собствена крепост. Когато Кейт му предложи бузата си, той целуна и нея и се усмихна със свирепата си официална усмивка. Свирепостта не я направи по-малко очарователна. Въпреки усилията, които полагах, баща ми все още ме очароваше.

Изглежда, това нямаше да е нищо повече от приятелска визита. Дори и за миг не си помислих, че ще бъда поканен да седна близо до баща ми на вечеря; оказах се прав, но доколкото успях да изясня, разговорът начело на масата е бил лек, непринуден и забавен. Военните кадри се разбираха помежду си много добре, както само те могат; онези от тях, които не бяха приятели или познати, бяха най-малкото далечни сродници. Имаше съперничество, свързано с конете, уменията при боравене с оръжие, бързина, кучета и ястреби, но нямаше никаква опасност от сбивания. Изглеждаше повече като празненство, отколкото като дипломация. Орах се притискаше към мен, предаваше ми разни клюки, караше ме да се смея, и развеселени от празненството и един от друг, се сражавахме с децата от другия клан и ги победихме.

Половината от бойците приключиха битките, лягайки си по двойки, включително и с хора от другия отбор. Към залез-слънце ръката на Конал беше прегърнала една червенокоса девойка, която си спомнях от пещерите на Кейт, и която бях нападнал, преди бързо да избягам. Той я беше победил три часа по-рано в състезание по фехтовка, но беше харесал битката с нея и я беше дарил със сложно изработен сребърен пръстен. Сега, увивайки се около него, тя имаше наполовина самодоволен, наполовина похотлив вид.

— Григар! — извика един от бойците на Кейт. — Следващия път прати Ку Хорах срещу Килревин. После гадината няма да иска да си покаже лицето.

Григар се усмихна тънко.

— Аласдер Килревин е мой. Понякога имам нужда да се упражнявам.

Орах ме смушка в ребрата, а залата избухна в смях.

— Ти го оставяш да се отърве леко — нададе глас някой. — Всеки път. Той е пристрастен към убийствата.

Григар не беше свикнал да го критикуват относно Килревин и за момент само се взря мълчаливо в говорещия. Лейтенантът с кисела физиономия, който седеше в сенките, беше изпил твърде много уискита и Григар явно реши, че не си струва скандала. Кейт също гледаше към пияния, но не можех да разчета изражението на лицето й.

— Той убива заради самото убийство — каза лейтенантът. — Убива за удоволствие, и колкото по-бавно, толкова по-добре. Видях последното селище, през което е преминал. Бях там, за да разчистя труповете. — Той отпи още една глътка от уискито. — Дай на Кейт главата му.

Кейт леко се изсмя.

— Е, какво бих могла да искам при това положение?

Усмивката на Григар се изопна.

— Лесно е да се разказват отвратителни истории.

— Да не искаш да кажеш, че съм лъжец?

— Хей. — Конал се усмихна на двамата мъже. — Вече е късно. Сега не е времето за такъв разговор.

— Крайно време е за него — изръмжа пияният. — Килревин е бандит и главорез.

— И не е по-лош, отколкото е бил винаги — сви рамене Конал, прекарвайки ръка по червената си, превързана с лента коса, за да я разпусне. — Той държи ламирите в залива отвъд границите, нали? Искаш ли ти да вършиш тази мръсна работа?

— Стига вече! — каза Ленора, и хладният й спокоен глас беше достатъчен, за да ги накара да млъкнат. — Ти беше прав първия път, Ку Хорах: сега не му е времето. Реил! Каррик! Брок! Мислех, че ще ни посвирите, но сигурно сте твърде пияни?

Това беше предизвикателство, което те не можеха да пренебрегнат, така че празният разговор за главорези и ламири отстъпи пред цигулката и дайрето. Не танцувах с Орах, макар че обичах яростния ритъм. Изчаквах своя собствен момент, когато танцьорите ще се уморят и музикантите ще успокоят темпото.

Първия път, когато пях — мисля, че бях на десет — го направих най-вече заради проклетото ми чувство за непълноценност. За щастие обичаят изискваше всички да млъкнат и да слушат певеца, така че не се притеснявах. Оказа се, че мога да пея напълно прилично. Нямах приятен или чист глас — тогава той още не се беше разчупил, въпреки че вече в него имаше нещо грапаво, сурово и диво, — но по някаква причина кланът го хареса. От тази първа нощ и първите няколко ноти те ме оставиха да пея. След това не казаха нищо, но аз знаех от замаяните им погледи и напрегнатите им стойки, че докато пея, те са очаровани от мен.

