Джилиан Филип
Непокорна кръв (21)

20

Защо си бяха направили труда да го натоварят в талига за изминаването на стотина метра? За да бъде видян и заплют, и замерян с изпражнения, и изпратен с проклятия в Ада?

Да. Сигурно за това.

Тълпата не се намира под контрола на жреца. За миг се замислям дали все пак е под негов контрол. Иска ми се да е така, но ми е достатъчно само да ги погледна, за да разбера, че свещената им свободна воля е непокътната. Никой не е пречупил тези съзнания, самите те са си извратени. Аз със сигурност не мога да повлияя на толкова много умове, макар боговете да са ми свидетели, че искам. Дори жрецът, каквото и да е той, не може да го направи.

Той им е показал Конал и им е казал неща, за които самите те не са знаели, че искат да чуят. Останалото е просто инстинкт, собствените им противни копнежи. На жреца му остава само да ги гледа и да се усмихва. Сред тълпата виждам моята тиха чернокоса девойка със скептичните зелени очи. Сега тя въобще не е тиха, а излива яростно омразата си.

Жрецът стои в сянката на крепостната стена. Веднага го забелязвам. Опитвам се да си спомня нещо, което са ме научили преди много време, когато всичко ми се струваше приказни истории. Опитвам се да си спомня, но вместо това в съзнанието ми се появява картината на бледото слънце отпреди три дни, което изгря, докато той излизаше от офиковата горичка. Помня нервните му погледи и ироничната усмивка. И сега си спомням какво видях: виждам го ясно в съзнанието си. Видях как слънцето хвърли сянка върху пътя, но това бе сянката на оседланото пони и нищо друго. Жрецът не хвърляше сянка.

Не хвърляше сянка.

Конал е мъртвец, който се приближава, накуцвайки към огнената си смърт, и аз го знам.

Не мога да се справя сам. А жрецът не търси ума ми. Или вече не се интересува, или е толкова силно погълнат от предстоящия спектакъл, че не иска да се концентрира върху нищо друго. Не може. Изпаднал е в екстатичен транс. В екстаз, искам да кажа. Направо умира от удоволствие. Той е роден за това. Не можете да го вините.

Той не гледа, затова мога да разговарям за последен път с брат ми. Мога да му кажа, че не съм го подвел, че не съм се провалил, че черното му отчаяние от запечатването на килията не е краят на всичко. Че сега, в края на живота му и най-вероятно и на моя, най-после съм направил нещо за него както трябва. Че съм му върнал услугата, която ми прави, откакто съм навършил осем години.

Стискам здраво очи, след което ги отварям. Проклето замъгляване: трябва да виждам ясно. Може би затова променям намеренията си. Съжалявам за момичето, но Конал трябва да е пръв. Не мога да позволя очите ми да ме подведат от слабост и чувства. Трябва да го направя сега и Конал трябва да е преди момичето. Съжалявам, както и да ти е името. Катриона. После ще се върна на теб. Брат ми трябва да е пръв. И без това вече е мъртъв. Вече е мъртъв.

Умът е студен като сърцето и аз притискам пръста си към спусъка.

* * *

„КАКВО СТАВА, ЗА БОГА?“