Джилиан Филип
Непокорна кръв (26)

25

Страшно се изненадах, когато най-накрая станах, а момичето не се виждаше никакво. Може би вече беше спряла да ме следи. А може би не. Поглеждайки към малкия груб дървен вълк, аз се зачудих дали наистина тя не е вещица. Може да беше омагьосала предмета да ме наглежда, за да не се налага тя да го прави. Усмихнах се и го поднесох под муцунката на Брандир.

— Какво мислиш?

Очите му проблеснаха недоверчиво.

— Така е — казах аз. — Не е много добро, нали?

Той тихичко изскимтя и се протегна, подрасквайки с ноктите си по камъните. Слънцето вече се беше скрило съвсем и крепостта потъна в здрач. Потреперих, припомняйки си колко дълго бях изкарал без сън и колко изморен бях. Зачудих се къде ли е Орах, и в същото време почувствах облекчение, че не е наоколо. Чувствата ми бяха безнадеждно объркани, а и нямаше как да знам по какъв начин ще реагира на появата ми. Сигурно вече се беше обрекла на Файорак или на някой друг. Нищо чудно да се бе обрекла и на някоя жена.

Щом се озовах в стаята си, аз се огледах. Нищо не беше променено. Тънък слой прах покриваше всичко, а леглото ми миришеше на мухъл. Но то беше хиляди пъти по-добро от всички места, където бях спал през последните две години — твърде добро даже, и аз знаех, че няма да мога да спя тук. Не още. Взех едно одеяло, изтупах го от праха и откачих юздата от куката до вратата. Повъртях я между пръстите си, преметнах я през рамо и излязох от стаята, като затворих тихо вратата. Брандир ме погледна, очакващ ме в пълно мълчание. Помислих си за старата ми стая до работилницата за щавене на кожи, но промених намеренията си.

Пазачите пред вратата на Конал продължаваха да не ми говорят, но когато минах покрай тях, разговорът им секна и те ме зяпнаха. Настаних се до стената пред стаята на брат ми, увих се в одеялото и се свих на пода. Така беше по-добре. Между гърба ми и студения камък имаше тръстикова рогозка и тя ми беше достатъчна. Притиснах юздата към гърдите си, а Брандир се изтегна до мен. Усетих как топлината му сгрява костите ми, почувствах ритъма на сърцето му и лекото повдигане на гърдите му. Можех да подуша вълчия му дъх. След това вече не чувах и не помирисвах нищо, потънал в черното забвение на най-дълбокия от две години насам сън.

Единственото, което очаквах, беше да се събудя от студ, особено след като Брандир не лежеше вече до мен. Все още сънен, аз отворих съзнанието си: той беше добре. Беше излязъл в двора и се хранеше заедно с хрътките — Шона беше дошъл да го вземе. Тялото ми беше съвсем отпуснато и неподвижно. Последния път, когато бях спал толкова дълбоко, без да помръдвам, се бях събудил от болка и студ, изтощен, запратен в безсъзнание от собствения ми брат. Сега, макар подът да беше корав, се чувствах топъл и сънлив, сякаш бях успял да проспя всичката болка, студа и нещастието. Около мен бяха натрупани няколко кожи и одеяла, а под главата ми беше подпъхнато сгънато наметало. Изненадах се, че въобще са си направили труда, но така или иначе им бях благодарен.

Надигнах се на една ръка и примигнах. Пазачите се бяха сменили. Сега един мъж и една жена успешно блокираха пътя към стаята на Конал и към мен: Каррик и Гиниш. Усещах суровите щитове на съзнанията им, най-добрата им защита. Зад тях, откъсната от Конал и от мен, облегната на стената, седеше малка свита фигурка, увита в одеяло, също като мен. Тя беше будна и някой й беше дал нещо топло за пиене. Държеше чашата с двете си наранени ръце, но пазачите не й обръщаха никакво внимание.