В нощта, в която Кейт и майка ми дойдоха в крепостта, беше същото. Когато самотният лък изтръгна протяжен тъжен звук от самотната цигулка, аз вдигнах глава в тъмния си ъгъл и запях. И веднага всички млъкнаха и ме заслушаха.

Не се нуждаех от централна сцена; не се нуждаех от аплодисментите им. Облегнат небрежно в ъгъла си, с прибрани ръце, аз пеех тъжна и гневна военна траурна песен. Орах облегна брадичка на юмруците си и заслуша, омаяна. Григар ме гледаше безмълвно. Конал се усмихваше, прегърнал своята червенокоска. Когато приключих песента си, се отблъснах от стената и отново пристъпих към Орах, без да чакам одобрението, което никога нямаше да получа. И наистина, разговорите се възобновиха почти моментално. Но аз ги бях омагьосал за няколко дълги минути и бях страшно развълнуван заради това, а и пеенето ми беше вдигнало настроението. Винаги ми действаше така. Знаех, че няма да спя добре.

И наистина, лежах буден цяла вечност след края на празненството, с бръмнала глава, и ми се искаше Орах да е с мен. Сънят, който в края на краищата дойде при мен, беше лек и не беше трудно звуците отпред вратата ми да проникнат в него.

Мислите ми бяха ясни, но бях изненадан, че и при някой други беше така. Явно бях изтълкувал нещо погрешно по време на вечерта, и това ме раздразни и ме заинтригува. Разбира се, реших да стана и да проведа разследване. Кой не би го направил?

Някой полуидиот, предполагам.

Бях сам и това беше добре. Не можеш да се спотайваш и да следиш някого, когато си с партньор, не и без да те хванат. Осъзнавах това инстинктивно и го бях доказал на себе си, като един-два пъти взех заедно с мен Файорак, ей така, за по-забавно. Той не беше глупав, нито пък несръчен; просто не разбираше колко е важно да не те видят. Той се отегчаваше все повече и повече, мръдваше или си поемаше дъх в неподходящи моменти, или просто мислеше, че е все тая дали някой страж ще ни хване да подслушваме. След две напердашвания — за които винях изцяло Файорак, а не стражите — спрях да го вземам с мен. Харесвах Файорак. Но това не означаваше, че е залепен за мен — предпочитах собствената си компания. Бих могъл да вземам Шона, защото за него нямаше нищо по-привично от това да живее в тишина, дори не беше способен да вдигне прекомерен шум. Бих взел Шона навсякъде със себе си. Само дето той никога не би проявил глупостта да дойде.

Преддверието беше обширно и приличаше повече на мрежа от стаи с техните ниши, издадени стени и странични коридори. Григар и Ленора стояха и чакаха двете жени, същото правеше и Конал, напуснал твърде рано своята червенокоска, горката мръсница. На облегалката на дъбовото кресло на Ленора седеше гарванът й, чиито черни очи наблюдаваха всичко и всички. Всяка от групите беше съсредоточена върху другата, така че не беше много трудно да се промъкна незабелязано. Както винаги, блокирах съзнанието си, но беше възможно повече от един от тях да знае, че съм там, приведен в най-тъмния ъгъл. Птицата вероятно знаеше.

Конал със сигурност знаеше.

— Предполагам, че можем да го направим бързо, скъпа Кейт. — Ленора се усмихна на кралицата сладко и същевременно невероятно снизходително. — Денят ще бъде дълъг.

— Разбира се, Ленора. — Кейт й върна усмивката, абсолютно същата. — Ще съхраня тази усмивка.

Лилит не се стърпя и се присъедини към нея:

— Не можем да те запазим дълго, Ленора. Политиката може да бъде толкова ужасно потискаща… — Тя не добави „на твоята възраст“, но мисълта просто й се отрази от стените на преддверието.

Григар се прегърби в резбованото кресло, безмълвен. Не гледаше към никоя от жените, само към Конал. После погледна ноктите на пръстите си. А след това — тавана.

