Джилиан Филип
Непокорна кръв (25)

24

— Та коя е сянката ти?

Взрях се с присвити очи във вечерния здрач. Ейли седеше до мен и двамата гледахме Катриона. Тя седеше на двайсетина метра от нас, обвила коленете си с ръце, и наблюдаваше живота в крепостта.

— Това е момичето — отвърнах кратко аз. — Тя беше с Конал.

— Не говори много.

— Изобщо не говори.

— Странно — рече Ейли.

— Всъщност не. Те я изтезаваха и се опитаха да я изгорят. Какво можеш да очакваш от нея? — Гласът ми натежа от горчивина.

Ейли заби поглед в земята.

— Съжалявам, Сет. Съжалявам, че се държах толкова зле с теб сутринта.

Поколебах се, малко повече от обичайното.

— Няма нищо.

— Знам, че не си могъл да дойдеш, времето сигурно се е изплъзнало. Бихме могли веднага да тръгнем след него и да открием, че от месеци е мъртъв.

— Години — казах аз.

— Да. Знам и не исках да бъда толкова рязка. Просто се тревожех за Конал.

— Аз също.

Лицето й пламна и придоби същия цвят като косата й.

— Да. Знам. Държахме се лошо с теб.

Отворих уста, за да възразя, но вместо това казах:

— Не се притеснявай.

— Знам какво си направил за него. Всички знаят.

— Включително Ленора — изсмях се аз. — Чудя се какво точно не може да ми прости.

Ейли сви рамене.

— Това, че си бил роден.

Нямаше какво да се отговори.

— Каква ирония — додаде тя. — Та нали собствената й дъщеря не е от Григар. Това никога не го е притеснявало. Не би и трябвало.

Примигнах.

— Ленора има дъщеря?

— Рейлтин. Не знаеше ли? — Не можах да не видя как очите й грейват като звезди.

— На майка си ли прилича? — попитах презрително аз.

— Тя е мила. Красива е. Много е смела. И е отличен боец.

— Същото може да се каже и за Ленора.

Ейли сбърчи нос.

— Да, но Рейлтин не е вещица.

— Това е семейна черта.

— Не, не е — отвърна сърдито тя. — Това е въпрос на избор.

— Добре де. Потенциална семейна черта. — Поколебах се. — Ленора плаши ли те?

— Разбира се. Нима не плаши и теб?

— Не. — Това беше лъжа. Истината бе, че направо ме ужасяваше и това ужасно много ме ядосваше. — И къде е тази Рейлтин сега? Никога не съм я виждал.

— Сигурно си. Тя е в двора на Кейт.

Замислих се коя от красивите придворни дами със студени очи и ледени лица е тя.

— Логично.

— Стига, Мурлин. Конал много я харесва. Докато беше капитан на Кейт, двамата често се виждаха.

— Да, а къде беше тя, когато го пратиха в изгнание?

Ейли извади камата си и брус и започна да точи острието.

— Харесва ли ти? — Тя протегна камата към мен, за да й се насладя. Беше лека, слабо извита, дръжката й беше изкусно гравирана, но прилягаше удобно в ръката й. — Обучавам се при Ранях. Тя казва, че съм много добра.

— Красива е. — Наистина беше. — Защо Рейлтин не възрази, когато изпратиха брат й в изгнание?

— Виж какво, тя беше надалеч, воюваше. Изобщо не прилича на Лилит, не се натиска да си дава ценното мнение. Тя воюва.

— Откъде знаеш какво е правила?

Ейли въздъхна.

— Поинтересувах се за нея. И аз се запитах същото. — После добави с войнствен тон: — Освен това ми е приятелка. Харесвам я.

Много добре. Прехапах устни, за да си спестя поредната хаплива забележка, но не можах да се стърпя.

— И как реагира тя на изгнанието?

— Беше много разстроена. Поне така чух. Но не може да прояви неподчинение пред Кейт.

— Никой не може — промърморих аз.

— Мурлин…

— Какво е мнението й за причината, довела до изгнанието?

