Джилиан Филип
Непокорна кръв (32)

31

Портата на крепостта беше вдигната докрай и пет отряда с нейни войници се въртяха пред крепостните стени, ядяха ни храната и пиеха пивото ни. Препуснах право между тях. Това не беше проблем: те се отдръпваха встрани пред нас. Ушите на жребеца бяха прилепени назад към главата му, зъбите му бяха оголени в ужасяваща усмивка и конете на бойците на Кейт отскочиха назад, потрепериха и побягнаха ужасени, опитвайки се да свалят ездачите си или да се откъснат от въжетата, с които бяха завързани. Знаех, че бойците ме наблюдават. Но аз дори не ги погледнах.

Кейт стоеше в централния двор на най-високия камък, където би трябвало да стои Конал. До нея стоеше Лилит и двете бяха заобиколени от още пет отряда бойци, както и от личната й стража. Мечовете им стояха в ножниците, но очите им бяха студени. В крепостта цареше пълна тишина.

— Мурлин — каза Кейт и гласът й прозвуча ясен и красив в студения въздух. — Чакахме те.

— Значи ще почакате още една минутка — отвърнах аз.

Капитанът на стражата на Кейт изсъска гневно, но някой вече си проправяше път между войниците: Гриан. Той подхвана Катриона, докато я свалях от гърба на жребеца. Добрият стар Гриан, помислих си аз, докато слизах на земята. Той беше уплашен — кой не би бил? — но работата му беше по-важна от страховете. Той я вдигна на ръце и погледна към Кейт.

— Кейт — извика брат ми, — момичето е ранено. Нека Гриан се погрижи за него.

Той стоеше на десет ярда от мен, без оръжие, с каменно изражение на лицето. Всички погледнаха към Кейт, освен Лилит, която гледаше мен.

Кейт изчака няколко драматични секунди, после кимна грациозно. Гриан се обърна тихо и отнесе Катриона. Тя го прегърна през врата и ме погледна умолително, но аз затворих очи и си позволих отново да си поема дъх.

Отидох и застанах до Конал. Знаех, че наглостта ми го е вбесила, но същевременно остана доволен от нея. Когато и двамата се обърнахме към Кейт, устните му потрепваха в сдържана усмивка.

— Готов ли си за това, Мурлин?

— Стига ти да си, Ку Хорах — казах му аз.

— Елате насам — каза Кейт.

Това беше най-дългият път, изминаван от мен досега — прекосяването на празния терен до средата на вътрешния двор. Знаех какво трябва да направя, когато застанем пред нея, и в устата си усетих кисел вкус. Само боговете знаеха какво се върти в главата на Конал; той нямаше да ми позволи да чуя, макар да кипеше от недоволство. Отново беше спуснал онази желязна преграда.

Очите на всички бяха вперени в нас. Развеселих се, когато си представих какви мисли се въртяха в главите им. На хората от нашия клан — гняв и ненавист заради унижението на Конал и доволство от моето. Хората на Кейт сигурно бяха изпълнени със самодоволство и презрение и към двама ни. Но с изключение на Коналовото, ничие друго мнение нямаше значение за мен, а аз знаех много добре какво очакваше той от мен. Освен това знаех, че няма да позволя той да коленичи пръв. Когато застанахме пред Кейт, аз се отпуснах на колене.

Не погледнах към брат ми, но усетих изненадата и признателността му, когато той коленичи до мен.

Тя ни остави да стоим на колене върху студения камък, докато усетих, че краката ми изтръпват и главата ми ще се пръсне от сдържаната ярост. Но никой от нас не помръдна, докато тя не пристъпи напред и не протегна ръка.

Наблюдавах Конал. Единственото, което издаваше чувствата му, беше една пулсираща вена на слепоочието му. Но той пое ръката й, притисна я към челото си и я целуна.

Кейт се усмихна и се обърна към мен. Усетих как погледът на брат ми ме изгаря, умолявайки ме да не постъпвам глупаво. Поех ръката й. Притиснах я към челото си: фините й деликатни кости и мека плът към твърдия ми череп. Мозъкът ми пулсираше от болка. Поднесох ръката й към устните си и я целунах. Кожата й беше като хладна коприна. Пуснах ръката й и тя отстъпи назад.

Удари ме. Силно. После бавно се обърна към Конал и също го удари.