— Кейт има предложение — каза Лилит.

— Сигурна съм, че можехме да го чуем и в залата предишната нощ — отбеляза Ленора. Тя протегна пръсти да погъделичка гарвана по гушката, той изграчи гальовно.

— То е доста… деликатно — рече Кейт.

Тъй като погледът на баща му беше насочен другаде, Конал направи небрежна стъпка назад и облегна гърба си на колоната. Така се озовах в полезрението му, или по-скоро когато той завърта главата си леко вляво. Сега гледаше право към мен. Той не можеше да ме види в задушаващия мрак. Но той ме виждаше.

Изражението на лицето му ме накара да потреперя. Колебливо смъкнах мисловния си щит пред него и той свирепо се нахвърли върху мен.

— Глупак! Сополанко! Не се показвай!

— Съжалявам… — започнах аз.

— Не се показвай! — отсече той. — Или ще умреш. Върни щита си обратно.

Така и направих. Чувствах се засрамен, но и изпълнен с любопитство. Не посмях да помръдна, дори не потрих слепоочието си, защото атаката на Конал ми беше докарала ужасно главоболие, но и не исках. Какво, да се измъквам ли оттук сега?

Григар гледаше намръщено и с подозрение любимия си първороден син, но жените продължаваха да се въртят в кръг и да се хапят като акули около кърваво парче месо.

— Кейт, скъпа, как така се нуждаеш от помощта ми?

Кейт леко сви рамене и премина в отстъпление:

— Защото не съм достатъчно силна, Ленора. Не мога да се справя без твоята помощ.

Тези думи накараха Ленора да млъкне. (Струваше си да рискувам, за да видя това.)

— Кейт има… амбициозно предложение. — Усмивката на Лилит се стрелна над рамото на Ленора; всъщност попадна право в Григар. — Случвало ли се е някога да съжителстват двама толкова могъщи Ший, и то в разцвета на своите способности? В това трябва да има някаква цел, Ленора. И ти разполагаш не само с мощта на собственото си съзнание, но и с подкрепата на великолепен капитан на крепост.

Лилит вече дори не се преструваше, че се усмихва на Ленора. Тя гледаше така баща ми, сякаш искаше да разкъса дрехите му със зъби. Когато Григар леко се размърда в креслото си, аз се усмихнах на себе си.

Същото стори и Лилит.

Кейт очевидно се забавляваше, но приглади с въздишка косата си назад и рече напълно сериозно:

— Е, Ленора, знаеш ли, че Воалът е почти на края на живота си?

Това ме накара да задържа дъха си. Воалът? Здравата ципа, която държи собствения ни свят отделен от тайнствения и опасен друг свят? Единственото нещо, което стои между нас и презрените твари от отвъдната страна?

Воалът беше нещо, което можех да почувствам и докосна. Можех да си поиграя за малко с него, да усетя материята му между пръстите си — да я дръпна, да я ударя, да я задържа в шепата си. Това беше всичко. Изглежда, нямаше полза от това допълнително мое сетиво — Воалът беше просто нещо, което докосвах всеки ден и което нямаше изцяло физическа форма. Мислех, че всеки може да го усети. Сигурно съм бил на десет или малко повече, когато осъзнах, че не е така. Аз бях единственият — никой друг не усещаше Воала по начина, по който аз го усещах. Освен може би Ленора, но тя беше вещица, също като майка ми.

Веднага щом тази мисъл отекна в съзнанието ми осъзнах, че магията е моят талант. Само вещиците с техните способности можеха да манипулират Воала. А и кой знае къде щяхме да се намираме сега, ако не бяха онези, които бяха изтъкали Воала? Да, да, аз ценях вещиците, всички ги ценяха, но кой би искал да е единственият? Не и аз.

Така че положих всички усилия да спра да усещам Воала. И си държах устата затворена за умението си. Нямаше нужда никой да знае. Изглежда, не можех да премина през него и да видя другия свят. Не можех да го разкъсам или да го поправя. Можех да го усещам — и това беше всичко. Определено не можех да му навредя. Воалът нямаше свой живот, него просто го имаше, и винаги щеше да го има. Съществуването без него беше немислимо.

Но онази нощ, когато Кейт обяви, че той умира, Конал беше единственият, който изглеждаше шокиран. Това беше странно.

