Джилиан Филип
Непокорна кръв (34)

33

Защо му се ядосвах толкова? Аз също танцувах по свирката на Кейт. Убивах заради нея, убивах хора, които не заслужаваха да умрат. Казвах си, че се гневя, защото ако можех, щях да се измъкна от тази ситуация, но не можех, защото не исках да го изоставя. Това не беше истина. Беше само извинение. Всъщност се ядосвах, защото нямаше значение в какво се превръщам. В мен нямаше кой знае какво за променяне. Но за Конал да се превърне в неин голем беше като богохулство.

А и думите на Ангхис бяха верни. Чрез Колман Роа Кейт контролираше крепостта и клана ни и с едно махване на ръката си можеше да ги унищожи. Ако Конал можеше да измъкне ума си от черната яма, в която беше затънал, той щеше да ми го изкрещи в лицето. Щеше да ми го набие в главата. Не че се налагаше. Разбирах всичко идеално. Но той така или иначе щеше да ми го набие.

Отново се опънах на Ангхис. О, нека бъда честен. Наругах го под носа си, но достатъчно силно, за да го чуят хората му и самият той. Беше нещо повече от ругатня, беше обвинение — поредното подмятане за неговото малодушие — като добавих и неприкрита обида към Рейлтин, просто за да съм сигурен в съдбата си. Разбирате ли, имаше дни, в които просто исках да бъда нашибан с камшика. Обикновено това ставаше след поредното изгаряне на засети земи или обесване.

Брандир беше прикован на верига към кучешката си колиба, както ставаше винаги в такива случаи: всички се страхуваха за гърлата си. Лейтенантът на Ангхис тъкмо привързваше завързаните ми ръце към кола, когато Конал си проби път през тълпата зяпачи. Дори Рейлтин отстъпи пред него.

— Пусни го! — излая той.

Лейтенантът погледна към Ангхис и едновременно с това затегна въжето ми още повече, но Ангхис поклати глава. Той знаеше какво иска Конал, аз също го знаех. Не бях чак толкова глупав, за да си мисля, че е дошъл да ме спаси.

Брат ми извади камата си, разряза въжето, разряза и ремъците около китките ми.

— Разтрий си ръцете — сопна ми се той. После се обърна и свали ризата си.

Аз разтърках китките си, но само защото ме боляха.

— Не е нужно — казах му аз.

Конал се обърна към мен и ми хвърли смъртоносен поглед.

— Ще се биеш с мен.

Аз му върнах погледа.

— Не приемам заповеди.

— Ще започнеш да приемаш, когато приключа с теб.

— Не и от теб. — Стиснах здраво пръсти зад гърба си. — Ти не си ми вече капитан.

Първият му удар отметна главата ми назад и аз полетях към земята. След това вече не можех да държа ръцете си зад гърба, те сами се вдигнаха пред лицето ми в самоотбрана, но не отвърнах на удара му. Когато ми заповяда да се изправя, аз станах, и всеки път, когато ме удряше, той ми оставяше възможност да му го върна. Но аз не го направих. Нима не знаеше какво упорито копеле бях? Откога ме познаваше? Без малко щях да се засмея, ако не ме болеше толкова много.

Просто продължих да се изправям след всеки удар или поне да се надигам след десет минути млатене. Той наистина ме удряше здраво. Мислех, че ще ми откъсне главата. Лицето ми беше плувнало в кръв, усещах я в устата и носа си, а болката в ребрата почти не ми позволяваше да си поема дъх. Накрая вече дори не можех да се надигам.

Зяпачите мълчаха. Подвикванията им и окуражителните крясъци отдавна бяха заглъхнали и дори Рейлтин гледаше с каменно лице. Шона беше прегърнал Орах, която плачеше безмълвно. Аз лежах в калния пясък, вперил поглед в каменния таван и сенките от факлите, които танцуваха по него. Чувствах почти пълно спокойствие и ми се искаше да се усмихна, но подпухналото ми лице не ми позволяваше да го направя. Всичко ми се струваше безформено и трябваше да мигам усилено, за да прочистя насъбралата се кръв и да видя нещо.

Конал се наведе над мен, хванал главата си с ръце.

— Мурлин — прошепна той. — Ах ти, глупаво, глупаво, глупаво копеле.

Някак си успях да помръдна глава така, че да успея да го погледна в очите. Мисля, че дори успях да докарам нещо като усмивка.

— Още ли приличам на теб?

* * *

— Е? — промърморих аз. — Приличам ли?