Не казах нищо; нито пък той. Не отместих очи от нейните и знаех, че и той не е отместил своите. Ако си изпуснехме нервите, щяхме да изгубим уважението на всички и най-вероятно живота си. Надявах се, че и той го знае, защото въпреки старшинството му, достойнството и тихото му примирение, знаех, че Конал е много, много по-разгневен от мен. Тя ни остави на колене още известно време. Мислех си, че камъкът ще издълбае капачките на коленете ми, а наоколо продължаваше да цари подигравателна тишина. О, Кейт се наслаждаваше на това. И тогава, съвсем неочаквано, тя се засмя, отново изпълнена с доброжелателство. Имаше прекрасен смях.

— Виж, Лилит. Момчето ти е станало мъж.

Майка ми се подсмихна. Погледнах я, после отместих поглед към Кейт и усетих как ме обзема безумно желание. Кейт отново възхитително се засмя.

— Мъж! — каза тя. — И отличен боец, както чувам. Покорността не ти отива, Мурлин.

— Да — отвърнах аз. — Не ми отива.

Конал ме погледна мрачно, но ако трябваше да остана още дълго на колене, сигурно щях да убия някого. Все още усещах вкуса на кожата на Кейт. Сякаш кожата ми се беше свлякла; никога не се бях чувствал толкова оголен и уязвим, и това ме изпълваше с болезненото желание да ослепя всички, които ме виждаха такъв.

— Според мен вие, момчета, ще ми създадете много проблеми — усмихна се Кейт. — Освен това сте големи размирници.

— Не, Кейт — каза Конал.

— Хайде, хайде. Не съм ви ядосана. Все пак обичам размириците. Те могат да бъдат… забавни. Поне засега. — Тя леко плесна с ръце. — Ти наруши изгнанието си, Ку Хорах, и тъй като брат ти избра да го сподели с теб, той също го е нарушил. Какво да ви правя?

Не отговорихме нищо. Мисля, че това беше риторичен въпрос.

— И двамата нарушихте изгнанието си, но според мен и научихте много. Харесвам и двама ви, освен това имам нужда от добри бойци, а не ми се иска отново да ви изпращам в изгнание. Смяташ ли, че си познал унижението, Ку Хорах? Простосмъртните успяха ли да те научат да го приемеш?

— Да, Кейт. — Той го изрече ясно и без срам, без да сваля очи от нейните.

— Това исках да чуя. — Подпряла замислено бузата си с показалец, Кейт изучаваше лицето му, а той не сваляше очи от нейното. Тя беше наясно, че изобщо не изглежда хладнокръвна и авторитетна, както би й се искало. Нито пък аз, нито който и да е от нас. Кейт не знаеше как да приеме поведението му. Това ме плашеше.

— Разбрах какво са ти причинили — каза тя, без да се обръща към него по име. Това беше добре премерена обида. — Не се и съмнявам, че си се научил да потискаш достойнството си.

— Да, Кейт.

— Дори си крещял? Умолявал си? Признал си неверни неща, само за да ги накараш да спрат?

— Да, Кейт. — Лицето му не потрепна.

Толкова й харесваше. Веднага можеше да се разбере.

— Гордостта не струва нищо. Права ли съм?

— Да, Кейт.

— И само чистият късмет и един простосмъртен са ти помогнали да спасиш живота си — рече тя подигравателно.

— Да, Кейт.

Тя се усмихна. Богове, наистина беше вбесена. Обичах го повече от всякога.

— Ето какво е предложението ми, Ку Хорах. Ще ми служиш в продължение на една година.

Поех си дълбоко дъх. Той не реагира по никакъв начин; дори окото му не мигна.

— Бъди мой капитан в продължение на една година. Нали не е много дълго? Искам теб, брат ти и десет от най-добрите ти бойци. Така ще докажеш лоялността си. Ще отменя изгнанието ти и всички неприятни неща ще бъдат забравени.

Сделката беше твърде добра. И двамата го знаехме.

— А кой ще управлява крепостта ми?

Кейт го погледна очарователно.

— Твоята крепост? Със сигурност отново ще бъде твоя, ако направиш каквото искам.

Той не обърна внимание на думите й; тя нямаше право да ги казва.

— Кой ще управлява крепостта ми в мое отсъствие?

— Колман Роа.

Пълно мълчание. Дори аз стоях като ударен от гръм. Нека го представя по следния начин: името му беше пълна подигравка. Наричаха го Червения гълъб, защото се къпеше в кръв толкова често, че сигурно се беше просмукала в кожата му.

— Завиждам на чувството ти за хумор, Кейт — отвърна Конал през зъби. — Колман Роа е лейтенант на Аласдер Килревин.

— Беше — отвърна тя със сладък глас. — Аласдер Килревин е мъртъв.

