Джилиан Филип
Непокорна кръв (35)

34

От крепостта получавахме само откъслечни новини. Носеха се слухове и опровержения, но комуникацията се осъществяваше между Колман Роа и Кейт, затова на нищо не можеше да се вярва. Научихме, че кланът на Конал беше послушен, изпълнителен и предан. Знаех, че и към Конал бяха такива, дори повече, но да се подчинят безусловно на Колман Рой — това някак си не ми звучеше като клана, когото познавах и изобщо не обичах. Конал се вкопчваше във всеки слух и живееше в непрекъснат страх.

Ехин, разбира се, бе единственият, който имаше останал роднина в крепостта — Ранях. Конал непрекъснато го тормозеше за новини, но Ехин се държеше уклончиво и отчуждено. Когато накрая Конал изгуби търпение и се развика на момчето, Ехин нещастно си призна, че знае също толкова малко за майка си, колкото и ние. Тя, изглежда, беше наред. Струваше му се затворена в себе си. Криеше нещо от него или поне той така си мислеше.

Конал беше притеснен, разтревожен и изнервен (макар втори път да не си изпусна нервите пред мен), но изглеждаше по-решен от всякога да издържи. Той щеше да изкара цялата година, да докаже верността си и да си възвърне властта над собствената си крепост. Щеше да го направи, казваше той, дори това да го убие.

Интересна метафора. Понякога се чудех дали изобщо е метафора.

— Кога успя да се случи това? — пропита го тихо Ангхис една вечер.

Кейт ни беше повикала след тренировка в голямата й зала и аз имах усещането, че сме закъснели. Не по наша вина. Като че ли ни бяха казали последни; всички стаи и коридори бяха празни. Конал и Ангхис вървяха напред; аз се влачех подире им и се закачах с вълците, но ушите ми щръкнаха, щом чух тона в гласа на Ангхис. Той беше твърде голям добряк, за да звучи толкова рязко.

— Кога се случи кое? — попита Конал.

— Кога успяхме до такава степен да изгубим автономността си? Кога капитаните на крепости се превърнаха в оръженосци?

— Внимавай — каза Конал, но за пръв път от не знам колко време в гласа му усетих присмех. Това ме развесели. След побоя, който ми нанесе, той беше потънал в някаква мрачна дълбина. Но отоците ми бяха преминали още преди седмици, раните ми бяха зараснали, ребрата — изцелени и аз отново изглеждах повече или по-малко нормален. Ако изобщо можеше да се каже, че някой от нас изглежда нормален. Факт бе, че никой от нас не сваляше от лицето си изражението на нервна подозрителна враждебност.

А може би имахме пълното право на това, предвид гледката, разкрила се пред нас при влизането ни в голямата зала.

— Какво, по дяволите.

Все още чешех Брандир зад ухото, когато Ангхис изпъшка отвратено. Брандир въртеше глава и се опитваше да гризне пръстите ми. Не гледах къде вървя, така че се блъснах в Ангхис и двамата залитнахме.

Когато възстанових равновесието си, извадих меча си, последван от Конал и Ангхис. Стърженето на оръжията отекна в смълчаната зала. Почувствах как козината на Брандир настръхва под ръката ми, чух ниското ръмжене на Леа, но вълците не продължиха напред. Всъщност Брандир дори отстъпи назад, изразявайки с ръмжене гнева и страха си.

Кейт се изправи на подиума си, слезе едно стъпало надолу и протегна ръце към нас. Нещото, което стоеше от едната й страна, се усмихна широко. То стоеше твърде близо до майка ми, ръцете му докосваха нейните, но Лилит изглеждаше повече очарована, отколкото отвратена. То беше босо, с разголени гърди, слабо до такава степен, че изглеждаше прозрачно. Палтото му стигаше почти до глезените, панталоните му бяха пристегнати плътно около кръста. Рядка коса, пергаментова кожа, опъната върху вдлъбнат череп и доволна ухилена уста.

— Господа! — извика Кейт. — Приберете мечовете, моля!

Конал и Ангхис изглеждаха като ударени от гръм. Видях как мечът на Конал трепери в ръката му, но той бързо се взе в ръце.

— Това е ламир. — В гласа му прозвуча категорично недоверие.

— Той е мой гост.

Бях се научил винаги да се отнасям с недоверие към невинната сладост в гласа на Кейт.