Ейли притисна твърде силно бруса по острието, пръстите й трепереха.

Аз също се ядосвах все повече, затова продължих:

— Обвиняваш майка ми, нали? Кейт го наряза, Ейли. Не Лилит. Кейт.

— Лилит щеше да го изкорми!

— Както и Кейт, ако сметнеше, че ще й се размине!

— Сет, недей…

— Знаеше, че не може да го направи, а толкова го искаше. Щеше да го изкорми, ако…

— Млъкни! — Тя рязко врътна глава и впери поглед в мен, а камата се изплъзна от бруса и поряза палеца й. Бликна кръв.

— Ейли! — Изругах и хванах ръката й, притискайки пръсти към порязаното. — Съжалявам, аз…

— Добре съм. Добре съм! — Тя изтръгна ръката си от моята. — Не го прави на въпрос.

Тя отстъпи назад и се извърна с гръб към мен, но аз можех ясно да видя какво прави. Видях как колебливо докосва разреза, после силно притиска двата ръба на раната. Когато приключи, тя се обърна към мен, закрила раната с шепата си. Ръцете й бяха окървавени, но от разреза вече не течеше кръв. Пресегнах се и бързо отместих ръката й встрани, а тя бе твърде изненадана, за да реагира.

— Ейли — казах.

— Какво? Махай се! Казах ти да не го правиш на въпрос.

— Че кой го прави на въпрос? — Аз също се бях ядосал. — Няма нужда, нали? Кръвта ти няма да изтече, щом си лечителка. Природно надарена лечителка.

Бледата й кожа възвърна цвета си.

— Не казвай на никого, Сет. Кълна се, ако го направиш…

— Защо да не казвам на никого? — Очите ми се разшириха. — Да не би да искаш да кажеш, че никой не знае?

— Точно това искам да кажа. Дръж си езика зад зъбите.

— Но Шона трябва да знае…

— Шона знае как да си държи езика зад зъбите.

— Шона друго и не прави — сопнах й се аз. — Какъв ти е проблемът?

— Просто си мълчи! — Тя скочи на крака и побягна към конюшните. Нямах намерение да я оставя да се измъкне, затова я последвах. Поне този път влудяващата ме простосмъртна остана на мястото си, макар да ни наблюдаваше напрегнато от тихия си ъгъл.

Когато стигнахме до хладната конюшня, сграбчих Ейли за раменете и тя отхвърли ръцете ми, но не и преди да забележа сълзите в очите й. Отстъпих назад, а тя седна рязко върху една бала сено и наведе глава.

— Ейли — казах нежно аз. — От какво се срамуваш? Ти ще си най-важният член на всеки отряд. Това е чудесен талант.

— Не, не е.

— Кога го откри?

— Твърде късно — каза тя.

И тогава осъзнах, че тя си мисли за Шона. Седнах до нея и се престраших да я прегърна през раменете, а сърцето ми запърха, когато тя положи нещастната си главица в ямичката на рамото ми.

— Нищо не можеше да направиш — казах аз.

— Откъде си толкова сигурен? Може и да можех. Може да е било през цялото време в мен, а аз просто да не съм му обръщала внимание. Може би главата ми е била пълна само с мечове и коне, и… — Тя рязко млъкна и стисна устни.

И Конал, помислих си аз, но не бях чак толкова ядосан, че да й позволя да го чуе.

— Стига глупости — казах аз. — То идва, когато си поиска. Гриан разбра, че го притежава едва като навърши деветдесет, поне така съм го чувал да казва, а сега е най-добрият лечител в крепостта.

— Вече не е — каза тя.

Не знаех как да реагирам на тази увереност.

— Добре де. Лечителят на Кейт не можа да помогне особено на Шона.

— Аз съм по-добра от него — каза тя и въпреки мъката й, в гласа й се промъкна нотка на горделивост. — Аз съм сто пъти по-добра. Усещам го толкова силно, Сет. Ако всичко се беше случило днес, щях да излекувам Шона и нямаше да му остане дори един белег.

Едва ли, но не посмях да изкажа съмненията си на глас.