Заедно с изненадата аз почувствах и горчиво разочарование. Това беше работа на мен и на Конал, а някой я беше свършил, без дори формално до ни уведоми. Ужасни маниери.

Погледът и усмивката на Кейт се прехвърлиха към мен.

— Не се тревожи, Мурлин. Смъртта му като че ли е била донякъде… свръхестествена. Той и хората му са били изпечени добре. Намерили ги в полето след пиянска нощ. Сякаш нещо ги е… връхлетяло изведнъж. Говори се за дявола. Говори се за неблагоразумен облог с… да речем безумно високи залози. — Тя огледа лакирания си нокът и се намръщи, когато откъсна една кожичка. — Колман Роа за щастие не е бил с тях.

Конал промърмори тихо нещо.

— Той падна на колене също като теб, Ку Хорах, и получи милост, също както ще я получиш и ти.

— Килревин пада на колене повече от веднъж — отвърна яростно Конал. — Това никога не му попречи отново да грабне меча.

— Сега точно не е най-подходящият момент да ми го казваш. — На лицето й проблесна и се скри котешка усмивка. — Колман Роа е мой доверен съюзник и крепостта ти ще бъде на сигурно място в ръцете му. Никой друг няма да я защитава толкова добре, колкото Колман. Сигурно си забелязал, че казах „ще“, а не „би била“. Не ти предлагам избор, Ку Хорах. Или приемаш, или те връщам в ръцете на простосмъртните, където те несъмнено ще довършат онова, което са започнали. Освен това — тя вдигна пръст, за да му попречи да й отговори, — ще изгоря крепостта ти и жителите й. — Тя размаха неодобрително пръста си пред лицето му. — Проявявам голяма щедрост към теб. И така, какво ще кажеш?

Кейт изви елегантно ръка и за втори път я поднесе към лицето му.

Той завъртя глава наляво, после надясно, улавяйки погледите на хората от клана. Те също бяха наясно: нямаха никакъв избор. Минутка по-късно той отново пое ръката й така, сякаш хващаше змия. Притисна я отново към челото си и я целуна.

— Колко ми се иска майка ти да може да види това — рече меко тя. — За нея не е характерно да бяга, нали? Сигурно не може да понесе срама.

Тя издърпа ръката си, преди Конал да успее да я отблъсне.

Този път тя дори не си направи труда да го удари. Единият от капитаните й доведе коня й, помогна й да го възседне и тя се отдалечи, без да поглежда назад. Животното беше млечно бяло, но с мека черна муцуна и гълъбово сива опашка. В копринената му грива бяха вплетени звънчета, панделки и кристали, копитата му бяха украсени със сребро, а юздата му беше извезана със зелена коприна. Докато тя се отдалечаваше, подрънкването на украсената юзда беше единственият звук, който се чуваше в двора; само той нарушаваше ужасяващата и изпълнена с благоговение тишина, а капитанът на стражата й погледна Конал с такова презрение, както никой не го беше гледал досега. Не исках да виждам как някой гледа капитана ми по този начин, затова вдигнах глава към небето и тогава видях гарвана, който седеше мълчалив и неподвижен върху парапета на северната стена и ни наблюдаваше.

Бързо наведох поглед към кралицата ми и украсения й кон малко преди портата да се спусне зад гърба й.

— Исусе, Марийо и Йосифе — казах на висок глас. — Видя ли горкото пони? Да не би тази жена наистина да вярва, че е излязла от някой мит?

Конал избухна в приглушен кикот и това даде сигнал на всички от клана ни да се разсмеят истерично, предизвиквайки озадачените погледи на останалите от хората на Кейт. Тишината и благоговението бяха нарушени. Останах много доволен от себе си, когато чух мърморенето и дори силни ядосани гласове да изричат антимонархически оплаквания.

— Откъде я научи тая ругатня? — попита Конал, прехвърляйки ръката си през рамото ми.

— А, от някакъв стар ирландски амбулантен търговец, който миналата година мина през селото. Добре звучи, не мислиш ли?

— И още как. — Той се хилеше. — Дано боговете не са я чули, макар че едва ли ще извадиш чак такъв късмет.

Смехът му замря и той забързано се стрелна покрай мен, с възхитена усмивка на лицето.

— Рейлтин!

Аз се извърнах със свито сърце; не знам защо. Жената, която яздеше към нас, беше една от най-красивите, които бях виждал. Тя носеше бродирана ленена риза, копринени панталони, меки кожени ботуши и фино изработено копринено палто като онези, които харесваше Ленора. Косата й беше гарваново черна и права като водопад. Очите й бяха сини като заледено езеро в безоблачен ден и бяха пълни със сълзи, които ги караха да блестят.