Отхвърлих завивките си, изправих се, отърсвайки се от съня, и отново метнах юздата на рамо. Тялото ми се беше схванало и ме болеше, но това беше хубава болка. Каррик ме погледна и ми кимна.

— Пуснете я — казах аз.

Каррик погледна към Гиниш, тя сви рамене и кимна на момичето. Катриона се изправи със залитане, стиснала здраво чашата си, макар част от течността да се разплиска по пода, и се шмугна между тях.

— Не можахте ли да я пуснете до вратата? — попитах аз.

— Не се прави на глупак — отвърна ми Гиниш. — Разбира се, че не можехме.

— Пуснахме я да ти донесе одеяла — додаде Каррик, сякаш това беше някакъв огромен компромис.

— А аз тъкмо се канех да ви благодаря за тях — отвърнах.

— Съмнявам се, че щеше да си направиш труда — рече Каррик.

Наругах го право в лицето. Той ми показа среден пръст и се върна към разговора си с Гиниш.

Катриона се въртеше смутено и гледаше вратата на Конал.

— Ела — казах аз. Кимнах й с глава и тихо отворих вратата. Когато тя зейна, отстъпих встрани и пропуснах момичето вътре. Конал лежеше абсолютно неподвижно, лицето му изглеждаше още по-хлътнало на фона на процеждащата се през кепенците светлина, но дишането му беше бавно, дълбоко и ритмично. Пръстите му леко потрепнаха, но това бе всичко. Изтиках девойката обратно навън и затворих вратата.

— Видя ли? — попитах я. — Той е добре.

Тя кимна.

— Ти също си добре — добавих аз. — Можеш да останеш тук с нас, ако искаш.

Тя леко се усмихна, после се вгледа в лицето ми. Повдигна ръка и докосна въпросително бузата ми с пръст.

— Да — отвърнах аз. — Да. И аз съм добре.

Помислих си за Ейли и осъзнах, че откакто съм се събудил, за пръв път се сещам за нея. Това ми подейства успокояващо. Зачудих се къде ли е Орах. Вече исках да я видя.

— Сигурно си гладна — казах аз и взех чашата от ръката на Катриона. В нея имаше мляко, подгрято с уиски — можех да го подуша — и тя го беше пресушила. — И аз умирам от глад. Той е добре. Можем да го оставим да почива. — Продължих на висок глас: — Въпреки тия задници тука, все пак можем да го оставим сам.

Този път Гиниш ми показа среден пръст.

Хванах Катриона за ръката и профучах покрай тях.

— И без това ме чакат на арената. Първо трябва да похапна.

Каррик се изсмя.

— Йорна каза да ти предам, че го смята за морална победа, сополанко. Тъй като изобщо не си се появил.

Обърнах се рязко, сграбчих го за косата и тикнах лицето си в неговото. Чух как Катриона ахна изплашено, чух и лекото съскане, което издаде ножът на Гиниш, когато тя го измъкна от канията му, но въобще не се огледах. Ножът беше изваден наполовина и така щеше да си остане. Тя беше реагирала инстинктивно, но аз знаех много добре, че нямаше да се осмели да ме нападне. Никой от тях нямаше да го направи. Никога повече.

Погледнах Каррик право в очите.

— Как ме нарече?

Той не отговори…

Стиснах още по-силно косата му и той примигна.

— Как се казвам? — изсъсках аз.

Мълчанието му продължи само още миг. След това той изрече:

— Мурлин.

Пуснах го и го оставих да си поеме дъх. Нямаше нужда да се обръщам, за да проверя, дали Катриона върви след мен. Когато стигнах до подножието на каменната стълба, се обърнах към нея и тя спря рязко, като едва не се блъсна в мен.

— Кое време е? — попитах я смутено аз. — Не е ли сутрин?

Широка усмивка озари изпитото й лице и тя поклати глава. После вдигна ръка към устата си и оттам излезе някакво беззвучно изсумтяване, което би могло да мине и за кискане.

Аз й се усмихнах в отговор.

— Дали не реагирах твърде пресилено?