— Не се случи днес. Случи се преди две години.

— Бих могла да помогна на брат ми — настоя упорито тя. — Ако знаех.

— Ейли. Да знаеш, че това не го притеснява особено.

— Но мен ме притеснява. — И за мой ужас тя се разплака.

Не знаех какво да правя. Докоснах косата й, първо леко, след това започнах да я галя, а тя притисна лицето си към гърдите ми, ужасена от собствените си сълзи. Усетих как тялото й потръпва, докато се опитваше да се овладее и да укроти гнева си. Най-накрая се успокои, въздъхна и леко се отдръпна от мен. Дори успя да ме погледне.

— Благодаря, Сет. Не казвай на никого.

За лекуването ли, помислих си аз? Или за плача?

— И за двете — рече тя.

Лицето й беше повдигнато към мен, очите й бяха все още замъглени от сълзите, така че аз я целунах.

Не можех да не го направя. Усетих изненадата й, но това можех да го разбера. Когато тя се отдръпна назад, зарових пръсти в късо подстриганата й коса и я задържах, придърпах я отчаяно към себе си и отново я целунах. Ръката ми се отърка в гърдата й, макар че можех да се закълна, че стана случайно. Тя се дръпна рязко назад и ме плесна по бузата, отблъсквайки ме от себе си.

Плесницата беше лека, каквато бихте получили от някое раздразнено пале, но ме заболя повече от всички удари, които бях получавал. Понякога отново я усещам. Пръстите ми все още бяха заровени в косата й и макар да се опитвах да ги освободя, тя се изви толкова яростно, че изтръгна цял кичур от главата си. Когато ме отблъсна от себе си и скочи на крака, около пръстите ми все още бяха оплетени червени коси.

Тя не побягна, а аз не можех да стана. Тя стоеше пред мен и ме гледаше невярващо, а аз просто си седях и я зяпах като някой глупак, какъвто всъщност винаги съм бил.

— Помислих си… — заекнах аз. — Помислих си, че ти… че аз…

— Как можа? — Тя поклати глава, спокойна и студена. — Как можа изобщо да ти мине през ума?

— Не знам… аз…

— Аз обичам брат ти, Сет. Обичам Конал. Винаги ще обичам само Конал. Как можа да си помислиш, че някога…

Тя успя да се спре навреме, но неизречените думи увиснаха в здрача.

Ще се примиря с теб? Това щеше да каже тя. Как можа да си помислиш, че някога ще се примиря с теб?

Поклащайки глава, тя отмести погледа си.

— Ще отида при него. Когато навърша двайсет, ще отида при него и той ще ме приеме. Знам го.

— Той те смята за дете!

— Сега, да. — Тя сви рамене, избягвайки погледа ми. — Но той вече е влюбен в жената, която някога ще стана. Може още да не го знае, но е така.

Докато я гледах, вече знаех, че е така. Тогава тя се обърна, повече смутена, отколкото ядосана, и се отдалечи, затваряйки тихо вратата на конюшнята зад гърба си. Седях там, изпълнен със срам и усещане за загуба, разбирайки какво съм унищожил и усетих как сърцето ми се раздробява на късчета.

Нищо не може да направи едно сърце по-силно от разбиването му. Сега вече знам по-добре как да го защитя: така си мислех, докато седях в конюшнята ужасен от мисълта, че ако изляза навън, там ще са се събрали всички и ще ми се присмиват. Знаех, че в края на краищата ще го преодолея: Ший живеят твърде дълго, за да бъде иначе. Между нас с Ейли нещата никога нямаше да бъдат както преди, но някой ден щяхме да го преодолеем.

Така и стана, разбира се. Още като деца тя винаги се беше опитвала да се държи мило с мен: сега се опитваше още повече. Въпреки добротата й, тя умишлено се държеше дистанцирано, което ме унижаваше повече от всичко друго. Повече не направих тази грешка, аз просто не постъпвах така, и се чувствах наистина обиден, че тя смяташе иначе. Знаех къде е моето място в сърцето й: много над Орах и Файорак, някъде между мъртвия й баща и коня й; на хиляди метри под Конал. Бях си научил урока и нямаше нужда да повтаря.