— Ку Хорах, глупчо такъв! — Жената го обгърна с ръце и притисна лицето си към неговото, затваряйки очи, когато той отвърна на прегръдката й. — Защо ти трябваше да й се опъваш?

Той сви рамене и се усмихна, притискайки я още по-силно към себе си.

— Защо я принуди да постъпи така? Едва не умря! Конал, голям си идиот. Моля те, моля те, не я принуждавай отново да постъпва така.

Аз изпъшках гневно.

— Да я принуди? Тя го направи, защото така й скимна — сопнах й се аз. — Той не се прати сам в изгнание.

Очите й се отвориха, фокусираха се върху мен, втвърдиха се и охладняха като разтопен метал, хвърлен във вода.

— Така. Това е братът, нали?

Конал я пусна, но едната му ръка остана през рамото й.

— Това е Сет, да.

Усещах как презрението й струи от нея като ледена мъгла. Тя беше типичната придворна: арогантна, изпълнена с презрение, плашещо уверена в мястото си в света. Мисля, че си я спомнях от дните ми в пещерите на Кейт, но честно казано, може и да бърках. Тя и останалите като нея лесно можеха да се сбъркат.

— Кажи ми, моля те, че тя не е и моя сестра.

— Сама ще ти го кажа — рече Рейлтин. — Не съм ти сестра, слава на боговете.

— Стига. — Конал завъртя очи. — Не сте роднини; не е нужно да се харесвате. Само не се карайте, става ли?

Какъв късмет. Двамата с Рейлтин се намразихме от пръв поглед и за цял живот, но богове, винаги добре се разбирахме. Може би в това беше проблемът.

Но все пак когато я видях за пръв път, тя ме очарова и остана очарована от мен на чисто научно ниво. Донякъде двамата си приличахме, но въпреки това усещането беше като сблъсък между две чуждоземни раси. Горната й устна се нацупи. Отстъпих встрани от нея преднамерено пренебрежително. Затова оставах ужасно изненадан, когато очите й грейнаха от радост.

Едва не бях съборен на земята от префучалата край мен Ейли, която се метна на врата на Рейлтин и двете жени се прегърнаха.

— Рейлтин! — извика Ейли.

Усещах, че ще ми писне да чувам това име.

— Ейлид! — Очите й грейнаха от удоволствие. — Малката Ейлид! Ти ли си това?

— Да, ако щеш вярвай, тя е пораснала — промърморих аз, а Конал ме срита в глезена.

— Всички ме наричат Ейли — рече Ейли. — Така е по-лесно.

— Харесва ми. Конал, къде е майка ни?

Хареса ми как го каза, хем фино, хем достатъчно подчертано, за да изключи мен.

— Отиде някъде с гадателя. Накара идиотския шарлатанин да намери някакъв кървав талисман, който не съществува. Някакъв Камък, моля ти се. От месец я няма.

— Не проявявай такова неуважение, Конал. Пророкът е оракул, и то много добър.

— Пророкът само я заблуждава — изсмя се Конал. — Както и всички останали.

— Значи така — рече сухо Рейлтин. — Твърдиш, че Ленора може да бъде заблудена? Ще ми се да видя как й го казваш лично.

Конал сви рамене в знак, че се предава, но се ухили.

— Оставила е Фарамах. — Рейлтин кимна към парапета. — За да те наглежда?

— Кой знае за какво е тази птица! — Той махна презрително. Зад гърба му аз й показах среден пръст, но тя не реагира. Когато се взрях в неподвижните й обсидианови очи, се сетих нещо.

— Кейт не посмя да се появи, докато Ленора беше тук — казах.

Гарванът кацна върху вътрешната стена до работилницата за щавене на кожи, разпери грамадните си криле и подигравателно изграчи.

— Сет е прав — рече Ейли.

— Знам, че е прав. — Конал изглеждаше замислен.

Рейлтин изглеждаше така, сякаш всеки момент ще ме удари. По напрегнатото й лице личеше, че е стиснала зъби. Конал ми намигна и я хвана за ръката.

— Хубаво ще е да се виждаме по-често, Рейлтин. Дори при тези обстоятелства. Нали няма да ме зарежеш? Да се преструваш, че не ме познаваш?

— Не се прави на по-голям глупак, отколкото си — рече отривисто тя. — Кого ще вземеш със себе си? Десетима трябва да са, нали?

— Осем — обади се Ейли. — Ясно е, че двамата с Шона тръгваме с него.

— С нас — обадих се възмутено аз.

— Да, да.

— Значи кой? — попита Рейлтин.