Когато поклати отрицателно глава, ръката й все още беше пред устата й, прикривайки беззвучния й смях.

— Да вървим тогава.

Нямаше никаква закуска. Щом стъпих в двора, осъзнах, че вече е късен следобед и сигурно бях прекарал почти цяло денонощие в сън. Късното лятно слънце все още грееше ярко в небето, а в голямата зала се бяха събрали хора, които вече бяха започнали да пият. Отмъкнах от кухнята малко студено еленово месо, хляб и овесени питки за двама ни, после отведох девойката горе на стената. Седнахме и започнахме да се храним мълчаливо, наслаждавайки се на дългите сенки в озарената от слънцето долина, а аз си мислех, че животът не може да бъде по-хубав.

После свалих юздата от рамото ми и започнах да втривам масло в нея с парцала, който бях взел от конюшните. Тя беше потъмняла и вкоравена от дългото висене на гвоздея, но аз се радвах, че имам с какво да се занимавам, а и останах доволен как омеква и засиява в ръцете ми. Катриона обхвана коленете си с ръце и се загледа в работата ми, обръщайки от време на време глава към равнината, морето и далечните хълмове.

— Защо не говориш? — попитах я аз.

Тя наведе глава и сви рамене. След това ми се усмихна тъжно.

— Ясно — рекох аз. — Когато решиш. — И така ми харесваше. С нея беше спокойно. Също като с Шона, дори повече.

Зад нас се разнесе потракването на ноктите на Брандир, който се изкачваше по стъпалата, за да се присъедини към нас. Дадох му останките от моето еленско и го почесах зад ушите, както обичаше. Той седна до мен и положи глава в скута ми.

Чувствах се толкова отпуснат, че едва не заспах отново, но нея не я свърташе на едно място, така че накрая отворих очи и я погледнах.

— Какво има?

Тя погледна към крепостта, а след това умолително към мен. Честно казано, търпението ми започна да се изчерпва, затова съвсем естествено надникнах в съзнанието й. Но тя рязко се отдръпна назад, изохка уплашено, и аз осъзнах, че за нея това не е съвсем естествено.

— Извинявай — казах аз, не съвсем искрено. — И, богове, недей да гледаш като уплашен заек.

Виждах една пулсираща вена на гърлото й, а тя продължаваше да ме гледа както заек гледа хермелин. Завъртях очи.

— Искаш да отидеш и да се погрижиш за него. Как иначе щях да разбера какво ти се върти в ума?

Тя преглътна смутено и кимна веднъж.

— Тогава защо… добре. Очевидно нямаше да ми кажеш. — Въздъхнах и се изправих. — Не се опитвай да минаваш покрай онези задници в коридора. Никога няма да те пуснат да минеш. Ела, ще те заведа при Гриан.

* * *

Лечителят Гриан остана ужасно доволен, че ще си има прислужничка, а аз въздъхнах с облекчение, че Катриона повече няма да върви подире ми като куче. Освен това нямаше да се налага да се грижа за нея. Надникването ми в съзнанието й ми подейства като шок. Осъзнах, че все още я боли (човек би предположил, че мога да се досетя) и че тя все още ужасно се страхува, но въпреки това знаех твърде малко за онова, което й се беше случило. Голяма част от него тя беше скрила зад масивна бариера, която би могла да съперничи дори на тази на някой Ший. Предположих, че й трябва нещо, което да я разтуши, а нищо не би могло да й помогне повече от грижата за нейния герой. Гриан я хареса, освен това беше много добър в лечението на умове и тела, дори когато пациентката не забелязваше, че е пациентка. Двамата с Катриона си допаднаха и аз останах доволен от себе си, че съм се сетил да ги събера.

— Тя е силна. — Два дни по-късно Гриан повтори думите на Шона. — Работи здраво. Влюбена е в брат ти. Не говори, но Конал обича да я вижда наоколо. — Той се изкиска. — Но на Ейли това май въобще не й харесва.

Ухилих се ликуващо.