— Така ли? Нямах си никаква представа, Кейт. — В гласа на Ленора се промъкна сарказъм. — Има ли причина за това?

Конал я прекъсна с треперещ глас:

— Какво значи „на края на живота си“?

Ленора махна презрително с ръка.

— Остават му векове, скъпи. Не се измъчвай.

— Векове! — започна той, после се обърна ужасено към Григар. — Векове — това не е достатъчно!

— Е, разбира се, че не е — каза майка му раздразнено.

Григар наблюдаваше Конал много съсредоточено, според мен отчасти, за да не се отклонява погледът му към Лилит.

— Майка ти ще намери начин да подсили Воала, Ку Хорах. Всеки друг изход е немислим.

— Немислим? Смъртта на цял един свят? Това е твърде меко казано, a-mh ’athair.

Конал ги изгледа изпитателно.

— Може би трябва да помислим върху това?

— Нали баща ти ти каза, скъпи. Вече мисля.

Начинът, по който Ленора се отнасяше към Конал като към малко дете, ме жегна може би повече, отколкото него.

— Освен това — намеси се Кейт спокойно — има и трети начин.

Григар я погледна с подозрение.

— Тоест? — опита Ленора.

Кейт направи ефектна пауза, дарявайки с усмивката си всеки от тях.

— Можем да се отървем от него.

Тишината беше толкова пълна, толкова потискаща, че се боях да си поема дъх. В този момент осъзнавах единствено колко топла е нощта. Свещите и факлите дори не потрепваха. Някаква нощна птица нададе крясък отвъд стените на крепостта и гарванът вирна глава, заслушан.

Кейт продължи да се усмихва по нейния прям, невинен начин. Конал беше пребледнял. Ленора и Лилит гледаха към Кейт, но двете имаха удивително различни изражения.

Накрая Григар избухна в кратък смях.

— Стига глупости, Кейт.

Усмивката на кралицата се скри като луната зад облак. Дишането й се учести, очите й станаха студени, но тя не отговори.

— И защо да го направим, Кейт? — Ленора се обърна да сипе чаша уиски и я подаде на Конал. Видът му подсказваше, че има нужда от него.

Кейт сви елегантните си рамене.

— Защото каквото и да правим, един ден Воалът и без това ще изчезне.

— Мисля, че това не е неизбежно. А и защо трябва да бързаме?

— Защото изчезването му може да ни е от полза. Не е ли очевидно?

Конал се изсмя рязко.

— Ти си луда.

Тя го изгледа по същия начин, по който беше изгледала Григар. Не мисля, че жената имаше кой знае какво чувство за хумор.

— Онези от другия свят са слаби — намеси се Лилит. — Сравнени с нас, те са инвалиди.

— А знаеш ли колко на брой са тези, инвалиди! — промърмори баща ми.

— И нашият добитък ни превъзхожда по брой, Григар.

— Каква съвършена метафора, Лилит! — изсмя се Кейт, сякаш двете се бяха разбрали предварително. — Те ще бъдат отстъпчиви като зверове. Би трябвало когато световете се съединят, ние да превъзхождаме невъобразимо по сила простосмъртните.

— Да се съединят? Те няма да се съединят — отсече Конал. Чашата уиски се тресеше в ръката му. — Този е светът, направен отделно от света на простосмъртните. Този свят ще загине.

— А също и ние — каза Ленора. — Както много добре знаеш, Кейт.

Не видях по какъв начин Кейт изгледа Ленора; лицето й беше извън полезрението ми. Но видях бледността на Ленора. Почти мога да се закълна, че тя се разтрепери, ако изобщо беше възможно такова нещо. Но после бързо се съвзе.

— Простосмъртните имат свободна воля, също както и ние — каза Конал и отпи от уискито. — Иска им се да могат да ни убият. Това е техният свят и без Воала ще зависим от тяхната милост. Не можеш да влияеш върху съзнанията на всички хора.

— Няма да е необходимо — усмихна се Лилит. — Ще е достатъчно да повлияем на няколко ключови личности.

— Пфу! Ще се нуждаеш от абсолютно единодушие сред Ший — каза Григар сухо. — А кога за последно си чула за такова нещо?