Но всичко това беше в бъдещето. А сега просто станах и отворих вратата на конюшнята с трепереща ръка. Естествено, кланът ми не чакаше строен в редици, за да ми се присмее, и аз си поех треперливо въздух. Тук бяха само един закъснял ездач, който ми кимна, докато оставяше коня си в конюшните, и сянката ми. Сенките ми. Адска работа. Жрецът нямаше никаква: аз бях успял да събера две.

Катриона се занимаваше с някакъв малък остър нож и малко парче ясеново дърво, но знаех, че ме наблюдава с крайчеца на окото си. Възнамерявах да си тръгна и да я оставя да ме последва, както обикновено, но в нейната мълчалива неподвижност имаше нещо успокояващо. Прекосих двора и седнах до нея. Тя ме погледна изпитателно, след което продължи да дялка дървото.

Облегнах се на стената и се загледах към оръжейницата, която се намираше в другия край на двора. Брандир постави муцунката си върху бедрото ми и аз го погалих по главата. Един часови се разкашля и се изплю от бойницата над главите ни, някакъв кон посрещна с цвилене пристигането на приятеля си, някой извика заповеди. Слънцето се беше спуснало ниско над хоризонта и сенките бяха дълги, а въздухът чист и сладък. Толкова беше спокойно. Проклятие, колко се радвах, че съм тук. Въпреки…

— Току-що се проявих като пълен глупак — изтърсих аз.

Катриона ме погледна и леко се усмихна. Залязващото слънце придаваше на бледата й кожа някакъв цвят и вече си личеше, че преди жрецът да се добере до нея, тя може би е била красива.

— Какво правиш?

Тя срамежливо протегна ръка. След миг реших, че е малък вълк. Не беше много добър, но според мен причината не бе в това, че тя не знае какво прави. Фигурката приличаше на почерка на някой със счупена ръка: рязък и неравен, но умението веднага си проличаваше; вълчето се бе скрило някъде, ближеше си раните и чакаше да се излекува.

Хванах ръката, която държеше вълка. Следобед Шона я беше погледнал, след това се беше обърнал към мен със суха усмивка и беше казал: „Тя е силна“. Изненадах се. За мен тя бе треперещото жалко същество, което беше разстроило плановете ми да спася брат си.

Сега отново погледнах към пръстите й и този път тя не ги отдръпна. Разперих ги и ги положих върху моята длан. Все още бяха отекли, ноктите бяха изкривени и ужасно обезцветени. Осъзнах защо ме дразни толкова: тя ме караше да се срамувам. Беше страдала заедно с брат ми, а аз не бях. Тя го беше утешила в тъмнината, когато аз не можах.

— Малкият мъж, онзи за когото говореха, той ли ти причини това? — попитах я.

Тя кимна, след това поклати глава.

— Той, заедно с другите?

Тя кимна.

— Някой ден — казах й аз — ще ми покажеш как изглеждат.

Тя повдигна едната си вежда въпросително.

— Лесно е, ще видиш. Някой ден ще ми покажеш, за да мога да ги намеря. Разбираш ли какво ти казвам?

Тя се взря първо в едното ми око, а след това в другото. Усещането беше странно, сякаш успяваше да надникне право в мозъка ми, макар аз да не можех да срещна погледа й. После бавно кимна.

— Онова момиче — казах аз и посочих към конюшните. — С което бях. Обичам я и си мислех, че тя също ме обича, но се оказа, че не. Какво съм магаре.

Тя погледна надолу към бледата си ръка, която държах в моята.

— Знаеш ли какво ми харесва в теб? Няма да можеш да кажеш на никого. За това какъв глупак съм.

Наранените й пръсти се свиха около ръката ми. Тя я повдигна към устните си и я целуна, после протегна ръце и ме прегърна. След това бавно се изправи, притисна грубо издяланото вълче към гърдите си и се отдалечи.