Джилиан Филип
Непокорна кръв (29)

28

— Не че не можех да говоря — каза ми тя, след като се отърсих от изненадата си.

Гласът й звучеше странно. Неуверен, леко дрезгав, а и тя не спираше да засмуква долната си устна и да я хапе.

— Каква беше тогава причината?

Катриона се намръщи, сякаш самата тя се опитваше да го разбере.

— Ами, може би наистина не можех. Но знаех, че гласът ми е там… и щеше да излезе… ако се наложи.

— Колко добре си ни опознала — казах аз.

Червенина плъзна по шията и бузите й.

— Не е това… просто…

Хвърлих едно камъче в езерото.

— Не е ли невероятно колко много неща се казват пред един ням човек.

Топлият, пъстър здрач в гората изглеждаше неестествено спокоен. Когато слънцето продължи пътя си, проблясъците в езерото се успокоиха и сега водата изглеждаше като черно огледало.

— Съжалявам. Не съм се опитвала да те излъжа, кълна се. — Тя се наведе и започна да подбира хубави заоблени камъни, които после внимателно пъхаше в ръката ми като дарение. — Всичко, което знам за теб, не е… не е защото си ми го казал.

Хвърлих яростно един камък по огризката от ябълка и я улучих.

— Всичко е толкова странно — продължи тя. — Всички вие сте толкова странни.

— Не ние — отвърнах горчиво аз. — Ти.

— Виждаш ли? Това имах предвид. Страхувах се, че ще стъпя накриво. Ще обидя някого. Ще изглеждам като глупачка. Щом си отворя устата, винаги става така. Съжалявам.

Настъпи продължително мълчание. Помислих си, че ми се сърди; отне ми доста време да разбера, че всъщност аз се цупех. Когато отново се опитах да усетя настроението й, разбрах, че се страхува.

— Недей — казах аз, ядосан на себе си. — Не се тревожи. Няма да те върнем обратно!

Тя ме погледна признателно.

— Беше ми по-лесно да не говоря. Чувствах се по-спокойна.

Тя ми подаде още един камък, идеално плосък. Замахнах и го плъзнах по повърхността на езерото.

— Можах да го обмисля — каза тя. — Нали се сещаш, онова което се случи?

— Непрекъснато да мислиш за него? — попитах аз. — Това не е хубаво.

— Напротив. — За пръв път ми противоречеше; изненадах се, но бях и доволен. — Хубаво е. Трябваше да помисля за онова, което направи той. Трябваше да си го припомням отново и отново, докато повярвам.

Аз си спомних.

— Доведеният ти баща?

— Мъжът на майка ми.

— Защо те е предал? Какво си направила?

— Направила? — В гласа й прозвуча горчивина. — По-скоро какво не съм направила. След смъртта на майка ми. Разбираш ли?

Проряза ме изненадваща ярост, която проблесна като мълния. За миг не можех да си поема дъх.

— Разбирам — отвърнах аз. Пръстите ми трепереха леко, когато докоснах устните й. Те вече не бяха толкова бледи, ездата и чистият въздух бяха върнали цвета на лицето й и го бяха изпълнили с живот. Да, тя беше красива. Онова красиво момиче от Балчатан.

Пръстът ми се плъзна към ъгълчето на устата й и когато тя леко я отвори, аз по-скоро почувствах, отколкото чух как леко си пое дъх. Целунах я.

За миг устните й омекнаха под моите и тя отвърна на целувката ми, но после вдигна ръце и ме отблъсна.

Седяхме там, вперили очи един в друг. Гърлото й се сви конвулсивно, когато преглътна и тя отново прехапа устната си. Усетих как ме изпълва горчива обида.

— Сет, аз…

— Не си прави труда да ми обясняваш — отвърнах ледено аз. — Влюбена си в брат ми. Случва се. — След това добавих с гняв: — Твърде често.

Тя се изправи толкова рязко, че едва не падна. Не можех да си представя, че нежеланата ми защитница може да изглежда толкова ядосана, и то не на враговете ми, а на мен.

Успя да се въздържи да не изкрещи, макар да усещах, че искаше. Трябваше да изрази негодуванието си през стиснатите си зъби:

— И защо трябва да съм влюбена в брат ти?

— Ами, аз…

— Една жена може да се възхищава на един мъж без да е влюбена в него — каза ми тя с леден тон. — Една жена може да изпитва благодарност към един мъж, да смята, че той е добър и смел, и свестен, без да е влюбена в него.

— О! — казах неуверено аз.

— Знаеш ли какъв е проблемът? Да речем, че има един далеч не толкова идеален мъж, изпълнен с горчивина и гняв, и презрение. Да речем, че той не е толкова свестен, защото е изпълнен с омраза. Лошото е, че тя пак избира да се влюби в него.