— Конал — прошепнах аз.

— Те са цял шибан отряд. — Ангхис беше толкова стреснат, че трудно успяваше да произнесе думите.

Така беше. Те стояха в дъното на залата и светлините на факлите хвърляха странни сенки върху кожата им. Дори най-гадните бойци на Кейт се държаха на разстояние от тях. Видях Ферхар да ги гледа с ококорени очи, притиснал толкова силно гръб в стената, че сигурно вече го болеше. Което ме радваше.

Огледах се за приятелите си. Шона стоеше далеч отзад, заедно с Ейли, Орах и Лохас. Той впи очи в моите с безизразно лице; останалите трима не можеха да отвърнат погледи от ламирите. Кулас, Рахнил и Файорак стояха близо до тях, а Каррик и Реил също бяха недалеч. Всичките ни бойци се бяха събрали близо един до друг в лявата половина на залата. С изключение на Ехин: зачудих се къде е той. Може би тълпата от бойци на Кейт го беше изтикала в другия край на залата.

— Мечовете! — сопна се Кейт; цялата сладост от гласа й беше изчезнала.

Бавно, с неохота, ние ги върнахме в ножниците им.

— Гости — повтори Конал, сякаш никога преди не беше чувал тази дума.

— Да — отвърна Кейт. Тя се беше спряла на десетина крачки от него.

— Това са ламири.

— Повтаряш се, Ку Хорах.

— Добре. — Устните му се изкривиха. — Това са отвратителни гадости.

Тя въздъхна неодобрително.

— Направо не мога да повярвам, че чувам това от устата ти, Ку Хорах. Конал Макгрегър, чиято толерантност към чуждите култури не познава граници?

— Тяхната култура е смъртта! — Той изгледа гневно Кейт, преди да се усети и отново да си наложи безизразна маска. — Нищо друго. Само смърт.

— Те са ни братовчеди. — Погледът на Кейт се премести върху мен и проблесна. — Имаме повече общо с тях, отколкото да речем… с простосмъртните.

Аз не реагирах. Тя се усмихна самодоволно.

— Радвам се, че си успял да укротиш брат си, Ку Хорах. Явно си успял да му набиеш в главата някакви обноски и всички сме ти благодарни за това. Та докъде бях стигнала? — Тя потупа леко с показалец по брадичката си. — Ламирите, да. Те са ни много по-близки, отколкото простосмъртните. Хайде, стига. Могат да бъдат много забавни. Не се дръжте толкова презрително, ако обичате. Не е прилично.

Конал просто беше останал без думи. Той бавно тръгна напред. Ангхис вървеше редом с него, а аз го следвах заедно с вълците. Брандир и Леа се притискаха силно в мен.

Изпълнена с доволство, Кейт се завъртя на елегантните си токове и тръгна обратно към стола си, върху който се настани, замятайки копринената си рокля. Ако паяжините можеха да издават звук, точно така би трябвало да прошумолят.

— Това е Скиншанкс — обяви тя. — Заедно с бойците му се закле да ми служи.

И сякаш по сигнал майка ми плъзна слабата си ръка под сгънатия лакът на ламира. Той се усмихна; на изкривеното му лице се четеше единствено самодоволство.

— А онова, което ми харесва в клетвата на ламирите — продължи Кейт, — е нейното постоянство. Думата на ламира е обвързваща. Даде ли веднъж верността си, той е лоялен, докато трае клетвата му.

— Защо не — изсъска Конал, — ако са му предложени смърт и плячка?

— Има ли значение защо? — Очите на Кейт проблеснаха от потиснат гняв. — Доколкото знам, Ку Хорах, спазената клетва е за предпочитане пред нарушената.

Тогава той си изпусна нервите.

— Спазил съм всяка клетва, която съм ти дал! — изкрещя той.

— Да съм казала, че не си? — Сладката усмивка отново се беше върнала на устните й. — Възхищавам се на начина, по който контролираш ексцесиите на брат си. Възхищавам се на нетърпимостта ти към бунтовете и метежите. Колко ли е бил унизен, но въпреки това ти си решил да го накажеш! Това заслужава възхищение. Жалко, че нямаш никакъв авторитет пред клана си.

— Какво?

В залата се възцари ужасяваща тишина. Усетих как космите на гърба ми настръхнаха и тежко преглътнах.