— Тя няма да получи единодушие, и то с основание. — Ленора наплюнчи пръстите си и се зае да гаси свещите, а гарванът кацна на китката й. — Ако толкова много искаш да бъдеш обичана от простосмъртните, да ти се подчиняват и да те уважават, защо не отидеш там, Кейт? Опитай за известно време. Виж как ще се справиш.

— Не мога да направя това, Ленора, както ти много добре знаеш. — В тона на Кейт се усещаше гняв и обида.

— Ето защо имаш нуждата да разрушиш Воала, скъпа — усмихна се самодоволно Ленора. — Нали?

— А ти какво? Предпочиташ да изчакаш, докато изчезне? Когато няма да имаме алтернатива? Унищожим ли го сега, ще можем да ги управляваме. Но ако Воалът продължи да съществува, дори като проядено от молци старо покривало, влиянието ни ще намалее безкрайно. А ти, Ку Хорах, ти си млад и силен и няма защо да си толкова нервен. Ние си взаимодействаме с онези от другия свят откакто ни има.

— И винаги е имало къде да избягаме, когато те са ни виждали ясно, виждали са какво представляваме, когато страхът им от нас е нараствал. Когато са се опитвали да ни заличат. — Влажните пръсти на Ленора изсъскаха върху поредния пламък; той изчезна и сивите сенки по краищата на полезрението ми се сгъстиха. — При твоя начин, Кейт, няма да има къде да избягаме. Ку Хорах е прав. Това ще е краят на нашата раса и ти го знаеш.

— Какъв драматизъм, Ленора! Не бих предложила подобно нещо, ако смятах, че ще ни навреди.

— На теб няма да ти навреди. Нали?

Кейт се изпъна.

— Защо бих искала да унищожа собствения си народ?

Ленора сви рамене.

— Защото си отегчена?

Ако след това двете си бяха разменили някакви мисловни реплики, аз нямаше как да знам. Не разбирах тази работа с Воала и ужасно ми се искаше да питам Конал, но ме беше страх да сваля щита си, за да не ме разпознаят. Всичко, което исках в момента, беше ужасната тишина да престане, последните огънчета да угаснат и нощта да захладнее, и всички те да си отидат, за да мога да си отида и аз.

Най-накрая Кейт кимна:

— Много добре. Не мога да променя мнението ви, нали?

— Не — каза Ленора.

— Приемам това. Налага се, нали? — Кейт се изправи и се протегна сънено. — Не мога да унищожа Воала без теб, Ленора. Е, добре. Все още мисля, че беше добра идея. Но може би малко изпреварила времето си.

— Няма да й дойде времето, скъпа.

Кейт се разсмя от сърце.

— Лека нощ, Ленора.

Издишах бавно. Кейт прие още една целувка от Григар и една изключително сдържана — от Конал, а после двете с Лилит се изнесоха от преддверието сред облак от аромати и коприна. Когато тежката дървена врата изтрака подир тях, гарванът изграчи подигравателно и скочи обратно на стола си. Ленора протегна ръката си към Григар, готова да се обърне и да се усмихне за лека нощ на Конал.

— Майко — изръмжа той.

Ленора се обърна с широко отворени очи и вдигна пръстите към съвършената си уста.

— Воалът умира! — изсъска той. — И ти дори не си ми казала?

— Скъпи, разбира се, че не умира!

— Ленора! — излая Григар.

— О! Добре. — Ленора му се усмихна леко смутено, преди да се обърне отново към Конал. — Не още, скъпи. И ще има начин да се предотврати смъртта му. Чувала съм… ъ-ъ-ъ… слухове. Има нещо, което може да поправи Воала, да възстанови здравината му. Талисман, амулет…

— Слухове? — сопна се той. — Пророчество, искаш да кажеш. Пак ли от онази лаеща стара врачка? Майко, за бога! Още малко и ще настъпи седемнайсети век!

— Конал. Какъв циник! Ще намеря начин да съхраня Воала, имаме достатъчно време.

— Какво? Преди Кейт да намери начин да го унищожи?

— Тя няма да посмее — каза Ленора и сложи дланта си в очакващата я ръка на Григар. — Тя няма необходимите познания, не знае повече по въпроса от мен. И, честно казано, няма да дръзне.

Това, че го повтори два пъти, въобще не ми хареса.