Не знаех какво да кажа. Това въобще не ми приличаше на обяснение в любов. Но бях доволен, че поне ме смята за мъж.

— Нищо ли няма да кажеш? — Стиснатите й юмруци бяха притиснати към бедрата й.

— Ами… — измънках аз. Усещах, че я гледам с широко отворени очи. — Съжалявам.

Това я накара да млъкне. Тя седна на дървото и се загледа упорито в езерото, сякаш смутена от неочакваното си избухване.

— Конал каза — тя се прокашля, — че смятал да ми пререже гърлото.

— Да — потвърдих аз, — така беше. Нямаше да усетиш нищо. Почти.

— Каза, че ако не се получело, ти си щял да ме простреляш.

— Да.

— Добре — рече тя след минутка размисъл. — Благодаря ти.

— Онова, което каза преди малко. — Не смеех да я погледна. — Сериозно ли говореше?

— Аз съм като теб — каза тя. — Не говоря празни приказки.

— Знаеш доста неща за мен, нали?

— Ти си виновен за това. — Устните й се изкривиха. — Ти проникна в съзнанието ми, помниш ли? Беше истински шок. Никога не съм чувствала нещо подобно.

Примигнах, останал без думи.

— Сигурно си знаел — каза тя, опитвайки се да не се засмее на смутената ми физиономия. — Сигурно си знаел, че аз също ще те видя. Предполагам, че просто си забравил. Или смяташ, че простосмъртните не могат да виждат в главите ви?

Завъртях очи и се засмях. Протегнах ръка, за да я погаля по лицето, но тя се отдръпна.

— Катриона — казах аз. — Какво има? Мислех, че ти…

— Не искам да съгреша — промърмори тихо тя.

— Не искаш какво?

— Не искам да съгреша! — сопна ми се тя и очите й проблеснаха. — Не отново!

— Какво? — Аз се вцепених.

— Виждаш ли? — Тя се обгърна с ръце и леко се залюля напред-назад. — Виждаш ли? Реших, че това може да има значение за теб и се оказах права. Не съм чиста. За мъжете това има значение, нали? Не искам да се гневиш, но не мога да те излъжа. Аз не съм дев…

— Кой ти я отне? — излаях аз.

Тя леко се отдръпна от мен и притисна още по-силно ръце към тялото си. Момичето носеше гордостта си като очукана броня, сякаш само това й беше останало.

— Съжалявам, но сега разбираш ли? Опитах се да го скрия, наистина. Опитах се, но…

— Доведеният ти баща? — попитах аз. — Или пазачите?

Тя отново прехапа устната си.

Красивото момиче от Балчатан. Тя беше ужасно красива…

— Пазачите — предположих аз.

— Да.

— И защо — изсъсках аз — това трябва да е твой грях?

Тя ме погледна толкова неразбиращо, че чак ми се прииска да й зашлевя плесница. Вместо това докоснах бузата й с длан и зарових нежно пръсти в непораслата й коса. Тя беше напрегната като елен, готов за скок, но не се отдръпна.

— Любовта не е грях. — Едва не се задавих с гнева си, но си помислих, че ако го покажа, тя ще побегне и повече няма да се върне. Започнах да я галя по косата. — Грях? Любовта е нещо свято! Да сме смъртни и да знаем, че един ден ще умрем и въпреки това да обичаме. Ще ми се да има ад за онзи жрец, който се опита да те изгори, но няма, Катриона, и единственият ад за теб и за мен е да позволим на неговия вид да ни попречи да обичаме. Той гние в земята и един ден ние също ще лежим там. Червеите го ядат и един ден ще ядат нас, ако някоя благородна душа не ни даде на хищниците. Червеите ще ни наследят, те ще наследят и земята. Затова обичай, докато можеш.

Замълчах. Никога не съм смятал, че ще успея да изрека толкова много думи наведнъж и усетих как бузите и шията ми се наливат с кръв. Сигурно беше решила, че съм луд.

Очевидно обаче не беше така. Тя отпусна ръцете си, наведе се към мен и докосна устните ми с пръсти. Аз неволно изръмжах, неспособен да възпра порива си да поема нежно пръстите й с уста и да усетя вкуса на кожата й. После тя ме целуна.

Когато се разделихме, аз сплетох пръстите си с нейните.

— Моля те, не се страхувай — казах й. — Няма да те нараня.

— Знам.

Разгънах одеялото върху гъстата, тучна трева, където слънцето можеше да затопли голата ни кожа, и й показах разликата между насилието и любовта.