Той затвори вратата на стаята ми почти безшумно. Направи го бавно. Едва ли аз бях човекът, чието лице се страхуваше да погледне. Катриона му хвърли вбесен поглед, преди да коленичи отново до главата ми и да продължи да почиства кръвта. Колко нежни пръсти имаше тя, а мокрият парцал охлаждаше лицето ми, но купата с вода вече беше придобила ален цвят от кръвта ми. Просто ми се искаше да си лежа там, върху купчината кожи и одеяла, положил пулсираща си глава в скута й. Поне веднъж не ми пукаше за Конал. Бях доказал гледната си точка; от него исках само да се махне оттук и да ме остави на мира.

Де тоз късмет.

Той коленичи до мен, но не ме докосна. Поне имаше смелостта да ме погледне в очите, макар те да бяха подути и почти затворени.

— Приличаш — започна той и се прокашля. — Приличаш, повече от самия мен.

Бавно огледах лицето му. Дори от мърдането на очните ми ябълки ме болеше.

— Нямаш представа колко си прав — казах.

Той сплете ръце зад врата си. Забелязах, че плаче.

— Съжалявам, Мурлин. Съжалявам.

Аз изплюх кръв и Катриона забърса ъгълчето на устата ми.

— Защо? Спести ми камшика.

— Изобщо не си забавен.

— Нито пък ти.

Погледнах към ръката му, където кръвта от нов разрез се просмукваше в бялата превръзка. Успях отново да се усмихна.

— Все още не съм мъртъв — казах аз.

Конал я погледна и известно време не каза нищо.

— Не е заради теб — каза най-накрая той. — Заради мен е.

— За да се почувстваш по-добре?

Той се изсмя дрезгаво.

— Не. Значи трябва да спра с драмите, така ли?

Аз се надигнах на лакът и Катриона се отдръпна назад.

— Конал — казах му.

— Да? Наречи ме с друго име. Или не можеш да намериш? Защото аз не мога. Губя името си, Сет. Губя душата си.

— Бори се с нея — изсъсках аз.

— Предпочитам да изгубя името си, отколкото да изгубя хората си.

— Изгубиш ли едното, губиш всичко.

— Моля те, Мурлин. Не съм дошъл тук да се бия.

— А защо не? — Катриона го погледна с пребледняло лице. — Само това ти е останало. Най-добре обаче да се биеш с правилния чо…

И двамата гледахме стреснато как Катриона скочи на крака и хукна към делвата в ъгъла на стаята. Отпусна се на колене и започна да повръща дълго, докато не изпразни стомаха си. Конал стана, но тя го изгледа толкова зверски, че той отстъпи назад и се обърна към мен.

— Какво й има? — прошепна той. — Богове, Сет, болна ли е?

Аз я погледнах. Всичко ме заболя, но не заради побоя.

— Тя носи дете — отвърнах му с равен глас.

Той коленичи до мен и нежно докосна ръката ми.

— Съжалявам. Богове, Сет, толкова съжалявам.

— Престани с глупавите си съжаления — отвърнах аз. Прехапах устните си преди да си спомня колко са отекли, и примижах от болка. — Какво можеш да направиш? — додадох аз с горчивина в гласа. — За каквото и да е.

— Може всичко да е наред. Понякога се случва. Виж Ма Синклер! Ти си от добра кръв, ти си…

— Живото дете ще е изрод и ти го знаеш много добре. Аз нямам този късмет. — Поех си дълбоко дъх. — Нито пък тя.

Той отвори уста, за да възрази, но размисли и разтри чело с ръка.

— Каза ли й го? Обясни ли й?

— Опитах.

Само това можах да му кажа. Гърлото не ми позволи повече.

А и какво друго бих могъл да й кажа? Това беше първата от двете й бременности и тя беше много щастлива. Дори не бях и предполагал, че е възможно да забременее. Предупредих я да не се надява, но тя не ме слушаше и няколко седмици по-късно сърцето й беше разбито, когато плодът умря в нея. След това го преживя още веднъж. Това тепърва щеше да се случи, нашите мъртви деца, но аз нито веднъж не си позволих да се надявам.

И двете погребах аз. За първото си взех почивен ден, който Ангхис ми отпусна, без да спори. Препуснах далеч от пещерите на Кейт. Не исках наоколо да има нито една жива душа. Зарових телцето в земята въпреки моите вярвания, колкото и малко да бяха, защото нейните бяха много повече и много по-силни.

На един ден езда в посока към дома имаше кръг, направен от древни камъни. Те отдавна бяха изгубили строгата си геометрична форма: някои бяха нападали, други бяха разцепени от светкавици, някои продължаваха да стоят изправени. Мястото имаше добро излъчване. Поставих първия си син там и лиших хищниците от мъничкото му, неоформено телце заради тъгуващата му майка. Знаех, че той ще умре, знаех, че всички ще умрат, затова се опитах да не плача за него.