С отегчена физиономия Кейт вдигна ръка. Наведе леко глава настрани, затвори очи, сякаш изтощена от тъгата, и вяло щракна с пръсти.

Плътните редици от бойци в дясната страна на залата се разделиха и разкриха дълга скамейка, висока около половин метър, над която се полюляваха четири празни примки. Конал рязко си пое дъх. Зад пейката бяха коленичили четирима оковани затворници.

Ето значи къде беше Ехин. И брат му, който едва ли имаше навършени петнайсет години, макар че и самият Ехин не беше кой знае колко по-голям. Там бяха и майка му, и баща му Улиян.

— Ранях — казах аз, но от устата ми не излезе нито звук.

— Колман Роа ми изпрати почитанията си по тъжен повод — каза Кейт.

— Какво е това, по дяволите? — изрева Конал.

Кейт леко повдигна рамене. Четиримата пленници бяха изправени на крака и нисък глас им нареди да се качат на пейката. Ехин стоеше неподвижен и спокоен; брат му трепереше, но очите му блестяха свирепи и смели. Искаше ми се да заплача. Четиримата капитани, които стояха зад тях, нанизаха примките на вратовете им.

— Това не ми доставя никакво удоволствие, Ку Хорах. — Кейт щипна с пръсти носа си, стиснала здраво очи.

— Това са мои хора!

— Това са бунтовници. Не им ли нареди да се подчиняват на Колман Роа в твое отсъствие? Нима нямаш контрол над собствения си клан?

— Ранях? — Конал погледна объркано към ковачката.

— Вярно е, Ку Хорах. — Слабото й тяло беше напрегнато от страх и ярост. — Виновна съм за всичко, в което ме обвинява.

— Защо, Ранях?

— Ти не живееш в крепостта, Ку Хорах.

Той зарови пръсти в косите си.

— Няма да е завинаги, Ранях.

— Но той уби брат ми. Аз го почувствах как умира. — Тя погледна към Кейт. — Ако получа нов шанс да убия Колман Роа веднага ще се възползвам. И този път ще го направя както трябва.

— И двамата ще го направим. — Улиян я подкрепи с думи и със стиснатите си юмруци.

Кейт отегчено сви рамене.

— Конал — изръмжах аз. — Ехин.

Той като че ли за миг дойде на себе си.

— Кейт, не и Ехин. Ехин служеше под командването на Ферхар от деня, в който го доведох тук!

— Още по-зле, Ку Хорах. Змиите раждат само змийчета. Цели осем месеца си крил предател под моя покрив.

— Много добре знаеш, че това не е вярно! — извиках аз.

Вместо да забие юмрук в лицето ми, Конал ме хвана за ръката. Аз се изненадах от нежността на докосването му.

— Бъди милостива, Кейт. Моля те. Аз ще ги накажа.

Кейт затвори едното си око и леко потърка един от лакираните си нокти с палец.

— Не.

Погледът на Ранях срещна моя и в него проблесна привързаност. Бях готов да се хвърля към нея и със собствените си ръце да сваля примката от шията й, но ръцете на Ангхис изведнъж се сключиха около гърдите ми, задържайки ме на мястото ми.

— Мурлин — изръмжа той в ухото ми. — Недей.

— Ку Хорах! — извика Ранях ясно и гордо. — И двамата ми синове са невинни!

— Кейт! — Конал се извърна отчаяно към кралицата, но тя само се усмихна и кимна на мъжете, които стояха зад пленниците. По един силен удар ниско под кръста и двете момчета на Ранях увиснаха на въжетата, последвани от любимия й Улиян.

Капитаните бяха проявили милост с тези силни ритници. Кейт би предпочела леко подтикване, залюляване на въжето и бавно задушаване, а не бързо счупване на врата. Веждите й леко се сбърчиха, но капитаните я погледнаха безизразно, а и тя нямаше повод да ги сгълчи.

Сигурно нямаше да проявят такова милосърдие към Ранях, ако имаха възможност, разбира се. Щом видя, че синовете и любимият й висят на въжетата със счупени вратове, тя сама скочи от пейката. Вратът й се пречупи с изпукване, по-силно, отколкото изобщо можех да си представя. След това в залата остана единствено осезаемият ужас, тихият плач на Ейли и тихото ритмично поскръцване на опънатите въжета.